ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1544.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1544.)

 Царете също тръпнат пред смъртта;/ от нас те нямат участ по-щастлива, макар че образът им се отлива/ като печат на пръстен във пръстта. –Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

  12 avg. 2002

 ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2)

   Романът "Осъдени души" ни представя сюжет от Испания в години на Гражданската война 1936-1937 г. И понеже с Испания свързвам и романа "Фиеста" на 26-годишния от Хемингуей, съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов – години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре размишление, докато в шедьовъра на североамериканеца янки откривам щрихи от наблюдения някак мимоходом под диалогичния пласт, ала тези щрихи повече пространство отварят за съпричастие и за доработване на оценките у мен, като професионален читател. Немският, педантичен стил на Димитър Димов изсушава и канализира изводите в тесни улеи; докато привидната лековатост у пришелеца янки е заредена с повече дълбочина и човеколюбие, с повече доверие към света и библейска печал.

  За книгата "Ламски". Ами че тя се писа почти десет години. И не ми се е налагало твърде да доизмислям, да доукрасявам или да преувеличавам; действителността ми поднасяше през този отрязък от време между 1994 и 2004 година каскади, фойерверки от жизнерадостен смях, който идва от съчетанието между велико и посредствено, между капризи на пошлостта и жалката същност на нашия духовен червей, допълзял с нагаждачество или поради стекли се обстоятелства до върховете на властта. В края на ноември 2001-ва говорих по телефона с местен редактор, собственик на проспериращо пловдивско издателство, нашумяло с поредица любовни романчета от бабиния скрин на тавана*. Едва заприказвах за какъв точно ръкопис се отнася офертата, демек, предложението, и издателят отсреща на телефонната линия се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в неговата издателска политика, но ако чак толкова настоявам, да съм го потърсел месец по-късно да си побъбрим по-обстойно, понеже предвид Коледните празници и прочие, се чувствал зает, направо казано: здравата претоварен.

  И реших, че реакцията му е логична, а от мен се очаква да не досаждам на този и онзи литературен лъв, това и онова литературно предприятие, а се очаква да не създавам проблеми на българските книгоиздателства, на творческия им екип от литературни критици и литературни редактори-стилисти, че животът ми подсказва, че много по-достойно ще е сам да се нагърбя да изкарам на книжния пазар в Пловдив, България ръкописа си "Историйките на ученика Ламски". Колкото и да слушах предупреждения, че това ще да е за мен лично акция саморазрушителна и самоубийствена. Ами не! Не са познали госпожите и господата, навивах си се. Въпросните производители и търговци на стока успешна и всякаква едва ли ще да са срещали автентичен Дон Кихот в славния си мизерен живот на търговци в храма на вярата и честта. За автентичния Дон Кихот този е Достойният път към Голгота, особено когато рискът го прави наивен, смешен в очите на професионалните занаятчии, обслужващи конюнктурата и поръчките от Храма на успеха, където зависи толкова нещо в сферата на културата. И не само в България.

  Обвита в луксозни одежди, Посредствеността се тиражира в милионни бройки навред по света. Обработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с месеци, седмици, дни, часове появата на следващата част от великото творение на века, наниз от фантасмагории, които нямат нищо общо с реалния живот, в който живеем. И по тези фантасмагории се проектира игрален филм, следват втори, трети, пети филм. Провеждат се кастинги за избор на най-подходящ актьор, който да играе книжния образ на екрана. Овации се чуват дори затова че единият от наглед противните образи ще се изпълнява от нашенче. Щом е българин, няма да е толкова противен изсмуканият из пръсти на скучаеща английска домакиня сюжет. Нищо лично, дето се вика – българите в запътилата се към европейските духовни ценности блажена България примираме от щастие: "Пей, сърце, българин изпълнява роля на герой в доходоносния английски сериал**.

