tisss

сряда, 6 септември 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1369.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1369.)

Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

31 avg. 1998
ГРОБОКОПАЧИТЕ

Преди петнайсет години* на този ден в четири след обяд в изпълненото с газ купе на новичката жигула от срязан тръбопровод за пропан-бутан в багажника на паркинга на милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс "Тракия"горя баща ми, а на шести септември издъхна от обгарянията в столичната клиника "Пирогов"... Две години преди този ден заради острокритична статия, отпечатана през май 1981 г., бях отстранен от пловдивския младежки вестник и глупаво се опитвах да докажа, че съм писал истината за плачевното екологично състояние на града, а властта пробутваше версията, че понеже се явявам единственият дипломиран висшист в редакцията, най-уместно и безболезнено при подмладяването на състава било мене да преустроят от журналист с 10-годишен стаж в учител; та не съм сигурен дали възпламеняването на газовата уредба в новичката жигула е стечение на обстоятелствата... Да, определено! Има период от две-три години след прогонването от младежкия "Комсомолска искра", когато гледах да не замръквам по улиците на Пловдив... Къс текст от онези дни след смъртта на баща ми, писан точно за да си вдъхвам кураж.

Сам вървя по улицата –
син на дърводелец,

пъхнал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.

Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви завчера надвечер на 29 август; та гледам, поломени всичките ни антени. Оказа се, освен мен съседите вече са се прикачили към кабелната мрежа на местния монополист "Евроком". На 29 август с Re. се къпахме и се препичахме край Марица до четири след обяд. После се отбих в панелното жилище на копривщенците Петър Петров и Райна Каблешкова. И отворихме дума за масовите разстрели от 1945-1946 г. в пловдивските централни гробища... Разправих на двамата какво съм чул от алкохолизиралия се Чомпал – Димитър Асенов, който се нае да ми замени изгнилите тенекета на същата бащина горяла жигула, и домакините потвърдиха. Да. Има такова нещо. Чомпала беше ми разправил за масов гроб долу – в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесет метра източно от гробницата на Димитър Кудоглу**.

– Имаше и друга яма – рекоха ми, – в източния край, до телената ограда.

Гробищните ровове копали самите "смъртни". После връзвали им – кой знае защо, ръцете с тел отзад, заповядвали им да коленичат в края на изкопа и с куршум в тила ги прострелвали един след друг. Петров, притеснен и силно заеквайки, понечи да ми разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато и бижута, за да го откупят, да го отърват от екзекуцията, как известен по онова време тукашен адвокат арменец прибрал откупа, но работа не свършил. Това става през пролетта на 1945 г., две години преди да се родя. Докато бъдещият ми 22-годишен баща, едва 22-годишен с отстъпващите немци на фронта край реката Драва, тук край пътя за Цариград "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента с надписа "ОФ" (Отечествен фронт) върху ръкава си, въоръжени с техника за убиване, воюват с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част съставлявали цвета на Пловдив, като културно средище – лекари, инженери, учители, чиновници, служители на църквата, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, или накъсо казано, интелигенция.

Сега си спомням как баща ми разправяше веднъж на масата във всекидневната ни на улица "Янко Сакъзов" нещо изключително рядко за него – той да се отпусне пред мен, да заговори за фронтовия им командир някой си капитан Николчев: колко добър и подреден, макар и строг, но човечен бил ротният с войниците си. Като се прибирали от Унгария, все още във военните си дрехи, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на този капитан Николчев, че едни мъже в кожени якета идват да го арестуват... И в препускащия сред унгарската Пуста – камениста неплодна равнина, военен ешелон нашите фронтоваци измислят капитанът им да се пъхне в опразнения брезентов куфар, докато онези в кожените якета слязат на следващата жп-станция. В онзи момент, според баща ми, мнозина от нашите фронтоваци царски офицери, след приключване на българското ни участие в изтласкването на нацистите от Сърбия, от Хърватска и Унгария, ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и по късата процедура: разстрелвали ги. В случая редниците-фронтоваци се опитали да спасят своя ротен командир.

– Отървал се! – реших прибързано, но баща ми безизразно, ледено,ме изгледа:

– Както си беше в брезентовия куфар, надупчиха куфара с щиковете си. Подът под краката ни подгизна от кървава слуз.

