ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1442.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1442.)  

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  17 avg. 1997

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

  Мария, с която бяхме заедно от ноември 1988 до лятото на 1991 г., подсказват ми заговорнически, си имала нов приятел пети или шести по ред... Предпоследният в редичката усилено пробвал публично да си изясни къде милият допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че си се захванал да тъчеш платно с момиче, обречено да притичва след ГНХ (Голямата си Недостижима Химера). Тази нейна амбиция не я оставя на мира. Наказанието обаче си е у нея – изкушава я да се мята като плувец в паника, че океанът на страстите ще го погълне и какво друго му остава, освен да гребе от живота, докато още може да се задържи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че още не е открила Принца от мечтите си, кой ли да знае, чака го да й се яви в небесни одежди, пък той ще да е някой твърде земен Адам с умирисани маратонки, занемарил се, хем и с обичка на ухо, стриган като плешивец или дългокос като женичка с панделка на редичката сива плитка отзад! Всеки случай, при цялата им привидна податливост на илюзии, жените са по-романтични и по-целеустремени, когато си следват илюзията... Поне осем от десет Евини щерки, щастливо задомени, кътат образа на непохватен, ама и неповторим именно затова Ромео. О-ох, колко измамно е това великодушие към занемарилите се саможиви от преживяното заедно със законните свои половинки, вмирисали се на суров праз-лук и вкусна селска манджа мъже шкембелии!

  Ама па какви ли ги върши уседналият съпруг! "След обилна и вкусна по селски вечеря" (цитат от плодовития хасковски поет Иван Николов)* посяга с мазни уста към законната своя половинка, да изпълнят ритуала на прелъстената, празник на милата домашна посредственост, като дантела продупчена, наядена от разделите, които превръщат сексуална рутина в пожелано. При повечето от случаите бракът е доброволна принуда. Голямата тръпка, екстаз или блаженство плюс удобството и уютът сам си съсипвал, провалил сам връзката си с някоя хубава Мария, нямаш грам основание да я обвиняваш! Тези пулсиращи слънчица момичетата си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюра с жизнен свободно реещ се романтичен хищник? Ясно е какво мисли Господ Бог по този въпрос, но колкото и грешно да изглежда, мисля си, г-жа Природата предвидливо подредила нещата. От тримата мускетари на мосю Александър Дюма-баща (1802-1870), Атос ми е противен, Портос – скучен и безинтересен, Арамис единствен ме, изкушава, като версия на могъщия мъжки нрав. Атос е първообразът на самохвалковците – мъжкари на показния живот; Портос е бъдещият бюргер; докато Арамис е принц на авантюрите и дискретността – край потайния Арамис все нещо се случва, той е загадъчен и неясен като извънбрачна връзка на следвана от дамите личност. 

  Силно увличат затаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното начало, на усета ни за отсрещния. Движещите механизми на духовния ни живот са неочевидни неща... Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо яко ми се навира в очи, питам се: "А какво ли не бива да видят моите очи? С каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?"

  Отвращава ме фанатикът**. Задъханата му многословна силно назидателна реч  възприемам като насъскани насрещу ми зли песове със зъби и нокти, с ръмжене и вой, заповядват и ми отнемат естественото лично право на рискован избор, а и осмисляне в спокойна обстановка. За жалост, фанатизмът е рожба на прелестна особа – Романтиката, и посредствените й жарки любовници: Гняв, Многознайство, Самонадеяност, Глупост.  

  Един съсед, 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждаваше тези дни в Господ и възможностите Му за свръхестествената изцелителна намеса. Има си съседът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: дъщеря му боледува от нещо, с което медицината още не знае как да се справи; ала фактът, че толкова упорито човекът отрича едно, защитава друго, и особено – прекаленият му патос, увереността му, че е прав именно защото вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Добър, кротък човек, виждам – сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. И вече мен се питам: Бедата ли е единствен път към Бог, към ядрото информация какви сме и накъде вървим?  

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирение като кротост на любознателния дух и разум, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с Бога. Подозирам, Господ по различни начини се проявява в постъпки на различни хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (1899-1963), баба ми, у баща ми Кирил – както излъчване на кротост и на вътрешна светлина. Но то, предполагам, е състояние, когато духът ни е в съзвучие с океана от доброта, в който несъзвучният ни материален свят се гърчи, боричка, крещи и се лута в убийствена глупава ярост.

