ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1471.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1471.)

  Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)

  21 noe. 1991

ГЕРБЕРЪТ*

Царица е розата – излъчва печал

и богатства, които не съм преживял.

Карамфилът е скучен любовник проклет.

Нарцисът носи душа на поет.

Полюшван от вятър, макът в полето

навява ми спомени детски в сърцето.

Синчецът следи маргаритката бяла

както оченце – мома напращяла.

Минзухарът е свеж удивителен знак.

Кокичето... знаем го колко и как

в мразовитата пролет пробива снега

и храбростта му не е шега.

И лалетата като мометата –

шумни девици с напъпили цици.

И гергините – като балерините,

с техните пусти колосани фусти,

целите: разкошно предчувствие.

 

Но ето че твоят гербер червен

избухва пред моя взор удивен

и виждам това зачервено петле

как над боклука изпъва вратле,

над вонящите люспи,

над огризките гнили

от банани и тикви,

от зелки и сливи

върху сергиите край тротоара,

над печалната смрад на пазара.

 

И продавачката казва:

– Да ви увия ли, значи,

три цвята в хартия за две десетачки?**

 

– О, достатъчен ми е и един.

 

– А какъв си харесахте, жълт или син?

Един без луксозна хартия, от тез

ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.

Шест лева... И ще отнесете един

на своя любезен и мил господин.

 

Какво са шест лева? Ох, нищо не са,

но когато ги нямаш, тъй много са те!

И срамежливо с въздишка в гласа

питаш за гербера в кофата смет.

 

– Ах, тоз ли? – продавачката сива

боцва те леко с усмивчица крива:

– Вземете го, моля. За вас е.

Безплатно!

 

...И ето, ти идваш с цвете в ръката,

ти влизаш сияеща в бедната стая

и аз, като виждам това, вече зная,

че дошла си и вече оставаш у мен

с този гербер в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 29 dec. 2023

–––

* От стр. 20 в сб. "Кардиф" – самиздат 1998 г., тираж 300 екз., обем 96 стр.

** През 1991 г., когато е писан текстът, учителската ми заплата беше колкото за тока, телефона и водата. 

Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1472.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1472.)

  Понякога, но все някога идва момент в живота на коравия мъж, оцелял в разните му мъжки сражения, да пусне сълза. Чудел съм се защо, слабост ли е? – Аноним (1947)

  16 oct. 2012

ЛАВАНДУЛОВИЯТ ХЪЛМ 
(Късче от фотография на твоето детство*)

Мила дъще, морето е голямо, и ти се страхуваш,
но аз съм тук, държа те за ръчица и съм готов
всичко да обясня, да разкажа онова, което зная.

Животът е голям, дъще, и твоят баща стори много.
Много грешки стори твоят баща, преди да се родиш
и след това. О, как хубаво е да си жив сред морето!

Ала морето желае да плуваш, дори да се плашиш
от грешки, и без да се колебаеш, да грешиш и пак
да се надяваш, че денят утре ще е по-просторен,

по-хубав и злите край теб са всъщност добри –

добри хора, но не знаят как да ти се представят
откъм слънчевата си страна,

моя Малка принцеске – тревога за моето сърце.

Пловдив – столица на Одриското тракийско царство

Plovdiv, edited on 28 dec. 2023 

Илюстрации:

- Малкото момиче е вселена от нежност.

- Моята Вера, която не си харесва името.

–––

* Част от снимка, правена на плажа, когато петгодишната си внучка родителите ми бяха взели с тях на морето. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1470.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1470.) 

