Да воюваш с каменния войник на хълма, защото пази памет за армията, освободила Европа и света от нацистката чума, ако не е глупост, какво е! Да бленуваш на негово място да монтират рекламна бутилка на фирмата "Кока-кола", ако не е най-жалък вид подмазвачество за широко скроения пловдивчани, какво ще да е? – Аноним (1947)
7 apr. 1999
ВАЛЕШЕ ДЪЖД НАД БРЕСТ*
На Соня и в чест на Жак Превер
Спомни си, Ирини. Валеше дъжд над Брест,
струяха светлини над улицата сива,
часовникът ми бе блокирал точно в шест
и някакъв пиян шофьор тъкмо завива,
червеният трамвай – таз коледна играчка,
засече лошо форда и някак си го смачка
ей тъй за миг почти със нокти на орел.
Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна
и ние двама с теб седяхме там без чувства,
без дъх. И ужасен, там някой се провиква:
"Къде бе, идиот? Ах, тъпа проста тиква,
не виждаш ли къде, не знаеш ли кога,
та толкоз идиотски си тръгваш от света!"
Спомни си, Ирини. Не беше нито Брест,
ни с тебе сме били, но всичко виждам ясно,
единствено си мисля как, колко е ужасно,
че някой ден дъждовен ще си отида в шест
и всичко в твоя свят за миг ще се обърне
със поглед, впит назад към миналите дни,
когато сме стояли случайни, безразсъдни
и дъжд отгоре тъкмо започвал да вали.
Душата на шофьора край нас е прелетяла
и някъде отгоре като свещена крава
сам Господ Бог ни гледал студен, невъзмутим
как в своя сив живот безцелно се въртим
и миговете тихо зрънце подир зрънце
изцеждали са стихове от твоето сърце.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 26 apr. 2023
Илюстрации:
- То е памет и за моя мил баща фронтовака**.
- Момичетата на моя град са бетер парижанки.
___ * Соня Пехльова с псевдоним Ирини (1977), израснала в Пловдив артистична натура, на чийто стихове съм се радвал като влюбен шестокласник.
Автор на "Barbara" е Jacques Prévert(1900-1977), на снимката:
Rapelle-toi, Barbara.
Il pleuvait sans cesse sur Brest...
"Барбара" е може би най-разтърсващата военна поема на французина Жак Превер, посветена на дъждовен спомен от фронтовия френски град Брест от годините на Втората световна война и на двама млади, чиято любовна магия е най-красивото преживяване, по-силно и от смъртта.
Спомни си Барбара валеше дъжд над Брест от сутринта и ти усмихната вървеше сияеща и мокра и весело ти беше под тоя дъжд
Спомни си Барбара валеше като из ведро над Брест Аз срещнах те на улица Сиам усмихваше се ти и аз ти се усмихнах сам Спомни си Барбара не те познавах аз и ти не ме познаваше Спомни си спомни си оня дъжд тогава недей забравя Един укрил се в безистена мъж извика името ти изведнъж о Барбара и ти към него хукна през глава сияеща щастлива с мокра рокля и хвърли се в прегръдките му мокра
Спомни си Барбара спомни си за това и ми прости че без да се познаваме говоря с теб на ти На ти говоря с всички които ги обичам макар да съм ги зърнал един-едничък път на ти говоря с всички които се обичат макар и да не ги познавам лично Спомни си Барбара недей забравя дъжда и мъдър и щастлив по твоето лице щастливо над тоя град щастлив дъжда над залива над Арсенала над кораба от Уесан
О Барбара каква ужасна гадост е войната къде ли си сега и ти самата под тая сприя непрестанна от кръв от огън и стомана И онзи който цяла в прегръдка те побра тъй влюбен и щастлив дали е мъртъв днес или е още жив
О Барбара вали проливен дъжд над Брест тъй както някога вали и днес но не е същото сега е тъжен ден дъждът ужасен мрачен и студен Това не е дори и урагана от огън кърви и стомана
Връхлитат само облаци небето
озъбени ръмжащи псета
които мократа си козина над Брест
разтърсени отърсват
и глутницата им далече някъде се пръсва
за да умре далече някъде от Брест
от който Брест и помен няма днес.
