Публицистика - СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

Еква гръм. Руква яростен дъжд.
Литва птица със мокри криле.
Как животът е прост и могъщ
в това чисто и зряло поле! 

Николай Гюлев (1942), из сб. "Пръст и вода" 

СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

Литературно четене в клуб "Младост". 

Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова

17.07.1998.

        Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш... Тоз примижаващ насреща ми Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни рамки по стените на заличката на пловдивския клуб "Младост" зад спирката откъм "Капана"**. Платната му - средна хубост, ала самият художник ме убеждава в скритите им достойнства. И има голяма вероятност да е прав... 
        Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия дъжд, който като че само чакал да скоча от градския автобус №26, та да ливне на талази-на талази, хем с пльоканчета (мехури) отгоре. Бях се запътил към магазина за една автомобилна част, пък внезапният порой ме принуди да се огледам за сушина, и значи, втурвам се аз презглава към първите изпречили ми се пред очи стрехи, навеси, тенти, чадъри. 
        Ей ме под стряхата на мижаво кафене с пловдивския поет Николай Гюлев (1942), споменатия вече Минчо Палавров и край захабено-бяла пластмасова маса: поетесата Елена Атанасова - младата жена на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили се като мокри кокошлета; зъзнат, пък весели... Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се от подгизналите рекламни чадъри. 
        Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в таз вчерашна преживелица: 56-годишният Николай, поне 20 години по-младата му съпруга, артистичното им хлапенце Лили - от една страна; от друга - огнеборецът художник; от трета - личните ми дертове по ремонта на жигулата. Сега си мисля, моите грижи ми дадоха неочаквано преимущество в таз шарена компания: хем да съм сред тях, хем да съм вътрешно отстранен, зависим единствено от любовта и пристрастията си. 
        Каквото казах и сторих, си беше чиста импровизация, непукизъм, но привиден... Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, но и какъв е под маската всъщност, доих нужна за книгата ми, която пиша ("Историйките на ученика Ламски"), информация - понеже тая среда на хора с единия крак в изкуството, с другия - в посредствеността на битовите неудобства, ми е отдавна позната, и накрая лекичко им поставих оценката си: на художника - с думи, на поетесата - с премълчано, на невъзпитаното артистично хлапенце - с пренебрежение, на Гюлев - с уважение заради изстраданата бедняшка гордост, която излъчва. 

        Появих се сред тях като извънземен със счупена автомобилна част на селска сцена. Жив театър. Но си бях пак истинският аз, Жоро Бояджиев: за час време събрах материал поне за десетина глави от романа "Ламски". Ей ги тия сюжети! 
        Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Двама униформени подполковници и нашият човек - цивилен, който "ги действа като редници"... Минчо Палавров ми представя таз историйка за оригинална случка, но - предполагам, то си е анекдот от фатмашкия фолклор. Моят сват от селото Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е пробутвал същата ситуация, само че уж в ямболския гарнизон, в забутано, забравено от Бога и от министерството поделение, дето той попада като най-обикновен служител по снабдяването. 
         Та натоварил камиона с продукти наш Райчо от Руен, па за свой кеф строява на плаца шматкащите се безцелно (в наши дни нормално състояние за храбрата ни и непобедима армия) офицери-кибици и им дръпва огнена реч за военната опрятност, боеготовността и националните идеали пред Майка България. 
        Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... 

                
                          Кеми Тодороуф (1954)

        Същата картинка представя сред нашенките преизвестната Камелия Тодорова (1954), дето за не знам колко си години престой в Щатите дотам се вживя в американския манталитет, дотам като да бе забравила българската реч, че се появи в България с поамериканченото си изкълчено име Кеми Тодороуф, личен телохранител (или неколцина бяха...) и някакво дваж по-изкълчено кънтри-произношение на българската родна реч омайна, сладка; после главозамайването като да й попремина, отведнъж проговори чист български, та си спомни и майчиното име, спомни си дори такава една подробност: колко корав българин бил дедо й. Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуф са ми симпатични. Но тоз плътен грим на повърхността, па и в таквиз обилни количества... За драмата им на красиви артистични дами иде реч. Мимолетна е женската хубост, а тщеславието е до гроб. 
        Третият... Малката артистична госпожичка на семейство Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на провинциалния литературен клуб "Младост". Пуша, издухвам дима навън през едва открехнатия прозорец. Тя пък високо подхвърля изпусталял котарак, учи го да прави задно салто... Пробвам да я заговоря:"Как се казваш?" Свива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпага: "А пък аз съм синът на Кирил Бояджиев". "Че кой пък е тоя?" - боцва ме с очета. Правя се на умряла лисица: "Ами-и, такъв един... обикновен дърводелец". И тя, обзета от съжаление заради тъжната ми участ: "А-ха!" И... престава да ми отделя от така ценното си внимание. 