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  26 dec. 2023

КОГОТО БОГ ОБИЧА

  Първата ми дъщеря се роди в края на януари, кажи-речи аламинут: месец, след като минах с майка й през пловдивския Дом на младоженците и след като с Николай Галов (1943-1993) ни назначиха на щат в пловдивския вестник "Комсомолска искра"... Когато моята добруджанка Ася переше в мразовития март пеленки на чешмата в кенефите на старата редакция на последния етаж в сграда, днес останала скътана в спомените ми, невястата на тоже прясно оженилия се за доколкото знам от самия него, полугъркиня Виолета – рекламно лице и тяло на пловдивския обувен комбинат "Петър Ченгелов", бременната му младоженка едвам си промушваше корема с бъдещата им дъщеричка Евелина на верев през тесния процеп зарад вехтия диван в редакционната ни обител с четири бюра. Получих наследство бюрце, на което Емил Калъчев (1932-2013)* седял. Което от самия Емил, двайсетина години по-късно научих, докато си пием кафенцето.

  Двамата с Николайчо Г. сме били волни пилета до онзи момент – пишехме статии на поразия, а и бяхме може би най-плодовитите сред пловдивските вестникари, при това без протекция от партиец или важен държавен чиновник, докато Пешката – поетът от село Марково Петър Анастасов (1942-2023), ни назначи на 26 декември 1972 г. двамата на един щат: на мястото на прехвърлилата се като преподавател в Пловдивския висш институт "П. Хилендарски" Мария Широколийска (1946). В "Искрата" Галов се захвана със страницата за спорт, но и за техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ), като бивш даскал с едногодишен стаж, избягал от добруджанското село Гурково край Балчик, поех т.нар. учащи се от детската градина до висшия институт, включително и страницата за хумор и сатира. Накъсо казано, от края на 1972 г. до връщането ми към даскалския занаят по принуда след онази моя статия от май 1981 г., с Галов негласно сме се понасяли, да не кажа, подозирам, били сме си като че ли симпатични един на друг, двама несретници, но щастливи с живота, що ни е отреден. Живееха с неговата Виолета под наем в тъжна пристройка зад Бирената фабрика. И сме го живели този живот пълноценно, с всичките мераци и с какви ли не лични и прочие авантюри, като явно съм бил по-доверчивият. Деня, когато Пешката ни назначи, помня от керамично пепелниче битово-шарено, каквото на всеки щатен се полагаше. На дъното му с крив пирон изчегъртах: 26.XII.1972. Ела ме питай защо пуша, защо без да запаля, не усещам музата да кръжи сред облак никотинова смрад над кратуната ми. Отвратителен навик!

  Галов пробва да ме посвети в тънкостите на покера; още си пазя листче с подробно описание на системата "Апата" за анонсиране сред снимки от онова отлитнало време. Дразнеше се, че Виолета, жена му, бърка гласа ми с неговия: "Ей пич, гласът ми цяла България го знае (беше може би най-готиния радио-коментатор на футболни мачове, той измисли името "смърфовете" на пловдивския "Локомотив". Не знам колцина от феновете му знаеха със сигурност, че пловдивският "Ботев" му е на сърце. Спомням си, че се появи с насинена физиономия едно утро в редакцията: тумба местни идиоти го повалили на земята, като прекосявал Цар-Симеоновата градска градина, ритали го и го пердашили с юмруци. Не се оплака, думица не каза и май никой извън "Искрата" не разбра. Инак с хубавите момичета се държеше, според мен, без скрупули, циничен, типичният по нашите географски ширини мъжкар-хищник. Та съм го навиквал: "А бе, прасе, как лягаш при жена си?" А той, с широка усмивка: "Хе-хе, след това с жена ми повече ми се услажда!" Ала по тази тема спирам дотук... Шест години деляхме с други двама канцеларията с четирите бюра, и когато редакцията ни се пресели на етажа над най-известната тук хлебарница "Корона", той пак си бе до прозореца – към шадравана пред кметството, докато моето кътче бе вдясно от вратата, в най-тъмния ъгъл, който си бях пожелал**.

