Докато съквартирантът, петокурсникът Богдан от Перник, любеше евентуалната си бъдеща годеница в избичката ни за трима, Пешо си бе в родния град Кубрат, а пък аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу къщата, вперил очи в очакване кога най-сетне прозорецът на мазето волно ще се разтвори и светлината на мижавата 40-ватова лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам и да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това беше София на прасетата и кокошките в пирамидите от боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове, които шетаха в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В онази късна есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима", а в неделя нашите бързоречовити хазяи шопите се събираха с други шопи от околните села да си приказват за политика и ние – трима студенти от Прованса, само срещу десет лева месечен наем винаги бяхме в курса какво си мисли простият народ за Бай Тошо, Политбюро и славната БКП. – Аноним (1947)*
5 uli 2008
ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ
За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, та ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед, пък това в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край рехава горичка от твърде високо извисили се борове.
Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в яко ограничения напоследък откъм положителни емоции мой личен живот на провинциален даскал.
Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши, а и хлапаци от спортистите ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...
От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... е, не съвсем здрав, имал си проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стои, общо взето, у дома, пази леглото, чете вестници и редовно си пие хапчетата.
Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъз отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ума да сваля от стелажите в хангарите едната от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, па да повъртя поне пет-шест километра гребло в Гребния канал, па и бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия сак като аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт шарени бански гащета.
Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша модно облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя и аз това удоволствие, нали!
За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах ни един от някогашните си приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, срастнали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден Пловдив.
Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му!
Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството, когато свободата бе моето нормално агрегатно състояние.
Подир застоя от последната седмица, пришпорвал се и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се – ами да! Нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните си обрати, а когато изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, отваря ти се хоризонт за нови драми и нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 28 maj 2024
Илюстрации: - Раят е винаги където си обичан. - Може би съм заченат край река.
–––
* Около месец след
казармата поживях у чичо ми Стефан – предпоследния брат на баща ми, и с
братовчедка ми Соня, която по онова време бе пухкаво симпатично моме в IX клас, толкова се спогаждахме,
че едва се сдържах да не й налетя като млад нерез.
Баба ми Динка (Господинка) гонеше осемдесетте и със Соня се хващахме на бас, вперили очи в един раздрънкан стар будилник, как бабето ще си мие ръцете със сапун на мивката минимум 20 минути. Голяма чистница бе баба ни, а и подредена, дето се вика: до последен дъх. Изпод леглото си в кухничката веднъж извади мукевен куфар с прилежно сдиплени облеклото й, чорапи, обуща, родопска престилка и възглавничка, където да бъде положена главата на мъртвата Господинка в ковчега... Живееха на II етаж в типична мизерна комуналка на ул. "Емануил Васкидович" № 40 край затъналото в кал или прахоляк Ботевградско шосе в София. Към общите кенефи се слизаше по стръмно вито стълбище от бетон. На етажа до късно нощем слушах как мъжът от явно младо семейство дразни женчето си: "У-у, колко си проста! Ама що ли се чудя, то всички жени сте само с една гънка на мозъка, колкото да пазите равновесие". После си намерих евтина квартира в съседния район Подуене, в мазето при двама петокурсници, които тъкмо си готвеха дипломната работа и здраво пушеха, а стайчето беше с нисък таван и вместо дюшеме с наредени върху пръстта дъски. Богдан от Перник мязаше на италианския актьор Марчело Мастрояни, ходеше шик облечен, пушеше само луксозни цигари, докато абсолвентът по биохимия Пешо от Кубрат, чийто двайсетина чифта патъци заемаха една четвърт от мазето, окадяваше с огромна лула всичко вътре с най-гадния на света остромиризлив тютюн. Та се случваше среднощ да скоча от леглото и се втурна да отварям прозореца, да поема дъх. На две крачки от тази пищна мизерия се оказа стадионът на любимия клуб на левскарите. Адресът на шопската ни обител в този вероятно най-занемарен район на София – квартал Герена, беше ул. "Георги Гачев" № 20. На двеста метра срещу нас бяха коловозите на Подуенската жп-гара с рампите за товарене-разтоварване на вагоните с дърва и въглища. Какво да й харесвам на онази София?! Бел.м., tisss.