        След половин час обаче от детските устица на изящната малка аристократка почват да изхвърчат невероятно гадни за възрастта й, сякаш специално подбрани едни:"Идиот!" (към пенсионирания огнеборец и новоизгряващ художник от световна класа), към баща си Николай:"Донеси ми вода, че ме мързи да стана!", към огнебореца пак, но зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" и други такива, зафучени със страст като Стрелите на Амура по тромавия възпълничък, добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (педераст, демек). 
        Четвъртият... Затрупаният в миньорската шахта Минчо Палавров заедно с 23-годишен родопчанин изкопчия. Шест дни (история, чини ми се, наедро тропосана с бели конци) яли дъски от кофража, близали от стичащата се по скалата вода, живели в пълен мрак. И оня превъртял; търси пипнешком в тъмнилката наш Минчо да го изяде... Докопва му ботуша, заръфал го и Минчо го фрасва с миньорската лампа. "Ако не му беше каската, одма да съм го усмъртил; нямаше да припадне, черепа му да съм пръснал!" Като ги измъкват на светло, черната му четина на помака била станала снежнобяла. 

                    

                Художникът-огнеборец Минчо Палавров 

        Петият... Минчо Палавров в Москве. Или в Ленинграде, на Беларуской вокзале... В тарапаната някой опитва да му отнесе балтона; стига се дотам, че Минчо докопва апаша за крадливата ръчица и ей тъй начева да му говори: "Значи, аз, братушка милъй дорогой мой, пет хиляди километра път бия при свои хора да дойда, а ти, братушка, за "добро дошло" искаш да ме обереш, балтона от гърба ми да смъкнеш... Ну, гад! Паимай! - наметнал крадеца с балтона си. - Подарявам ти го. Влачи, Нещастник!" 
        ...И оня ми ти блядь (курва на руски) се разчувствал, разкиснал се, неговата мамица апашка! - горещи сълзи капят от зъркелите му, блъска се по муцуната с юмрук, косите си скубе, отчаян, засилил се под влака да се метне, та се наложило наш Минчо кураж да му вдъхва, вяра в живота, оладжак (както казват турците). 
        Хлътнали в гаровия ресторант; апнали-пийнали, приказвали си, взаимно се утешавали - ай мамка му, какво нещо е съдбата! - тупали се по рамена, прегръщали се, целували се; превалила нощта, заранта се помъкнали да спят в комуналката на Альошка; отспали си, значи, гледали се като котараци надвечер на другия ден, гладни и с пресъхнали гърла, а после поели към най-близкото, както се викало па русскаму язъйку, пъйтейнойе... По отработения вече тертип - "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина!" . 
        ...И се заточват едни цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! - летели неотлъчно нашите двама новоизпечени приятели, рамо до рамо като сиамски близнаци из петербургските кръчми; то бил приказен сън на българо-руската дружба, вълшебна приказка за омагьосания Ванка; двамцата запойчици не успявали да изтрезнеят и пак се налоквали до козирката. 
        Накратко, оня се явил същински Вергилий за нашия Данте в съветския Ад: даже много повече от гид - велик благодетел и велик духовен пастир и наставник. Асъл, Голям брат! 
        Сигурно преувеличавам, ала историйката е сладка, звучи ми чудесно. Рекъл (уж!) Минчо фразичка само; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровено кътче на душата, оттам, дето си абсолютно сам като гол охлюв пред Съвестта, пред Бога у себе си, сам със своите страдания, които светът не бива да узнае... 
        Ей тук му свалям шапка на тоя пожарникар, ако и да усещам, че ми преразказва чужди сюжети. Защото струва ми се, чел съм някъде и таз история. 

                                             

        Шестият... Николай. Уморен да бъде образът, който сам си избрал. И в същото време - онова надничащо иззад фасадата хлапе от първите години на болшевишката напаст у дома, в Пловдив - времето на убийците с червена лента на ръкава: "Знаеш ли, дядо й на Елена бил собственик на веригата хотели и магазини "Яффа"... Как! Не си чувал за тая известна верига хотели и магазини? Това едно време беше много известна фирма"... И малко по-късничко: "А моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам тая къща там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!" 
        Седмият... Някога си братовчедка ми Нина Бояджиева (набор на актрисата Цветана Манева) довела Елена - ученичка в девети клас, при мене в редакцията на вестник "Комсомолска искра"... "Ти си първият, който е чел стиховете ми и ми е давал оценка". "Тъй ли! И какво съм ти казал?" А тя се усмихва, притаява се; и в тоя миг я виждам загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после, вече като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. - да я купя...) на представянето, нали?" "Ами не - казвам, - имаше едни сантиментални баби, издърпаха ми я от ръцете." (Лъжа като циганин в небрано лозе, естествено!) Тя разбира, че лъжа, ала Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Значи, натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи!" 