– Бях още хлапе на 12 години – подхвана леля Рени Каблешкова, – срещу бившата "Аптека "Марица"*** рано един следобяд милиционерите направиха кордон и хората се струпаха да разберат какво става.... Помежду двете плътни редици от въоръжени милиционери минаваха току-що осъдените на излизане от местния ни Окръжен съд. Дребничка си бях и се измуших най-отпред да гледам... Товареха ги като добитък за кланицата в едни големи камиони, покрити с черни брезентови платнища... Какво ме потресе ли? Излиза с колоната от арестанти едър красив мъж: вир-вода, раменете му се тресат. Видя млада жена, вкопчи се в нея да я прегръща. Прегръща го и тя... Милва го по лицето, говори му: "Нали ти казах, Иване, че ще те оправдаят! Аз нали ти казах". Останалите с ритници, с юмруци и приклади ги натириха да се изкатерят в камионите. Изневиделица изотзад на тези прегърнати двама мъж и жена се спуснаха неколцина в кожени куртки; грабнаха го този ридаещ Иван, заблъскаха го с железни сопи, смазаха го. Гърчи се на паважа, а жена му при тази картина – добре облечена и рядко красива млада жена, свлече се на паважа, докато него – вързоп кърваво месо, го дигнаха и го метнаха при другите осъдени... и хлопнаха капака. На кръстовището пред Чифте баня колоната камиони спря. Заповед май чакаха, преди да продължат.

– Накъде да продължат?

– Към гробищата. Че къде другаде!****

Когато онази някогашна Райна, издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, с равен глас продължи да разправя, 75-годишният и тежкоподвижен Петров пъргаво изскочи от стаята, трясна вратата зад гърба си и леля Рени рече:

– Наизуст я знае тази. Чуе ли я, пак вдига кръвното. Знам го аз защо скочи.

Връща се подир малко Петров, ни лук ял-ни лук мирисал, заговори ми:

– Да ти разправя ли и аз един случай?!... Ама този случай е от 1925-а. От моя баща, който симпатизираше на комунистите, съм го чул.

– Чакай-чакай!!! – прекъсвам го. – През 1925 година, какви комунисти?!

– Точно така! Тогава вече се наричали комунисти. Та среща моят баща стария свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Върви онзи насреща му весел, па се спира, заговаря го: "Идвам си от съда – усмива се, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен. Здрависват се и се разделят. Баща ми прави едва няколко крачки, стъпил на отсрещния тротоар, и чува изстрели зад гърба си. Обръща се, вижда убиеца да тича, а учителят Даскалов агонизира в локва кръв сред улицата. А?! Какво ще речеш? – завърши Петров. – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели присъдата. Какво значение, че е бил невинен! Ако не вярваш, имаше мраморна плоча отсам Кукления театър, на улица "Заимов", ако вече не са я махнали пребоядисаните бивши, новите ни лъже-демократи.

– Нали си вярващ! – казвам. – Как може да се съгласиш по този начин да се уреждат старите сметки!

Не се и кани да отвърне. Нещата са му ясни от само себе си. Но виж, при разказа на жена си за издевателството срещу осъдения от т.нар." Народен съд" Иван, изтърча в съседната стая да не чува. Къде е религиозното смирение, умението да се живее, без да храним у себе си отвратителното чувство за мъст? И ми иде на ум нещо, разказано в онези къси звездни августовски нощи над Пловдив пак от Чомпала. Неговият чичо, по-малък брат на баща му партизанина, се похвалил веднъж у дома им на масата, че се бил изпикал в кандилото на някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил от масата, закрещял на брат си: Кой си ти, бе? Какво си направил!

Питам Чомпала:

– Майка ти беше набожна, нали?

Майка му, родена в село Житница, Пловдивско, била силно религиозна....А баща му дип не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на брата-простак заговорила съвестта и у претръпналия на убийствата хладнокръвен изпълнител на екзекуции.

– Масовите разстрели не са ли забравени? Близките на избитите още ли страдат за своите най-близки, като помияри заровени без кръстен знак в общата гробищна яма?

– Ха! – възкликват седемдесет и няколкогодишните домакини. – Че кой има смелост да чете миналото! Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им, дъщерите им са във властта. Мислим, че демокрацията вече дошла, а знае ли се какво могат да ти сторят, решиш ли да разкажеш на младите за избитите в пловдивското ни централно гробище?

Счетоводителят взе да шепне:

– Като ходя по улицата, и сега ме е страх някой да не ми свети маслото.

– Теб пък защо? От какъв зор на теб ще посегнат?