Превод на Валери Петров (1920-2014).
** Група озлобени нещастници – пришълци в моя роден Пловдив, не проумяват простичката истина, че на втория по височина хълм в осемхилядолетния град се издига символ и памет за достойнството и честта на обикновения войник, жертвал живота си, за да отърве света от нацистката чума. За мен каменният руски войник над Бунарджика е памет и за моя мил баща, 22-годишен завърнал се в Пловдив от Унгария с орден за храброст. Той не искаше да си спомня за войната, с усилие съм вадел фрагменти от преживяното край река Драва през март 1945 г. в сраженията с нацистката окървавена до вежди елитна армия, когато от лекокартечната велосипедна рота за "запушване на пробиви по нашата фронтова линия" от шейсетте българи бъдещият ми баща е сред малцината по чудо оцелели. Бел.м.,tisss.
Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, вече знаеш къде да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Има едно истинско богатство, и то е общуването между хората. – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*
Откакто се бе влюбил, Суан
гледаше на нещата както по време на юношеството си, когато се смяташе за
художник. Само че сега вече тези неща притежаваха единствено очарованието,
което им придаваше Одет. Суан усещаше как се възражда в душата му младежкото вдъхновение,
проиграно от лекомисления му дотук живот, но то носеше отражението, белега на
едно единствено същество; и през дългите часове, които сега прекарваше в дома
си, изпълнен с изтънчена наслада, сам с оздравяващата си душа, постепенно
ставаше отново такъв, какъвто бе някога, само че вече принадлежеше не на себе
си, а на друго същество.– Марсел Пруст (1871-1922), пасаж от "Една
любов на Суан"**
10 mar. 2002
СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ
Внезапно бях обхванат от привличането на жена, която до този миг не съм срещал на живо, виждал съм я на телевизионния екран, като чете вечерните новини, а вчера сутринта я видях в някакво тв-студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника, а на следната сутрин – че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; и реших: ами не е сериозно да изпадам в умопомрачително настроение на нежност.
11 mar. 2002
Пишейки горните редове, вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ, неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любовта е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята ти. Но колко плътна, разтърсваща е тръпката, може би защото тук няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ ме изкушава едва от вчера в непознати пространства, иде от дълбините на подсъзнанието, от друг живот, когато съм бил в предишни времена друг някой; иде при мен като спомен. В някакъв вестник преди месец или два бях мернал две-три цветни снимки върху цяла страница на същата жена край новичък велосипед. Отгърнах проспекта на магазините "Метро", където е заснет подобен велосипед, и се размечтах и аз да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомени, когато някога съм яздил велосипед, и заради спомена за ветреца, който ми свистеше в ушите и разпиляваше косата ми, докато препускам край зелени поляни или из алеите покрай Марица или където и да е другаде сред тишина и щастие, огрян от жежкото лятно тракийско слънце.
Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя вече е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, всъщност така изкушаваща! Не е ли то ангелският вариант на привличането? Тя едва ли знае какво излъчва, но лъчистата й аура ме изкуши да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й повърхност, откривам уют в себе си – там, където мъжът у мен се прегръща и се целува с нея. Целомъдрената Лаура вероятно така е предизвиквала стотиците стихове у влюбения в образа й Франческо Петрарка (1304-1374).
13 mar. 2002
Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш. Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа, недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което както кървящите язви у прокажения те изолира от света.
25 mar. 2002
От няколко дни – седем или осем вече, чета-препрочитам разкази на Хайнрих Бьол; някак печално навлязоха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. И си припомням тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил двайсет - двайсет и еднагодишен. Та тази сутрин, кой знае защо, измъквам цветния географски атлас на Европа и проследих по картата на Германия откъде е минал героят на Бьол от разказа, дал надслов и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетността и случайните дреболии, които така някак, минават уж между другото, а оказват толкова силно влияние върху нас, се говори в този негов разказ за дъждовен ден, когато на пръв поглед като че ли нищо-нищо не се случва. И толкова безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е изпълнен с послания! Меланхолията ни обгръща, особено когато дните са като днешния тъжни, ветровити, хладни, сънливи!