"Когато думи като есенни листа натрупаш, достойнството на мисълта се губи. Да се изразяваш кратко и ясно, без да си блещиш зъркелите, гримасничиш и ръкомахаш, това е философия, другото е словоблудство и общи приказки. – Аноним (1947)
19 maj 2007
РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ВЕСТНИК
25 години от брой I на вестник "Демократическо знаме"
Очевидно eдва ли някой помни този някогашен опит за независима журналистика в условията на всенародна еуфория шест месеца подир вътрешнопартийния преврат в управляващата едномилионна БКП, обявен като начало на демокрацията в България. Между четиристотинте депутати във Великото народно събрание, на които безплатно пращах 200 екземпляра от всеки брой, вестникът бе известен като "Хубавото Знаме".
Просъществува едва 19 (деветнайсет) броя – от 19 май 1990 до 26 януари 1991 г., от които четирите (брой 4, 5, 6 и 7) са правени без мое участие и съгласие, зад гърба ми, независимо че бях главен редактор, утвърден на конгрес на Демократическата партия със седалище Пловдив в София), докато от края на юли за двайсет дни до средата на август 1990 г. съм бил край Балчик с двете ми дъщери. Когато се прибрах от морето в Пловдив, освободих се първо от двамата, назначени от лидера на Демократическата партия Илия Кожухаров (1959) – Пламен Асенов (1958-2024)* и Маргарита Асенова**, популярни днес журналисти, а после възстанових концепцията на този политически вестник, замислен като уравновесена обществена трибуна по време, когато прилежни доносници и офицери на страховитата Държавна сигурност, наред с кресливи местни парвенюта громяха "враговете на демокрацията" по площади, медийни многотиражни трибуни и дискусии в България.
Впрочем, De mortius aut bene aut nihil.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 27 maj 2024
Илюстрации: - Брой I – водещата страница първа. - Празник в пловдивската печатница.
"Пристигнахме благополучно. Времето тук е лошо... Една страшна новина – Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизането на книгата му. Ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина". – Ася (1952-2017)
7 jan. 2007
ЗАЕШКО СЪРЦЕ
1.
Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. Това, естествено, не е зле – нали чрез по-известните имена в литературната ни история съхраняваме самочувствието си на цивилизована нация... По-друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, т.е. да са рискували. И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко адепти, демиурзи и корифеи, персони с научна титла проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия все още народ към новопоявилото се върху националния ни пейзаж небесно светило. Светилото изхвърча из мрака на първичния хаос – следват критически опуси, студия, монография, яко патетични проникновения в психологията и подтекста, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенската хармония между новичкия гений и небесните сфери. Какво има под писаното: два-три пласта фундаментални прозрения за живота, човешката трагикомедия и обществения прогрес, за връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети за родното на пойета село Три могили, за връзката между поредната литературна сензация, космическите лъчения от Отвъдното и тибетските монаси.
Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото през 1932 г. (вж. брой 4. на сп. "Звезда") т.нар. прогресивна критическа мисъл начело с Георги Бакалов (1873-1939) заклеймила като буржоазен автор, а кръг още по-прогресивни (?!) вече след славния Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и т.нар. "живи класици", като Георги Караславов, Цветан Минков и Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени от читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица" – Людмил Стоянов (1866-1973), в книгата "Пътят на махалото" се бе изразил категорично: В България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия благочестив християнин Йордан Йовков".
Грешки на растежа, както по-сетне обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка в Университета проф. Розалия Ликова (1922-2010) през 1971 г. какви страхове след Девети септември брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев (1911-1997) и пр. само заради споменаването, че Йордан Йовков е писател от общоевропейска величина и че става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са разсъждавали като Розалия Ликова, участничка в съпротивителното движение срещу фашизма в България – не им стискало да се изправят очи в очи пред партийната рота на Йовковите отрицатели: марксисти-ленинци.
Пиша това не да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия български писател Йовков; дяволчето у мен обаче се вълнува от неудобния въпрос "За прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат и духом да укрепнат, да ги разтълкува благонамерено, да ги проектира в бъдещото им развитие като изразители на националната ни самобитност и култура?"Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестни автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с месиите на поредната модна линия; триж по-готино е да вадиш като нова петолевка, да развяваш името на автор, утвърден вече в Литературния пантеон на България. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам не от мое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред нестройните тълпи приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за нашия си национален Български духовен пейзаж?
Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази Червена химера за световното щастие под дулото на автомата, именно своите някак странно не бързаха да признаят за поет Вапцаров, ами изчакаха знак от отсрещния ъгъл на Европа, откъм честолюбива Испания – която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения за Гражданската война там. Ако го нямало този цикъл, дали биха го забелязали? И отговор не ми е нужен. Онези умеят да хранят националното си самочувствие, дори като хвалят човек на изкуството от друга нация.
Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му човечна лирика далече преди официално поетът Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия и нимбата на праведник в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, когато се завъртя отново Виенското колело на властта и панаирджиите в политиката преосмислиха обстоятелствата, и понеже вятърът рязко се преобърна, хайде отново познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, заради адета на чистак новите демагози от СДС и прочие десни партии с демократични имена и чугунен електорат от вечни праведници на поредния партиен клан, деспот, командир... За моето поколение българи бившите доносници се оказаха най-кресливите демагози на днешния ден.
През лятото на 1982 г. един, който отблизо познавал Пеньо Пенев* (Димитър Жутев от Пловдив), ми говореше как възприемали Поета на строящия се социализъм т.нар. отговорни фактори: "Имаха го за развейпрах, Гошо. Ами че той си ходеше с джобове, натъпкани със стихове, и топче стари вестници под мишница. Спре те насред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си тури край на живота, че да почнат да го гледат с други очи, изведнъж откриха, че бил голяма работа".
В ракетния дивизион над Хасково, дето служих през 1965-1967 г., имахме дребничък силно заядлив старши сержант; кръстили го бяхме Микса за неприятния му характер. Микс по гръцки значи "слуз" на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адета, когато ни зърне запътили се към библиотеката на поделението или към заличката за шахмат, да ни насмете под рисувания портрет на Пеньо Пенев над входа към залата с шах, моникс, вестници и списания, да потрие длани, да се изпъчи, па да рече: "Ех-ех, колко пердах е изял ей от тия две! Колко съм му мачкал кокалите на този перчемлия!" Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес или как ще е утре, при положение че престижната, сериозната, съвестна литературна критика не спре да се разхожда като оракул с поглед в облаците или не слезе из омагьосания кръг на вече утвърденото. Докато бил жив, мълчали си, спотайвали се; споминал се – ще се изтрепят да го хвалят, по тупан пущина! Храброст ли липсвала или били слепи?
2.
Из писмо отпреди двайсетина години: "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш за мен. Прав си, като твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Често пътувам до Варна, Балчик, Толбухин, по-голяма част от времето прекарвам там... Пращам ти две стихотворения. Ще чакам да ми пишеш. Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".
Първата и последната фраза днес – в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нас в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава чувам този привет от студената земя на Добруджа и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от останалия завинаги на 38 години мил приятел ме следва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище. За същия човек години по-късно чета яки хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема Великият поет на Златна Добруджа, изпаднала беше във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания. Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-60-70-годишните, да не разкажем на днешните млади какво е било. Препоръчително е занимателно да се описва или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко, как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (модна линия за червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно. И се тупат в гърди палячовците, и палят ненавист и омраза.
Ето "Вечеря" от този малко известния добруджански поет Йордан Кръчмаров.
На масата – гръбнак от риба. Вода и хляб. И сол. Щурецът тихичко засвирва с цигулката под селския ми трон. Разчупвам хляба... Тихо шепна молитвата на моя род – за здраве, дъжд, за есен светла, за честен хляб. И за живот.
Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако това е човек с талант. За да го забележи обаче, стратегически далекобойната критическа мисъл, ще й се наложи да рискува, че за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта – дори когато приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само месец-два преди изборите. Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобството на нагаждачите шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите си имат шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за съзерцания. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена в ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на прокълнатия Шарл Бодлер (1821-1867).
Поетът е събрат на княза на ятата, сред бурите се носи над прашки и мълви; насила тук свален – сред гмежа на тълпата, – крилата исполински му пречат да върви.
Талантливото не е за угода, а за равносметки... То е в разрив с вчесаните послушни умове, удря не там, където му сочат лъстивите съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали властници! Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, горди, упорити до изнемога. Да ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли със златоткана царска мантия наоколо!
