Публицистика - СЕМЕЙНА ХРОНИКА (3.)

Атанас (1912), трети от братята, с жена си Катя от Устово.
Пловдив, "Фото ИДЕАЛЪ", септември 1941. 

      ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3)

      Млади, хубави, изпълнени с копнеж и надежди за бъдещето. В най-гладните години, т.нар. "купонни времена", когато левът страшно се обезценил, чичо Насо обикаля селата да ремонтира шевни машини. Местните му плащали с произведеното от самите тях масло, мляко, сирене, брашно, яйца, фасул, мед и пр., та у дома се говореше колко предприемчив бил в ония вълчи времена тоя ми чичо. 

      Питал съм що помежду си братята го наричат Гащара и баща ми рече: гащите му все до коленете свлечени бяха, затова. Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) все заедно. Най-малките двама Течо (1920) и Киньо (1922) все заедно. Само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от дете си бил Насо Гащара див и своенравен. Веднъж, като ни бе дошъл на гости (живеехме вече в собствен дом), като се нахрани, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, грее сит и доволен: "Ей, Киньо, на Олу-дере (местност край реката в Харманли, дето батковците храбро се бухали от нависнали над реката клонести каваци в дълбокия вир, а най-ситният между тях щапуркал из плиткото) посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! Помниш ли, а, помниш ли?"

Олу-дере край Харманли

      Пред очите ми е блестящият от никел, в цвят сив металик и тъмночервено мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Пух", с който мотоциклет чичо Насо се отнасяше едва ли не любовно. Катастрофирал, лежал в кома три дни, ала не съм сигурен от катастрофата или от побоища в полицията преди Девети септември (1944) и в милициятаподир "славния Девети" до края на живота си остана, детоима една дума, не съвсем с ума си. Подземаха го братята му (чичо Митко, баща ми Кирил, чичо ми Течо) заради донкихотовските му грандиозни планове с лафа "Айде пак се завъртяха на Насо огнените мелници..."

      Между четиримата (без онзи, когото не съм срещал, той едничък от братята не напуща Харманли, чичо Дончо – вторият, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: женил се, направил две деца, развел се, пак се оженил, пак се развел, трети път се женил, направил син, докато накрая от потрес, че му се изтърколил от товарен вагон големият барабан, скъпият му на сърце тъпан, тъй се притеснил, че се споминал от притеснение) чичо Насо ще да е бил най-буен, най-сербез.

           Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели току на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица „Шести септември”, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека „Марица” – с орнаментите, фризовете, нишите със статуи на древногръцки богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми… Ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал картофи от балкона долу на тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери прогонил с метална тръба. Вместо да подвият опашка обаче, връщат се въоръжени до зъби и той им се предал. 

      Трудно ми е да си представя нормален човек в години подир касапницата на т.нар. „Народен съд”, да си позволи такава дързост. Истина е, настоява братовчедът, само че кога отидохме на свиждане с мама, не можем да го познаем - предните зъби изкъртени, целия потрошен, подут. И ми минава през ум: дали Течо, дето отишъл да служи на Новата власт, не е отървал брат си от смърт? Вярно, трошили му кокалите на тоя буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели (по-скоро затвърдили вродения му инат), но жив го оставили, баш него - Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт.

      Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена част от атмосферата между баща и синове. Когато обявих, че смятам да се женя за момиче от Добруджа, баща ми нищо не рече, само изсумтя към майка ми: „Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да се разпищоли”.

      Чешит беше Насо Гащара. Чувал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко:  "Може да пукна от глад, но на тая държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, аз съм роден стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тия двама не заряза великата мечта да си има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар.

Дон Кихот - версия ок. 1941: Бате Митко и Мичона (Мария),

първа между братовчедите от Бояджиевия харманлийски род 

      Неуморим мохабетчия, появява се изневиделица у дома - гладен, изпосталял, обаче в изрядно огладен костюм и в риза от скъп плат, с вратовръзка, бръснат, умирисан на одеколон, а пък в кецове. Сваля кецовете в антрето, нозете му вонят. Голям чистник: все косъмчета и трохи от реверите си чисти.

      Четири-петгодишно хлапе, криех се, като чуех, че иде; плашеше ме неговата неистова любвеобилност. Вече гимназист, окръжен шампион сред младите състезатели по каяк, вървя  си аз към Гребната база, виждам го тоя мой страховит чичо, метнал през рамо две чанти ябълки, бъбри си с войничетата от някогашното десантно поделение (дето беше в района на сегашната Братска могила), черпи ги с капушки, сбирани по къра. Същински Божи човек - такъв остава в паметта ми. Две или три години го държат в психиатрична клиника, всъщност бил концлагерист нейде в Югоизточна България; и това – за приказки против властта.

 
      В барака, устроена на хълм над психиатрията, живял сам-саменичък; сбирали се лагеристите при него да им посвири на китара, да им попее, да им приказва... Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал.  Десетина години, може и повече да са, близките му от Пловдив, синът, дъщерята, внуците не знаят трупът му де е заровен. Стихотворението "По траверсите" е за тоя рядък образ от бащиния ми род, третия между харманлийските петима сина на Господинка и Георги.

       Бил съм адски наивен! Търсел съм си белята, кога отнесох текста в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас” и Александър Бандеров или не знам точно кой от партайците взе, че го пусна за печат тоя текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979. 

      Като са ми се дразнели за нещо си, баща ми и майка ми току повтаряха: "Син да му беше на Насо, нямаше тъй да му мязаш". Може би затова ми е специално отношението към тоя, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

     По-горе билото, майстори! Иде женихът -
     Арес същински - вижте, стърчи над всички мъже.* 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тая черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам - моят чичо се завръща.

                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...

                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на свойте врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:

                     - Хей!
                    Каквото и да става,
                    не виждаш по-красив,
                    по-горд от него
                    и по-достоен в целия ви род!

      Жена му (на снимката горе) е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка Кети (Катерина) са сестри. 

      Следва

Plovdiv, 19 maj 2008 - redact. 25 jan. 2015

______

* Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100.