Снощи се будя на три пъти; първия път когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази ведра любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – мисля си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти, мила, стори всичко възможно нещата помежду ни да останат непроменени, ала в безразсъдството си на зле наранен мъж горях ден подир ден всички мостове между твоето и моето сърце".
2 apr. 2002
Мелодиите... Всяко от момичетата в живота ми на мъж звучи в определена, в строго индивидуална тоналност и ритъм. Илма, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, някак свързана с латиноамериканска песничка, в която настояват нежно: "О ке те пас!"*** Мария, която си пожелах за съпруга след развода и боготворях от четирийсетата до четирийсет и четвъртата година, си тръгна една нощ от мен с отрезвяващата свежест от шлагера в 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на "Скорпиънс". Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи с нежна мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"****. Ако се не лъжа, е "Memory" или е предпоследната мелодия от композициите в друг албум ("The very best"), пак шлагер от онези дни – "Don't Cry For Me Argentina". Да!!! Точно тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да й река с думи. Защото думите са безпомощни да изразят всичко онова, което човек преживява, и от опит отлично вече знам, че в перфектно написания текст не толкова изисканите фрази говорят, а тишината между тях, пропуснатите неизречени пасажи от премълчано. За най-силните чувства думите са безполезни, там мълчанието говори.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 26 apr. 2023
Илюстрации:
- Господи, колко си хубава, колко си чужда!
- Заровил се в книгите, откриваш нещо свое.
___ * Немският пилот, разстрелял невъоръжения едноплощник,
двумоторния самолет Р-38 на Антоан Сент дьо Екзюпери, който следял за движението на нацистката флотилия покрай Марсилия, в интервю веднага след войната споделя, че книгата "Малкият
принц" е любимото му четиво, а Екзюпери – любимият му автор. Вж. https://www.ploshtadslaveikov.com/ubijstvoto-na-antoan-do…/
** За "Една любов на Суан", част от пространната
сага за подмолните бури в човешката душа, ми припомни Neli Celova от Финландия. *** Защо си отиваш!
**** Специално за теб. Бел.м., tisss.
Царете също тръпнат пред смъртта –/ от нас те нямат участ по-щастлива,/ макар че образът им се отлива/ като печат на пръстен сред пръстта... – Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
14 avg. 2002
НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ МИ ГОДИНИ
Току-що по телефона от Пазарджик се обади учиная ми Трепка: "Снощи в пет – каза, – почина Васка". Каза и затвори. Леля ми Василка, както е всъщност името й, е родена шест години след майка ми, двете си мязаха по сприхавия нрав и изострения си усет за справедливост, черта на майчините ми два рода: перущенския, на баба ми Невена, и калугеровския, на дядо ми Борис, Борис Дявола, както му бе прякорът. Заради това пусто изострено чувство за справедливост и към собствените си рожби бяха склонни да се отнасят най-строго и безкомпромисно. Като жени, сега си давам сметка, и двете бяха обичани всяка от своя съпруг... може би повече, отколкото самите те обичаха. За разлика от най-малката, най-кипрата от четирите сестрици: леля ми Виолета, която се настрада със своя неверен съпруг, но дума не издума против него, а го крепеше като малко детенце, когато на стари години нейничкият Славчо се поболя и ронеше сълзи само като ни видеше този суен-буен някога, все налитащ на бой Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко.
Леля ми Васа си отиде от този свят в 71-та си година. Когато тръгнахме да изнасяме сандъка с мъртвото й тяло, антренцето се оказа тесничко, та мъртвата 71-годишна ме фиксираше някак важно с полуоткрехнатите си оцъклени очи, скръстила ръце посред карамфилите. Докато накланяхме на една страна ковчега й, имах усещането, че ей на, в следващия момент ще се захлупи върху мен и ще се изсули на цимента. Хич не й се тръгва – мина ми щурава мисъл през ума. На междустълбищната площадка отпред ни чакаше лъснат-бръснат с омърлушена физиономия верният й приятел и любовник от последните години Димитър, приветливия дъртак със симпатично шкембенце, който редовно тичал за здраве и играел пинг-понг, хвалеше се, че в Пазарджик сред аверите му нямало кой да го бие.