3.
Поради ред обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, дето са го виждали и познавали на живо, тогава нещата си идват на мястото: суетата отлетяла, останали да се подмятат само дрипи от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далече по-значима стойност в лириката от трудолюбивия и неуморен Иван Николов, родом нейде си от хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен на публиката тачен у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда на името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Парична премия в памет на Иван Николов ежегодно от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама и любителка в поезията Божана Апостолова (1945). И кое от тези отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да се пласира, а и притежаваше връзки в литературните среди не само в България; Данко Кръчмаров беше разхвърлян както в личния си живот, тъй и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!
"Литературната буболечка" Петко Рачов от Велико Търново (вж. Пантелей Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966; с. 171 и насетне), всеотдайно, искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ в. милозлива поема: "Изворът на Белоногата". Общественото пространство в тъкмо изскокнала из робството България е препълнено с неговите вестници, надежди, сборници, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Любим. Ценен, но и хулен, и известен, превъзнасян, ама и пренебрегван. Без съмнение Бай Петко Рачов е сред предтечите на Българските висини в литературата и публицистиката. А споменатата поема е ненадмината по изящество и виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към Петко Рачов Славейков, а към по-други автори! Дали заради аромата на кисела пот и шаяк от цялата му родолюбива дейност на първостроител? "След обилна – по селски – вечеря..." е ред на поета Иван Николов (1937-1991). Така начева едно от вероятно десет хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." – ей тъй се открива цикълът "Цялото ми богатство" от 15 творби на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. от Варненското издателство сборник обединяващ около дузина поети, кой от кой по-неизвестни: сб. "Общежитие", наричан на шега "Братска гробница". Но това тук е поезия, това е Данко! И си мисля – Между тези двамата Йордан Кръчмаров е големият, не трудолюбивият Иван Николов. Ала защо ли да ги деля, като и двамата са орачи на Българската литературна нива, и по-точно казано, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето над добруджанската шир. 4.
Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестра му Дора завършваше гимназия във Варна. Така че Данко бе опора и надежда на майка си. Не я видях майка му ни веднъж в друго освен в черно. Израснал на село, той си пишеше стиховете, без да следва образци и канони, естествено, както птичето пее. Имаше доста приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик, та чак до нос Калиакра. Бяха отрудени, грубовати на вид, гръмогласни или мълчаливи, но широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой без сантименталности, ей така, като че допреди час заедно са изтегляли натежалите от блестящия сафрид рибарски мрежи от морето.
Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме целия ден по камъните край брега от курорта Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер се изправихме пред мътна вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова. Не се осмелихме да я прескочим, та излязохме на шосето. Спряхме такси, което се прибираше от Варна. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете на таксито, последва глух удар и в дрезгавината, при светлината на късите светлини, зад телцето с потръпващи спазматично меки лапички Данко вдигна от прахоляка покрай пътя нещо пулсиращо – сърчицето на заека, летял до преди миг като стрела пред очите ни. И не бих повярвал, че – отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това го видях лично в онзи мразовит февруари на 1972 г.
След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин (дн. Добрич), Данко внезапно се свлича на тротоара. Сърцето му се пръснало – не издържало вълнението. Вероятно е бил щастлив в края на своя неподреден сиромашки живот да усети признание от непредубедените свои читатели. Малко подир това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветната картичка с пристанището на Балчик и силозите зад кея. Текстът върху гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи. Ей го текста, излязъл изпод ръката на някогашно проклето добруджанско момиче, от майката на щерките ми, която е родственица по линия на баща му Димо Кръчмаров: "Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко починал на 14 май. Няколко дни след излизане на книгата му. Ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".
БЕЛЕЖКА: Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия. Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, навършва днес своите 54****. Пътищата ни се разделиха; Данко беше причината някога да се съберем като мъж и жена, а кръгло 18 години след развода ни Данко като че единствен остана да ме връща към миналото и спомена за онези наши луди добруджански години.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 26 maj 2024
Илюстрации: - Кишав февруари с моите осмокласници. - Юли-август, магична добруджанска шир.
___ * Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html ** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста. *** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, сгр. 17, превод на Кирил Кадийски. **** 3 септ. 2006 г., когато за пръв път е публикуван текстъг. Бел.м., tisss.
"Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, си спомни оногова, който го е направил... А името на архонта е Омуртаг кан ювиги, Бог да го удостои да живее сто години!" – "Да си спомнионогова, койтого енаправил": усещате лидвусмислието! Онзи,койтосъздал нас четящите (предците ни), но ионзи, който сторил надписа. Предцитени не са гости на този свят, владеели тънкостите на словото, като мощна цивилизация с корени буквите, коиточетемднес.
28 noe. 1972
ЕСЕН
Как есенно листата остаряват,
къде сте, луди пролетни зари?
Зеленото във златно преминава
и в алено обагрено дори.
Усещам как и в бъчвите набъбва
на виното грехът и мъдростта
и вече няма за къде да бързам –
по-всеотдайна става любовта.
Разтварят се зарасналите рани,
мълчание нахлува изведнъж
и мъртвите приятели в дома ми
се връщат тихо с мириса на дъжд.
В такива дни, в такава глуха есен
разплакана си тръгва младостта –
под облаци ята, на юг понесени,
изгрява непривична яснота.*
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 24 maj 2024
Илюстрации: - Защо ли монасите се усамотяват 40 дни в пустинята! - В дъждовния ръмеж има уют и приказна меланхолия.
–––
* Няма
по-плодна почва за поезията от Тъгата, откривах това още докато бях студент в
София. Щастливите хора не пишат стихове, запомнете. Само в тъгата откриваме хоризонтите на живота, и внезапно проумяваш колко много духовни братя и сестри имаш, а пустините се изпълват с копнеж и ромон на ручеи. Беше поема със
заглавие "Стая". През 1973 г. редактор от пловдивското издателство, поетът Иван Николов (1937-1991) публикува в пловдивското списание "Тракия" къса бележка за
този и друг един мой текст, посветен на Ася, която като момиче от Добруджа, привикнало с морето и равнината трудно привикна с Пловдив – наричаше Марица кална вада. Приятни неща писа Иван Николов. През 1974 г. поемата от 15 четиристишия излъчиха в предаването "Поетична дъга" на Радио София – допусна
го поетесата Рада Александрова (1943), с която Михаил Берберов ме запозна най-долу,
в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" № 5. Хонорара пропуснах да
взема. На писането на стихове никога не съм гледал като на източник за
приходи. От далечната 1982 г. някогашната поема придоби този вид. От сборника "Сутрин рано". Бел.м., tisss.
Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его! – Фридрих Ницше (1844-1900)
Нагледахме се на самозванци и грандомани, уви! Под снимката ми във фейсбук-профила ми е девизът: Че ме смятат за никой, мога да съм всеки. – Аноним (1947)
31 uli 1982
ВЪВ ПРИЯТЕЛСТВО СЕ КЛЕХМЕ*
Аз срещах мъдреци и малодушни хора,
и тарикати в зряла възраст срещнах...
Как пил съм с тях и дълго съм говорил!
Как вярвал съм им сляпо и горещо!
Когато във приятелство се клехме,
аз виждах само теб, Родино моя,
и после чувах стъпките им леки,
когато ловко дезертираха от боя.
Защото бил съм много огорчаван,
защото като редник в дните крача,
и не мечтая пост и слава, Родино,
позволи ми да съм мрачен.
Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986)
ПИСМА ОТ ДАНКО И БЕЛЕЖКИ
I. 14 maj 1983
Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря и малко радост. Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби! Нали най-хубавите стихове все още горят в мислите ти ненаписани... Затворих кориците на книгата* с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.
Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),
Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети векове. ("Кометата Кохоутек").
С кеф откривах неочаквано раздвижени метафори, образи, художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателския интерес. Да посоча само няколко твои открития по хронологичен ред:
Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),
Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),
Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),
Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят? ("Кръв"),
Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),
Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),
и особено заключителното:
Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо".Мисля, че "Сбогуване с дядо" ти е най-хубавото стихотворение; много човещина има в него, Жоро. Може би то трябва да влезе в тъканта на втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика – дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущават "Трима на война ходиха", "Осемнайста", "Афиш". Не искам да кажа, че са слаби; просто в тях липсва твоята съдба, звучат митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повечето са плод на недотам честни редакторски амбиции или намерения, или редакторско неумение. Казвам ти го, защото сме приятели и можем откровено да говорим.
