Моето поколение българи, родени и израснали в годините непосредствено преди или след края на Втората световна война, съвсем не сме изгубено поколение, пред очите ни, с участие на две поколения преди нас, България се възмогна като феникс из скотобойната на нацизма и на военния болшевизъм от периода между 1939 и 1958 година и от руините, включително и с нашия труд и мерак, стана развита европейска държава. Кой с повече основание от моето поколение има право да свидетелства за вече над три десетилетия целенасочени усилия на кресливи отродници и самозванци отечеството ни да бъде превърнато от държава с всички белези за самочувствие в колониален суровинен придатък на мощния банков и политически елит! – Аноним (1947)
ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)
Продължение
За други хора, без лице
и без посока, ала вещи,
които търсят с две ръце
в живота щастие да срещнат,
понеже зная колко тежко
без обич и без вяра страдат,
не казвам, че е много нещо! –
нравоучителна балада...
Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!
Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.
Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!
И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!
Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!
Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.
Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.
Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.
Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.
Могъл ли бих да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – плакал от радост
над таз земя.
На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.
И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.
И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.
Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.
За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.
Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.
Аз ден из ден живея в страх –
Вийон* ли бях, Жорес** ли бях?
а всъщност в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях –
и горко плаках, и се смях.
Длъжник бях, но и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
нима на старофренски пях!
Побойник бях, но и жених.
И сладост, и горчилки пих.
А днес треперя цял от страх –
Вийон ли бях, Жорес ли бях?
CXIX
Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.
Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.
С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.
С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.
Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз!
Ако странник срещнеш във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.
.jpg)
___
.jpg)
** Състудентите от курса ме наричаха Жорес, с ударение накрая. Имаше някакви любители на поезията на Жорес, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; по-важна ми е надеждата – докато се надявам, докато дишам и съм жив. Спра ли да мечтая, какво ли значение, че още не са изкопали ямата ми в пловдивското общинско гробище и още ходя чат-пат да си пия кафенцето с приятели в кипро едно кафене с дяволита сервитьорка! Всичко, което съм писал от 9-10-годишен дотук, може да служи за документ на преживяно.
*** В този храм старият отец освети Българският национален символ трицветния байряк за учениците ми в най-многолюдното пловдивско училище през октомври 2004 г. Знамето, за ушиването на което учениците и аз събирахме пари за три ивици габардин и яркожълти ресни, и бе ушито от две жени, майки, престоя една нощ в олтара на черквата, а следния ден, понеделник, в присъствието на родители и ученици бе извършен ритуалът по освещаването... Когато преди това питах отеца какво дължа, той обърна към мен насълзените си очи и само това каза: "Не вие, аз трябва да благодаря, че ми припомнихте как по същия начин съм освещавал бойните ни знамена, с които нашите части заминаваха на фронта". Бел.м., tisss.
.jpg)