– Че много му мели устата! – рече племенницата на Тодор Каблешков.

Още нещо в този смисъл рече и бившият счетоводител. Без да го питам, продължи стара прежда да наплита:

– През 1945 година Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е още как двама техни офицери застреляха човек. Техен войник насред Пловдив убиха.

– Защо?

– Ами че тези кривокраки войничета доста бели ни направиха! Шетаха по дворовете ни и по къщите. Кокошка ще ти отмъкнат, яйцата от полога ще вземат, тенекия сирене, дамаджана с ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата тук около Пловдив бяха пропищели от дребните кривокраки войничета. Затова са ги трепели офицерите.

– Помня – продължи счетоводителят, – по Националното Радио София слово държа Димо Казасов (1886-1980)*****. През 1945 г. Димо Казасов в правителството на Кимон Георгиев (1882-1969) беше Министър на пропагандата. В речта си призова народа да прояви търпение към тези набези по нашите дворове и къщи. Разказваше как хиляди километра пътища са извървели, живота си рискували за нашата свобода. Търсих я аз тази реч, много я търсих! Чак в Държавния архив рових, не я открих. Че как да не я изтрият? – втренчи се в мен.

Погледнем ли назад в Историята като низ от съдби, земята под нас ще се размърда, ще прокърви родният чернозем. Може би народната памет, като засипва с дебел слой пепел раните от Миналото, предпазва младите ни поколения от гнус? Може би! Моето поколение българи, родените в първите години след Девети (септември 1944 г.) беше възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България. Открием ли оловният похлупак от премълчани, спестени или преиначени факти обаче, ще видим изпод копнежа по Свобода-Братство-Равенство как воняща, подла и кървава пихтия извира. Възрастните, които са очевидци, се страхуват. Още ги е страх. Как да вярвам на лекомисления шлагер, изпят с чаровно вдъхновение и наивност от подуенски пич, почти мой набор от бедните кални махалици около старата яко занемарена софийска гара, "Комунизмът си отива"? Докато по-внимателно не препрочем тези страници от първите месеци и години на реалния сталинизъм и у нас, илюзията ще държи в плен мнозина от сегашните млади. Мисля си – днешните новобогаташи, политическите им слуги в обществената йерархия са лично заинтересувани точно тези страници да не се изучават, никога да не се прочетат, никога да не бъдат отгръщани.

Това все пак трябва да се случи... и не само за да се знае, но и заради опрощението. Да се видят докрай и престъпленията, и отровната злост в надменността у "борците за световно щастие", едва тогава може би ще преминем и към сегашните безобразия, когато подобни пиршества на злото повече няма как да се случват в България. А пък нравственото осъждане ни е нужно за оздравяване на нацията, само не заради мъст. Убийството не изравнява сметки, напротив: отваря нови страници за нови кощунства.

Последният ден от лятната ваканция. Парализираният, прикован към инвалидната количка Марсел Пруст (1871-1922), авторът на многотомната психологическа драма – романа "По следите на изгубеното време" за приключенията на несломимия жизнен човешки дух, е алегоричен образ на интелекта, одухотворяващ живота, даващ смисъл на хаотичните ни действия и бездействия. Животът ни е съчетание на факти, детайли противоречиви и несъразмерни. И ето, появява се духовният човек, всичко си отива на мястото, и усещаш пулсът на мирозданието в съзвучия: аромат, поглед, чувствени спазми, докосване, разцъфтяване, целувка, разпилени от ветреца косици. Влизаме в океана на живота с плач и писък; излизаме от живота смирени чрез смъртта... Преди години така притихнал си тръгна в същия този ден от годината баща ми – моят велик и нежен Мълчаливец, когото приживе май не познавах така, както едва сега, мисля си, полека-лека започвам да проумявам... През последните седмици от живота му майка ми имаше усещане, че Иисус се е материализирал в свенливата му усмивка на добър човек, в безбрежния му кротък, сякаш нищо не казващ негов поглед, а в теб сякаш се вглежда Вечността. Има го в албума, останал у сестра ми – сред затънтена Родопска махалица яхнал магаренце, лявата му ръка вдигната за поздрав, едва усмихнал се е... Там и на мен ми напомня за Христос. И моя си щура, фантастична теория от последно време: че Бог и Божественото ходи между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг между нашите познати, но за кратко. И тогава човекът придобива ореол, осветен е сякаш отвътре, разлива очарование наоколо като многоцветна аура.