Възхищавам се на "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:
Родино,
позволи ми да съм мрачен.
Ще прочета още няколко пъти книгата ти внимателно – и тогава ще опитам в по-разширена форма обективно честно да изразя мнението си. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоя. Нека мине малко време, всичко да се успокои и избистри. Но още отсега мога да ти кажа: Книгата ще направи впечатление, твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.
Изпрати ми поне още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък и едва ли ще успея да открия в книжарниците наоколо книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това.
Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си такъв добър поет. Желая ти творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш. Още утре ще покажа книгата ти на твоите бивши хазяи, колеги и познати в с. Гурково.
II. 25 fev. 1984
"НАЙ-НОВОТО Е, ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН"
Здравей, Жоро! Най-после се наканих да ти пиша. Първо, искам да ти кажа, че не съм си забравил обещанието да изкажа по-обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави, искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките, трябва да ядат хляб от нечия софра.
При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време. Ако срещнеш някъде Стойо Вартоломеев** поздрави го от мое име. Към края на миналата година рецензира мои стихотворения. Неофициално, само като за пред пишещите... После изглежда съм се запил идиотски; вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и как сме се разделили, откровено казано, не помня.
Очаквах да те видя на Шестата писателска конференция във Варна. Самата конференция бе нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как трябва да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисване на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...
Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма още и осемнадесет. Странно е, че е просто лудо по мен. Какво ли е намерило у човек, който на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?
Пращам ти три сравнително скоро писани стихотворения. Прати нещо ново и ти. Гурково
Данко не доживя своите четирийсет години. Третият инфаркт му пръсна сърцето, два месеца преди да изпълни своите трийсет и осем. Купища щури истории имаме с него – авантюри, скитане по плажната ивица от Златните пясъци до курорта Албена или от Двореца в Балчик до залива Таук лиман зад Каварна, от душмански запои и мухабети с рибарите по таляните, с хора от прислугата по хотелските комплекси: от електротехници и водопроводчици до спасители по плажовете, от бедни художници-портретисти на парче до трактористи и комбайнери от добруджанските села Гурково, Тригорци, Топола, от артистичния Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра с мнозина от местните добруджанци, весели буйни момци охранители около курорта за французи "Русалка" пак благодарение на Данко сядахме на братски запои. Сочил ми е места край брега, където по онова време още личаха останките от древни крепостни зидове навътре в морето. Ама, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке миди, събирани с кофи специално за нас двамата от момците зад Русалка, особено с каса изстудена бира за допълнение... Или в осем сутринта, когато от морето излизат рибарите на сафрид, ваден с мрежи по таляните в местността Тузлата и село Топола, сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който печахме на морския бряг с него.
На пясъчната ивица край село Топола, август 1976***
Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни и жадни за емоции. Данко ме запозна с момичето, което стана майка на дъщеричките ми Вера и Надя. А майка му, вдовицата леля Керанка, която едвам 40-годишна ходеше забрадена и в черна дреха, слагаше вечеря за двама ни, и свила се, подпряла с юмруче брадичка, съзерцаваше, как лакомо лапаме. Не от глад веднъж налетяхме и върху гълъбарника в съседския двор, в центъра на Гурково. Ех, че вкусни се оказаха и опечените полудиви гълъби! Купихме си от Балчик патъци, подобни на войнишки три четвърти ботуши и ритахме футбол в спортната зала "Славия" на Гурково с местните момчетии, а веднъж, след като прекарахме нощ като хаймани и принцове в механата на един от най-луксозните по онова време хотели – хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, и понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме в мъглив февруарски ден от ранното утро чак до смрачаване по облите, изблизани от морските вълни камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до още новичкия курорт "Албена". Че и през курорта "Албена" да сме прецапали пътьом закъм Балчик, да не ни беше спряла рекичката Батова. И тъй нататък, и тъй нататък... Част от подвизите ни мимоходом съм споменал в новелата "Ася", писана за седмица през късната есен на 1976 г., докато моята Ася шеташе зад гърба ми в едничката стая, която обитавахме с двете ни дъщерички в жилището на родителите ми току срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша.
