12 avg. 2002
ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2)
Романът "Осъдени души" ни представя сюжет от Испания в години на Гражданската война 1936-1937 г. И понеже с Испания свързвам и романа "Фиеста" на 26-годишния от Хемингуей, съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов – години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре размишление, докато в шедьовъра на североамериканеца янки откривам щрихи от наблюдения някак мимоходом под диалогичния пласт, ала тези щрихи повече пространство отварят за съпричастие и за доработване на оценките у мен, като професионален читател. Немският, педантичен стил на Димитър Димов изсушава и канализира изводите в тесни улеи; докато привидната лековатост у пришелеца янки е заредена с повече дълбочина и човеколюбие, с повече доверие към света и библейска печал.
За книгата "Ламски". Ами че тя се писа почти десет години. И не ми се е налагало твърде да доизмислям, да доукрасявам или да преувеличавам; действителността ми поднасяше през този отрязък от време между 1994 и 2004 година каскади, фойерверки от жизнерадостен смях, който идва от съчетанието между велико и посредствено, между капризи на пошлостта и жалката същност на нашия духовен червей, допълзял с нагаждачество или поради стекли се обстоятелства до върховете на властта. В края на ноември 2001-ва говорих по телефона с местен редактор, собственик на проспериращо пловдивско издателство, нашумяло с поредица любовни романчета от бабиния скрин на тавана*. Едва заприказвах за какъв точно ръкопис се отнася офертата, демек, предложението, и издателят отсреща на телефонната линия се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в неговата издателска политика, но ако чак толкова настоявам, да съм го потърсел месец по-късно да си побъбрим по-обстойно, понеже предвид Коледните празници и прочие, се чувствал зает, направо казано: здравата претоварен.
И реших, че реакцията му е логична, а от мен се очаква да не досаждам на този и онзи литературен лъв, това и онова литературно предприятие, а се очаква да не създавам проблеми на българските книгоиздателства, на творческия им екип от литературни критици и литературни редактори-стилисти, че животът ми подсказва, че много по-достойно ще е сам да се нагърбя да изкарам на книжния пазар в Пловдив, България ръкописа си "Историйките на ученика Ламски". Колкото и да слушах предупреждения, че това ще да е за мен лично акция саморазрушителна и самоубийствена. Ами не! Не са познали госпожите и господата, навивах си се. Въпросните производители и търговци на стока успешна и всякаква едва ли ще да са срещали автентичен Дон Кихот в славния си мизерен живот на търговци в храма на вярата и честта. За автентичния Дон Кихот този е Достойният път към Голгота, особено когато рискът го прави наивен, смешен в очите на професионалните занаятчии, обслужващи конюнктурата и поръчките от Храма на успеха, където зависи толкова нещо в сферата на културата. И не само в България.
Обвита в луксозни одежди, Посредствеността се тиражира в милионни бройки навред по света. Обработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с месеци, седмици, дни, часове появата на следващата част от великото творение на века, наниз от фантасмагории, които нямат нищо общо с реалния живот, в който живеем. И по тези фантасмагории се проектира игрален филм, следват втори, трети, пети филм. Провеждат се кастинги за избор на най-подходящ актьор, който да играе книжния образ на екрана. Овации се чуват дори затова че единият от наглед противните образи ще се изпълнява от нашенче. Щом е българин, няма да е толкова противен изсмуканият из пръсти на скучаеща английска домакиня сюжет. Нищо лично, дето се вика – българите в запътилата се към европейските духовни ценности блажена България примираме от щастие: "Пей, сърце, българин изпълнява роля на герой в доходоносния английски сериал**.