  Бях чул вече за пенсионирана даскалица, която в момента преживява в мазе под наем и с ровене из кофите за боклук, че в преследване на бляна си да види биографичната своя лична унизителна история под форма на роман, заложила семейното жилище, за да плати хартии, мастила, труд и прочие. Заложила апартаментчето, и банката-лихвар – позовавайки се на закона, я принуждава чрез съдия-изпълнител и полиция да се изнесе от семейния имот. Кой ли й е крив, че била наивна! Сега бившата даскалица обикаля по контейнерите за боклук на моя прекрасен Пловдив, а като си засити глада, разгъва трикрако столче до спирка на общинския градски автотранспорт, подрежда върху масичка за къмпинг тухления си роман, който разсипал живота й. Предлага романа си на половин цена, четвърт цена, на цена колкото даде случайният или милозлив мераклия, малко й остава да го отнесе във фирма за вторични суровини. В краен случай, и оттам може да падне някоя пара!

  Като знаех всички подобни мизерии, които се крият в лъскавата мечта за книга, за книгата на моя живот, като знаех този род хубости, реших да тръгна и аз с главата напред срещу крепостта на издателите в Пловдив. Майната ви, ще си извадя романа на мои разноски, ще направя обратното на всичкия низ унижения, на които сте се наканили да ме подложите само за да ме признаете за автор. Книгата отдавна вече не е духовна стойност, важна е търговската изгода; приходите, процентът от печалбата е важен. Ще опитам да докажа. Какво да доказвам и кому! Пука му на някого, че си решил да си издадеш ръкописа! И тъй като за самостоятелна акция са си нужни немалко за моя хал парици, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера дялов капитал в учителската ни взаимоспомагателна каса, за да получа право да изтегля нужната сума... Тръгнах, значи, по дългия, осеян с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за автора от целуването на мутренски лапи, от умилкването около богаташки задници на Хампарцумяновци. Не, не се сърдя. Не обвинявам. Да прецапа своя Рубикон*** се случва на всеки пишещ, когото съдбата не е погалила с гъше перо. Накъсо казано, думицата "напук", мисля си, най-изчерпателно представя обстоятелствата около невъзможното раждане на сагата "Историйките на ученика Ламски" баш на това място: Пловдив, България, 42 (четирийсет и втория) паралел, занемарения заден двор на благопристойна Европа.

  13 avg. 2002 

  Чета част III от "Осъдени души" на Димитър Димов. Докъм края на част II, стр. 195 от общо 270 страници, сюжетът включва за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров през 1935-1936 г. и ми напомня за романа "Чумата" на французина от град Оран в Алжир Албер Камю (1913-1960), макар в друг философски ключ писан. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и национал-социализма; при Димитър Димов (1909-1966) епидемията от петнист тиф е един вид катализатор, като отключва съпротивителните сили, оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепи на суетност и илюзии за щастие. Българският автор е по-универсален, когато представя чрез внушение разрушителната стихия на фанатизма: било йезуитщина, нацизъм, ислямизъм или болшевизъм: креслива увереност в своята правота, възгордяване и посредственост с болезнени гримаси и в библейски мащаби.

  Отбелязвам си: двата романа, "Осъдени души" и "Чумата", взаимно се допълват, понеже основните им образи – д-р Рийо при Камю, Фани Хорн при Димитър Димов, са силни характери. Първият е монолитен остров в разбушувалия се океан от страх, кръв и смърт, вторият – сам, обладан от вътрешните си противоречия. Ала и двата образа са силни характери, та като чета, вдига ми се адреналинът, чувствам: заживявам по-интензивно, с повече респект към естествения ход на нещата от живота. Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред основното зло от древността до наши дни – фанатизма... Влюбената Фани Хорн е образ на интуитивното женствено начало; мисля си обаче, че авторът е прекалил в идеята си да покаже Любовта като разрушителна стихия, обсебваща човека в духа на немските философи Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен, като читател, изкусителното желание да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автора тази влюбена самопожертвувателна Фани Хорн. Защото –каквато и да е, Любовта все пак е проява на най-висша, заложена у всеки човек, жизнена творческа енергия.

РЕПЛИКИ:

1. Jaguar (Местожителство: Sofia-Luton-Sofia) 

  – Мда-а-а, чудесен анализ с доста горчиви изводи... Ще ми се, обаче, да отбележа, примерът с английската леля не е удачен. Нека обясня! Езикът на въпросната личност е невероятно богат, а умее да борави майсторски с него. И това даде възможност много деца, които улисани в разни кибер-пространства, почти не четат, да обогатят речника, начина на изразяване. Важи за англоговорящите страни.