16 avg. 2002
Вчера започнах поредния ремонт на колата. Взех двайсет лева назаем от съседката Стела, обещах да ги върна до края на месеца. Разбити се оказаха каретата на кардана; затова ми бяха нужни пари. Инак можех и да го изгладувам този период до месечната ми даскалска заплата. Завчера се поохарчих в автосервиза, дето Павел, човекът, при когото напоследък често се отбивам да си пием кафенцето, никак не беше навит да се заеме с тази терсене работа, но какво да ме прави, нали му бях приятел?! В България човек от приятелите си пати – не толкова от врагове! Потъна в пот горкичкият Павка*, докато оправи реактивните щанги към задния мост на жигулата. Измъчи се горкият.
17 avg. 2002
На балкончето съм. Запалих първата цигара, кафето ми – горещо, ароматно, денят е облачен, около 22 градуса. Снощи около два след полунощ ме буди някаква младежка компания, която усърдно се веселеше с чалга. Събудиха ме, а след минутка-две заеча онази сръбска "Йорговани" ("Люляци"), която в представите ми е знак за излизане от кризата около историята с Re. Станах, разхождах се из стаите и пак лягах, натисках си лицето във възглавницата да заспя, спал съм на пресекулки до 6 часа. И в 6 слязох в гаража да дооправя нещо след вчерашния ремонт по колата.
В 7 се качих и пак спах, до към 10. После разглобих видеото и успях да разблокирам механиката, която се нуждаеше от смазване. Между зъбчатките от пластмаса цвъкнах малко крем за ръце вместо технически вазелин, и видеото взе, че проработи. Отново легнах да спя, докато навън едва-едва захващаше да ръми... Спал съм до към един и нещо по обяд. Пържих картофи, ядох и ей ме с четиво за Албер Камю на балкончето – ровя се из предговора на книгата му "La peste" ("Чумата"). И междувременно още куп дреболии ми се въртяха из ума – равносметки, съпоставки, и над всичко както прани гащи виси отвратителният въпрос: "Кой съм, защо се обръснах в десет и половина и защо никой не ме потърси и не ми се обажда; ще си отида някой ден, и светът няма да усети, че съм си отишъл; защо живея, Боже мой и защо не мога да се влюбя отново?" Ето и сега, пак заръмя, чувам нежно шумолене в листата на липата под балкона и хем ми е печално, хем ми е хубаво. Ама че работа! Подухна свеж ветрец; ще ми се да съм някъде другаде, но и тук не е зле, мисля си.
Роден на 7 ноември 1913 г. в алжирското селище Мондови, израснал в бедно селско семейство, на 29 години Камю публикува първия си роман "L'еtranger" (Чужденецът"), на 30 години – есеистичния сборник "Митът за Сизиф", на 34 години – голямата книга на своя живот романа "Чумата", основна причина да бъде отличен на 44 години (през 1957 г.) с Нобелова награда за литература. Издъхва след автомобилна катастрофа на 4 януари 1960 г., когато е 47-годишен, а аз съм бил дванайсетгодишен в моя Пловдив. Дванайсетгодишен, направих първия си вестник в живота, ученическия хумористичен лист от три страници с тъпото именце "Бодливата писалка". Закачвах го тайно, преди сутрешната ни смяна да нахълта от училищния двор в класната стая на втория етаж, смесвах се с тълпата пред шарениите: сатирични мои текстове и неумели карикатури, и наддавах ухо как го оценяват. Най-силно ме кефеше, когато гадаеха кой ли може да го е правил това нещо там, на стената вляво от вратата към класната ни стая на VІ-а. Записвам си онези важни работи за мосьо Албер Камю, и над кратуната ми вече виси със страшна сила простичкият въпрос: А аз! Какво съм направил до тази си възраст, в която съм сега (55), когато седя и си пия кафето на балкончето, а дъждецът ръми в августовския прохладен ден?