  19 avg.1997

  Утрото е слънчево. На балкончето, където отново съм, въздухът е от планински извор по-бистър. След седмица е годишнината от края на Борис Дявола: 26 август 1972 г. Двайсет и пет години образът му е в паноптикума на личните ми фантазии. От четирите му оживели рожби майка ми Надя (Надежда) му е любимката. Не баба ми Невена, той е проявявал повече грижа към мен: може би понеже съм му първи внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо (1946) към внучката Невена (и моя внучка). Сватът Райчо, як като родопска канара мъж, оставя да му се катери върху гърба и главата, да го разиграва като разглезено тригодишно хлапенце. Любовта у дядо ми Борис от Пазарджик, внук на заклания на дръвник сред родното му село Калугерово четник от Хвърковатата чета на Бенковски, бе мечешка – учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, че да го харесам. Затова и силно съм привързан към него, все едно ми е заръчвал: "Кога обичаш, бъди себе си, не някой друг! И сега не проумявам мъже, които се разтапят от умиление пред любимата жена. Галенето и прегръдките са съкровено нещо, вършат се на скрито и насаме с момичето... Любовта е тайнство, ала в никакъв случай не е показност и фасони на женчовци, дето артистично кълнат или страдат за любов на сцената, по площадите. На такива женчовци не им хващам вяра.

БАТЕ ПЕШО

  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извинения към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата партийна администрация да им смени арабските имена с български. Дотук правилно, да речеш, жест на мъдър политик. Но защо не съм чул големец на Турската република да се извини за онзи ислямски геноцид спрямо моите предци в продължение не на година, не и десетилетие, а на почти половин хилядолетие, 485 години!... Извиненията Президентът на България защо не поднесе на Българска земя! България, не Турция, е родина на униженото мюсюлманско население. Така романтичният адвокат, чийто род иде от Манастир, село в Родопите над Асеновград, узакони стремежите на политиците в Република Турция да проявяват претенции към част от българските граждани. Извиненията, хем и от мое име, на Бате Пешо Петолевката*** не са ли предателство към каузата България! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в мерака си да замяза на аристократ, пилее вересии, чак свят да ти се завие! Само че Пешо трупа дивиденти за сметка и на всички нас. Довчерашните ми колеги-таксиметърджии –обръгнали момци, учили се своето да отстояват с достойнството на сами на себе си стопани, майтап си бият с някой фукара завалия, платил пребогато за курса от километър-два: "Не си вижда голия задник, седнал да се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 4 dec. 2023

Илюстрации:

- Духът на Франция – Александър Дюма-баща.

- Президентът на нашата Република България.

–––

* От 1994 г. или там някъде "философът-психолог" Ангел Грънчаров (1959), пришълец в Пловдив от градчето Долна Баня, Софийско, ми е обект за наблюдение. Минало ми времето да се учудвам, но и в седемдесет и седмата си година не мога да спра да се начудя как дотолкова посредствена персона може успешно да лъже и мами сума народ в най-просветения може би град на България. Този тип сее омраза, където и да са го поставили благосклонните към потеклото му началници и офицери на ДС, дали в някое училище или водещ уж философско предаване по местната частна телевизия, обявена за обществена.

**Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82). По чието име на добър поет и отличен преводач от Хасковско (1937-1991) пловдивско издателство периодично привсъжда известна сума.

** Прякор на адвокат по бракоразводни дела, една от заможните персони не само в Пловдив, но и сред замогналия се през последните над три десетилетия политически елит на днешна България, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1441.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1441.)  

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  27 avg. 1997

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

  Чета евангелието. Защо ли отбелязвам личните си несъгласия спрямо християнския бог? От прекалено самолюбие ли е? Христос за мен е от този тип изключително редки динамични личности, които – устремени към Доброто, рискуват себе си. Отношението ми към Него е като към приятел, Който ми е на сърце, само че не бих си позволил да Го открия върху раменете си. Приемам странностите Му, обичам Го, щом веднъж съм Го приел какъвто е. И слънцето има петна!

  Какво е Иисус Христос?! Не е ли една спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа! Че е мъдър – мъдър е, но е холерически темперамент, което ще рече – повече от другите склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето и заядливост. Какъвто съм и аз самият. Ако сляпото преклонение, овчата доверчивост е целта на този бог, няма как да съм сред поклонниците Му. Тая мерака да Го виждам във фантазиите си, да си говоря по човешки с Него – както стопанинът разговаря със стопанин, но не каквото хилядолетната практика се опитва да ми наложи – с ратайско преклонение пред небесния пратеник. Каква ли скука, какви ли прозевки са да живееш заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз, Боже мой! 