  Българските преводи на поредица книги за Хари Потър са, меко казано, безобразни – особено преводите на някоя си г-жа Масларова, която най-вероятно е гушнала добър хонорар за блудкажа, който е сътворила... По принцип, кадърните преводачи в България се броят на пръсти, няма как да е иначе, при условие че тези търговци, пардон: книгоиздатели, масово плащат по три лева за превод на страница. Стига се до абсурди, като при споменатите от мен в една статия за кримките. Както и да е! Да се върнем на сюжета. Момчето – нашенче, не е отрицателна фигура в романа, а е на страната на "добрите", просто по характер е мрачен и сериозен тип. Това – само за уточнение (да не забравяме и чисто умилителния израз "тъмен балкански субект"****).

  Сюжетът... Е, за него си прав... Сбирщайн от разни митологии, четени-недочетени, но за чест на авторката, без чудовищни несъответствия. Само не мога да кажа същото за канал "Холмарк", където най-безсрамно представиха Орфей като негър. Толкова по въпроса за английските лели. Какво са забъркали след това кино-творците, виж, това не знам. 

  Желая успех с издаването на книгата; ако мога да помогна, с радост ще се отзова.

   Luton, 15 avg. 2008 

2. Jores (Местожителство, Пловдив) 

  – Благодаря Ви за приятните думи, Jaguar, стана ми чак някак неудобно. За английската домакиня писател. Може би е велик творец, а не изпитвам уважение към подобен род изсмукани из пръстите сюжети. Благодаря за пожеланията за ръкописа "Ламски", да бъде отпечатан като книга, както я бях замислил: със сто и двайсетте рисувани от мен "смешни" графики, е било предприятие, обречено на провал в средата, в която съм се родил, израсъл съм и живея. Това е все пак нашата България, където дори най-близкият ти приятел е способен да те предаде, без да му трепне окото. А печатарят, който ограби не толкова парите ми на прост даскал, а мечтата ми, оказва се, дори не ми е и приятел. Но това е моя грешка. Предоверил съм се, което в демократична България днес е подробност от пейзажа.

  Накъсо... "Историйките на ученика Ламски" (31 печ. коли, 496 стр. – за 10 лв. на екземпляр, както я бях замислил – да може да си я купи и бедният), няма как да види бял свят, но и не от липса на лични средства. След този несполучлив опит за летене реших – не си заслужава да си харча парите за толкова наивно начинание... Смятам да купя бърза спортна кола втора употреба, госпожо, с която да сменя 27-годишната си жигула. И не понеже имам нужда от нов модел тенеке на четири колела, ами напук на всичката чалгаджийска идилия. Доста донкихотовщини! Посредствеността днес в  България, е по-перспективна от някакви си Дон Кихот и Санчо Панса при тези завъртяли огромните си перки модерни вятърни мелници.

     Plovdiv, 17 avg. 2008

3. Гост 

 – Отдавна и аз смятам, паралелът между "Осъдени души" на Димитър Димов и романа "Фиеста" на Ърнест Хемингуей повече от очеваден, за съжаление този факт не се коментира от преподавателите по Българска литература. Повечето дори не знаят за този роман, освен блед спомен за заглавието му.

   28 noe.2014

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 23 mar. 2024

Илюстрация: 

- Титулната страница на ръкописа "Ламски".

- 2000, с Чечо край Марица извън Пловдив. 

–––
* Стойо Вартоломеев (1952). Вж. https://www.capital.bg/biznes/kompanii/2022/01/09/4436606_izdatelska_kushta_hermes_da_otpechatash_uspeha/

** За рекламната кампания около силно разхвален продукт на издателската политика на Запад, за масовия читател сочен от официалната критика у нас и на Запад като връх в литературното изкуство.

*** Вж. Плутарх, "Животописи", Юлий Цезар.

**** Изразът се тиражира в немската преса по време на Лайпцигския процес през 1933 г. в обвинителната реч на Херман Гьоринг след палежа в сградата на Райхстага (германското Народно събрание). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1543.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1543.)