19 avg. 2002
Вчера получих половината от поръчаните през октомври на 2001 г. 250 екземпляра визитки. Човекът ми бе обещал да ги отпечата до края на седмицата, а се извъртяха шейсет седмици, и пак работата наполовина свършена, па и не са в онзи вид, който имах наум. Хич не ми харесаха отначало; още повече, че е пропуснат е-mail адресът (с идея за страница в Internet); после обаче реших, че печатарят добре е направил, като е изчистил част от знаците на тщеславие – една от слабостите ми на саможивец. Май започнах да харесвам тези тъпи визитки. Ще ги харесам ами, къде другаде да ида!
Събудих се в четири и се зарових из шкафовете с книги; отделих десетина, в които авторите са ми надписвали на ръка любезните си послания. И си спомних за пътните бележки на Атанас Сейков в брой** на литературния алманах "Юг". Сейков ми подари екземпляр от хасковския алманах, където от 127 до 140 стр. бяха публикували откъс от пътеписа му, наречен "Надникване в Япония – ІІІ" и въобще, защо досега не съм си направил труд да го прочета. Сейков врътнал автограф, и под него датата: 29.ІІІ.1984. Случихме се съквартиранти за една нощ в хасковския централен хотел по времето на т.нар. литературна тридневка "Южна пролет" за прясно издали дебютното си книжле автори. Беше жест от негова страна, не знам защо: може би понеже за кратко, за един ден се оказах център на внимание сред пишещите братя и сестри, но най-паче и сред снобеещата публика. Прочетох посланието си до корифея на родната цензура Георги Джагаров, след което председателстващият проф. Иван Попиванов, който ни водеше упражнения като асистент в СУ-то през 1967-1971 г. нещо се заяде публично с мен, та присъстващите взеха, че ме обградиха с двойно повече внимание, веднага след като приключи официалната част. Яка реклама ми направи с тъпата амбиция да ме изкара нефелен стихоплетец и разни хора се изредиха да си купят стихосбирката ми "Сутрин рано" или да бъбрим за литература. Нямах ни една бройка от "Сутрин рано" и това на мнозина се стори още по-интересно, вероятно и защото освен прочита на писъмцето до фамозния Георги Джагаров, без да съобщавам до кого е било пратено, рецитирах болезнено стихотворение в стил a la Пеньо Пенев на Голямото литературно четене в хасковския киносалон "Клокотница".
От онази нощ в хотела си спомням, че съквартирантът ми хъркаше яко, че от другия ъгъл на стаята се излъчваше аромат на кисела пот, а и като хептен не можех да заспя в присъствието на този едър възрастен мъж, питах се що не съм с някое от сладките маценца в леглото, а и ръчният часовник върху нощното шкафче на пътешественика отсреща защо така отчетливо трака, сякаш отброява последните ми секунди в живота. Ето, от масивния, умирисан на уморено древно животно пътешественик из екзотични непознати земи, поука за мен лично – да не прекалявам със знаци на самовлюбеност: човекът просто мъдро се подписал и турил датата! Затова мисля, че и визитките вече определено ми се нравят в този тъп вид, който им придал печатарят Тодор Чонов от село Рогош, Пловдивско, за когото малко по-нататък специално ще отворя дума.
Нещата – забелязвам, се търкалят до мен като мъниста, низани на връв. Разлиствам алманаха "Юг" нехайно и попадам на разговор с Ефрем Каранфилов, където един от абзаците започва ей така: "Ще ви кажа и моето мнение за Хашек и за храбрия войник Швейк..." И след пет абзаца – "Хашек е изживял и изстрадал своя герой. В дълбоката си същност Швейк е трагичен образ. (...) Понякога най-веселият смях се подхранва от най-дълбокото страдание". Момченцето Ламски е моя си версия, мой отговор спрямо натиска, който оказват мародерите, или с други думи казано, политическите гамени и тарикати, върху беззащитния унижен и оскърбяван простосмъртен автор в днешната Република България. Не пунтирам Хашек, най-простичко изречено, а харесвам; много ми допада подходът на 40-годишния Ярослав Хашек – вече тежко болен, принуден да наеме някой да записва последните глави на недовършения роман: за огорчението да правиш смях, нежен на повърхността, публицистичен някак заради анекдотичното уж, а всъщност израз на категорично несъгласие с хленч и отпуснати безпомощно лапи.
Бандитът няма да ме чете; цел ми е да ме чете т.нар. масов читател; желая точно на този простосмъртен да му внуша колко е готин, колко велик именно защото от всички страни го оскърбяват и унижават. Той притежава нещо, което каймакът или цветът на обществото, елитът – снобеещата интелигенция, изнежените естрадни глезли вече са изгубили безвъзвратно: о, той е честен, има достойнство, и е естествено, че идиотът това няма как да му прости.
Роденият през 1883 г. Ярослав Хашек, вестникар и бохема в най-грозния смисъл на думата, досътворява своя "Швейк" до смъртта си на 3 януари 1923 г. Издъхнал, както диктувал от болничното си легло епизод на романа. Печално! А как гръмогласно ехти присмехът му над пошлостта и лицемерието! Не-е, той не осъжда, той не се бори и не проклина, не гледа предизвикателно, не въси вежди, не размахва показно юмрук; той нежно... се шегува, дами и господа елитни простаци. Израснах в среда на кавгаджии и хора, които се биеха с юмруци, за да докажат на света, че са прави; а пък колкото по-гневно се палят, толкова по-съмнително става. Да, бе! Като си прав, защо е този гръм и трясък?! Защо ти е като че жизнено необходим врагът в човека отсреща?
Като хлапак или юноша и като млад мъж, и аз се пердашех; биех се с юмруци. Биех се на живот и смърт. Толкова се разкървавихме с най-добрия ми приятел от детските години Ичо (Христо Махинов) заради нищожество – мазния Методи Попрелков, който ни насъскваше един срещу друг! Заради Попрелков си развалих приятелството и още помня, а съм бил едва на тринайсет. Помня още и че четирите си горни резци изгубих десетина години по-късно в бой: блъсна ме с чело иззад рамото на третия, дето уж ни разтърваваше, че и ме прегръщаше, блъсна ме къдрокосият набитак Стоил, тренирал бойни хватки на родните спецназ, за което, чух, станал уважаван бизнесмен в Щатите. Чувствата са страхотно нещо, не избледняват! Форсираше идиотът мотопеда си баш под прозореца ни, когато 6-7-месечното бебче Надя майка й едва бе приспала, а като предупредих двамата идиоти, изсмяха ми се нагло: демек, кой си ти, та ще ни кажеш, и така скочих в полуботушите си и връхлетях като Дивия Чунг върху им, и боя почнах тъй да се каже в движение, с юмрук в муцуната на къдравия набит, мускулест Стоил.
Е! Побоищата решили ли са проблема ми?! Днес 25-30 години по-късно, не разбирам как съм си позволявал с омраза и озлобен да тръгвам срещу когото и да било. Йохан на барикадата от поемката на нашия 25-годишен Христо Смирненски, сега си мисля, е кич, вид невежество, посредственост. За да узнаеш скрития код на подлост, егоизъм, предателство, алчност и високомерие, мисля си, ти е нужна любов, ама не любов към подлия, предателя и алчния, а към множеството неизвестни и обезверени. Видели ли сте атлетичен мъж увиснал на клон над асфалтовия път край канала на пловдивската Гребна база?! Изпаднал в отчаяние, 52-годишен от съседно градче тук дошъл да тури край на живота си. Около час вятърът го люшка, върти с оцъклени зъркели и посинял изплезен език като сламена кукла. Да не бил атлетичен, нямало как да се покатери чак десетина метра нагоре по стволя на дебелата крайпътна акация.
"Не съм дошъл на този свят да съдя, дошъл съм да ви помогна да разберете колко сте силни и колко сте добри" – това, като перифраза на Христови думи към учениците Му; твърди и Уилям Шекспир с откритието, че "Истината има спокойно сърце". Мисия на твореца е да формулира нещата, които обединяват нацията ни в нравствеността. И колкото е по-простичко казано, колкото по-естествено, толкова по-внушително звучи. В шегата или в леката и уж нехайна ирония откривам далеч по-строги изисквания към личността, отколкото в гръмогласието. Нарушителят на правила, особено когато това е човек с власт и пари, не се плаши от осъждане, от заклеймяване по площадите: има си той печени адвокати, съдии, има си платена прислуга, личен Главен прокурор; ако му се наложи, има някой Иван Татарчев или Никола Филчев***; разполага с продажни политици, които да зеят по трибуните, по многолюдните митинги, на разположение са му палячовци като някой пореден двойник на Росен Плевнелиев (бел: добавено днес, 12 ноември 2020 г.). Тънкостта или номерът е да покажеш "хубавите хора" смешни за нормално бедстващия, но съхранил достойнството си обикновен българин. От смеха на нормалните хора онези там горе най ги е шубе, от смеха на нацията ни им треперят гащите, не от закани и крясъци.
