ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1596.)

  Решат ли да унищожат човек (или поколение на цяла нация), първом му натрапват модел за дивашко невежество, като му отнемат възможността и умението да мечтае. Погледайте националните телевизии и сами преценете случайни ли са разкривените образи на успеха, нахлули през телевизора в дома ви. – Аноним (1947)

  28-29 sep. 2002

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.) 

   Занимания с речника за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт от лат. conceptus, мисъл. "Концептуално" – няма такава дума във френския, в английския conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у Емил Калъчев да обсъждаме книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета под лупа още веднъж двайсет години (в 2002) след отпечването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, които възприемаха комунизма от възможно по-романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването. Това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г., около година, след като ме бяха уволнили от пловдивския ни младежки вестник, завоня на екарисаж не само Червениятплощад в Пловдив**; в прав текст казано, на екарисаж засмърдя цяла България, когато към съседна Турция се заточиха изселническите колони на носещи арабски имена граждани на Народната република.

    Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945 г. "партайците", както ги наричахме, т.е. нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемерите, надменните, безскрупулните, градски шмекери, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните на кресливия антикомунизъм по медии и площади (пак си беше комунизъм, макар с обратен знак), видя се, че "сини" и "червени" са два взвода от армия богопомазани праведници, парвенюта, възползвали се от всяка власт, щом е власт. Проумяхме този  Театър на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил да бъде четена за скрито дори за автора й послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се просмуква към нас далеч преди Маркс, преди да се появи на бял свят "Комунистическият манифест" от 1848 г.

  Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има дълбок философски смисъл. Особено предвид това, което ни се случва със срива на Държавата днес. 

   Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието и за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно.

  Така че книгата има и по-дълбок философски смисъл. Особено предвид онова, което се случва днес, в края на 2018 г., с нацията и управляващите ни, предвид участта не на милионера г-н Росен Плевнелиев или който и да е друга рожба мамина свидна на баща си, заемащия висок пост в окръга, а предвид участта на редовия гражданин на онази България и.. на света.  

Ив Монтан (1921-1991) в Москва.***

  Елегично е заглавието – навява възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е и атмосферата в новелата на приятеля Емил Калъчев, която всъщност е психологически разказ за нашите български спомени от близкото минало и сегашните ни илюзии относно бъдещето, за случилото се на Европейския континент и по света в последните петдесет-шестдесет години. Втората световна война, касапницата, милиони трупове в руските степи, болшевизмът, поетът-семинарист Сталин (1878-1953), фанатиците, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите на Хитлер (1889-1945), както върви хронологично Чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Било е и е отминало, настанала е Есента на трезвите равносметки: какво сме научили, как да се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, не се живее!

  Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов, идеализиран от автора, пък и името му напомня за Павел, принадлежащия на Павел, на ап. Павел може би. Дали това последното авторът го е имал на ум? Мисля си.

  Двама пътуващи – младичък репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият голямата война, масивно-тромавият Благов**** – участник в антифашистката съпротива, фактор в "строителството на новия живот". Ученикът и Учителят се оказват във фоайе на северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далече от България, но в мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва.

    Навън се случват хиляди важни събития; оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-интересен свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник. Някой пуснал обява, че издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов, а сетне пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и скука. Това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в онези 1981-1982 г. всичко тук изглеждаше да е наред, какъв е този вик?

  Разказаното, в подтекста си, носи патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Ех, що пък, не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче новелата му е факт и ме изкушава да доразвия важна за днес тема, понеже ме "хваща" за съучастник.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на Емил Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкувание. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" в суровата зима на 1942-1943 г., която е исторически факт, е предначертана в уютните канцеларии на Москва от най-високопоставени партийни чиновници, именно там.

 1944 г. Хора от антифашисткия партизански отряд "Антон Иванов", преди да ги екзекутират. Пред тях – отрязаните глави на умъртвените от изверга Леваневски, който следвал изнемощелите в дълбокия сняг в местността Сухото дере в Родопите. Вж. https://epicenter.bg/article/archive/43264/11/33

  Не обвинявам, това ми е личното мнение: страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади, неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници. Поучителното, а и любопитното, е как тук са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите. Злото, фанатизмът обича да ни се представя с разни лица: ту с образ на Сократ, ту образ на сплетени в кълбо змии или изкусителна кокетка "terro-22" ****.

  Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. "Народна власт", преобразяването им от съмишленици в непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на комунизма, излезли от беднотията, фактически синове на Новата власт. Ала защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило!

  "Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Иззад масивното шефско бюро на партиен властник някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщ партиен княз – инж. Зарко Вергилов, нарежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход, и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". 

  Задвижат ли се лостовете, огромните маховици на партийния апарат в могъщата тоталитарна държава, те човешки кости и съвест трошат, цели племена, цели прослойки превръщат в множество озлобени наивници.

  Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която обаче е стъпила стената, е податлива и няма да издържи на натиска на действителността. Каква по-яка алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Лесно днес да се рече, а през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи намек за смърдящото блато от обучени манипулатори на Партията. 

  Дали Пайо – Павлов не е въплъщение на ап. Павел (в лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години и в онази България? Силно е да се каже. Минава ми през ум: Ах, как доверчиво и като народ, наплашен до смърт и унижаван от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземна арогантност с високомерие на зъл месия! Дали подобна е причината снощи – на 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от нашенци да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис? Лъгани, манипулирани от миражи? И забравяме, че по тракийските селища, сред тях и Филипи – моят роден Филипополис (Пловдив), шетал преди две хилядолетия ап. Павел? Важен факт за нас, българите, заради изкушения – заради струпеи на европейската християнска цивилизация. 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман. Писана по репортажен маниер, чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма, искат ли да разберат онази част от съзнанието на предишните няколко поколения българи, оставащи в плен на утопията комунизъм.

  Сблъсъкът между непохватната мила човечност и пресметлива злостна манипулация ми напомня за философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина от селце край алжирския град Оран Албер Камю (1913-1960) с предупреждение за необходимост от трезвост и спокойствие в еуфорични времена с резки промени, за уязвимостта, но и за човешката устойчивост в дни на изпитания, погром и нравствена развала, каквото се случва с нацията ни последните трийсетина години.

  Множеството обикновено късно стига до прозрения. Прозрението никне, първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова с изострени сетива за голата Истина сред нагли Лъжи.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 23 uni 2024

Илюстрации:
- Емил Калъчев (1932-2013),нацията ни след войната. 
- Албер Камю (1913-1960), за катарзиса след войната.

__
* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие.
** Пасаж от статията ми в "Комсомолска искра" от началото на май 1981 г. разгневила някого "отгоре" (Т.Живков мъмрил любимеца си И. Панев, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, за пасаж в статията).
*** Столицата на Съветския съюз бе специално място за част от френските интелектуалци.

**** Ангел Грънчаров, който във форум "Литература" на популярния интернет-сайт all.bg се подвизаваше с близо 30 фалшиви аватара (до едно време ги броих), ми пращаше анонимно мили послания с образа и от името на красиво младо момиче.

***** Фамилното Благов подсеща за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", където доскоро учеше внукът ми Борко. Бел.м.,tisss.