Така божествена в очарованието си е и влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като Небесата над нас пред буря, омайваща с излъчването си на жена. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, пред черковни зидове или оброчни знаци, а пред човека, така мимолетен, объркан понякога, но все пак уязвим и нежен, в такъв момент в себе си коленича... И не ми излиза трети ден от ума онзи подгизнал от смъртен страх представителен мъж, вкопчил се в хубавата си жена ридаещ, докато другите осъдени на разстрел, затъпели от стреса, прекрачват в сумрака под брезентовото платнище на Големия Черен Камион, който ще ги откара в скотобойната. Какво станало с окуражаващата мъжа си красива дама? Успяла ли е да надживее последния жесток спомен от разтерзания любим? Къде гният костите му?! Да предположим, че този мъж има вина, голяма, непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на този свят човек друго ми нашепва. Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят, помилват, защо ли не и тържествено да му се извинят. Този нещастник прекрачил в Отвъдното онеправдан, душевно смачкан пред любопитната за сеир пловдивска тълпа от айляци. Точно на човешка маса от доверчиви наивници разчита и сега Злото, родено от непресъхващата ни пловдивска посредственост.

В глава IX у евангелиста Йоан, след като в по-предeн текст е цитирано Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван, множеството еуфорично отглася: "Не Него, а Варава!" (разбойникът да бъде помилван), и... преторът хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници... А Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, да разберете, че не намирам у Него вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече Пилат: Еcce homo! (Този е вашият човек, предавам ви Го! – мое си тълкувание.) Какъв ми е този мъж на мен! Не съм още роден, а бъдещият ми баща 22-годишният русоляв синеок редник от Харманли, заничал от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия корави немци. Там, в унгарската Пуста, в тъмното чували плясъка на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва. А отсам – в зловеща тишина, сред идилично сънливия мой роден Пловдив дяволската месомелачка на т.нар. "Народна власт" на гробокопачите, както сами се наричали, се въртяла с бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Ненужна смърт ли? Нали любим девиз на поета и семинариста Йосиф Висарьонович бил "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако същият човек е способен да разсъждава с ума си и да слуша сърцето си... Останалите, те са лесни за манипулации, могат да живеят, трябва да живеят, нека – защото на Злото са му нужни редници, индустриална армия от безлични, които си бъбрят вечер, че по телевизията времето за следния ден им го дават, някой им го спуска ей тъй, както всичко останало в техния калпав живот на духом невежи.

Не съм религиозен, при никакви обстоятелства не бих простил убийство, планирано хладнокръвно, извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно същество, което очаква милост. Само щрих: За разлика от фанатичните си последователи, Сталин детайлно познава Библията и евангелието (биографията на Иисус), както ги знае и самият Карл Маркс (1818-1883). От библейския текст двамата са се учили как да манипулират цели нации в греховния ни човешки свят.

ЧОВЕК, И ДОБРЕ ДА ЖИВЕЕ, ОСТАРЯВА

По средата на август в тъмното край съседния вход на панелния ни жилищен блок дочувам назидателен глас:

– Защо си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си ти!

Стоян Пършинга – защото все се пали от нищо като онази американска ракета, или Стоян Шивача – селянче, присадило се като бачкатор в завод за облекла "България", заменено през демокрацията от новия собственик с лъскавото име "Брилянт", мънка като ученичка, хваната да прави свирки в училищния кенеф:

– Що!... Заради жителството. И апартамент нямаше да ми дадат.

– Виждаш ли се какъв комунист си бил! Такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. Ами не ти ли мина през ум, че всичко в България е построено от комунистите: заводи, язовири, новите градски квартали, сума почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство? Всичко, всичко Партията ти го даде, всичко е дело на комунистите, а ти?Какъв комунист! Никакъв комунист не си ти. Ти си неблагодарник.

И Стоян пак мънка, пак се оправдава... Не мога да видя кой е другият. По стъпалата на площадката пред съседния вход насядали с по шише бира шестима-седмина, две-три жени на възраст наддават ухо, сред тях и жена му на Стоян Пършинга, която само до преди час е продавала доматите от градината им на село, гушнала под мишницата кантарче. Мълчат умно, пушат. Фасовете им светят в тъмното. Обажда се 14-годишен хлапак с мутиращ глас, синчето на Митю от пооследния етаж, онзи с белия москвич:

– Аспаруховия мост, и него ли комунистите построиха?