Не съм вечерял с Бога, Истината постоянно ми убягва, понякога попадам в мъгла, в облак от дезинформация: и тогава имам усещането, че съм уста, която говори, че съм глас, който звучи, но то не е мое, а е изречено от милиони простосмъртни. Иначе съм простосмъртен, иначе съм Никой. Но на визитката под името пожелах да пише author (автор), данък чисто самолюбие, няма що! Потвърждение, че нищо тук долу не става случайно, че Някой отгоре ниже мънистата по тази тънка връв живота ни. Петата част от пътните си бележки Атанас Сейков в хасковския алманах "Юг" от 1984 г. онасловил "Визитна картичка" и десет реда след заглавието се мъдри изречение: "Най-случайно не носих часовник на ръката си". Липсващият "най-случайно" от ръката му часовник вероятно е онова общо, свързващо всичките ни неспокойни, разтревожени съзнания, които, изкушени от странности и страсти на милиарди човеци, приспани от медии, ни карат да записваме мимолетното, следвайки Истината като мираж в арабска пустиня.
20 avg. 2002
Отвъд или отсам, ала думите ни имат обширни пространства от субстанция, с която подсъзнанието се зарежда или се разводнява. Не всяко мълчание съдържа енергия; енергийни потоци излъчва онова, което – обслужвайки наглед мига или мимолетната ситуация, иде всъщност от общия живот на милиардното множество съществования. Индивидуалните особености са важни само когато ни насочват към нещо характерно за цялото човечество, което досега ни е убягвало, но ето – у отклонилата се в самота интуитивно настроена личност това се вижда с невъоръжено око, т.е. изключението подкрепя правилото и го затвърждава.
В любовта към другия, особено когато се отнася до сексуалното привличане между мъж и жена, е затаена любовта към самия себе си. Отнасящите се повърхностно към света не биха оценили и чуждото с подобаващата мярка и уважение.
Битието определя съзнанието, но и съзнанието придава форма на битието. Вещите, изобщо материалните белези, средата, която личността сама създава покрай себе си, говорят за вътрешната й подредба, какъв е характерът, оттам и участта. Мълчанието у подредения вътрешно характер те зарежда с хармония; и руините дори около такъв губещ не стоят зловещо, а призовават към работа, говорят сякаш: "Запрятай ръкави! Нещата от теб зависят". Кой хленчи и си скубе косите, кой се гневи и злобее?! Седим с трийсетина години по-млада жена, почти момиче. Седим сред августовската жега в сянката на гаровото кафене. Докарал съм я с колата си; влакът й към селце в пазвите на Средна гора, където е тригодишното й хлапенце, потегля след двайсетина минути. В знак на благодарност, че съм я докарал до пловдивската жп-гара, отиде да поръча нещо разхладително, и ето ни – седим, бъбрим това и онова, обаче, приказките нищо не значат. Когато си подкарвам колата сам към дома, усещам, че този августовски ден е станал по-просторен, небето – по-високо, хората по улиците на моя Пловдив – някак по-красиви, по-хармонични, по-добри.
А толкова непосилно ли е да си засвидетелствате добронамереност с онези, които съглеждаш на някоя спирка обезверени или разтревожени край пътя ти! Като правиш жест към някого, всъщност правиш жест на себе си, стига този някой да заслужава да му се притечеш на помощ. Когато видя обаче човек, който показно търси съдействие и благосклонност от мен, защо инстинктивно се отдръпвам в себе си и го отминавам? Много фин механизъм подсъзнателно ни импулсира; а в пристрастията ни всъщност има само тишина и шепот, не рев и крясъци. Силният човек е нежен. Чувате ли колко нежен шепот насища пространството около нас, или ви пречат сърцераздирателните крясъци на фалшивия страдалец. Момичетата по природа, притежават по-силен усет за тези неща; смятам, че и преценките им са по-верни, ако не са глупави по рождение, естествено. Вибрациите и резонансът между две души е от същия разред феномени, от който е и връзката между човека и звездите върху безлунното нощно небе.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 25 apr. 2023
Илюстрации:
- Любовта, която придава смисъл на живота.