  По чисто мъжки каприз, моята добруджанка пак забременя и този път се надявах, че ще е момче. С Галов се хванахме на бас, че този път ще е мъжко. Залогът ни беше три бутилки от модното сред снобите през 1974 година – българско кампари "Чо-чо сан", горе-долу, половин месечна заплата по щата ни "Литературен сътрудник". Е, в крайна сметка, наложи се да почерпя, хем бях увесил нос, ушите ми клепнали, дето има една нашенска, "Настъпвах си ушите". Вижда ме оклюмал, възрастният адвокат и някошен депутат от третия етаж, два етажа над етажа, където по онова време живеехме в една стая в етажа на родителите ми, които все гледаха изпод очи Ася и добра дума не чух от тях за моето момиче и Ася нощем ми приплакваше, сгушила се като котенце в мен: "Като минавам с мокрото пране край вратата им, подкосяват ми се краката". И като ме вижда такъв оклюмал, в дворчето излязъл на слънчице, възрастният адвокат Запрян Джонгов седна до мен, па ми рече: "Някога и аз като теб, като се роди втората дъщеря бях увесил нос. Среща ме митрополитът и пита болен ли съм, какво ми е, и хък-мък, оплаках му се. А той... Знаеш ли какво ми отговори Дядо Владика?" Мълча, пафкам си цигарата, какво да му кажа на Запрян Джонгов*** от село Пъдарско – бивш депутат от партията на Никола Петков, ако се не лъжа, пък и стоял, както каза, коляно до коляно в Народното събрание с екзекутирания по-късно от Народната власт на комунистите Трайчо Костов, със светнали в усмивка оченца изпод бухалски вежди сам продължи: "Когото Бог обича, дарява го момиче". Подир низ от неприятности, както е при всеки простосмъртен, достигнал неговата възраст, четирийсет и пет години след онзи ден, допълвам с благодарност лакърдията на Дядо Владика: "Когото Бог обича, дарява го момиче..." а който Му е на сърце, дарява го най-малко с две... Благодаря ти, Господи, че не ме дари с момче, че като се знам, какъв съм по характер... Пази, Боже!  

Пловдив – столица на посредствеността

Plovdiv, edited on 26 dec. 2023

Илюстрация:
- Момичето си се ражда на света с усет.
- Баща ми, когото все пак си го обичам...

–––
* С Емил се познаваме и покрай приятелството ми с поета от Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988), който след погребението на баща си Ангел, пред сестра си Петя Самарджиева ме обяви за свой "духовен брат". Когато Мишо издъхна в деня, когато съм роден през 1947 г., жена му Антония по телефона от София сутринта ми каза: "Обади се на Емил, Емил знае на кого от нашите приятели в Пловдив да каже кога ще е погребението". Развалих си приятелството с Емил заради печатаря от Рогош – че Емил ми го препоръча, и колкото и да ме е търсил след историята с рогошкия гений, намирал съм си повод да му откажа  пак да се видим в кафененцето на Маруф – същият Маруф, независимо че е мюсюлманин и таджик, родом от Кабул, столицата на Афганистан, бе останал тук, та като ни слушаше какво си бъбрим с Емил, за себе си казваше: "Чувствам се повече от вас българин. Повече ме боли за България". Почти всяка неделя или съботен ден в течение на над седем години продължи приятелството ми с мюсюлманина Маруф и Емил. Но ето, появи се човекът от Рогош, и всичко отиде по дяволите. Повтарям, отмиляха ми от раз и двамата приятели, които са си мълчали, докато онзи "хубав човек" пред очите им ме е лъгал.

Моето кътче в "Комсомолска искра" 

 ** Вероятно от честолюбие предвид зодията ми, върху бюрото си бях подредил на куп читателските писма, които леля Марче – чистачката от кв. Коматево, която ни беше и куриер, носеше от Централната поща след материали към рубриките, които отворих: "Здравей, това съм аз!", "Клуб Д за дискусии" и още четири-пет. 

*** Запрян Джонгов – дядо по майчина линия на несполучилия кандидат за кмет на Пловдив проф. Ивайло Старибратов (1961), когото в ПП-ДБ оспорваше скандалното мамино синче на партийния им секретар на пишещите в "Отечествен глас" – пловдивския всекидневник на БКП другаря Костадин Чонов-Чонския и на пойетесата-меценат Божана Пейкова (1945). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1469.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1469.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  22 oct. 1999

МОЯТА ПРЕКРАСНА ЛЕЙДИ

По Робърт Бърнс

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 

ала проснали се неми, кални локвите лъщят,

Рождество е, сутрин рано, люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал белите платна за път. 