Бях чул вече за пенсионирана даскалица, която в момента преживява в мазе под наем и с ровене из кофите за боклук, че в преследване на бляна си да види биографичната своя лична унизителна история под форма на роман, заложила семейното жилище, за да плати хартии, мастила, труд и прочие. Заложила апартаментчето, и банката-лихвар – позовавайки се на закона, я принуждава чрез съдия-изпълнител и полиция да се изнесе от семейния имот. Кой ли й е крив, че била наивна! Сега бившата даскалица обикаля по контейнерите за боклук на моя прекрасен Пловдив, а като си засити глада, разгъва трикрако столче до спирка на общинския градски автотранспорт, подрежда върху масичка за къмпинг тухления си роман, който разсипал живота й. Предлага романа си на половин цена, четвърт цена, на цена колкото даде случайният или милозлив мераклия, малко й остава да го отнесе във фирма за вторични суровини. В краен случай, и оттам може да падне някоя пара!
Като знаех всички подобни мизерии, които се крият в лъскавата мечта за книга, за книгата на моя живот, като знаех този род хубости, реших да тръгна и аз с главата напред срещу крепостта на издателите в Пловдив. Майната ви, ще си извадя романа на мои разноски, ще направя обратното на всичкия низ унижения, на които сте се наканили да ме подложите само за да ме признаете за автор. Книгата отдавна вече не е духовна стойност, важна е търговската изгода; приходите, процентът от печалбата е важен. Ще опитам да докажа. Какво да доказвам и кому! Пука му на някого, че си решил да си издадеш ръкописа! И тъй като за самостоятелна акция са си нужни немалко за моя хал парици, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера дялов капитал в учителската ни взаимоспомагателна каса, за да получа право да изтегля нужната сума... Тръгнах, значи, по дългия, осеян с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за автора от целуването на мутренски лапи, от умилкването около богаташки задници на Хампарцумяновци. Не, не се сърдя. Не обвинявам. Да прецапа своя Рубикон*** се случва на всеки пишещ, когото съдбата не е погалила с гъше перо. Накъсо казано, думицата "напук", мисля си, най-изчерпателно представя обстоятелствата около невъзможното раждане на сагата "Историйките на ученика Ламски" баш на това място: Пловдив, България, 42 (четирийсет и втория) паралел, занемарения заден двор на благопристойна Европа.
13 avg. 2002
Чета част III от "Осъдени души" на Димитър Димов. Докъм края на част II, стр. 195 от общо 270 страници, сюжетът включва за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров през 1935-1936 г. и ми напомня за романа "Чумата" на французина от град Оран в Алжир Албер Камю (1913-1960), макар в друг философски ключ писан. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и национал-социализма; при Димитър Димов (1909-1966) епидемията от петнист тиф е един вид катализатор, като отключва съпротивителните сили, оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепи на суетност и илюзии за щастие. Българският автор е по-универсален, когато представя чрез внушение разрушителната стихия на фанатизма: било йезуитщина, нацизъм, ислямизъм или болшевизъм: креслива увереност в своята правота, възгордяване и посредственост с болезнени гримаси и в библейски мащаби.
Отбелязвам си: двата романа, "Осъдени души" и "Чумата", взаимно се допълват, понеже основните им образи – д-р Рийо при Камю, Фани Хорн при Димитър Димов, са силни характери. Първият е монолитен остров в разбушувалия се океан от страх, кръв и смърт, вторият – сам, обладан от вътрешните си противоречия. Ала и двата образа са силни характери, та като чета, вдига ми се адреналинът, чувствам: заживявам по-интензивно, с повече респект към естествения ход на нещата от живота. Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред основното зло от древността до наши дни – фанатизма... Влюбената Фани Хорн е образ на интуитивното женствено начало; мисля си обаче, че авторът е прекалил в идеята си да покаже Любовта като разрушителна стихия, обсебваща човека в духа на немските философи Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен, като читател, изкусителното желание да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автора тази влюбена самопожертвувателна Фани Хорн. Защото –каквато и да е, Любовта все пак е проява на най-висша, заложена у всеки човек, жизнена творческа енергия.
