неделя, 12 февруари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1188.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (1188.)

 Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти. – Чарлз Буковски (1920-1994)

  16 maj 1986 
МОЯТА РОДИНА* 

И не казвам, че България
е повече достойна от други.
И не отреждам за моята Тракия
място
по-високо
от множеството земи по света...

Тя е равна.
Тя е в обкръжение на планини
и империи.
Тя е слънчева
и кротка.
Тя може да изхранва мрачни
държави и властолюбци.
Тя може да бъде поробена и оскърбявана...

но – Боже мой! – пак да си бъде 

Тракия, 
хилядолетно сърце, 
колкото открито, толкова и непристъпно.
Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 12 fev. 2023 

Илюстрации:

- В памет на Димитър Списаревски (1916-1943)**
- Американска летяща крепост край Пазарджик.
–––
* От сб. "Кардиф" (1997).
** Машината на Списаревски не успява да стартира с ятото и той излита с друг самолет – със закъснение, след другите. Когато застига противниковите бомбардировачи, въздушният бой вече е започнал. С ловка маневра сваля бомбардировач на янките, измъква се от два техни изтребителя и се насочва към група от шестнайсет тежки бомбардировача на янките. При престрелката с охраняващите ги британски изтребители свършват патроните на бордовата му картечница. И тогава той се насочва за таран (пряк челен сблъсък) с водещата огромна чужда машина. Огромният бомбардировач на янките е разцепен във въздуха – спасява се единствено опашният стрелец, изхвърлен барабар с картечниците си от ударната вълна. Самолетът на Димитър Списаревски се сгромолясва върху рид над селцето Пасарел, Софийско. Тялото му откриват сред отломките. На другия край на селото се срива разбитият бомбардировач на янките. Англо-американците са принудени да се оттеглят, като разхвърлят бомбите си из къра наоколо. Единственият очевидец – пилотът на американски изтребител, пленен край София, лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 дек. 1943 г., заявява: "Българските пилоти се биеха с ожесточение, като че ли защитават най-скъпа светиня. За мен те изчерпват понятието "ярост в авиацията". Вж. и http://www.pan.bg/view_article-1-7986-68-godini-ot-bezsmyrtniqt-podvig-na-poruchik-Dimityr-Spisarevski.html & https://edinzavet.wordpress.com/2008/02/25/marinopolski/ Бел.м., tisss.

петък, 10 февруари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1187.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (1187.)

  Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти. – Чарлз Буковски (1920-1994)

  14 noe. 1986 

ХУБАВО МОМИЧЕ 

На сестра ми

  През последните дни на юли много скучаеше. Приятелките й бяха заминали на море, а със съученичките нямаше желание да се среща. Бяха й омръзнали техните тревоги и кандидатстудентски амбиции. Беше решила да си почине месец, преди да си подаде документите за работа където и да е. През деня едва изтрайваше сама у дома. Всички работеха, а пък тя готвеше и чистеше стаите. Надвечер, преди да се върнат от работа – не всеки път, но понякога, обличаше по-прилична рокля и излизаше да се разходи, да погледа какво ново по магазините, накрая да се отбие в неугледната сладкарничка близо до къщата срещу черквата. 

 Веднъж, докато излизаше от сладкарницата, някой я докосна по рамото. Обърна се и видя непознато момче, почти мъж. Попита я къде е улица "Жан Жорес" и се зае да му обяснява. Накрая тръгнаха заедно, понеже улица "Жан Жорес" беше в нейната посока. По пътя той научи името й, каза й, че я намира твърде хубава. Тя си замълча, изчерви се, защото й стана неудобно, че и даже леко се срамуваше. Преди да се разделят, той я попита има ли нещо против след две вечери пак да се разходят. Тя нищо не каза, но той обяви, че ще я чака на мястото, което определи – при автобусната спирка, дето си казаха довиждане, срещу кварталното кино "Кочо Честименски" наблизо.

  Вечерта и после целия ден след това се опитваше да си представи той как изглежда, какъв израз има лицето му и какъв цвят счите му – умен или глуповат, мъжествен или момчешки му е видът. А когато уреченият час настъпи, застоя се пред огледалото, да се увери, че наистина е хубава… Закъсня, разбира се. Толкова се колебаеше!

  През онази вечер обиколиха града надлъж и шир. Оказаха се почти връстници: тя бе завършила гимназия, на него му оставаше да взема някакъв изпит във вечерния курс на техникума. Мечтаел да стане инженер. Тя още си нямаше определени стремежи, бе оставила бъдещето да й подскаже каква точно да стане. Повечето говореше той. Тя си мълчеше, наблюдаваше го скришом в отблясъците на осветените витрини.

  После много пъти се срещаха все на същото място... Хванали се за ръце, пресичаха притъмнелите улички, притихналите в мрака площади, като си говореха за дреболии, или седяха на усамотена пейка в кварталната градинка наблизо и се целуваха, а той я галеше. Когато за първи път й се наложи да се целува, изпита известна неприязън от свободата, с която ръцете му шареха под блузката й. Мина време, това започна да й харесва.

  Родителите й бяха работници. Не мечтаеха дъщеря им да работи като тях. Затова по тяхно настояване подаде документите си до института за детски учителки в съседния градец. Към края на август се яви на изпитите, а в началото на септември разбра, че е сред неприетите, понеже онова лято се явиха много кандидати с разни привилегии.

  И захвана да си търси работа. Три пъти седмично ходеше до бюро "Работна сила" и старателно преписваше подходящи, според представите й, обяви от стена, оплескана със засъхнало лепило, плакатни бои, надупчена от кабърчета. През ноември постъпи на работа в най-големия обувен завод на България, а може би и на Балканите.

  Срещите им ставаха все по-очаквани от нея. Застудя. Поривистият вятър над града смешно рошеше изруселите му от слънчевия пек коси. Това лято той все работеше и работеше по разни строежи: носеше тухли, кофи хоросан, бъркаше бетон за кофража. Приличаше й на Дон Кихот. Дай му с вятърни мелници да се сражава. Голям веселяк! Веднъж случайно го видя под ръка с луничаво момиче. И нещо се прекърши у нея. Не посмя да го попита. Затаи в себе си болката. Е, пак се срещаха, но в течение на около месец тя тайно си поплакваше. Постепенно се отдалечаваше от него. На няколко пъти се опита да преустанови връзката им, но той упорито отбиваше доводите й. Веднъж й се появи с олющена китара, отведе я край реката и дълго и доста непохватно свири и пя песни. Половин месец подир това го взеха войник. Тя не отиде да го изпрати.

  Минаха още четири безплодни месеца. На писмата му не отговаряше. На поканите за телефонен разговор, подадени откъм далечния гарнизон в пограничното градче Н., тя не се отзова. Валяха безспирни дъждове, които към началото на декември преминаха в сняг. Такъв сняг отдавна не беше натрупвал. Небето беше сиво-пепеляво и вятърът фучеше в комина, а откъм фугите и от пантите на вратите у дома се носеше свистене.

  От известно време забеляза, че около трийсетинагодишен рус мъж да я наблюдава иззад стъклото на новичък светлозелен москвич, докато крачеше към пренаселената спирка на градския тролейбус за обувния завод. Няколко пъти той й помахваше да се качи при него, но тя се правеше, че не го вижда. Все пак едно утро в края на декември, когато в града се настани сибирски мраз, имаше поледица, а тролеят й закъсняваше, онзи русоляв мъж се измъкна от колата си, и като балансираше смешно по хлъзгавия паваж, я пресрещна.
  – Отдавна ви наблюдавам – рече укорно. – Защо упорствате!

  Десетина дни по-късно я запозна с приятелите си, с родителите си; още два месеца след това, почти в разгара на нахлуващата пролет, те се ожениха. В деня на сватбата и миг преди да потегли кортежът със свирки, тромби и един, който снимаше с камера от колата пред тях, той изтича при нея в стаята й, за да разбере защо се бави. Видя я да стои пред огледалото с лице, обляно в сълзи. Тя опря лице на гърдите му, захлипа като малко дете. Попита я какво й се е случило.

  – Но аз не те оби-и-ича-ам – проплака тя.

  – Това ли било? Важното е, че аз те обичам – успокои я той. – Ще ме заобичаш!

  По същото време петдесетина километра по на юг, в Н-ската гранична застава един от новобранците, докато беше останал сам подчаси в караулното, направи опит да се самоубие, като зле се простреля с калашника Но тя никога нямаше да узнае това.

Бележка от 14 ноември 2006 г.

 Докато преписвах на компютъра текста, писан преди доста години, мина ми през ум, че комуникациите вече са на изключително високо ниво и няма да ти се наложи да се разправяш с телеграми, с покани за телефонен разговор или с писане на писма, които се изсипват на купчинка във войнишкото поделение и тръпнеш дали се е сетил някой да ти драсне поне два-три реда. Да, много неща се промениха! И все пак, замислих се: в основното – там, където по неведоми пътечки се промъква към нас или си отива от нас Любовта, всичко си е както е било по времето на Адам и Ева в Едемската градина.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 10 fev. 2023

Илюстрации:
- Сестра ми бе по-хубава от Бриджит Бардо.
- По дигата покрай Марица с бебчето Верка.

–––

* Колко ли момичета от оскъдно живеещи някога работнически семейства се омъжиха сякаш най-случайно! И в поредицата от тези като че до болка еднакви женски драми е драмата на цялата ни възпроизвеждаща се – въпреки всякакви коварни планове отвън, непресъхваща нация. Бел.м., tisss. 

вторник, 7 февруари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1186.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (1186.)

  Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти. – Чарлз Буковски (1920-1994)*

    7 fev. 2008 

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,
оказа се, че няма те у вас.
– Ах, Боже мой, къде ли пак съм била!
Да, спомних си, бях у съседа Спас. 
– То беше доста късно. Казвам, късно.
На гости през нощта кой ходи, кой!?
– Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна. Ама че герой!
 
– Не, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в ледени вълни.
– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било... Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?
 
И прекосил си тез дълбоки преспи,
през пет баира стръмни бил си път?!
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят. 
– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.
Почакай месец-два, че и отгоре
и усмири проклетата си страст.
 
– Подтискам я, ала защо да крия!
Отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като скъп жених.
– Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,
наградата тепърва предстои...

– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти. 
Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!

– Това ли било? Ах, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз!
Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет.
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.
Да знаеш, снощи даже не съм спала,
че молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
та в сетния му час да го теша!
 
– Тешила си го, виждам. Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве Истината е една.
 
– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят.
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.
И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 fev. 2023

Илюстрации:
- Да гониш момичето е като сянката си да гониш.
- Няма сила, която да спре онази, която те обича.
–––
* Вж. http://www.forum.buntarite.com/viewtopic.php?t=317 &
Чарлз Буковски (1920-1994)
 https://www.chitatel.net/22-misli-bukovski/ Бел.м., tisss.

понеделник, 6 февруари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1185.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (1185.)

  Какво ли е поезията без любовта? Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463). Робърт Бърнс открих по-късно. Преди тези двама еталон в текстовете ми бе флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказа се, истинските поети сродяват нациите, за разлика от всеки политик. – Аноним (1947)

...Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак

и кръгла розовата гръд:
две малки меки преспи сняг,
навеяни в тоз таен кът.

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

Преди разсъмване почти,

за път когато бях готов:
"О, ти, опропасти ме ти!" –
ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,

очите, пълни със тъга,
и казах: "Тия две ръце
ще ми постилат отсега"...*

    22 oct. 1999 

МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

По Робърт Бърнс

Напивал съм се до несвяст
и със побойници дружах,
където двама, там и аз
пердашех се без капка страх.
С обуща кални по среднощ
в ужасен декемврийски мраз,
останал вън, без пукнат грош,
пред скромен дом се озовах.


– Кой хлопа ми на Рождество? –
дочух отвътре тъжен глас.
– Не хлопа принц, а същество
премръзнало! – отвърнах аз. –
Да бе зависило от мен,
едва ли бих опрял до вас,
ала след лутане цял ден,
какъв ли избор имам аз!

 Открехна пътната врата.
Прекрачих дървения праг
и вътре нагости ме тя
със сготвено и къшей хляб.
Свенливо гледаше ме там.
Посгрял се, гледах я в захлас.
Обхванат от внезапен плам,
реших да я погаля аз.

Отвори вехтичкия скрин
постеля да ми донесе.
От гушката си шала син
свали, обви ме с две ръце.
Като разбрах, че я тресе
от студ или от моя бяс,
до разтуптяното сърце
притиснах я тогава аз.

Таз, дето ми постла легло,
тя утеши ме в тежък час –
макар без знатно потекло,
усетих се горд рицар аз.
С коси обви ме, Боже мой! –
целуваше ме с тиха страст,
макар – пехота, бита в бой,
усетих се горд рицар аз.

Превземах устни, гръд, корем,
изпаднал в мъжкия захлас,
дъхът й сещах покрай мен
и по-щастлив не съм бил аз.
Какво му трябва на мъжа,
освен постелка и храна,
ала за друго тук тъжа,
и то е може би жена.
 
Щом сутринта на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех.
И после с други лягах аз.
Как лъгах я! Ох, как щурях
без миг покой във зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.

В колибата й някой ден
навярно ще се върна пак
и може би на колене
ще я помоля с гузен глас.
Ще ми прости ли, Боже мой!
Дали ще бъде пак сама –
тъй млада, тръпнеща от зной,
мечтаната от мен мома?

Подгизнал в пролетния дъжд,
замръквам в бедничко селце
пак гладен, пак самотен, мъж,
далеч от нежните ръце.
Съвсем не станах по-богат,
ни славен някога съм бил,
но и на път към Оня свят
ще следвам образа й мил.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 fev. 2023

Илюстрации:
- Албрехт Дюрер (1471-1528), Автопортрет (1498).
- Младата жена е извор на трепет за изкуството**.

___
* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html 
** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...