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат нагризан хляб, 

ругатни, псувни се чуха, мярнаха се кол, мотика 

и внезапно появи се полицейски смел отряд. 

Гнуснаво и хем мъгливо като в някогашно кино, 

зад завесите кирливи и с кресла в оръфан плюш 

от балкончетата сиви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 

командирът полицейски – строен, горд и звездочел, 

той към двамата хайлази нещо неучтиво каза, 

плю в калта и зъл нагази, спусна се като орел. 

Нашта мъжкарана Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, избоботи с дързък глас: 

– Капитане, капитане! Леле-мале, що ще стане, 

ако нервите ме хванат и сама ви погна аз!

Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори – 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд; 

засмърдя екарисажно, ала туй хич не е важно; 

важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

И тогава в миг настава дива нечовешка врява

за момичето, което търси принца си сред нас,

ала ние сме нещастни – жалки, злобни и опасни

с милата чудесна лейди сутрин в Коледния мраз.

Пловдив – столица на посредствеността

Plovdiv, edited on 24 dec. 2023

Илюстрация:
- Без благородство, каква ти любов!
- Изпитанията са гориво за любовта.

–––
* Типичните персонажи в текста по-горе са взети направо от действителността през последните трийсетина години на разврат и погнуса от руините, в които новите ни управници потопиха България, и не без помощта на продажната интелигенция. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1468.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1468.)

  Миналото не можеш да изтръгнеш ей тъй, все едно си сменяш костюма. То живее у нас за урок и поука, че плъховете в романа "Чумата" на Албер Камю не могат просто ей тъй да си отидат, че всеки щастлив град на този свят завинаги остава застрашен от Чумата, която един ден отново ще се събуди от всеобщото наше нехайство и глупост. – Аноним (1947)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  19 uli 1998 

ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, ЛОШИ ЗИДАРИ

  Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник при руския княз Наришкин – емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни 1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната на "братята-славяни" – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем и без кой знае какви угризения дали им пътя на нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "...бяха малтретирани и грубо изпъдени". Та по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876 г., проплаква в стих:

    Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
    край дувара пукнат опърлено дърво?
    Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
    които остаха след кървавия бой.

  Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира юначни доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно Освободителна Руско-Турска война (12 април 1877 г.), един вид противовес на Комитета на старите ни богаташи в Букурещ, председателстван от карловеца Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север Руска армия. Защо "като противовес"? Да се отговори на този въпрос ще да рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в естествения исторически развой на нещата на Балканите достолепни традиционалисти с еволюционната им философия, от друга страна, с припрените и революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с дръзкия си език и непремерените постъпки като черен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов ми говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. И в същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като стопанин, в чийто палат някак си се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен... Независимо че го е заплашвал с револвер, Стамболов скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги Георгиев бил освободен от ареста и си отишъл по живо-по здраво.

  Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е благосклонна към революционния кипеж. Удобни за героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стефан Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам В. Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще се появи прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, а изисква дългогодишна, невидима отстрани работа за духовно съзряване на българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за имота си, т.е. за своята държава. Такава трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък в крайна сметка, стигнал най-надалече: да си види мечтата постигната, а себе си – властник от най-първа величина сред нашенци.

  Непосредствено след току-що приключилата война с чалмалиите, със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на руския княз Черкаски: "По-добре хич и да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под турците, ведно съединени, ний имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А пък сега! Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това? Младият Стамболов върви сам срещу себе си?! Нали доскоро той най-речовито напираше час по-бърже да види свободата на българите и на майка България! Ей тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на нашето всеобщо българското национално узряване, първи усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостолът Васил Левски. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Димитър Общи", както забелязва проф. Иван Унджиев в обстойното си изследване "В. Левски, биография", изд. 1980, стр. 272, върху това че такива хора "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждавал Л. Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Пък даже и не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбиви духовни пигмеи, като Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: секретар за кореспонденцията на Апостола, ама и човек с непомерно честолюбие и претенции, сдържаното отношение дори към такива грандомани в организацията свидетелства, че основният двигател в комитетската организация е дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната работа".

  Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двузначна да е била позицията му, все пак трябвало да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (в разговор между княз руснака Черкаски и нашия Антим І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес трябват" (стр. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).

  20 uli 1998 

  Илинден е. Описаното по-горе, по странните асоциации на подсъзнанието откривам сродно с мила родна картинка, наблюдавана и по африканското Северно крайбрежие от колегата математичка Валентина Русева (1948). Лежат си на плажа няколкостотинте летовници и рожбите им естествено търчат наоколо. Хора от всички краища на света: французи, янки, англичани, индийци, японци и сред тях три семейства нашенци силно личат като въшка на чело – с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно свое потомство. Ето я там красната ненагледна потна нашенка, нагазила до колене в средиземноморски весели води (по-надълбоко не смей да влезе, че не знае да плува, пък може и да се навъртат тъдява я акула, я крокодил в това ми ти чуждо море, та с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена от яд, па и препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат, с опулени зъркели, а жилите изхвръкнали, наша Пена кълне джарамето си, че се набъркало в по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп, т.е., тя ли ще му каже на нашенчето! И се втурва тогава бащата – и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти... Аз тебе кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната: "Марш и ти под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!" 

  И бегъл още един поглед към нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността да сеем боклук покрай себе си в пряк и преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето мнение. Предизвикателство, въздигнато в стил, както у хора с физически талант – Христо Стоичков (1966), така и у откровени клоуни – Иван Славков (1940-2011). Пренебрежението към нормата или към закона. Неспазването на всякакви договори: при нас, днешния българин, договор се сключва, именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам този текст тази нощ, 17 юни 2006 г., на компютъра си и образът на онзи приятел от село Рогош*, Пловдивско ми се явява като цицореста гола муза, витаеща над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение към кресливо надприказване по микроскопичен някой въпрос, както лъжата, проклятията и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на Силния на деня. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду си, па и канят за арбитър чужденеците? Което другите национални общества решават на четири очи в кухнята си – за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи сред площада. Елате ни вижте!

  Около нашия мизерен катун прани гащи висят и гузни съвести, и не сме престанали уж трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни дотук, и историята ни, както от сто и кусур години ни я пишат и пренаписват, бъкат от все тези резултати на лошото домашно възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в личните ни дела. От патриархалността българинът като да е издрапал подобно махленския пакостник и вагабонтин, луд гидия и хайдук, като тарикат, които завистливо брои пилците в комшийския двор, яйцата в чуждия полог.

  Докога ще сме все неугледни, мизерни, настръхнали, питам се! На какво основание светът да ни уважава? На върха на държавата ни докога шмекери ще се кипрят, нима си нямаме между нас добронамерени хора, та само некадърници ще ни разпиляват и ще ни продават като "полегнала й Тудора" на всеки чужденец, който ни пожелай!

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 24 dec. 2023

Илюстрации:

- Строител или първият кокошкар?

  - Пловдив. Избата на ул. Ниш 4.*** 

–––
* https://iztok-zapad.eu/dimitar-marinov & https://juliajordan.wordpress.com/2013/03/30/zhitie_na_etnografa/

Димитър Маринов (1846–1940)

** Самозванецът, който – докато не издои всичките пари, колкото можа, и ме будеше посреднощ да ми иска още и още за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но все пак милият успя да ми загроби мечтата – с благодарност за урока!
*** Прозорците! Вляво – към кухничката, вдясно – към всекидневната, където 6-7годишен, ме заключваха и по цял ден си висях, изкатерил се на перваза отвътре да гледам света, да си мечтая като затворник, докато майка ми и баща ми вечер се връщаха от работа. Бел.м., tisss.