ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1597.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1597.)

 Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. – Мартин Хайдегер (1889-1976)

 Решат ли да унищожат човек (или поколението на цяла нация), първо му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии, преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизионния екран в дома ви. – Аноним (1947)

   15 avg. 2000

ЛИЦЕМЕРИЕТО

  

  Невероятно, китайската роза, която от три-четири дни се накани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, точно навръх Голямата Богородица, най-сетне е разцъфтяла. Едно денонощие, не повече, и утре разкошният й цвят ще се отрони от храстчето, а днес то грее с цялата си мила хубост. Точно днес. Такива мили празници правят живота чудесно преживяване... Чета в книга на някой си Пол Джонсън* края на есето му за Пърси Биш Шели. Мери Годуин, съпругата на Шели до смъртта му, когато приятел видял сина й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен съм, че като порасне, ще стане необикновен човек!" – и Мери Годуин, напатила се поради ужасния характер на починалия си съпруг, възкликнала притеснено "Дано Господ му помогне да си остане обикновен човек". Авторът на сборника есета под късия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс), въвежда идеята за двойнствения живот и участта на високо надарените личности, възприели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, но – от друга страна, в личния си живот са си чудовищни лицемери, ужасни егоисти, наглеци и грубияни. За да си обяснят лицемерието им, хората, които отблизо ги познават (роднини и приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към психично болните, накъсо казано, обикновеният, стандартният простосмъртен е велик в своята обикновеност. Което ми прозвуча в съответствие с част от "Поема за България" от сборника "Кардиф" (самиздат, 300 екз., 1997 г.):

    И като обърне взор назад, 

     какво ли вижда човекът делничен!
    Тъй мимолетно всичко негово е,

    че не можем иначе да си представим този скитник,
    освен като вечен пътник по грешната земя.

  Също и в съответствие с текста "Спокоен" от сборника:

    Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
    голям е човекът, тъй нищожен,

    голям е, в мълчанието си свирепо вглъбен
    отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.

  Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е даден, да не ламтиш и да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. Научен комунизъм е нямал кой знае колко общо с научното изследване; Маркс защитава, агитира и внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** възгледи за човешкия ни род... Твърде разпалено ми звучи, че да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – а защо ли не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо, дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната – и лично моя си – теза за лековерието, за наивността да се приема за висока стойност нещо фалшиво, измамно и маниакално. Това съм го обсъждал в тези записки по повод влиянието на марксизма в болшевишката му версия сред най-образованите слоеве на обществото и съм си го обяснявал това лековерие с липсата на национална традиция след прохождащата родна интелигенция от 1870 г. насам: от Христо Ботйо Петков, който – едва 22-годишен, прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са и маститият Пенчо Петков Славейков, и финият Гео Милев, а съвременниците им ги въздигат, като високо ерудирани.

  За онази България мога да преглътна с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, а какво да река за Западноевропейското мислещо общество! И там комай изобилстват глашатаи на Истината от последна инстанция, разни "учители и философи" с оцъклени към Небето очи, самовлюбени лицемери с артистичния им талант, гении на двуличието, възприели познанието от древността преди всичко като средство да се саморекламират сред плебса. Публиката и там пак въздишала с онова велико Иван-Вазово, от шедьовъра на младия Иван Вазов "Чичовци", от новелата за Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза излетяло: "Брей! Много чело, много знай!" – крилата фразичка из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да се отнесе и към редицата шарени-марени разхвалени модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа и Северна Америка на Балканите. Като му отеснели модните парцали, Западът великодушно ни ги дарява като втора употреба за доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне корени, на Изток обаче марксистката илюзия стана основа на мощни свръх-държави от Съветския съюз на поета осетинец Сталин до Китайската народна република на Мао Цзедун и проч. Така модерните за нашенци стихове на Димчо Дебелянов (1887-1916) в превод на френски изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как?! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"