Пред мен лежи пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, и на гърба й написано: "26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизане на книгата му. Ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му… Не мога да повярвам, че е истина. Ася"
Понякога си мисля, че трима са ми застъпниците в Отвъдното: 1) споминалият се на 54 години поет от т.нар. Априлско поколение заралията Михаил Берберов (1934-1988), който пред по-малката си сестра Петя Самарджиева, съпруга на смолянския художник Любомир Самарджиев (1937-1999), подир смъртта на баща им, когато на четири очи си деляха разни там вещи, скастри сестра си: "Той остава, защото е мой духовен брат!"; 2) 76-годишният пенсионер, през целия си живот гарнизонен счетоводител, титулуван снизходително от местни напористи самохвалковци "графоман", а всъщност автор на затрогващи осем разказа, коприщенецът Петър Петров (1925-2001), който в припадък на умиление ми ломотеше: "Ти си моят учител!"; и 3) Данко (1948-1986), който въведе между ни, кога сме били 23-24-годишни, изпълнени с мераци мъжкари, обръщението "брат ми". Като преценявам едно или друго от литературната сфера, мисля си някога, дали не изразявам мнението и на тези трима събратя по перо, а може би по участ, хем грапава, не изсмукана из пръсти действителна драма. Те не се правеха на герои, пред мен не криеха, че са грешници, изкушени от авантюри и невероятни любовни забежки.
11 mar. 1981
"ПРИВЕТ ОТ СТУДЕНАТА ЗЕМЯ НА ДОБРУДЖА"
Благодаря за изпратените броеве 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш за мен. И се радвам, че в работата като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорност пред утрешните дейци на родната лирика (има предвид рубриката ми "АБВ").
Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във ВУЗ-овете трябва да е творческа интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".
Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен, нужно е да бъдеш по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ (моя рубрика във вестника). Тяхната психика все още не е укрепнала, за да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив имате литкръжоци, в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.
При мен нещата се развиват нормално... На село е почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечерите в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Иначе проблеми има, но са все такива, дето не ме засягат – животни, тютюн, лично ползване и т.н. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето там прекарвам. Добре, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.
Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за необходимо, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", а второто предай на твоите буболечета.
Буболечетата, т.е. дъщеричките ми по онова време.
Ще чакам да ми пишеш и да пратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася! Бъди здрав и талантлив! Гурково.
Йордан Кръчмаров
РИЗА ЗА ХРИСТОС
След полунощ, в часовете, когато кукумявките тръгват на лов и над могилите призрачно свети тревата, от черния вир на небето слиза Христос и моли за риза да стопли плътта си.
Гласът му е тих, уморен и печален като глас на самотен пияница, който плаче над празната чаша. Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.
Протяга към мене десница Христос и през страшната рана от гвоздея виждам звездите. С приковани крила върху лунния рог сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.
Господи. Господи... Остарял е светът. Равнодушно и хладно без еретически мисли, той отваря врата след врата и по пътя си скубе горите. Този свят пеперудите смила на прах и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник. На твоите риби, някога нахранили земята, хайверът е отдавна вкаменен. Изгризали са плъховете чудесата без остатък и все по-гладни с тихи стъпки стягат обръча около мен.
Аз нямам броня. Аз съм беззащитен. По-беден съм от вятъра дори. Не си отивай, господи! Не си отивай. Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли, но няма и да ми тежи.
Оглушал е моя вик, както се появил, така полека чезне, разтапя се сред бездната на нищото Христос и сякаш никога не го е имало.
Като ранена птица пада на земята бялата ми риза. Смирен и тъжен, плъховете чакам. Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам в последния си земен миг да не заплача.
В оригинала се е писал Йордан Димов, по името на баща си Димо, издъхнал, когато Данко е бил едва 12-годишен. Иначе Данко ми е казвал, че с Ася се падат братовчеди. Може и да е вярно, защото двете фамилии: Ненови на Ася, и Кръчмарови на бащата на Данко съответно в старото Джеферлий Ючорман (Тригорци) и Гяуркьой (Гурково), са държали кръчма. Стихотворението пратил с писмото от 11 март 1981 г. Предложих го на следния ден на колегата в младежкия вестник Николай Заяков, който завеждаше отдел "Литература, изкуство, култура", но Големият Заек, както го зовяхме помежду си в редакцията, категорично ми отказа под претекст, че съм му предлагал "упадъчна лирика на неизвестен автор". Така че нямаше как неизвестният в моя роден Пловдив млад добруджански поет да намери място в добре сресаната местна периодика сред признатите местни любими поети от "борческото им време срещу комунизма", според юнашки нафуканите автобиографии на днешни властни евроатлантици "демократи", отстояващи така важните за нацията ни евроатлантически духовни ценности.