        Осмият... Картините на Минчо... Непрекъснато скача да отваря врати, прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря тия същите врати и прозорци - че ставало течение: духа му, пък и малката дяволица Лилия, "виж я Лилия как трепери". Минчо отсипва в чаша гореща вода подозрителна смес от заплескано бурканче за бебешки храни: "Пия си виаграта!... Ами то, смесил съм каквото ми е попаднало пред очи: чесън, магданоз, чушки, лук, домати, копър, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта"... 
        Казвам: "Е, щом ти помага...!" А той: "Помага-помага, и още как". И захваща да обяснява как се оставял съседът да му надвива на шах през цялата игра, пък накрая - хо-оп! - в един ход само (Глупости, не знае на кого ги разправя тия!) матира слабака и как му прави кеф да си играе на котка и мишка с отчаяния съсед-шахматист. 
        Питам: "Що си приглушавал ярките багри в твоите картини? Какво толкоз ти се случило, че бягаш от яркото и свежото?" А той: "Яркото е характерно за платната на жени-художнички. Ний мъжете винаги приглушаваме интензивните бои. (И понеже го гледам учуден; мога да посоча поне три дузини мъже - световни художници, дето рисуват с ярки цветове, но си мълча. И понеже не го подкрепям в тия му "теоретични разгревки", опита да нападне.)...Можете ли (вече на Вие!) да ми посочите поне един мъж-художник, който да рисува ярко?" Отсичам решително: "Не! Няма такъв художник". И той мига-мига зачервен насреща ми: "Ама не е ли тъй?" "Тъй е" - отсичам строго и минаваме на друга тема. 
        Деветият... За това как случайно попаднах на това място. Ако не беше счупеният ограничителен болт за веригата на агренажа... Ако не беше внезапно изсипалият се порой... Ако не беше споменът за "Ганковото кафене" (по Вазов), когато предишния път с Венчето Ичевска и сестра й Таня, асистентка на проф. Иван Сарандев, бях идвал тука... 

                                

        Това клубче, това спарено и леко зацапано като излъчване на душевност островче на Вечните Неостаряващи Илюзии за Голямото Изкуство сред стадата бясно правещи пари и кариера наоколо! 
        Обзема ме съчувствие и жал към тия хора тук - Гюлев, Елена, бившия пожарникар, дъщеричката Лили ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, а и сега тъй ги виждам - от огромна, от космическа височина. Но това моето не е грандомания, не. Нали и аз съм един от тях!                                                  

        Десетина-петнайсет години подир смъртта им никой няма да ги помни (и мен, разбира се). За тях главозамаяните, наперенки от общественото внимание поети и художници ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали; ще бъркат физиономиите, имената им.

                                   

Петнайсетина години подир оня кишав юли 
младата поетеса*** Лилия Гюлева (1987)

        Ала точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено в години на масово настървяване и наглост. 
        От друга страна, защо ме обхваща досада, като си мисля по-дълго за тях?... Няма я тръпката от непредвидимата игра на тоя вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, но защо е толкоз унил, защо сам вътрешно се е предал? Къде е интригата? Къде са големите залози? Какви са тез шегички на дребно! Което му се е случило - ако е вярно, е страшно, величествено, смешно; на мен такива премеждия не са ми се случвали, а и дали бих ги надживял... Не знам. 
        Тесничка, скучна е таз снобска клетка, но те си я харесват и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на стихосбирчицата, издадена от Тодор Чонов ("супер-експресно издание"), както хитро отбелязал отпред великият поет на селото Рогош... Също такваз книжчица, досущ църковно календарче (двайсет и четири странички, преливащи от текст), следващата сряда ще представи пред публика пак тук Николай. А редактор на стиховете и автор на предговора е пък съпругата Елена... И т.н., и т.н... Не! Решително не приемам тоя стил. Прав е огнеборецът, че все ставаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон и влага, със сажди и кислород въздух. 
        Десетият... Видях ги тия хора в миниатюрен отрязък от живота им; по индукция мога да възстановя, да конструирам (умозрително, разбира се) начина, по който са смачкани тия някогашни ярки, неопитни, несресани, и поради това очарователни идеалисти. Но днес какво ти очарование! 
        Те самите - приели унилостта за свой принос в света на изкуството; и от нещо, призвано да носи просветление и радост на света, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.

          

                     Plovdiv, redact.12 dec.2014                           

________

* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка. Името е действително Палавров, не съм го измислил. 

** Част от центъра на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица на града, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум. 

*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907