– Ах, братле, колко съм нещастен! Милион пъти захващам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко ми е от ясно по-ясно, седна ли пред листа с молив в ръка, обаче, все ще се случи нещо, дето да ме отвлече в друга посока: или ще ми се допие вода, че ми е пресъхнало гърлото, или изведнъж решавам, че ми е студено, че зъзна, или пощенският раздавач ще мине по улицата, и ще изтърча да надзърна какво ли е пуснал в пощенската кутия; не че някой ще се сети за такъв като мен, ама знае ли се; или врабче с щурец в човката ще долети и ще кацне върху рамката на прозореца и ще ме гледа, и ще цвърчи. Ужас! И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си. Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, седя си в кафенето и както най-спокойно си пафкам цигарката, изведнъж се пипна за китката на ръката и за ужас на всички се разкрещя: "Къде ми е часовникът, бе? Хей, часовникът ми? Никой ли не знае къде е шибаният ми часовник!" И ей така – плача и хълцам на глас. Естествено, кой ли го е грижа за някакъв часовник, но става подозрително, ще знаеш, и започват фиксиращи едни погледи, и почва надпревара кой да си придаде по-угрижен вид. И тогава момичето отляво възкликва: "Но часовникът си е на ръката ти, миличък!"
Страшно презирам любезностите. Понеже след това очаквай нещо да ти поискат! И настояват за извинение, че съм си биел майтап със спокойствието и с достойнството им, представяш ли си! Впрочем, то е отделен въпрос, понеже историята, която мисля да ти разправя, няма общо с тези неща. Всяка година на 22 декември имам навика да съм си на гости у дома. На 22 декември, ако те интересува, се роди сестра ми Юлия... Помня я от осмия й ден – такова едно дребосъче със старческо личице, червено като лице на дърт алкохолик. На осмия ден баща ми отиде да ги прибере от родилния дом срещу пловдивската жп-гара двете с мама, и представи си – двете дами във файтон с два бели коня, и конете пръхтят, рият с копита дълбокия сняг, пък от ноздрите им се вие пара; майка носи букет бели хризантеми, а тате гушнал Юла... Още не я познавах, едва преди месеци бях навършил моите шест години, та нищо не ми пречеше да съм искрен. "Откъде домъкнахте това бебе!" – разкрещях им се с ръце на кръста, че не си бяха направили труд да ме подготвят за тази изненада.
По онова време безспирно валяха и валяха дъждове, живеехме в изба, до която се слизаше по девет стъпала в земята, и хазайката Цвета слезе от техния втори етаж да разбере какво става, каква е тази олелия до бога в нашата дълбока влажна стая. Ле-ле-е, каква любопитна жена! Разпита файтонджията колко ще й вземе за превоз, като че се готвеше и тя да си докара някой копелдак; а знаехме, че повече не може да има деца, след като вече е родила двете си омъжени дъщери... Както и да е. Досадницата ме ощипа по бузата и високо изкрещя: "Това е сестра ти! Вече си батко".
– Жоре! – намигна й баща ми Дърводелеца. – Юлия ще спи в твоето креватче.
– Не го ща това бебе при мен – извиках извън себе си от яд. Обаче като се успокоих, размислих: реших да отстъпя, да си пренеса багажа в кухничката при огромния тезгях на тате с дърводелските му инструменти, при тенджерите и паниците, където готвеше мама. Сковаха ми от стари дъски креватче, хвърлиха два чувала талаш и стара черга отгоре и се нанесох. Не крия, че яд ме хвана на дребосъчето още с появата му на този свят. И всичко дотук приключи седмица след 22 декември, пък на 22 декември, ако те интересува, се роди сестра ми Юлия. Минаха години от онзи чуден декемврийски ден, а помня милион подробности. Не мога да забравя как скимтеше, особено нощем, като котенце, докато привикне у дома. Как да забравя колко смешно бърчеше носле, преди да кихне, първите думички как изрече и как ми се радваше или риташе с крачета, и как беше болна, как проходи с празна макаричка за конци: отдалечавам аз макаричката, а тя протяга ръчица. И проходи. Как ми казваше името: Жо-о-ожо! Сладко бебе, какво да ти разправям!