РЕПЛИКИ:
.jpg)
– Мда-а-а, чудесен анализ с доста горчиви изводи... Ще ми се, обаче, да отбележа, примерът с английската леля не е удачен. Нека обясня! Езикът на въпросната личност е невероятно богат, а умее да борави майсторски с него. И това даде възможност много деца, които улисани в разни кибер-пространства, почти не четат, да обогатят речника, начина на изразяване. Важи за англоговорящите страни.
Българските преводи на поредица книги за Хари Потър са, меко казано, безобразни – особено преводите на някоя си г-жа Масларова, която най-вероятно е гушнала добър хонорар за блудкажа, който е сътворила... По принцип, кадърните преводачи в България се броят на пръсти, няма как да е иначе, при условие че тези търговци, пардон: книгоиздатели, масово плащат по три лева за превод на страница. Стига се до абсурди, като при споменатите от мен в една статия за кримките. Както и да е! Да се върнем на сюжета. Момчето – нашенче, не е отрицателна фигура в романа, а е на страната на "добрите", просто по характер е мрачен и сериозен тип. Това – само за уточнение (да не забравяме и чисто умилителния израз "тъмен балкански субект"****).
Сюжетът... Е, за него си прав... Сбирщайн от разни митологии, четени-недочетени, но за чест на авторката, без чудовищни несъответствия. Само не мога да кажа същото за канал "Холмарк", където най-безсрамно представиха Орфей като негър. Толкова по въпроса за английските лели. Какво са забъркали след това кино-творците, виж, това не знам.
Желая успех с издаването на книгата; ако мога да помогна, с радост ще се отзова.
Luton, 15 avg. 2008
.jpg)
– Благодаря Ви за приятните думи, Jaguar, стана ми чак някак неудобно. За английската домакиня писател. Може би е велик творец, а не изпитвам уважение към подобен род изсмукани из пръстите сюжети. Благодаря за пожеланията за ръкописа "Ламски", да бъде отпечатан като книга, както я бях замислил: със сто и двайсетте рисувани от мен "смешни" графики, е било предприятие, обречено на провал в средата, в която съм се родил, израсъл съм и живея. Това е все пак нашата България, където дори най-близкият ти приятел е способен да те предаде, без да му трепне окото. А печатарят, който ограби не толкова парите ми на прост даскал, а мечтата ми, оказва се, дори не ми е и приятел. Но това е моя грешка. Предоверил съм се, което в демократична България днес е подробност от пейзажа.
Накъсо... "Историйките на ученика Ламски" (31 печ. коли, 496 стр. – за 10 лв. на екземпляр, както я бях замислил – да може да си я купи и бедният), няма как да види бял свят, но и не от липса на лични средства. След този несполучлив опит за летене реших – не си заслужава да си харча парите за толкова наивно начинание... Смятам да купя бърза спортна кола втора употреба, госпожо, с която да сменя 27-годишната си жигула. И не понеже имам нужда от нов модел тенеке на четири колела, ами напук на всичката чалгаджийска идилия. Доста донкихотовщини! Посредствеността днес в България, е по-перспективна от някакви си Дон Кихот и Санчо Панса при тези завъртяли огромните си перки модерни вятърни мелници.
Plovdiv, 17 avg. 2008
3. Гост
– Отдавна и аз смятам, паралелът между "Осъдени души" на Димитър Димов и романа "Фиеста" на Ърнест Хемингуей повече от очеваден, за съжаление този факт не се коментира от преподавателите по Българска литература. Повечето дори не знаят за този роман, освен блед спомен за заглавието му.
28 noe.2014
Илюстрация:
* Стойо Вартоломеев (1952). Вж. https://www.capital.bg/biznes/kompanii/2022/01/09/4436606_izdatelska_kushta_hermes_da_otpechatash_uspeha/
** За рекламната кампания около силно разхвален продукт на издателската политика на Запад, за масовия читател сочен от официалната критика у нас и на Запад като връх в литературното изкуство.
**** Изразът се тиражира в немската преса по време на Лайпцигския процес през 1933 г. в обвинителната реч на Херман Гьоринг след палежа в сградата на Райхстага (германското Народно събрание). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар