Видя го сестра ми, четиригодишната Юлка, изпусна си лъжичката и се разплака:
– Мамо-о, мамо, мама ма-а... Какво му стана на татенцето!
– Ти не чу ли какво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният хлебар, и Юлка по-високо ревна, та мама грабна най-голямата възглавница и я зафучи по гвардееца с черпака.
– Акъл няма... Чешитът му с чешит!
– Не чу ли, ма? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Не шавайте! Никой да не мърда.
Сестра ми трие сълзички:
– А оня, дето клати камбаните на "Света Петка", той не шава ли?
Намеси се леля:
– Камбаните, миличка, сега ги клати г-н клисарят в чест на падналите за свободата на отунзана* от навлеци чужденци, разположили се като турски паша в България.
Тотю се отгипсира след точно минута и отиде да занича навън през прозореца.
– Я, да зърна аз кво става навън! – Първо се наежи и разтревожи, после се захили и се успокои: – Хе-хе-е, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е тъй да крачи мангото, кво че камбанаджията от черквата "Света Петка" бая зор си даде!
Седнахме пак около масата и леля разправи какво им разказала завчера колежка от детската градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си градец на Северозападна България... Седял си, значи, насред площада еднокракият наперен Гьорги Бенковски без сабля, с половина отскубната от местни манговци скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак в бронзов ботуш, та общинската управа, да замаже някак положението около далаверите, поканва чужда някаква си делегация официално да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини табиети и салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха-а, като маймунки насам-натам ще ги разведат из китна майка Бългейрия, па като ги отпратят по живо - по здраво от замляната с байраци жп-гара, чрез гостуването ще оправдаят липсите в общинската каса. Родна нашенска управа, ако се не пооблажи по време на управлението, поради что се е трепала за предизборни харчове, кюфтета, каси бира и панаири за сеир на електората с нагледна агитация! Че що инак им е да се натискат да управляват, нали! Желязна логика има в това. Та така...
За целта натоварили двамина все още с ума си живи родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи речи, рецитал на местните поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински дъxав мой", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, изпети от смесения хор при администрацията в общинското предприятие "Паркове, гробища, ред и чистота". Общинарите настоявали Гьорги Бенковски да бъде засипан до веждите с гирлянди от цветна хартия, борови клонки, шишарки и проч., да не личи как скрападжиите са ни го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената пък към небето сабля, понеже се явява типичния знак за мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките – при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бял бронз, или в краен случай със сребърен феролит, с който сребърен феролит през година и две вапцат двата вехти реактивни сокола на изтребителната ни бойна авиация.
– Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски е това, не може хем на куц крак, хем без оружие!
Случило се, какво се случило, ето я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските четири мерцедеса из околностите: посетили четири манастира, трите местни заводски цеxa от недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онези много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под паметника изнащракали двеста пози как кметът – комунист-обновен социалист, ухилен до уши, се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно, сакън! – дума да не става! Та значи, онуй ми ти там ръкостискане с целувка три пъти се явявало бетер историческо събитие за града В. Сетне глутницата им се завтекла към паметника с маскирания Бенковски и онази сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък по класическия сценарий на академиците от София.
– Обаче – лудо се изкиска дяволицата Гица, – човек предполага, тънки сметчици си прави, ама съдбата, драги мои, с всички нас шегички си бие.
Подухнал едвам планинският ветрец. Струпали се дъждовните облаци над площада като биволи на водопой... Вихрушка внезапно се извила и точно когато джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи самият Евгений Бакърджиев, същият, дето пет години по-късно щеше да гръмне мавзолея с тленните останки на Героя от Лайпциг... И в сюблимния исторически миг полуделият Старопланински вятър тъй зафучал, тъй се развихрил, ама тъй ги насмел всинца там нафукани големци и мазняри, че първом разпердушинил прическите на най-знатните госпожи и господа, после из ръцете им изскубнал венците, букетите, китките, всичкия тоз инвентар по посрещането, най-сетне дотъркалял бронзирано парче чамова летва току пред патъците на Негово Високо (метър четирийсе и седем) сиятелство Главния джигитаец, и онзи, значи, като положил ръка върху сърцето си, опрял челце в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и доземи се поклонил на чамовата летва.
– Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото японче. Ами за японеца саблята е свещен символ, не като нас: нож за кълцане на зеле.
– Дали японецът от оназ делегация не усетил, че е чамова летва, а не сабя? – рекох.
– Как ще усети! Как ще стане това, ако бронзът е качествен и бояджията си свършил качествено работата? Дръжки ще усети! – рече леля.
Мама се обади откъм мивката:
– А...! То ний, щото сме Царе на фалшивите мурафети! Пък вчера, като се прибирах от Четвъртък-пазара, паметниците, край които мина нашият автобус № 26, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, китките ни са само кусур!
– Аз що сабахлен не видях таз китна украса? – оживи се одрямалият се Тотю.
И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, Деня, когато си спомняме за героите и за онези, дето загинали за милото отечество.
– Значи – отметна чорлави коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и три тона борови и елxови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а под формата на гирлянди, живописни букети със синя лентичка (за господата и госпожите от СеДеСе) и алена лентичка (за другарите и другарките от БеСеПе) с ажурна фльонга и съответния надпис от жълт бронз. За целта наемат мангасарки от Аджисан махала, Арман махала, Шекер махала и Столипиново, които да придадат вид на празничната украса под надзор на модерния художник Колю Карамфилов, бивш бояджия в ДАП-а, плакатист, експресионист и шуре на управителя на ритуалния ни дом "Вечен покой енд погребения всякакви". На Първи срещу Втори юни през цялата нощ украсата се надипля по паметниците, късните минувачи виждат тази украса и си казват: "Евалла на господин кмета Спас Гърмидолски – Господ здраве да му дава на господин кмета, на следващите избори пак ще гласувам за нашия Спас!" В късна доба, кога по време на дежурство и полицията сладко спи като къпана, нейде по трети петли чаветата от четирите маxaлици на Пловдив прибират де що докопат от тази пищна украса.
Леля вирна нос, изгледа ни един по един отгоре-надолу и отдолу-нагоре и заключи:
– Та тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят край гранитните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчеди предлагат с кофи венчета, байряци и букети на добра цена.
– Ей, ами че така всеки лично може да си поднесе свойто букетче – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът си е бизнес, от друга, има си я почитта. Представяш ли си, мила Ленче – наведе се да гушне мама, – ако само крадяxа китките и после не ни ги продават?... Нямаше да имаме с какво да почетем наште герои. Исторически камфуз щеше да се получи. Реша, примерно, аз да си поднеса мойто букетченценце от дъхави теменужки за два лева и петдесе...
Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотюво букетче... Била се наслушала на простотии, ами се досетила за чугунения четириметров паметник на Христо Ботев във В. – недотам запуснат планински град. За случая й разправила съседката Бонка, Бонка-Бонбонка, дето е родом от В. и във В. се спасява от Пловдивските ни жеги.
– Та – подхвана бодро мама, – като спечелили изборите през дивендисент и втора, местните "сини" пишман-демократи взели, че демонтирали Христо Ботйов, понеже на каменния му пиедестал бил изчукан кощунствен за тяx надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". За тази простъпка заврели го чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече било новичкото градско сметище. Лашнали го те Ботйов в дълбок, от багеристите копан ров, с лице "в земята, майко, черната" и задник към небeто – в цвят седесарско синьо. Яд ги било да гледат изчуканите в камъка думи, с които Ботев агитирал за най-омразния враг на седесаря, несполучил по Татово време партиец да стане. Надписът хвалел именно комунизЪма.
Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града В. И значи, вот тебя чай на Кавказе!*** – бумти духовата музика на местния по милостта на янките едва оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат двата тъпана от юнашко блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер, опнати като по конец. Величествено по централната улица на градеца В. пърпори съветски камион "Краз", тапициран с ален тензух и с петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисмана на любимия за обновения член на Татовата БеКаПе вестник "Дума". По Червения площад, префасониран с ново име площад "Демокрация", прекарват морно полегналия по корем Христо Ботйов. И всички другарки и другари весели, щастливи, а в храстите зад официалната трибуна седесарите и ченгетата на ДеСе газ пикаят, както се изразява честният Иво Инджев.
Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Обаче там вече не с багер копана, а с артилерийски взрив изровена, двайсетметрова яма зее. Хвърлят горкичкия Ботйов в ямата като египетски фараон, курдисват му отгоре дванайсет бетонни панела, бракувани барабар с теxния Домостроителен комбинат, понеже им навява кофти спомени от соца, същевременно от Балкана младежи, активисти на СеДеСе, отгоре му на Ботйов три морени с кървава пот и адски зор от Витоша дотъркаляли. Дотук: всичко им по ноти, в стил "а ла Филип Димитров и другаря Иван Костов", ама подир следващите избори, предсрочни заради неумелите далавери на "сините", войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Xем със същия автокран го вадят от дупката и го монтират насред площада на града В., и сега "червените" два пъти повече гюрултия вдигат, докато монтират Ботйов с духова музика, топовни салюти и прочие там салтанати: зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадалната майка България и любимая Матушка Рус. И така вече двайсет години и кусур Ботйов го разxождат назад и напред из областния център В. Дойдат ли "червените" на власт, ей ти го Ботйов – цъфнал на пъпа на града; спечелят ли "сините", хай, драги ми Ристьо, поемай към сметището!
– То – въздъхна мама, докато бърше чиниите, – ако вземе внезапно да отвори очи и да слезе от връх Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри, с куршум ще да ни отърве от тия, дето сега му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.
– Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?
– Не, Ванчо! – рече ми леля, и вместо мама се зае да ми обясни. – Бил е войвода на триста души храбреци. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онези ми ти двеста и четирийсет, дето се мотаят из Парламента и се кемерят от лъскавите мерцедеси и телевизионния екран, са наследници на нявгашните хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си мязат, Ванчо, ама са с различен смисъл – и двете означават луда глава. Първият от тези двама обаче, милее за България, а вторият все мисли как да бастиса народа с по-високи данъци и такси, да ни продаде на чужденците и кръвта да ни изпие, да ни разпилее по света и да ни загроби, да ни поднесе в дар на чуждите Ян-Кеседжии.
Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на превърнатия в частен имот Шуменски конезавод, галопират кипро по разкрасения площад като че ли са в нашенска носия: потури, червен пояс и везано елече, с черен овчи калпак, пък кой знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Нашият Гьорги Бенковски не ми мяза на българин, ами на Будьони, изкуфелия любим маршал на Чичко Сталин... Българската ни телевизия представяше, доколкото може, Хвърковатата чета от Април 1876. Докато им се любуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната ни невеxнеща литературна класика – вечният душеприказчик на управляващите държавата ни, аверът, достът Тутуруткин****, който с гробовен глас захвана да реди траурни стихове от въздебеличък бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешивото си теме лява ръчица в юмрук, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., класикът Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ новата модна лирическа линия: печална ода, понеже го вадят на телевизионния екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната и гушне букета, когато се наложи да ни докажат колко яко сме верни на новите ни "приятели" янките, колко мразим гадната Русия и прочие все от този род красоти. За народния трибун и оратор, любител на тихата аванта, запоите и женските прелести каквото и да се рече, няма да е вярно. За този несломим дух на Българската литература, вечно изплъзващ се като мокър сапун в банята от заплетени положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир някога възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Пишещият ще рече: Непостоянство, твоето име е Тутуруткин. Какво натворил и какво всъщност представлява еталонът за демокрация в държавата със затихващи функции, ще изясняваме в следващите няколко епизода от "Историйките на ученика Ламски", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.
КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЮЖЕТА
Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г. лидери и членове на партия, известна с яростта си към Русия, и особено срещу руснаците, възкресяваха сладки спомени от годинките на обучение във висшата партийна школа за агитатори в Ленинград. Епизодите, които следват, са щрихи от трагикомедия под надслов "Крах на комунизма в Демократична България". Комунистите си били отишли... Е, хайде холан, зарежете ги тез паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна "прогресивна" сила кои са най-влиятелните персони! "Двигателите на прогреса", тъй да се каже, в родния български политически живот де са расли – де са пасли, къде са се научили на демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семенца на Сърпа и Чука из нароилите се като гъби след летен дъжд веднага подир 10 ноември 1989 г. "демократически" партии и движения, и така минира чистата и свята Република, бленувана от Апостола, както усърдно снася яйчицата си молец в прогнил стар гардероб с чеиза на предишните поколения доверчиви кротки българи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
