Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)
5 mar. 2007
С дневника под мишница и кутията с тебешир в лявата ръка излезе от учителската стая. Десетина минути преди това беше стояла пред спуканото на верев огледало да си говори под носа, само да не я чуят колежките: "Аз съм хубава... аз съм хубава... аз съм много, много хубава!", тупирала се беше и се беше ресала, масажира бръчиците, които се бяха появили като паяжина между очите и ушите, пооправи брошката от цам, която пунтираше златния Христос на кръста, издърпа по-височко на ханша свлеклия се чорапогащник. По този начин се съсредоточаваше, което си е АТ (автотренинг)...Тя уважаваше учениците и всички трудови хора по света... Мина покрай прислужницата госпожа Станчева, дето чисти учителските тоалетни, шефския кабинет и бие звънеца, кимна й със застинала усмивчица: "Здравей, Марче! Как си?" – и без да дочака какво й отговори Марчето – как е Мара, добре ли е, пое, заизкачва стълбището към Голгота на четвъртия етаж, пружинирайки на пръсти, с вдървено изпънат гръбнак и изтеглена назад шия, раменете ниско спуснати. Както препоръчва най-известният в цяла Русия психотерапевт Владимир Леви*.
Дивачетата от VII-б клас я посрещнаха с бойния вик на сиуксите**; от стълбището чу трополенето на шест или седем чифта стъпки... Бяха съгледвачите, предният пост на племето. Трясна се вратата, но веднага след това се открехна и рошава една кратунка се показа насреща й с любопитно ококорени оченца. Трап-труп, трап-труп, трап-труп... Полуотворената двер широко се разтвори като царска порта пред Нейно величество и дежурната мазно-мазно й дъхна в ухото: "Пък Иван спука мивката, госпожо!" В същия миг рошльото, изпъчил се пред черната дъска, изврещя с всичка сила: "Кла-ас, стани! Клас мирно-о-о-оу!" – и тя тутакси си помисли, че ще се наложи в най-скоро време да им разкаже за гласните струни, как вредно е да си пресилваме белия дроб и прочие.
Седна зад бюрцето, побутна учебника по математика по-настрани и прехвърли крак върху крак, па начена любимата си темичка за природосъобразния начин на живот.
– Месото съдържа токсини. Хората, когато употребяват месо, масово се тровят и... – Представи си трийсет хиляди натръшкани възнак по бойното поле, и там токсините с куклуксклановски бели качулки и древни български доспехи шетат важно наоколо. – Защото – повиши глас, па вдигна показалец към тавана на класната стая – енергията в най-чист вид от слънчевите лъчи чрез фотосинтеза, се трупа в листата и корените на растенията...
Племето насреща й явно бе деветдесет процента месоядно. Гледаха я така предано, както гледа само човек, кога откровено не е съгласен с теб! В крайна сметка, дали пък математиката не е създадена, за да се изтезават децата! Те вероятно сега са доволни и щастливи, че изпитването им се размина.
– И представяте ли си колко жестоко е да се убиват живите същества! – редеше тя. – Примерно, едно невинно агънце, прасенце, зайче, пиленце или теленце... Само и само да задоволим...
– Така човек пази не само стомаха, но и нервната система – продължи да ги уговаря, като ги бодеше с лупите пред очите си и виреше показалец. – Мир и любов, ето това е най-важното. В живота трябва да има спокойствие. Например, в Индия... Като не били съгласни англичаните повече да ги експлоатират, какво сторили мъдрите индуси? А! Знае ли някой как постъпили мъдрите индийски индуси... Ами да, нищо не направили! Спрели да работят. Пасивна съпротива, да-а-а! И колонизаторите тогава ги повели на разстрел... Обаче индийците и пред лицето на смъртта запазили равновесие на духа и не протестирали, нито се молели. Случва си преди точно сто и петдесет години.***
– Ега си йогите! А в Столипиново всеки ден се бият – възкликна източилият се сух и дълъг като сарък за пране Емо от последния чин на средната редица.
