Публицистика - Тема с продължение (2.)

Реплика

Ellia 

Re: Любовта царства отвъд позволеното (1.) 

    20.10.2010 12:57 [Re: tisss]

       Мислите ти направо скачат, tisss.
       

       Политиката е вид доминиране (рафинирано), войната - също, макар на друго, по-грубо ниво. Тези двете нямат нищо общо с любовта, нито има нещо свещено в тях... колкото и да се обличат със свещени "одежди".

       Нашите представи за Добро и Зло, Хаос и Хармония могат да бъдат подвеждащи, спомни си колко кръв се е изляла в името на "свободата", "равенството" и "братството"... Даже и средство за екзекутиране е измислено, за да въдворява представата на едни хора за "свобода", "равенство" и "братство ".
       

       Нищо ново под слънцето - Страхът е основен инстинкт и много по-бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта.

Цитат:

---

Любовта не е само чувство, защото чувствата рано или късно умират, по своята същност тя е действена, тоест действие, изкуство, което повечето хора си мислим, че владеем, но не е така. Фром

---

       Тя е откровение, опит, ако щеш дори - и мъдрост...

       Нищо общо с политиката или политиката на религиите. Без значение на коя религия. 

  * * *  

tisss  
22.10.2010 06:42 [Re: Ellia]

       Цитат от репликата на Ellia:

        "Страхът е основен инстинкт и много по-бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта".

       Вж. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=649922. Не ми се влиза в спор заради самия спор с бла-бла-бла (например: фрагментът, който си позволих да оцветя в червеничко). Даже и Ерих Фром не Ви спасява в назидателността Ви, уви! - въпреки симпатиите ми към Вас, Ellia.

       Поздрави от Пловдив, крайния квартал отвъд гетото Столипиново.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

     Продължение

       31.07.2004.

       Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (глас, аромати, жестове, докосвания) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. 

       Орнаментите върху фасадата и във вътрешността на мюсюлманския храм, например, би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е твърде очебийна, твърде настойчива, носи ми усещане за прекаленост, за преиграване, което за мен - сина на простосмъртния дърводелец Кирил от Харманли, може да бъде дори отблъскващо.

       Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави много по-близък до обикновения човек от някакъв си строго осъразмерен, могъщ в излъчването си - и затова именно! - потискащ... бог. 

       Аллах, или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е противен, може би защото хвалителите му опитват да ми докажат, че и красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима и мрачна спрямо човешкото у мен. 

       Такъв образ не може да ме увлече.

       Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи фрази за любов. 

       Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният дух не би позволил да го оковат, над главата му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата.

       В името на човечността унищожават най-човешкия рефлекс - склонността ни да грешим, да се изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено - сурово потискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск дори за живота си, но и с тръпката на откривателя.

       Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у комуниста, нациста, иранския аятолах, афганистанския талибан, роди самоуверения завоевател и грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.

       Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява.

       Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като християнски светец (защото е убил чорбаджийския слуга), а не би трябвало да съжаляват...

       Левски е такъв образ от граничната зона, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците. 

       Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но той никога не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение.

       Идеалният кръг е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, дето предстои да се появи нещо ново и различно от досега установеното. 

      Докато има грешници, ще има и Любов.

      01.08.2004. 

       Ако няма съпротива, няма Любов. 

       Любовта е априори творчество, стремеж към нещо ново. Където всичко е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но Уважението, Респектът, Подчинението няма как да я заменят.

       Парадоксална е връзката между Бог-отец и Бог-син... Старият Бог приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ, колко е великодушен, колко е незаменим; Иисус - напротив - уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него човеците, толкова по-близък го усещам. 

       Иисус се уподобява на простосмъртния, за да вдъхне увереност, че - може и да си губещ в изпитанията на материалното, но именно за губещия звучи Химнът на живота, а човешкият дух се очиства от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния грях - високомерието, възгордяването, надменността.

       Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, наистина е Любов, а не страст за притежание!

       Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и то е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса. 

       Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихи на Абсолютната власт, която тиранизира всичко живо на земята и във вселената.

       Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, накуцва именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост, за свещена праведност. Според Корана всичко живо е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно - няма движение, няма развитие. Пак според тая велика Книга Духовното ми се представя като застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса...

       В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачните затвори Свободата е най-мила.

       Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено не са сторили досега за човечеството, или - ако го има, същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. 

       Авицена* ми идва наум в тоя момент. Пък озлоблението, което възпроизвеждат тия общества на праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, потиска живота в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот.

       Фанатичният мюсюлманин ме отблъсква както всеки друг фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да... умре, отнасяйки в Отвъдното тълпи мразени до пароксизъм "неверници". 

       Какво е това! 

       Може би - отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Тук няма място за Любов** и самият "правоверен" не е герой, а страст към унищожение, инструмент на Ненавистта.

       Християнството като подход към човека е ключово завоевание на нашата цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност - така присъщи на слабия наглед силно уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.

       Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е според Корана принизен до един от многото пратеници на Бога. Чрез таз незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и Богочовека Иисус... отнета е най-съществената част от християнската етика и философия: възможността чрез Любов да се решават жестоките противоречия между хората. 

       Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са фундаментален подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества човеци срещу всички останали, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене.

       Великолепието на християнския подход е в това, че - без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в неговата власт и енергия, го прави част от духовното мироздание. 

Избягната е конфронтацията, озлобяването е заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение, настойчивост) сама да прецени кое е Добро и кое - Зло. 

       Доверието, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисени мислещи умове.

       Тъй от древността до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма на земята, настоява да търсим и създаваме хармония дори там, дето Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.

       Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, занимава се с проявите на издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на света. 

       Наивни ли сме, или сме толкова интелектуално недорасли да не забележим сърцевината на Злото?

       Противопоставянето "християни-мюсюлмани" е непродуктивен подход. Мислещите умове би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека Иисус, който - без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето - нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.

________

* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина, известен като Авицена (ок. 980-1037) - персийски лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Почитан като баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му „Канон на медицината“ (състоящо се от пет части), преведено през ХІІ век на латински, няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия Изток и Европа.

** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са употребявани в разговорния стил.


*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори, пропагандисти на върховния княз, деспот, тиранин. Бел.м., tisss.