  Та ми идва на ум стихът "и в несъпротивлението падам като в целувка без любов".* Приобщен към християнството – това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонти на неизвестното и непостигнатото, но не стените на обор, пък с колкото ще разкошни инкрустации да са украсени стените на обора. Предусещам, пред човечеството има и по-нататъшен, неизвървян път в стремеж на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото, според мен, жителят на осемхилядолетния Пловдив, "съвършен" ще рече свършен, и "съвършенство" ще рече свършек, край, вечен мир и покой на праха му. Християнската идея възприемам както лъч и подтик, съвсем не като сфера от пламък, в който се гърча като насекомо, омаяно, омагьосано от убийствената светлина. Поначало в нашето човешко съзнание нямаме образ за безкрайността; може би затова Библията в познатия наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайността и безкрайното за образ на вселената. Иначе в черквата, синагогата, джамията има уют и благоухания, иконите или фреските са великолепни метафори на укротени, впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далече по-многолик и варварството – много по-разнообразно, пък схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.

  28 avg. 1997

  Едно от малкото ми преимущества е, че не съм се стремил да властвам... Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката ни ужасно греховна природа, произтича от вродения у нас див егоизъм и егоцентризъм. Азът у всекиго от нас е сърцевина и съсредоточие на Космоса (на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от най-ранно детство. И личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с печална погнуса се отнасят към паплачта от катерещи се и боричкащи се един върху друг самовлюбени слепци, запътили се да стават властници.

  Вероятно и аз притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание; властолюбието, обаче, ми е органически противно, чуждо, вероятно понеже израснах сред унижавани и оскърбявани от властта у нас най-обикновени българи. За "моите" българи успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в сферата на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд, пот и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е втората, третата редица или още по-назад. Кога прекосявам площада, не се дивя, а съзнавам: Площадът не е построен специално аз да мина горд по него. Привързаността, съчувствието към нещастника в беда у мен не са интимно чувство, нито са господарска надменност, а просто желание за съучастие и за разговор, макар по-често да се оказвам рязък, отколкото отстъпчив събеседник точно към изпадналия в беда. От майка ми пазарджиклийката, на Борис Дявола любимата щерка, съм чувал: "Видял си го да хленчи, да се вайка, натисни го с крак да се удави в сълзи и сополи, поне да се не мъчи!"

  И това знам: От онези съм, които първи загиват в сражението – та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и с чупки в кръста на Парада на победителите... Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци, по-точно казано, от малодушни, насрещу си, вероятно защото ги притеснявам с моята си припряност или тягостно замълчаване. Повечето от личните ми акции са импулсивни, породени са от моментната ситуация, не са ни планирани, нито старателно обмисляни; това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката и дори в личните си дела.

  Любопитен съм, хем прекалено любопитен. Мога да анализирам, но оценките ми за личности и събития по-често са несъвсем точни поради умозрителност или очевидно пристрастие към мои си собствени илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм – нагарчащ и стипчив по характер. Моята злопаметност е дълготрайна, бих казал: хилядолетна, от време на време прокървява по-силно. И не-е, не съм състрадателен, по-скоро съм хладен разсъдък: и в най-големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация; напротив, нещастието като че ме тонизира. Смъртта – чуждата смърт не ме разпилява, съсредоточава ме... Преживях смъртта на родителите си – баща ми: в шейсет и първата, майка ми: в шейсет и третата година, кога съм бил 36–41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, а после – години, три десетилетия и повече, водя някакви мои си много лични разговори с тях, особено с мълчаливия ми баща, пети син на Харманлийския много беден данъчен чиновник, който ненавиждал политиката, за политиците, меко казано, говорел пред синовете си не твърде ласкаво.

  И новата прослойка заможни – доколкото ги знам и разпознавам, не ме изненадват. Смятам, че са успели и успяват благодарение на способностите си, плюс липсата на скрупули. Самолюбието ми на отраснал по прашните пловдивски улици и катерил се като диво козле по скалите на Джендем-тепе някогашен пловдивски хлапак от онази тъмна изба на уличката "Ниш" №4 надушва смрад, излъчвана около значителна част от онези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, строени специално за да се любуват охолно и пълноценно на алчността и глупостта си.