- Ярослав Хашек, слънчев лъч от Прага****
___
* Пет години по-късно от заел работното му хале научавам, че Павката, милият Павка превъртял – станал друг човек, нещо на психическа основа, и се затворил на село: от дворчето не излизал, изпълнен със злост, страх и тревога за света.
Атанас Сейков (1928-2010)
** Атанас Сейков (1928-2010) e белетрист, публицист и лексикограф. Работи в редакцията на в. “Народна младеж”, преподавател и преводач от английски в Пловдив. През 1990 г. основава Съюз на независимите български писатели и Съюз на свободните писатели. За книгата си "Япония в моя живот" (1995 г.) получава титлата "доктор" от Конгресната библиотека на САЩ. Той е първият българин, обявен за бележита личност в алманаха "Кой кой е в XXI век" на Международния биографичен център в Кеймбридж. Пътуваше винаги сам по недостъпната за нас чужбина с волксваген костенурка, кино-камера, фотоапарат и бележник. Автор на “Странствания” (1979), “Странствания-2” (1982), “Надникване в Япония” (1986), “Загадъчният свещеник” (1991), “Речник – думи и изрази, употребявани от CNN” (английско-български и българо-английски, 1995 г.), “Речник CNN” (най-употребяваните думи в съвременния английски език, 1997), “Голямата тайна” (импресии, илюстрирани от Златю Бояджиев, 1998 г.). Известна личност в пловдивския интелектуален живот. *** Имената са добавени при преписа на 5.ІІІ.2007 г.
**** Целият живот на Ярослав Хашек (1883-1923) е пропит с ехидна усмивка, която личи от всеки негов ред. Твърдят, че в младостта се занимавал с политическа клоунада: ставал член на всякакви възможни партии, докато създава своя собствена Партия за умерения прогрес в рамките за закона. В устава й било записано, че целта на партията е да защити поданиците на Австро-Унгарската империя от земетресенията в Мексико. На избирателите си ПУПРЗ предлага да осигури джобен аквариум и слон, подходящ за отглеждане в малък апартамент. Хашек не се церемонил и със себе си. От най-ранното си детство изпитва пренебрежение към нормалността, преследва го страст към честа смяна на местообитанията, разполагал с удивителна памет и остър ум, но и с неутолима страст към алкохола. Обожавал нощния живот, който и по онова време не е бил евтино удоволствие. Затова пишел какво му падне, стига да плащат... И не се съобразявал с изискванията, често осмивал във фейлетоните си дори онзи, който му е поръчал текста. След като е уволнен от банката, където започнал работа по настояване на родителите, младият Хашек напълно се отдал на литературата и безгрижния живот. Прекарвал доста часове и като арестант в полицейски участъци. Захванал да редактира списание за животни, за да спечели ръката на първата си жена. Търгувал с кучета. Няколко пъти е осъждан – за дългове или за простъпки. Когато бил 14-годишен, едва не го екзекутират заради участие в антинемска демонстрация. Хлапакът Хашек е задържан с купчина камъни в джоба и полицията отказала да повярва, че бил приготвил камъните за училищната колекция от минерали. От полицейския участък той пише писмо до майка си: "Скъпа маминко! Утре не ме чакайте за обяд, понеже се налага да бъда разстрелян. (…) Все още не е известно кога ще бъде погребението ми". Смъртта все пак идва за него 25 години по-късно. До последно Хашек диктува страниците от своя опус магнум "Швейк". На 3 януари 1923 г. диктува завещание и заявява: "Швейк умира". Издъхва същия ден. На погребението му Егон Киш (1885-1948), писател и приятел, казва съкрушен: "Той не за пръв път ни баламосва. Не вярвам, че е мъртъв". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