  16 avg. 2000

  Дребни на ръст, грозновати в лице и тяло, силно изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи злост и обиди изверги в личния си живот и дела, наказание за приятели и роднини, маниаци, жалки, безскрупулни изнудвачи с болестно самочувствие и представа за непогрешимостта си, изобретателни в злото, и всичко това – компенсация за собствената им душевна (не духовна) несъстоятелност. Британецът Пол Джонсън в етюдите от "Интелектуалците" представя т.нар. "гении" от последните двеста години като чудовища, по-точно: нещастни, обладани от демоните си човеци, ала работещи може би по воля Божия в име на човеколюбието. Изкушава ме детайлът за физическия тип и "красота". И това съчетание от висок, прометеевски дух – от една страна, и дребнава, сгърчена, мизерна душица, от друга... И колкото по-ограничени в личния си живот, толкова по-разкрепостени в духовното локомотиви на прогреса, жалки, смешни като човеци, горделиви, самовъзхищаващи се като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им тълпи, поколения – Жан-Жак Русо, Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт физически са дребнички на ръст. Бих добавил, че мотива за сключения договор със Сатаната, чийто имена: Прометей или Луцифер (носещия светлина) от древността до наши дни е разработвал и Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския роман "Фауст", продължен от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с роман за гениалния Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус".  

 Във втори абзац на есето за почти двуметровия Ърнест Хемингуей (над 190 см.) Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде отнесено към българските днешни интелектуалци: "По-голямата част от живота си те употребяват, превръщайки се, в крайна сметка, в последица от културен колониализъм. Появата на самобитния независим откривателски дух в Америка е реакция срещу раболепието на Ървинг и другите като него". "Културен колониализъм", ето най-дразнещата ситуация, която днешното поколение млади българи би трябвало да преодолява в отношението към собственото национално усещане за чест, независимо от добрините или злото от руски държавни чиновници. Обаче т.нар. цивилизационен избор не следва да избива към възможните други две крайности – слугинско преклонение пред Западна Европа и Североамериканските щати, или креслив див национализъм, шовинизъм от типа на Сръбския шовинизъм, сляп за недостатъците в духовния живот на нацията.

 Трезв подход към вътрешнодържавните ни проблеми, ето какво в исторически план ни предстои. Стефан Стамболов едва наченал, Фердинанд Кобурготски и Александър Стамболийски го продължили, но тази линия на поведение отчетливо се проявява и в политиката на цар Борис ІІІ и неколцината политически водачи в буржоазна България – например у бесарабския българин Александър Малинов (1867-1938)**** и Константин Стоилов (1853-1901)*****, на първо място, въпреки провинциалната ни самонадеяност на политически партии или движения на Балканите между двете Световни войни.

  Разсъждавам по-вероятно като типичен лаик, но какво ли значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно, че по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме. А в този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия; с онази виртуална Русия. С Русия в представите ни предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като провинция на руския манталитет, имперско самочувствие, велика история и мощна култура – или най-после да отстояваме, че сме различни и по съдба, духовност, перспектива. Не ни вреди толкоз Руската политика, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат******. Да приемем тази велика нация и държавата й с всичките странности, да се съсредоточим върху своето, какво лошо има в това?! Обществата на народи с нашия калибър: унгарци, шведи, чехи, словаци, холандци, белгийци, да не говорим за по-малобройните от нас: разни княжества или градове-държавици, и особено да не споменаваме благоденстваща Швейцария..., та надявам се, тези нации не изживяват съмнения и угризения към т.нар. Велики сили, когато следват националните си приоритети.

  Защо, заговорим ли за Русия, българите се разделяме на два враждуващи лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин – в крайна сметка, кое е по-важно за обикновения българин: Русия или България? И тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят нито русофилите, нито русофобите в България. Решим ли този казус, ще отмре основна от причините за раздвоението ни, като общност, и най-сетне ще се съсредоточим върху това, което сме и следва да сторим за собствената си държава. Гузната съвест на интелигенцията използва разните външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, а и руснаците са фикция, която днес продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието или ожесточението ни едни към други в политическите баталии. Не поставим ли финал на тази тъжна традиция, която се точи над сто години насам, ще се въртим в проклетия дяволски кръг както дванайсетте еврейски племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст и идещите подире ни млади поколения граждани на Република България. 

  Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като персона "с очила на носа и есен в сърцето". Тутакси в представите ми изплува приятелят ми проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*******, кой знае защо!

  17 avg. 2000

  Приземявайки, меко казано, образите на т.нар. ярки интелектуалци, Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален човек. Твърде самолюбиви и податливи на бесове са този вид характери; веднъж изплували над тълпата, държат се като вампир, пият жизненост, съсипват не единствено физическото си тяло, но и съществованието на най-близките си хора. Повечето са самотници, обладани от илюзия уж, че служат на човечеството, ала неспособни да обичат хората до себе си... Навъсени горделивци, самовлюбени маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които светът ни приема насериозно. И въпреки… Какви ли щяхме да сме без спомена за тях и техните постижения?

  Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата им; фаустовци на духа – душевно осакатени, неспособни да възприемат величието да живееш в смирение, да си в скромността. Струпани накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Какъв е изводът! Дали водят към прогонването на прогледналите за познание Адам и Ева от Едемската ябълкова градина!

  Усилията на зоркия английски есеист не смятам за омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са първо, основно изискване към всекиго от нас, независимо колко е талантлив и полезен за прогреса. Става дума за върховенството на Десетте Божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не се смятам за религиозен, това ми иде на ум, като чета чудесната публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт (1898-1956), а съседът – десетина години по-млад от мен, поема със семейството си обратно към Германия, където се е установил от петнайсет и повече години. Завиждам му заради новичката му кола и за пътя, който му предстои, прекосявайки половин Европа. Обожавам дългите самотни нощни преходи с лека кола. Сред щурите ми момчешките мечти беше да пообиколя за няколко пролетни и летни месеца, до към края на септември, в компания на чаровна млада жена европейските градчета и селца покрай магистрала, която води, да речем – до Париж, а после да се спуснем към Марсилия и да се отбием в курортно селище на средиземноморското крайбрежие на Франция, където на миниатюрно на пътната ми карта селище съм кръстил втория от двата си проекта за лирика, готовия за печат от 1999 г. неиздаден сборник с около 80 текста "Порто Фино", продължение на сборника "Кардиф". И да повторя: заради искрящата му модерна лимузина завидях на съседа, че е с жена си и дечицата им. Но той дали знае, че е щастлив? Май, че не знае, понеже гледам, мотае се навъсен. Имал си проблеми със здравето. А и жена му не изглежда като да сияе от щастие. А може би щастието се усеща само когато го гледаш отстрани! Мнозина покрай мен подхвърлят, че съм щастливец, че живея като Симеончо. Точно сега обаче не мисля, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Обърнах се на книжен плъх. Страх ме е да изляза на повече от 300 метра пешком от панелката. От този тип българи съм, за които е лафът: "И до кенефа ходи с колата".

  18 avg. 2000 

  Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперничките. Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата, просто минах оттам и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд, притеснена да попита какво се е случило. Нищо – казвам, жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещаме. От пет до седем със свекъра на Вера, по-голямата от щерките, пихме по бира в кръчмето до училището ми в компанията на внучката Невена. От Райчо научавам, че двете ми дъщери и зетят наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем (почти половината ми месечна заплата). Отказвам се да ги разбера; избрали са си нестандартен начин да си доказват колко са независими. На тяхно място обаче, бих постъпил по същия начин. Всеки сам да трупа жизнения си опит. Горд съм, че са ми такива щерките.

  19 avg. 2000 

  Вчера от същото място купих нов акумулатор; цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та човекът взе да ме гледа съчувствено, вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет! Случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов приятел през същата онази седмица купил и той акумулатор от тази партида. "Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти е изтекла". И се наложи да се бръкна за втори акумулатор в разстояние на някакви си осемнайсет месеца. После пред блока пияният Митю Чомпала ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там, ами купуваш оттук? Ти си за ебане, кой ти е крив! Щяха да ти изберат от продукцията им за чужбина. Не знаеш ли, че на нашия пазар пробутват само боклуците си". Демек, вината ми е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да съответства на стандартите за качество. Истина е, че с този акумулатор минах две хиляди километра; галех го като детенце.

