Публицистика - ОБОЖАВАМ РИСКА...

Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...* 

ОБОЖАВАМ РИСКА...

       Някои думи с "ф":
       Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
       Фукара - бедняк, сиромах.
       Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
       Фанфарон - самохвалко.

       Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. "фарфара" "фарфала". Думата, която – мисля – неволно съм произвел, е "фарфарон", в представите ми съчетаваща значението на френската "самохвалко" с турската дума "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е просто обикновената "слаба ракия", а лице, което в обществените дела заема престижно място.

       Та бъбрим така с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А бе, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути "дава заето", па нехайно уж пита: "Какво ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все грандиозни планове му в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."

       И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан "Духовен брат"... та, усещам, леко настръхва – доливам за успокоение малко зехтин: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсел? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а той, син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

       При сравняването ни с фарфарона Ботйов Мишо, милият на сърцето ми приятел, когото ценях повече от по-голям брат, дълго ме гледа изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

       Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят парцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на тая делба, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи –

запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава. Той е мой духовен брат".

       Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи (боили, боляри или графове, маркизи, барони) в България нямаме; избили ги, измели се, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем да се броим за благородници?Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

       Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, поет, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от своите четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969-та, когато с литературния критик Иван Сарандев – родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаше стайче на третия етаж, в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях на тъкмо напусналия Климент Цачев два разказа (писаните през 1970 година "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество") и по тоя повод стана запознанството ми с двамата.

       Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо (тринайсет години по-възрастен от мен), но чудно нещо – още отначало, след като и у него открих присъщите за моя милост слабости на характера, тоя заралия, един от най-смелите експериментатори в общо взето зализаната ни, беззъба и безобидна стандартна Българска лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната си смърт. 

Михаил Берберов (1934-1988)

       За силата на тая неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. В нощта на 6 срещу 7 август 1988-ма, нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ – гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало тъй често! – да завъртя телефона...

       Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тая нощ, в три, почина. Моля те, Жоро, обади се на Емил** да каже на нашите приятели в Пловдив... Той ги знае... Погребението ще е утре". За допълнение: година или две преди това ни се бяхме виждали, нито се бяхме чували.

        На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.

        В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Любомир Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В ония времена (има предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев-Бащата". 

Любомир Левчев (1935)

       Тая реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че – освен мерната система на официалните институции в България, има и друга, по-прецизна мярка за оценяване и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.

       То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха да разчупят по друг начин железобетонните крепостни зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тая линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия.

       Далеч съм от идеята да ги изкарам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па ги глезеше любовно, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко, човеколюбиво изображение пред народа, и естествено – пред света.

Георги Марков - Джери (1929–1978)

     Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев**** пише, че се появил в Лондон, гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници – тоя Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия приказчица на Дякона по тоя повод.

       От друга страна, не бива да забравям, че цялата редичка т.нар. "Априлски поети" харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата "китна" България под властта на т.нар. "борци за световен прогрес и щастие", в действителност – най-обикновени селски тарикати и кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.

Plovdiv, 26 uni 1998 – redact. 24 oct. 2015

______
* Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".

Стихотворения на Михаил Берберов

* * *
На Енчо Мутафов

Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вечно избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.


* * *

Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили...
О, може:
когато се обърнеш пак навътре...

ЗАВИНАГИ!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.


ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 
На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

** Емил Калъчев (1932-2013) - по онова време редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

*** Убитият в Лондон - вероятно по поръчение на Държавна сигурност, български публицист, драматург, белетрист Георги Марков (1929-1978).

**** Петър Увалиев - изкуствовед и публицист, роден на 12 януари 1915 година в София, починал на 11 ноември 1999 в Челси, Лондон.

***** Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.