  Когато народът наоколо бедства, арогантност и неприятна гротеска е гримасата на самодоволния и отегчен в елегантността и с обноските си възпитан идиот и говедо с отработен по западния си маниер възторжен фалш. Това е! Хиляди страници мога да нацвъкам по темата, хем естествено и без особена полза. Истина е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормално бедстващия гражданин на "чистата и святата република", мечта на Апостола. Свобода, братство, равенство?! Облечени в богатство и власт, видях как се промениха дарените с упорство, талант и късмет мои познати, бивши приятели. Сега откривам в демонстрациите на стабилност от тях едва прикритото разочарование, че не намерили, ах, Боже мой! – щастие в парите, славата, властта. Мили Боже! – гърми от жестовете им, от изстудяваните като в дълбок зимник пошли, нагли каменни физиономии, – толкова се мъчихме да докопаме тези благини, а що сме същите! Пред очите ми са Валентин Моллов (1954)** и Евгений Бакърджиев (1955)** в този момент, докато пиша за по своему дълбоко нещастни и скучни дори на самите себе си персони във властта у нас. Което обикновено личи от километри.

  По времето, когато днешният мил премиер*** беше финансов министър, г-н Моллов, нашепва мълвата, си наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свири и пее от ранно утро до късен здрач в крайморския му дворец само за да мачка фасона на отмарящия на ведомствени начала в отпускарския сезон пръв финансист на държавата ни. Е, ми такива са им на тях задевките, такива им – развлеченията! И това все пак е България. Съставяме я всички ние, богати или бедни, талантливи или некадърници, разсъдливи люде и простаци, палета с огромни амбиции и престарели разбойници с големи пари, простовати хорица и сложни негодяи с романтично минало не толкова за похвала. Но България, това е общият наш манталитет, общата ахилесова пета. България е общият ни дом и живот в безредие, когато не виждаш край себе си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде, и най-много откъм твоите днешни приятели, от твоите най-близки по род и кръв почтени тарикати и възпитани негодници. Това сме ние – талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание... Заничаме за чуждото, а своето не ценим! Надигаме се като балерина на пръсти иззад оградата, да видим защо от комшиите никой не ни ще за ортаци.

  Кому е нужно българите да воюваме срещу българи! Левски е митичният ни Учител, голямата фигура: Нека си кажем кривиците, па да се оправим, ако ще вървим наедно, ако сме човеци. Цитирам приблизително! Страшно, ама и хубаво ми звучи. Този наш Български корен доста е бил нападан, доста е бил оскърбяван от чужди, още повече: от свои; кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост като карловеца, от 12-годишен сирак, Васил Иванов Кунчев! Апостола не случайно се отделя от онази показна – ритуално религиозна страна на Вярата; народът го усетил, че е истинският Апостол, само че апостолството му е извън канона, за да продължи по християнската философия. Мисля си, че – ако съществува, Иисус ще е доволен от такива човеци на вярата, които в спор с официалния благочестив и продажен роден клир продължават делото на триединството Бог-отец, Бог-дух и Бог-син над общественото ни съзнание.

  Почитта на българина към Господ бог няма общо с черковните ритуали; тя е на по-съкровено място; и чат-пат трябва да ни се напомня, че да започнем трезво себе си да приемаме. Посланията на християнския Господ разчитат на самоуважението, не на страхопочитание, както е при исляма. Който себе си цени или уважава, той няма да си позволи идиотщини да върши, нали? Другояче казано, само с гласуване на закони и наредби работа не се върши. Обикновеният нашенец трябва да е убеден в себе си, в своята нравствена сила, не да е притискан от Закона, създаден за удобство на ловки адвокати и интелигентни измамници. Между другото, подозирам, повече от законите, гласувани в Народното ни събрание, се изработват не за човеците, спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец в Следствието и Съда да доказва колко са му чисти делата, позовавайки се на удобно монтирани в закона вратички. 

Пловдив – жизнено селище на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 3 dec. 2023

Илюстрации:
- Оцелелият християнски храм в разрушената крепост.

- Иисус подир бичуването, преди да го качат на кръста.

___

* Готин стих на Любомир Левчев (1935-2019). но и автор на ей тази изцепка: "Скъпи другарю Живков, не можете да ми забраните да Ви обичам!" - натегач от класа си беше другарят Левчев, Бог да го прости!

** Вж. https://desebg.com/reshenia/1341-2013-07-17-12-36-12 За г-н Blubber-lipped (г-н Надути устни); 

Blubber brained – тъпак, идиот, вж. и https://desebg.com/reshenia/1341-2013-07-17-12-36-12
** Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/evgenij-bakardzhiev-s-ivan-kostov-ne-kontaktuvam.html
*** Иван Костов (1949), бивш главен асистент в Академията за обществени науки и социално управление, светая светих на държавата ни до вътрешния преврат в БКП на Десети ноември 1989 г. Бел.м., tisss.