   Царете също тръпнат пред смъртта –/ от нас те нямат участ по-щастлива, макар че образът им се отлива/ като печат на пръстен сред пръстта... – Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

  3 avg. 2002

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1)

  На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; изпълняваше основната песен в "Козият рог", може би върхов филм от времето на соца. Имам леко неясен спомен за Мария, че е година-две преди мен родена в Смолянския край и учеше в пловдивския електротехникум "В.И.Ленин". Към ел.техникума водеше улицата, където за последно под наем деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на улица "Люлебургаз" № 17. "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" – с писклив гласец крякаше всеки ден след внука по двора свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина си кроткия чиновник Бедрос и снахата Елвира: пере, шета, готви, търчи по 3-4 годишния трополящ като козле внук. Снахата очевидно бе с чудесно мнение за себе си: ходеше, като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мен и седем-осемгодишната ми сестричка Ели мълчаливо отвисоко, с едва затаено презрение. Докато Бедрос бе учтив арменец добряк, чантаджия, от онези прибрани мъже, дето и на мравката път правят. Бо-оже, оттам съм намразил женуря, които се разхождат цял ден из къщи сънени, по пенюар и с бухнала в ситно навити на книжни фишечета коса, за да станела къдрава.

  Не знам защо Мария Нейкова свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше огромна, всепоглъщаща, неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестна нежна принцеска, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руския шлагер от седемдесетте години, където рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат, обаче се появява трети, и момичето зарязва доскорошния любим, и тогава прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти", т.е. третият става излишен. Мисля, че и Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, ама не съм толкова сигурен. Е-ех, какви знойни вечери бяха в онзи мой някогашен Пловдив на къщурките под Джендем тепе!

  Към масивната двуетажна къща, където след 1959 г. живеехме под наем, се влизаше и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога бе частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали из високия буренак бетонни парчетии, тухли и камънак, и всичко това обрасло в сочна трева, живовлек и в дъното на поляната високи чак до гърдите ми, магарешки тръни. В края на пролетта и началото на лятото, та до първите предесенни поройни дъждове през септември на поляната, вечер известно време взеха да се появяват непознати батковци с тамбури, с бузуки и махалицата наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тревясалата поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила – цицорестата Лила, съседката, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме, двама крайно саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната.

  "Пак й правят серенада на Лила" – пулехме очи, искрящи от любопитство, от неясна някаква тръпка или предусещане за чудото на Любовта. Докато момците на полянката дрънкаха и пееха не непознатия свой гръцки, естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура. Та докато момците извиваха любовните си песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщурката си, нос не подават, но пък Лила току излезе наперена и строга на верандата отзад под мижавата осрана от мухи лампа да среше дългата си до кръста смолисточерна коса, да я подрежда в лъскави като зехтин тънки плитчици. Толкова имам да разкажа – толкова аромати и звуци, трепети неясни като копнеж под звездното Тракийско небе! И хладината, която полъхва от надвисналото над улицата Джендем тепе, и песните на славеите лете нощем, които долитаха пак от потъналата в мрака на древнотракийски времена каменна грамада с езическо светилище най-горе...

  Книгата ми "Ламски" изскача (ползвам метафора, изречена от В.Г.Белински)* изпод опърпания мундир на чеха добряк – редник в Австро-Унгарската армия Йозеф Швейк. Моят 11-годишен Иван Ламски е духовен внук на всеславянския ни рефлекс за ирония и пародия в отвратителни обществено-исторически обстоятелства както днешните. И Ламски като Швейк, се ражда в епохата на междуцарствие, когато старата нравствена система се е провалила с уродливото си лице, а т.нар. нов морал се олицетворява от невежите алчни и тъпи самозванци, наричащи себе си "демократи", "антикомунисти" или кой ги знае защо! – "дисиденти", което ще рече, че не са баш комунисти, ами леко кривнали от комунизма бивши доносници и рожби на облагодетелствани семейства и родове от управленци и мекерета на БКП. Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и в останалите източноевропейски общности модел на строящия се в американски стил "свят на свобода, алчност, наглост и кресливо невежество". Освен отговори, изпълнените с жизнерадостен смях и ирония реплики на моите наивници са за "новата" власт от гледна точка християнския възглед за нормалния ход на живота.

  Тези пародии се градят върху печалните явления от края на второто и началото на третото хилядолетие на европейската ни християнска цивилизация и би трябвало да внушават, че здравите семена в националната ни родна култура все пак се носят не от специално назначени царски вестоносци, като писатели, вестникари, лит. критици и всякакъв род модерни книжници и фарисеи, а от най-най-обикновените хора.