Сега е на тринайсет, аз – на деветнайсет*. Живея в далечна София, тя – при нашите в Пловдив. Пишем си чат-пат къси писъмца, понякога си бъбрим по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – макар че ми е сестра, аз и с нея съм леко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда като птичките, които отлитат на юг, и аз да разперя крила, да се понеса към Пловдив, мамка му! Друго си е у дома. Баща ми вече е претакал виното, то се знае – контрабандно, майка ще ми сготви нейните ястия, не като сега – да нагъвам разкашкания им ориз с океанските им риби в студентския ни стол. Освен това, ще подпитвам да узная сестричката ми има ли си вече приятел. Ако те интересува, този въпрос ме измъчва напоследък. От година на година Юлия става все по-хубавичка, пък момиче на нейната възраст естествено е да си има поне дузина кандидати, но като гледам, сред момците повечето са тъпаци, тарикати и побойници, от които тръпки да те побият. И ето каква ми е грижата: да не й се случи нещо на Юла, което ще ме съсипе окончателно.
И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и рождените й дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, ама все пак, не са и дотам лоши. Майка прави торта. Впрочем, тортата я купуваме, а майка ми я доукрасява – мъничка такава шоколадова торта с разните му там глазури и гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват съучениците на Юлия да си поднесат приветствията и да видят какво новичко сме си купили; тате им пуска грамофона с тенекиената фуния и с ръчка за навиване; понякога, ако намерят магнетофон отнякъде, пускат магнетофона и гостите танцуват и се веселят до насита... Когато се уморят да танцуват и се веселят, мама отива да ги почерпи с деликатеси нейно производство, присяда върху самия край на диванчето с ръце, вкопчени една в друга в скута й, и разправя разни моменти от нейното мамино детство. Юлия мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този род... Тате си пийва от ракийката, кусва си от мезето, дава си вид на застарял аристократ, все едно не го вълнува светът, пък е само прост мебелист-дърводелец и всичко го интересува... Докато гостите слушат колко бедно, но и поучително било по тяхно време детството, аз си придавам независим вид – пафкам си цигарката, пийвам си от ракийката, силно разредена със сок от вишни. А и винаги седя сам в моята стая. Вратата й е леко открехната и всичко виждам и чувам, и съм спокоен, понеже виждам как всичко там е наред.
Ей заради тези мигове зад вратата гледам винаги да съм си у дома на 22 декември. Всяка година й купувам подарък за рождения ден, и Юла много им се радва, когато й поднасям моя евтин дар зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юла, дай й само дребни подаръци да приема! Тази година, например, стипендията ни я връчиха наведнъж за следните два месеца и реших да й купя нещо по-ценно. И както обикалях около витрините на магазините край софийската черква "Света Неделя", погледът ми попадна върху швейцарско часовниче и влязох да разбера колко струва. Отказах се отначало, понеже любезните продавачки ми поискаха цяло състояние за това нищо и никакво швейцарско часовниче; после обаче като размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го ето защо!
