Ars Poetica -

МОИТЕ ДВЕ ДЪЩЕРИ

Пораснаха и двете дъщерички:
едната - въглен, другата - пшеничка.
Отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,
да се кося, изобщо - да мърморя.
Как всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някакси... безславно!

Къде останаха въздишки, врява
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с оная книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но малко ми се дреме

и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше много прашен, 
а пък у мен хлапакът бе безстрашен

и влизаше в двубои най-различни
естествено със жестове цинични,
а после го пердашеха до кръв,
но си остана в мен герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, уви, кога сме млади!
А днес, уви, ни плаши самотата
и няма вече смисъл суетата.

Децата - отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
я няма някогашната им врява
и само спомените ти остават.


Пловдив, 14 септември 2010 година