  8 avg. 2002 

 От това, че циганската чалга така кресливо и разярена ме следва по пети, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, показност в любовта и в страданието за любов може да хареса само на отчаян тъпак, пощръклял от мерак по нагла курва.

  9 avg. 2002  

 Цяла утрин правих приписки към текст на литературния критик Кръстьо Куюмджиев (1933-1988), ползван за предговор в сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, колко ловко са ни промивали съзнанието с идеологически схеми и апология на комунизма! Горкият Кръстьо, помислих си.

  11 avg. 2002 

  От седмица насам ме занимава "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на ловка и красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато Българската ни нация се сбогува с възрожденския си блян за обединението в една държава на земи, населени от българи. Чета бавно, като правя съпоставки с подробните хронографии от публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949). Възможно е Димитър Димов също да е ползвал тълкуванията на Никола Станев, когато си е писал романа.

  По повод образа на Елена Петрашева. Хубавата или привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки си я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа: своята независимост от страстите. Хубавата жена не може да я притежаваш, достатъчно е да й се любуваш. Веднъж влязъл в нейната орбита, рискуваш да изгубиш мярката за нещата от живота. Сама хубавицата е преследвана от неудовлетворения си стремеж за все нови и нови от предлагащите й се възможности за успех. Ала липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са силни, колко ли са мъжете, които да устоят на изкушенията и да не се съсипят от самовлюбеност?!

  Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в паж от свитата й. Колцина могат да се удържат сред мъжете! Боже, как да не превърнеш страстта си във водач! Нужен е силен характер да оцелееш, без от един момент нататък да не започнеш да предателстваш срещу себе си. А продажната пресметлива жена нима е щастлива?! Радостта от живота какво общо има с разврата. След няколко подобни Пирови победи човекът, независимо мъж или жена, е духовна развалина. Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, а и провлечена проза. Не е от южняшки, славянски или романски, т.е. игрив, жизнерадостен стил, а текст в стила на умозрителна, пронизана от идеално прави сюжетни линии немска литературна проза. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният привкус на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите дръзки жизнелюбиви сюжети, или тревожната философска белетристика на Камю. Обичам литературният герой да ме зарежда с енергия, а не да ми навява трагичното усещане колко преходни сме в суетата и страстите.

  Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 22 mar. 2024

Илюстрации:
- Баща ми в своята 37-а година.***
- Една от любимите ми певици.****

___
* Висарион Григориевич Белински (1811-1848), руски литературен критик, публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя структурата и постиженията й. И само като си помисля колко обидно кратко е живял.
** Издание на "Български писател" от 1974 година. 

*** Този мотоциклет баща ми го докара в насипно състояние в конска каруца от село Старо железаре. За година и нещо от куп вехтории превърна с мерак и ходене по майстори NSU 500 куб.см. от 1938 г. и коша от BMW Romel от 1943 г. с табелка отзад с нацистката свастика в същинско бижу. 

**** Мария Нейкова (1945-2002). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1542.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1542.)

  Ти помниш ли морето и машините,/ и трюмовете, пълни с лепкав мрак?/ И онзи див копнеж по Филипините,/ по едрите звезди над Фамагуста?/ Ти помниш ли поне един моряк,/ не хвърлил жаден взор далече,/ там, дето в гаснещата вечер/ дъхът на тропика се чувства? – Никола Й. Вапцаров (1909-1942)*

  28 fev.2008 

  ФАМАГУСТА, НЕНАГЛЕДНА МОЯ

Изтърколи се като бабин хляб препечен
по небосклона в облаци бухлати слънцето,
в просташка реч с години наслоена пепел
току ме перне по носа, в лице ме лъхне.

Косите неусетно, гледам, вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.

Ветрец вечерен пръсне овче стадо,
през хлопки и звънци – дъх на угнила шума,
и в спомените си все тъй сме още млади,
ужасно доверчиви, дяволски безумни.

Сега какво ли друго ни остана да си кажем,
освен че някак бързичко летял животът,
и днешната България вони екарисажно
като кожухчето на умъртвено коте.

А някъде далеч оттук все пак се слива
човекът с порива си за изкуство
и цялата Вселена тръпне жива
по едрите звезди над Фамагуста.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 21 mar. 2024

Илюстрации:
- Мисията да си поет в свят на ненавист.
- Любовта, като основа на философията.  