– И какво ще да рече онова "силно да любят и мразят"? – Продължи леко озадачена, че я прекъсват. – То е чисто и просто разбиване на нервната система. И както учените са установили, нервните клетки не се възстановяват... Никакви такива "силна любов и омраза"! На всяко нещо все един ден му идва времето. Човек не бива да пришпорва събитията. – И си представи събитието във вид на огромна зелена гъсеница и онзи с с високото чело и Христо-Ботевската буйна къдрава смолисто-черна брада с шпората на лъснатия си кожен ботуш боцка гъсеницата.
И тя им разказа за йогите. Даже им показа една-две азани (пози на йогите). Покатери се, седна върху бюрото, па кръстоса нозе до подмишниците, което се нарича "лотос". Едва не си спраска новия чорапогащник от осемнайсет лева и петдесет. За теоремата на Питагор остави следващия час.
След това имаше прозорец от два учебни часа, за да поеме и петия си учебен час по геометрия за деня. Поседна в учителската стая върху мекичкия силно опърпан кожен диван в огрения от мартенското слънце оазис на мира, любовта и спокойствието и с огромен интерес, макар и за ен-ти път, се зае да препрочита онези досадни брошурки на здравни теми... Почиваше си... Сутринта с господин съпруга бяха изкарали ужасна кавга. Термометърът на северното балконче на боксониерката показваше 10 градуса по Целзий, и тя посъветва сина им Елвис, дванайсетгодишен пъпчив многознайко, да облече тъкмо изпраната фланела от дебела стопроцентова камилска вълна. Мъжът й Пеньо Куков – водопроводчик, бираджия, страстен рибар и буен фен на "Локомотив" – Пловдив, обаче кой знае защо, вдигна скандал, че му писнало от глупости. "А-а, така значи! – озъби му се и тя от своя страна. – Да се грижим за здравето е глупост. Браво, бе! И детето слуша..." Тогава съпругът, лъчезарно чиста, влюбена в най-простичките дребни радости на живота душа, голям запалянко по местния вечно изпадащ, ама все още неизпаднал от Б-група футболен отбор, излетя от четиристайното им, застлано с дебели персийски килими жилище, като прилежно тряскаше врата след врата подире си. Точно четири врати тресна идиотът му с идиот – на луксозната тоалетна, на хола, на кухничката и на антренцето. И сега тя се чувстваше несправедливо обидена, много неразбрана и изключително нещастна.
– Ах, мила, знаеш ли, че за два месеца успях да отслабна с пет килограма – обърна се към младичката колежка – прясна биоложка в горния курс, която се кемереше**** в този миг пред същото онова спукано огледало в учителската стая, очевидно усилено се кон-цен-три-раше с онези вълшебни думички според прочутите психотерапевти и психоанализатори на човешката, в случая: женската душа: "Аз съм хубава... Аз съм хубава... Аз съм щастлива... Ах, колко съм си хубава и щастлива... Господи Боже мой, няма ли поне един свестен мъж в това училище и на тая планета, който да ме оцени!"
–––
.jpg)
** И досега коренните американци продължават да ни вълнуват с трагичната си участ. Рядко ще се намери възрастен мъж, който в детството и юношеството си да не е чел, затаил дъх, романите на Фенимор Купър, Карл Май или Лизелоте Велскопф-Хенрих, да не помни как на кон храбрите червенокожи с лък и томахавка се впускат в главозамайващи приключения, за да излязат победители, като тържествуващи наддадат боен вик, който ечи дълго над вековните гори или в необятната прерия... пък и в неспокойната душа на читателя. Да не говорим за десетките филми с изсмукани из пръсти сладникави сюжети, в които Главният индианец на ДЕФА сърбинът Гойко Митич (1940) и неговият "червен брат" Пиер Брис, наричан Винету (двама вече непознати на днешните деца), яхват своя полудив мустанг, за да препуснат по Пътеката на войната. Боен вик днешните хлапета чуват единствено в сериалчето "Семейство Флинтстоун", дето главният герой Фред крещи тържествуващ: Яба-даба-дууу! – когато се хваща на работа.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар