Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти. – Чарлз Буковски (1920-1994)
14 noe. 1986
ХУБАВО МОМИЧЕ
На сестра ми
През последните дни на юли много скучаеше. Приятелките й бяха заминали на море, а със съученичките нямаше желание да се среща. Бяха й омръзнали техните тревоги и кандидатстудентски амбиции. Беше решила да си почине месец, преди да си подаде документите за работа където и да е. През деня едва изтрайваше сама у дома. Всички работеха, а пък тя готвеше и чистеше стаите. Надвечер, преди да се върнат от работа – не всеки път, но понякога, обличаше по-прилична рокля и излизаше да се разходи, да погледа какво ново по магазините, накрая да се отбие в неугледната сладкарничка близо до къщата срещу черквата.
Веднъж, докато излизаше от сладкарницата, някой я докосна по рамото. Обърна се и видя непознато момче, почти мъж. Попита я къде е улица "Жан Жорес" и се зае да му обяснява. Накрая тръгнаха заедно, понеже улица "Жан Жорес" беше в нейната посока. По пътя той научи името й, каза й, че я намира твърде хубава. Тя си замълча, изчерви се, защото й стана неудобно, че и даже леко се срамуваше. Преди да се разделят, той я попита има ли нещо против след две вечери пак да се разходят. Тя нищо не каза, но той обяви, че ще я чака на мястото, което определи – при автобусната спирка, дето си казаха довиждане, срещу кварталното кино "Кочо Честименски" наблизо.
Вечерта и после целия ден след това се опитваше да си представи той как изглежда, какъв израз има лицето му и какъв цвят счите му – умен или глуповат, мъжествен или момчешки му е видът. А когато уреченият час настъпи, застоя се пред огледалото, да се увери, че наистина е хубава… Закъсня, разбира се. Толкова се колебаеше!
През онази вечер обиколиха града надлъж и шир. Оказаха се почти връстници: тя бе завършила гимназия, на него му оставаше да взема някакъв изпит във вечерния курс на техникума. Мечтаел да стане инженер. Тя още си нямаше определени стремежи, бе оставила бъдещето да й подскаже каква точно да стане. Повечето говореше той. Тя си мълчеше, наблюдаваше го скришом в отблясъците на осветените витрини.
После много пъти се срещаха все на същото място... Хванали се за ръце, пресичаха притъмнелите улички, притихналите в мрака площади, като си говореха за дреболии, или седяха на усамотена пейка в кварталната градинка наблизо и се целуваха, а той я галеше. Когато за първи път й се наложи да се целува, изпита известна неприязън от свободата, с която ръцете му шареха под блузката й. Мина време, това започна да й харесва.
Родителите й бяха работници. Не мечтаеха дъщеря им да работи като тях. Затова по тяхно настояване подаде документите си до института за детски учителки в съседния градец. Към края на август се яви на изпитите, а в началото на септември разбра, че е сред неприетите, понеже онова лято се явиха много кандидати с разни привилегии.
И захвана да си търси работа. Три пъти седмично ходеше до бюро "Работна сила" и старателно преписваше подходящи, според представите й, обяви от стена, оплескана със засъхнало лепило, плакатни бои, надупчена от кабърчета. През ноември постъпи на работа в най-големия обувен завод на България, а може би и на Балканите.
Срещите им ставаха все по-очаквани от нея. Застудя. Поривистият вятър над града смешно рошеше изруселите му от слънчевия пек коси. Това лято той все работеше и работеше по разни строежи: носеше тухли, кофи хоросан, бъркаше бетон за кофража. Приличаше й на Дон Кихот. Дай му с вятърни мелници да се сражава. Голям веселяк! Веднъж случайно го видя под ръка с луничаво момиче. И нещо се прекърши у нея. Не посмя да го попита. Затаи в себе си болката. Е, пак се срещаха, но в течение на около месец тя тайно си поплакваше. Постепенно се отдалечаваше от него. На няколко пъти се опита да преустанови връзката им, но той упорито отбиваше доводите й. Веднъж й се появи с олющена китара, отведе я край реката и дълго и доста непохватно свири и пя песни. Половин месец подир това го взеха войник. Тя не отиде да го изпрати.
Минаха още четири безплодни месеца. На писмата му не отговаряше. На поканите за телефонен разговор, подадени откъм далечния гарнизон в пограничното градче Н., тя не се отзова. Валяха безспирни дъждове, които към началото на декември преминаха в сняг. Такъв сняг отдавна не беше натрупвал. Небето беше сиво-пепеляво и вятърът фучеше в комина, а откъм фугите и от пантите на вратите у дома се носеше свистене.
От известно време забеляза, че около трийсетинагодишен рус мъж да я наблюдава иззад стъклото на новичък светлозелен москвич, докато крачеше към пренаселената спирка на градския тролейбус за обувния завод. Няколко пъти той й помахваше да се качи при него, но тя се правеше, че не го вижда. Все пак едно утро в края на декември, когато в града се настани сибирски мраз, имаше поледица, а тролеят й закъсняваше, онзи русоляв мъж се измъкна от колата си, и като балансираше смешно по хлъзгавия паваж, я пресрещна.
– Отдавна ви наблюдавам – рече укорно. – Защо упорствате!
Десетина дни по-късно я запозна с приятелите си, с родителите си; още два месеца след това, почти в разгара на нахлуващата пролет, те се ожениха. В деня на сватбата и миг преди да потегли кортежът със свирки, тромби и един, който снимаше с камера от колата пред тях, той изтича при нея в стаята й, за да разбере защо се бави. Видя я да стои пред огледалото с лице, обляно в сълзи. Тя опря лице на гърдите му, захлипа като малко дете. Попита я какво й се е случило.
– Но аз не те оби-и-ича-ам – проплака тя.
– Това ли било? Важното е, че аз те обичам – успокои я той. – Ще ме заобичаш!
По същото време петдесетина километра по на юг, в Н-ската гранична застава един от новобранците, докато беше останал сам подчаси в караулното, направи опит да се самоубие, като зле се простреля с калашника Но тя никога нямаше да узнае това.
Бележка от 14 ноември 2006 г.
Докато преписвах на компютъра текста, писан преди доста години, мина ми през ум, че комуникациите вече са на изключително високо ниво и няма да ти се наложи да се разправяш с телеграми, с покани за телефонен разговор или с писане на писма, които се изсипват на купчинка във войнишкото поделение и тръпнеш дали се е сетил някой да ти драсне поне два-три реда. Да, много неща се промениха! И все пак, замислих се: в основното – там, където по неведоми пътечки се промъква към нас или си отива от нас Любовта, всичко си е както е било по времето на Адам и Ева в Едемската градина.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