–––

* Из стихотворението "Писмо" на Поета, когото ренегати в България първо обявиха за икона на комунизма, а след Десети ноември 1989 г. над чиято памет нагли ренегати се гавреха, за да успокоят някак гузната си съвест и да докажат, че са демократи, а той беше необикновен българин и антифашист. "Някога в Търново живееше старец, който по онова време бил войник, свидетел на екзекуцията в тунела Софийското гарнизонно стрелбище. С него ме запозна проф. Никола Николов, който знаеше, че проявявам особен интерес към живота на Вапцаров. По думите на очевидеца, след разстрела Вапцаров останал жив, ала в безсъзнание. Дежурният лекар напипал пулса му и обявил това..." (Линкът към това свидетелство вече не се отваря.). Отваря се линкът https://blitz.bg/obshtestvo/vaptsarov-e-razstrelyan-dva-pti_news530328.html Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

 Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012)* – поет и колега в младежкия ни пловдивски вестник "Комсомолска искра", на четири очи със самочувствието на любимец на хиляди почитатели на стиховете му, уж угрижен веднъж ми рече: "Не ти ли прави впечатление, че теб никой не те обича?" Не можеш да принудиш насила да те заобичат, от най-ранно детство това знаех добре и реших да не му отговарям, днес мисля си в моята 77 година, е добра реакция, когато някой се опитва да те унижи. – Аноним (1947)

18 avg. 2018

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко – палавия ми внук**

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над Училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропкаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

  Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която родителите ми с респект зовяха "госпожа Попова", когато всички други бяха другари, все намираше повод с костеливите си пръсти да ме защипе за ухото, да ме отведе да вися наказан до стената до края на учебния й час. Веднъж от яд самичка си строши показалката, че не успя да ме цапардоса ръцете. Като я видях настръхнала над мен с присвити устни и примижала как замахва, в последния момент си дръпнах дланите. За назидание, а може би и за авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на моя баща дърводелеца да й изработи показалка. И баща ми – фронтовакът Кирил от Харманли, изпълни заповедта, без да каже дума срещу Попова и училището. След като отнесох поредния як пердах, понеже много съм го изложил пред госпожата, тържествено след цялата тази операция тържествено заяви: "Сега госпожата, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова здрава съм я направил! Шест ката пресован шперплат са това, сине майчин! И гледай да не забравиш, като й поднасяш точилката, да й се извиниш на госпожата от мое име".

  На тази женица, Тодорка Попова, още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й гласец. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме иначе зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в ученето, ама не пропускала да се оплаче. Рекла на майка ми: "Този ми е последният випуск, и се пенсионирам, но искам да знаете, че от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или госпожата! Напротив, като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и пак чувах обичайните им упреци: "Само ни излагаш! От теб, мама, стока няма да стане!" или вечеряме след поредния пердах и двамата гузно се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал? В нашия род такъв си нямаме", докато баща ми току се плесне с длан по челото: "Ами че да, на Насо Гащара се метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към родения десет години преди баща ми трети от петимата сина на харманлийския бирник Георги – Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал в барака край клиника за душевноболни в Хасковско, всъщност, въдворен в соц. концлагер, че говорил в компания, ухилен до уши, неприятни неща срещу Партията и държавата.

  От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, както осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли - скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топкат тенекиеното перце в мастилницата, ти да побегнеш от идилията: леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, лелки, майки и татковци, както и колеги строги учители. Казвам го, като даскал по български език и литература с четирийсет и кусур години педагогически стаж, натрупал педагогически опит. Освен от генетичните заложби, много силно зависи от обстоятелството кой ще се случи да е даскал на рожбата, особено първите даскали от ранните години са важни. Хлапенцата масово подражават на стила им и във всичко. В паралелка, където класната госпожа или господин прилежно и тайно доносничи на училищния деспот, хлапенцата масово доносничат с блеснали от щастие оченца – на тях им е внушено, че предателството е нещо честно и достойно, нещо супер за което очакват похвала пред строя.

  Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в години на внесения по план Отвън хаос навсякъде, дето някой има изгода нацията ни да ражда колкото може повече тъпанари, самовлюбени дървени философи, наглеци, грубияни, наркомани, дипломирани всезнайковци психолози, социолози, политолози, антрополози и мускулести тарикати от фитнес-залите за красиво и хармонично тяло! Преди по-опитните учители успявахме някак си в горния курс да пооправим работите, но днес сред нас вече властва американският стил, където духовната цел и щастието се свежда до успеха в кариерата и това колко печелиш. Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището, като институция, преди в България най-горе да се устроят хората на г-н Джордж Сорос и Компанията отродници. Преподавал съм в паралелки, където, особено момченцата, до такава степен ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир по черната дъска с дясна, ама и с лявата ръка, и ела че гледай: половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце, че и почерка ми пунтираха. Като дечурлига и юноши, младежта от моето поколение сме вършили и глупости, но имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма.

 Описал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не съм чул родителите ми да кажат дума срещу учител или училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата си родители, след като вече са ме наказали в училище. Баща ми – учил до някогашния III (сегашен VII) клас в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителя; да не говоря за майка ми, която по време на ученичеството и студентските й години в Пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", випуск 1946 г. над Понеделник-пазара, сградата си е там, според мен, ще да е била читанка-зубрачка. След родителска среща ме пердашеха: понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; та понякога си мисля, че още от ранно детство у мен ще се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; а иначе, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижението, че ме бият, а после – защото ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе, истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех смешни муцунки и разсейвах другите дечица, дърпах момиченцата за плитките, разплитах им панделките, изобщо, правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си, от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с огромни цици, мощна една такава, та бях я кръстил Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се получи! Децата не внимават в нея и какво дращи върху черната дъска, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя, правя се на клоун. И тогава тя си заряза урока, дотропка с твърда стъпка и ме оскуба, позеленяла от гняв, кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от нейното "Ей, Скицо". Може би защото наред с по-рано от мен възмъжалите момци бях сред влюбените в нея. Десетина години по-късно отивам в някогашното си основно училище "Сашо Димитров", ама вече вестникар в "Комсомолска искра", че и създал отдел Образование във вестника, и насреща ми Дизела... Говорим си учтиви, сладки приказки, между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше изненадана, искрено учудена: "Не-е, не може да сте ми бил ученик, с оня Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Друг може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев си спомням"... Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести клас нагоре през всички мътни или светли периоди в историята на човешкия ни род няма как да не са се заглеждали по сочни цици с щръкнали зърна под бяла блузка.

  "Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански лайнери и пилоти на космични кораби до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, що мълчиш, иначе много говориш, ти нямаш ли си мечта?" Рапортувам: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". На първата й среща след това с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовях не само заради фамилията й, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва в края на първата ми година като учител в село Гурково на дванайсетина километра от Балчик, се отървах от ужасния навик, който бях прихванал от нашата Хърла, която чат-пат ни се появяваше в час по география в два разноцветни къси чорапа (червен и син) нахлузила подпетени мъжки обувки, умирисана на манджа и наметнала като комисар от съветски филм за войната отровнозелено старо дамско зимно палто. Та се чудя на широко развалваните и сред нас нашумели писатели на фантастични истории, изсмукани очевидно из пръсти, като "Хари Потър", да речем: Когато действителният живот е толкова фантастичен, що им е да измислят! Животът е с разюздана фантазия, дами и господа. Само се вгледайте, сменете блендата и фокуса, и ще усетите великия разкош от образи и сюжети.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 18 mar. 2024

Илюстрации:

- Внукът Борко, когато навършвал първите си 10 години. 

- 14-годишен с намалено поведение за лоша дисциплина. 

–––

Николай Заяков (1940-2012)

* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html 

** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав, и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Георги Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото съселянинът от четата Христо Сираков пише в спомените си оскъдно: "Ангел беше сърцат момък". Дал Бенковски на десетима с по-добри коне пунгия с пари да купят брашно, пресреща ги башибозукът и в завързалата се престрелка казват, че е убит, а според родовата ни легенда, всъщност, тежко ранен го османлиите го отнасят в родното му село и насред мегдана на Калугерово го заклали за назидание пред насила събраните калугеровци.

*** Литературен образ на разузнавач от Държавна сигурност от поредица книги за юноши на любимеца на шефовете в БКП и казионния Писателски съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.