  У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори, да е готов, че шмекерът може да го измами, и значи, по-харно ти да излъжеш, отколкото да те вземат за шаран. Съседите от най- горния етаж се надпреварваха да се хвалят как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран", от четири години прали в чисто новичка машина. Как ли! Малко преди да изтече гаранционният срок, съзнателно претоварват пералнята – пъхат огромни дебели черги в нея, старите си жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-е-ей, ама предпоследната пералня се оказа толкова здрава, мамито й да, че се наложи чрез гаечния ключ върху буксите на електромотора да дам накъсо, че да спре да върти. Яко животно, ма и от тази пералня се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш симпатичен, че и тънък, висок, с русоляв мустак, същински благородник от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло Димитров от седми етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Няма аз да се минавам, я!"

  Видяхме се (като Адам и Ева) с Re., и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които нашата ябълкова градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези чудесни картинки е, че животът е разкошен вън и по-далече от България. Ой ти, Сен Тропе! 

  У нас, в България, така са ни подредени нещата, че българинът трябва да гледа с подозрение всякакъв вид договори, да бъде готов, че шмекер може да го измами, и значи, по-харно е ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за шаран. Съседите от най-горния етаж се надпреварваха някога да се хвалят как четири пъти си заменяли новата чешка автоматична пералня "Татран", от четири години се перат само в чисто новичка пералня. Как ли! Месец-два преди да изтече гаранционният срок претоварват пералнята – пъхат огромни черги в нея, старите жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната пералня се оказа толкова здрава, мамито й да еба, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора да й дам накъсо. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с рехавия му рус мустак, симпатичен, строен, същински англичанин, или потомствен благородник от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се 25-годишният Ивайло Димитров от седми етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе-е! Няма па аз да се минавам!"

  Видяхме се (като Адам и Ева) с Re. и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си насред всичките разочарования и унижения, които тукашната ябълкова градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой единствен живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински ветрец. Разгледах и проспектите, които Re. ми е донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези хубости е, че Западна Европа постепенно се е превърнала в изложба, където простосмъртното население идва да докосне мечти и блянове. Но то не е истинският живот, ами добре подредена търговска витрина на Рая, дето праведниците вегетират като белезникави силуети, прозяващи се от скука. Тук, на Балканския полуостров, па и малко по на изток от нас, е територия на варварите, джунгла с хищници и жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем, това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизации преди нас тракийски корен, онези митични траки, бриги или фриги, от които сме се родили точно тук.

  20 avg. 2000

 "Личността е по-важна от абстрактните идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж Оруел, Ерик Блеър е същинското му име. С Ивлинг Уо и Сирил Конъли, тримата се раждат в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966, 1974 г. Та тази мисъл на Пол Джонсън съответства на идеята в текса ми "Енергия", писан в памет и чест на поета и приятеля Михаил Берберов (1934-1988). Откривам аналогии с писаното в "Кардиф", само че "Кардиф" е сборник текстове, макар философският им ключ да напомня за есетата на този твърде ироничен и готин англичанин.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 26 uni 2024

Илюстрации:

- Ироничният, но готин англичанин Пол Джонсън.

-  Лятото на 1980. Иван Панев в Стария Пловдив.

___
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928-2023) е популярен английски журналист и историк. Макар да е свързван с политическата левица през младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от комунистически род в софийско село из форумите подир Десети ноември 1989 г. се самоопределя като философ антикомунист. Избиване на комплекс ли е или съмнение, подтискано с натрапчивото напомняне "Аз съм философ-психолог! Някой да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, дипломиран в Петербург". Горчив и жизнерадостен опит за логично обяснение на света, това е философията, а този е зъл като първоучителя си Маркс.
**** Александър Малинов, вж. https://www.bgsleda.com/lichnosti/aleksandar_malinov/

***** Константин Стоилов, вж. https://istoria.bg/463/d-r-konstantin-stoilov

****** За случващото се на Балканите след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. нашите българи пуснали лаф "България е сестра на Русия, ама Сърбия й е любовницата".
******* Професор в Софийския университет и в нароилите се след славния Десети ноември като гъби манатарки след дъжд "университети" на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс. 

