Ars Poetica - The Way I Mate

или ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ НАЦИОНАЛНО УВЕСЕЛЕНИЕ

Тръгнах из народа весел: хубав, спретнат и достоен,
да му се порадвам мъдро, както ми се ще на мен.
Слънце светеше над Пловдив, но за изненада моя
появи се леден вятър в тоя декемврийски ден.

Кукли, свирки, залъгалки за големи и за малки,
плюшени мечоци в черно, розов захарен памук,
Дядо Коледа, Снежанка кипреха се мило двамка
и шейничка с два рогача от картон висеше тук,

здрави просяци двамина мушеха се из тълпата,
циганка една саката щураше се тук и там;
балерини, шут, палячо се премятаха и значи,
цялата таз хубосия свежо лъхаше на чам.

Пих кафенце на площада, вестник си купих с награда
и към празничната врява тих се присъединих,
хапнах цаца, портокали, поприказвах ала-бала
и - тъй както подобава, седнах да напиша стих.

Имах хубава идея - всичко родно да възпея,
враговете на прогреса и мира да заклеймя,
но жената на съседа взе тъй нежно да ме гледа,
че издъно отегчена, музата ми отлетя.

Затова не се чудете, ако младите поети
пишат на провала мрачно, обладани от печал;
любовта разваля всичко, че мераците са слепи,
а светът ни оцелява само щото се е смял.

Пловдив, 25-26 декември 2012 година