Поетът Николай Заяков (1940-2012)
Спестих тази дребна подробност в отговора до Данко за участта на ключова негова творба. Години по-късно, през 2007 г., пловдивско проспериращо частно издателство пусна от печат обемист поетически сборник на поета от село Врабево, Троянско под надслов, заимстван, според мен, от отхвърленото, и особено от "Кози след дъжд" –ключово стихотворение на Данко****. Както гласи старата френска поговорка, случват се такива работи и в най-добрите семейства.
11 mar. 1981
УВАЖАЕМИ БОЯДЖИЕВ,*****
С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.
Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми изпратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него или нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Никола Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или адреса на майка му Керанка Кръчмарова: с. Гурково. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще е добре да си направите копия на ксерокс, а да пратите оригиналите. С поздрав и в очакване на лично запознанство и отговор: Ваш К. Младенов. Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете ми копия! Балчик
14 avg. 2006
РЕПЛИКА ОТ ХАРМАНЛИ
good zombie за стихове на Данко в сборник творби на млади и неизвестни поети във Варненското издателство, които помежду си в Пловдив зовяхме "Братска гробница":
"Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник"
е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още стихове от този поет. За предишното – "Самота"
Кафе. Коняк. Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...
Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?
15 avg. 2006
ОТГОВОР
За жалост, като го изменил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двете версии на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променял, има я по-горе, да не я цитирам пак):
На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.
Тази напевна, плачлива интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант – гордото, че и натъртено: Да, селянин съм, и селянин до гроб ще си остана –
На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия,
момче от село ще остана пак.
Редакторът на ръкописа бай Петко Братинов е селски човек, би трябвало да долови разликата. В поезията си "Петко" демонстрира вродената гордост у селянина, оказал се сред артистични тарикати и предизвикателни сноби на големия град. Подменен е и многозначният надслов "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Та авторът не бива да се доверява сляпо на редактор и критик, а преди всичко на собствената си творческа интуиция. Казвам го, като професионален редактор и стилов коректор, занимавал се с текстове в течение на над петдесет лазарника, още от университетския вестник. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в текста си, не съм пропускал да добавя, че е възможно и да греша. Това не е презастраховка от моя страна, а напомняне авторът да се доверява преди всичко на личния си усет.
Е, good zombie, разпрострях се май, дано има защо! Човекът на изкуството няма ли си самочувствието на Бог, от хаоса сътворил света и човека, изгубен е – ще го изядат с парцалите хищниците от безмилостната градска джунгла. Бъдете здрав! Баща ми е бедняк, родом от Харманли и Харманли за мен е много специално място.
Пловдив – гнездо на пошлостта и културата
Plovdiv, edited on 23 maj 2024
Илюстрации: - Родопите, м. Юндола, снима ме баща ми. - Август 1974 г. на градския плаж в Балчик.
––––
* Седмица след появата тиражът от 1000 (+130) екз. вече бе изчерпан от книжарниците.
** Стойо Вартоломеев (1952), интервю с Вартоломеев във вестник "Капитал" за семейния бизнес: https://www.capital.bg/biznes/kompanii/2022/01/09/4436606_izdatelska_kushta_hermes_da_otpechatash_uspeha/
*** Засне ни с вехтичкия ми полски фотоапаратAlfa едно от трите дибидюс голи момичета, студентки от Унгария, дошли на автостоп и си устроили бивака на пясъка под някогашната луксозна ведомствена вила на Министерство на химията и металургията. Двете други голи русалки, дето са излезли размазани на заден план, са фон на загорели за секс двама щури млади българи от Пловдив и Гурково с пърхащи в стомаха рояк пеперуди.
**** Николай Заяков беше известен със странния си принцип: "Пиша удобни неща, за да си печатам без проблем стойностните стихове".
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