– Ами да! – продължава непознатият мъж. – И не само Аспаруховия... И Атомната в Козлодуй, и Комбината в Кремиковци. И накъдето се обърнеш, мойто момче, всичко е дело на комунистите.

– То затова Аспаруховият вече веднъж падна – обажда се и Митю с белия москвич, присадил се от хасковските села; фукал се, че е съселянин на Христо Стоичков.

Останалите мълчат, попиват. На стъпалата, с гръб към звънците е човек на средна възраст в бяла риза, снежнобели панталони и бели обувки. Казвам, уж се колебая:

– Та значи, комунистите построили всичко...?

– Те ами! Че кой друг? Нали по комунистическо време е правено?

– Демек, само комунистите копаха, бъркаха хоросан, редиха тухли, бетон наливаха!

Извръща се да ме разгледа. Разцъфтя, доколкото го виждам:

– О-о, Жоро!... Не ме ли позна? – Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев, някогашен съсед от пети етаж, оженен за перущенлийка, а коренът му бил от Чехларе, партизанско село. За чехларци от едно време се носи лакърдия, че могли магарето да ти отмъкнат както го яздиш... Действителен случай: другоселец се събудил сутринта яхнал пейката пред кръчмата в Чехларе, вместо магаренцето му автоматично да си го откара фиркан до козирката на булката в съседното село. Изпарило се транспортното му средство, докато похърквал. Стоил е отслабнал, вталил се, но е свеж и чистичък. Очевидно му спори в живота. Хаосът и новите условия при сегашната демокрация не му се отразили зле, макар леко да е поизгубил някогашното си излъчване на мъжкар. Замязал на орел с оредяла перушина, впечатлението ми идва не от външността, а от вътрешния ми усет. Нахаканият Стоил някога съпровождаше едрите Татови партайци при отстрел на зайци, сърни, глигани из правителствените резиденции и резервати на онази България... Колко ли такива галеници на партийните глутници шетат наоколо с неувяхващата легенда за съвестните стопани на властта, за най-достойните синове и щерки на народа, за винаги крачещите най-начело подвижни агит-табла на прогреса и възходящия соц! Да го убеждавам, че лъже?! Струва ли си? От мен по-харно знае. А "не ме ли позна?" – и че си прекъсна лакърдията за славните времена, ми стига. Не го броя за хепен нагаждач. Ами да, облагодетелствал се, фука се пред такива като него, пришълци в Пловдив, но колко малко е нужно да му отнемеш на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно!

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 6 sep. 2023

Илюстрации:
- 1945. Баща ми дошъл си от фронта.
- Пловдивската ни главна през 1965 г.

–––

* Днес, 6 септември 2023 г., стават 40 (четирийсет) години, откакто издъхна баща ми.

** Много известен за пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, вкл. детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и на сираци от войните през 1912-1919 и до 1945 г. Две уникални с изяществото си, с артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените от Кудоглу в Пловдив сринаха местните невежи общинари, за да уширят Централната поща и площада пред нея..

*** Най-красивата сграда на онзи Пловдив, богато орнаментирана с фризове, барелефи, арки, корнизи и бюстове на богове и светила в медицината, която някогашната управа на БКП срина. В двуетажната къща, залепена за аптека "Марица", на булевард "Шести септември" живееше някога семейството на чичо ми Насо (Атанас) – третия от петимата харманлийски братя Бояджиеви. Оттам са детските ми спомени от 1954-1956 г. за "Аптека Марица", култова постройка за артистицизма и изяществото на някогашния градски център. Когато разказваха в кой край на старото гробище са общите гробищни ями, леля Рени и Петър Петров, снишаваха глас като заговорници. И когато ги попитах защо са притеснени, нали вече сме в демокрация, отговорът бе: "Живи са онези, които избиваха пловдивската интелигенция".

**** В знак на особена "привилегия", екзекуторите позволили на осъдените да си запалят по свещица в християнския храм "Света Петка и да си вземат сбогом с най-близките на път към Общинското гробище, където да си изкопаят гроба, преди да бъдат застреляни с куршум в тила.

***** Димо (Димитър) Тотев Казасов е известен български политик и журналист, отначало от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), по-късно в накялко други организации. Той участва в правителствата у нас след Деветоюнския и Деветосептемврийския преврат. Депутат е в XVIII (1919-1920), XXI (1923-1927) и XXVI (1945-1946) обикновено народно събрание и в VI велико народно събрание (1946-1949), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%BE_%D0%9A%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.