Публицистика - ОТ НЕБЕСАТА ЛЪХА КОСМИЧЕСКИ СТУД

      ОТ НЕБЕСАТА ЛЪХА 

КОСМИЧЕСКИ СТУД

     

         05.05.1999 

        Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мене... Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да бъда спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. Сега, в тия мои години се чувствам като цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, и така умрял в злато на остров Крит. 

        Не мога да печеля пари, това е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред и заредена "за излитане". Тя е физическото ми чувство за свобода, от което се възползвам веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. 

        Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душите им – птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Потиснати са ми децата. Питам се, има ли място, добро за нас тримата. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася тая невежествена, груба България. Небесата не ми носят отговор. Откъм Небесата лъха космически студ, пустота. Толкова ли сме временни и уязвими, Господи! 

        За да съм щастлив, трябва да се заблуждавам, себе си да лъжа. Наоколо – боричкане, лакомия, простащина. Като вървях към училището, чувам – звънливо момичешко гласче. Нашите някогашни хлапашки псувни бледнеят пред тия! Спрях, изчаках да наближат... Три 10-12-годишни момиченца и дребничко момче с ученически чанти. 

        "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без да съм казал и дума. – Тя е отличничка по български" – сочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Викам си, я да видя кой така чудно говори." А коконката присвива устничка: "Не съм аз! Не съм аз". 
        Как от кал да сътвориш елмази!

        Чувам татко. Обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, с която го отнасят към софийската клиника "Пирогов" шепне; там ще издъхне абсолютно сам, изоставен подир часове. Онова "Олеле, майчице!" пошепнато... някого да не разстрои, светът да не разбере, да не го види, че страда. 

        О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, дето не съм чул и в най-голяма мъка и тегоба груба дума да изречеш?

        10.05.1999

          

         Не е безобидна тая шумно подета с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите (към стотина, от които повечето пенсионери, бивши хвалители на славната БКП) на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно изрисувани лозунги "За мира, против войната!", "Спрете мръсната война!", и особено "Долу агресорите от НАТО!" – до болка познат казионен театър; нали с тия представления израснахме като поколение, нали с тях ни възпитаваха от невръстни... 

        Стари номера от селска вечеринка. Парадоксалното е, че шепа тартюфовци са същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест Хемингуей (вж. репортажа "С какво се занимават кралете на Европа") иронично пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни". 

        В далечната 1980-та с изплакнат мозък пробвах да надращя стихотворение "против агресора", когато бойната авиация на САЩ бомбардираше "братския либийски народ". После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на оназ чудновата персона,"скъпия приятел, другар и съратник на строящия се Световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Тоя одиозен образ на човек през ден-два го показват по телевизията как се блещи към Небесата, назидава своите сънародници, пери показалец – същински Месия.

        Кого се силех да защитя?! Вдъхновителя на терористични акции в християнския свят. Оня, дето внушава на мюсюлманина, че някой планира да завладее Либия заради... слънцето, пясъка и камилите.

 

        Дали и за нашето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевата идея? Може би едва когато измрем ние, родените в робство, внуците ни ще захванат да разсъждават със собствения си ум - и не от идеологическа, не и от национална, а от нравствена гледна точка.         

        Ето ги в друга светлина някогашните, въздигнати от Партията "творци и говорители от името на народа". Да не би да са се заблудили?!
         

        Не е то заблуда. Не са вчерашни те! Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак – че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола от приличните си - средна хубост - стихове, романи, драматургия, витиевати слова и клетви във вярност към Бог. Тягостно е да усетиш тия "майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в Писателския съюз – верни на БКП, СДС, НДСВ или друга някоя глутница от лицемери", но е оздравително. Оттук-насетне как ще ме заблудят! 

        Та червените кукери на площада с красиво изписаните лозунги не защитават сръбския народ, ни "бягащите от НАТО-вските бомби" (??? - бел.м., tisss) косовски албанци. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно?!... Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на умопобърканата "Титова земя", вдъхновителите на убийства, лицемерие, грандомания, подлост. 

        25.06.2011 

        Седя все на едно място, не помръдвам сякаш, а дните, сезоните, годините по-бързо се въртят, все по-прихлупен хоризонтът става. Хвърлям поглед вече, заничам не иззад девет планини и морета, а все по-наблизичко. Същият хлапак съм си уж, ала колцина от връстниците ми в отвъдното се преселиха, колцина от приятелите някогашни познал бих иззад сбръчканата им кожа и очите с угаснал взор! Дяволитостта не ме е напуснала. Същият съм си вътре в себе си: ламтящ за щуротии доверчив съзерцател сред грозд от илюзии, ала младите, дето идат подире, поле-е-екичка ме изобикалят, избутват ме от бързея на живота. 

        Знам, моят живот в най-голяма степен от мене зависи; моят нрав преди всичко друго го определя откъм аромат и кипеж; ала тоя мой живот полека-лека забавя ход, притиска ме към материалното, което си е една умора за всеки с низ материални придобивки, колкото и неукротимо да се стреми душата ми към щастие, т.е. към Любовта. 

        Никой не ме обича повече от мене самия. Никой с мене се не съобразява повече от мене самия. Духом не съм се променил, не съм се отклонил, надявам се, от центъра на света, където сам съм се установил в мислите, в стремежите си. И какво от това, питам, като все по-малко нужен съм на света! Нижа думи, съчетавам ги в изречения, удоволствие ми носи писането - особено сутрин рано, когато денят се е ширнал пред очите, и следвайки интуитивното, доколкото го усещам, все така неуспешно търся слънчевите местенца, тишината и съзерцанието все така ме очароват и изкушават да надничам към бъдещето.

        
      Човек живее колкото сам си отпусне, мисля си за момичето, което се запали край парадния вход на Президентството, точно там, където властната глутница тарикати навря един мушморок, в най-простонародния смисъл на думата.

        Тия, дето си тръгнаха физически от това шоу живота, като премислям сега как са си тръгвали, откривам: месеци, години преди да изчезнат, да се стопят отвъд като бледи сенки са преставали да се стремят, престанали на себе си да разчитат, гълтайки с шепи лекарства, които лекарства само са удължавали агонията на сгърчената им от страх и старост душа. 

        Седя, не помръдвам. И все по-бързичко се въртят годините, а Любовта така и не ме споходи, и едва сега проумявам: твърде обнадеждаващо е това, че горивото си не изгорих, мечтите си не прежалих, нито постигнах, така че дори когато си тръгвам оттук, то ще е тръгване като за романтична среща с Любовта, която грее като звездичка там някъде, в Отвъдното.

        Защото невзетото е с нас, ние не сме го изгубили; ако имаме нещо за губене, това са неща, които сме притежавали. Затова тъй печално сред плач и ридания на множествата по площадите на планетата си тръгват постигналите богатство и слава любимци на суетата, а пък – от друга страна – тъй весел и нехаен е летящият към земята отронен лист. Въртейки се хаотично в себе си и около себе си, за последно подхвърлян, подритван, подмятан от ветреца в кристалния въздух, сякаш ни казва: "Сбогом, скъпи и ненагледни! Не ме е еня за ни един от вас. Животът е игра, и понеже при любовта няма смърт, отивам другаде да си продължа играта".

 

Plovdiv, redact. 24 noe. 2015