Иван Сарандев (1934-2020)

Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991), Иван Сарандев от Ямбол и смолянският художник Любомир Самарджиев (1937-1999), които до онзи момент приемах заради слабостта им към мен за приятели, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване баш-партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия с това име бе регистрираната на 31 дек.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче беше елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г., истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров от пловдивския Висш музикално-педагогически институт (ВМПИ, днес Музикална академия). Вж. БТА: сп. "Паралели", Прес-служба "Куриер", "Експресно издание. Нови политически и обществени сили", 21.ІІ.1990 г. 

Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизора в дома ви. – Аноним (1947)

  28-29 sep. 2002

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.) 

   Занимания с речника за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт от лат. conceptus, мисъл. "Концептуално" – няма такава дума във френския, в английския conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у Емил Калъчев да обсъждаме книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета под лупа още веднъж двайсет години (в 2002) след отпечването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, които възприемаха комунизма от възможно по-романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването. Това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г., около година, след като ме бяха уволнили от пловдивския ни младежки вестник, завоня на екарисаж не само Червениятплощад в Пловдив**; в прав текст казано, на екарисаж засмърдя цяла България, когато към съседна Турция се заточиха изселническите колони на носещи арабски имена граждани на Народната република.

    Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945 г. "партайците", както ги наричахме, т.е. нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемерите, надменните, безскрупулните, градски шмекери, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните на кресливия антикомунизъм по медии и площади (пак си беше комунизъм, макар с обратен знак), видя се, че "сини" и "червени" са два взвода от армия богопомазани праведници, парвенюта, възползвали се от всяка власт, щом е власт. Проумяхме този  Театър на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил да бъде четена за скрито дори за автора й послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се просмуква към нас далеч преди Маркс, преди да се появи на бял свят "Комунистическият манифест" от 1848 г.

  Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има дълбок философски смисъл. Особено предвид това, което ни се случва със срива на Държавата днес. 

   Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието и за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно.

  Така че книгата има и по-дълбок философски смисъл. Особено предвид онова, което се случва днес, в края на 2018 г., с нацията и управляващите ни, предвид участта не на милионера г-н Росен Плевнелиев или който и да е друга рожба мамина свидна на баща си, заемащия висок пост в окръга, а предвид участта на редовия гражданин на онази България и.. на света.  

Ив Монтан (1921-1991) в Москва.***

  Елегично е заглавието – навява възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е и атмосферата в новелата на приятеля Емил Калъчев, която всъщност е психологически разказ за нашите български спомени от близкото минало и сегашните ни илюзии относно бъдещето, за случилото се на Европейския континент и по света в последните петдесет-шестдесет години. Втората световна война, касапницата, милиони трупове в руските степи, болшевизмът, поетът-семинарист Сталин (1878-1953), фанатиците, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите на Хитлер (1889-1945), както върви хронологично Чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Било е и е отминало, настанала е Есента на трезвите равносметки: какво сме научили, как да се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, не се живее!

  Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов, идеализиран от автора, пък и името му напомня за Павел, принадлежащия на Павел, на ап. Павел може би. Дали това последното авторът го е имал на ум? Мисля си.

  Двама пътуващи – младичък репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият голямата война, масивно-тромавият Благов**** – участник в антифашистката съпротива, фактор в "строителството на новия живот". Ученикът и Учителят се оказват във фоайе на северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далече от България, но в мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва.

    Навън се случват хиляди важни събития; оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-интересен свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник. Някой пуснал обява, че издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов, а сетне пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и скука. Това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в онези 1981-1982 г. всичко тук изглеждаше да е наред, какъв е този вик?

  Разказаното, в подтекста си, носи патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Ех, що пък, не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче новелата му е факт и ме изкушава да доразвия важна за днес тема, понеже ме "хваща" за съучастник.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на Емил Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкувание. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" в суровата зима на 1942-1943 г., която е исторически факт, е предначертана в уютните канцеларии на Москва от най-високопоставени партийни чиновници, именно там.

 1944 г. Хора от антифашисткия партизански отряд "Антон Иванов", преди да ги екзекутират. Пред тях – отрязаните глави на умъртвените от изверга Леваневски, който следвал изнемощелите в дълбокия сняг в местността Сухото дере в Родопите. Вж. https://epicenter.bg/article/archive/43264/11/33

  Не обвинявам, това ми е личното мнение: страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади, неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници. Поучителното, а и любопитното, е как тук са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите. Злото, фанатизмът обича да ни се представя с разни лица: ту с образ на Сократ, ту образ на сплетени в кълбо змии или изкусителна кокетка "terro-22" ****.

  Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. "Народна власт", преобразяването им от съмишленици в непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на комунизма, излезли от беднотията, фактически синове на Новата власт. Ала защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило!

  "Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Иззад масивното шефско бюро на партиен властник някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщ партиен княз – инж. Зарко Вергилов, нарежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход, и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". 

  Задвижат ли се лостовете, огромните маховици на партийния апарат в могъщата тоталитарна държава, те човешки кости и съвест трошат, цели племена, цели прослойки превръщат в множество озлобени наивници.

  Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която обаче е стъпила стената, е податлива и няма да издържи на натиска на действителността. Каква по-яка алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Лесно днес да се рече, а през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи намек за смърдящото блато от обучени манипулатори на Партията. 

  Дали Пайо – Павлов не е въплъщение на ап. Павел (в лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години и в онази България? Силно е да се каже. Минава ми през ум: Ах, как доверчиво и като народ, наплашен до смърт и унижаван от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземна арогантност с високомерие на зъл месия! Дали подобна е причината снощи – на 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от нашенци да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис? Лъгани, манипулирани от миражи? И забравяме, че по тракийските селища, сред тях и Филипи – моят роден Филипополис (Пловдив), шетал преди две хилядолетия ап. Павел? Важен факт за нас, българите, заради изкушения – заради струпеи на европейската християнска цивилизация. 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман. Писана по репортажен маниер, чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма, искат ли да разберат онази част от съзнанието на предишните няколко поколения българи, оставащи в плен на утопията комунизъм.

  Сблъсъкът между непохватната мила човечност и пресметлива злостна манипулация ми напомня за философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина от селце край алжирския град Оран Албер Камю (1913-1960) с предупреждение за необходимост от трезвост и спокойствие в еуфорични времена с резки промени, за уязвимостта, но и за човешката устойчивост в дни на изпитания, погром и нравствена развала, каквото се случва с нацията ни последните трийсетина години.

  Множеството обикновено късно стига до прозрения. Прозрението никне, първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова с изострени сетива за голата Истина сред нагли Лъжи.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 23 uni 2024

Илюстрации:
- Емил Калъчев (1932-2013),нацията ни след войната. 
- Албер Камю (1913-1960), за катарзиса след войната.

__
* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие.
** Пасаж от статията ми в "Комсомолска искра" от началото на май 1981 г. разгневила някого "отгоре" (Т.Живков мъмрил любимеца си И. Панев, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, за пасаж в статията).
*** Столицата на Съветския съюз бе специално място за част от френските интелектуалци.

**** Ангел Грънчаров, който във форум "Литература" на популярния интернет-сайт all.bg се подвизаваше с близо 30 фалшиви аватара (до едно време ги броих), ми пращаше анонимно мили послания с образа и от името на красиво младо момиче.

***** Фамилното Благов подсеща за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", където доскоро учеше внукът ми Борко. Бел.м.,tisss.