Ако часовникът ми сега изглежда окаян, то не значи, че винаги е бил окаян. Имах си някога и аз прасенце-касичка, където си събирах париците от пеене по Коледа, сурва-сурва Нова година и Василовден; с тези парици ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Тъй че приходите ми от онези детски години нямаха край. Един ден обаче пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинската лелка казала на нашите, когато ми дошли на свиждане, че бълнувам за някаква там касичка. И те естествено веднага се досетили за каква касичка става дума, върнали се в онази изба, където живеехме под наем при Дърварови, строшили с чук глиненото прасенце и седнали да броят парата. И сред парчетиите се оказала доста пара... Попитаха ме на следащото свиждане кое ми е най-голямото желание на този свят, и понеже цял месец дотогава бях подложен на суров контрол, затворен като престъпник в онази мрачна и умирисана на лекарства болница, пък и преди това – винаги под контрол, понеже бях малко по-палав от другите момчета, държаха ме винаги под ключ, докато те ходеха да работят, и живеех, така да се каже, под постоянна карантина, откакто съм се родил, а и не преставах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове и дни в изгнание заради адски неприятната жълтеница, която ми беше втръснала, беше ми дошла до гуша, отвърнах им: "Майко и татко, най-голямото ми желание на този свят е часовник с черна лачена каишка". Такава е историята на този мой часовник, ако те интересува. Нищо, че е разбичкан на вид, какъвто си е и наистина, но той е все пак моят часовник. Историята му е сантиментална, и затова хубава.
Сестра ми Юлка тогава бе на три годинки, невръстно и невинно хлапенце. Още със завръщането ми от инфекциозното отделение заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и аз, няма как, откопчах каишката, дадох й да се полюбува на мечтата на целия ми тъжен и скапан живот. Тя го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, че май го взе за стъкълце, и когато чу машинката му – малкото му мравешко сърчице как цъка, уплашена, го метна на пода... Не се стърпях – извъртях й машинално плесница, после коленичих да събирам чарковете му: колелца, пружинки, милион нещица... Ей това си припомних, преди да купя подаръка за рождения ден на Юлия. Вървях по софийските улици и тъга ме обземаше все повече и повече. Да те обзема жал за себе си е приятно нещо, особено ако имаш куп причини за това: останал бях без пукната пара баш преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам паница фасул с парче салам "кучешка радост" в закусвалнята срещу черквата "Света Неделя" и да легна да мра. Така и сторих. Но не легнах да умирам. Как ще взема да се предам в навечерието на рождения ден на Юла? Да не съм луд! Просто реших да си ходя на автостоп.
Обух новите патъци, сръбски, от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и яка катарама, облякох се в костюм назаем от съквартиранта Ицо, намазах си косата с олио, сресах я назад плътно прилепнала, опразних си джобовете, понеже когато са ми празни джобовете, имам усещане, че съвестта ми е кристално чиста. Часовничето на Юлка закопчах върху дясната си китка, така че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на място (моят или Юлкиният). Освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняне за неизплатена сметка или дълг към този и онзи, употребявани ножчета за бръснене, испанска запалка – спомен от едно лято в Приморско, кутия неупотребявани презервативи (три броя), позлатени копчета за ръкавели и няколко непрани кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо, към моя древен град с онези негови седем хълма. От Орлов мост се метнах в огромен миризлив икарус по линия номер 1, купих си билет до Корабчето и блажен се изтегнах на седалката. Колко ли е часът, рекох си като млад джентълмен с приличен външен вид, все пак моментът беше исторически! Погледнах си часовника, после погледнах Юлкиното часовниче; и като видях, че сочат разлика от седем часа, първата ми мисъл беше да ги уеднаквя, обаче веднага се отказах; реших – нека всеки часовник да сочи само своето си точно време!
Двигателят на икаруса бръмчеше и мощно, и ритмично, меката седалка под задника ми и приказките на пътниците край мен ме размекнаха, та чак ми се доспа. Хубаво, че дойде време да сляза. Скочих на асфалта и... леле-е-е, какъв бесен вихър! Едва не ме издуха обратно в затоплената каросерия. Пресякох безлюдния софийски кър и ето ме срещу самотна бензиностанция насред къра. Бе неделя около пет след обяд, надявах се някой тих и интелигентен автомобилист да ме понесе между шест и девет надвечер към моя мил роден Пловдив. Излязох на асфалтовия път до бензиностанцията и взех да вдигам ръка към всяка отправила се на изток кола. Уви! Милион коли профучаха и ни една не спря! Надявах се, че в последния момент, преди да се откажа, моят кротък интелигентен автомобилист ще се зададе откъм стръмнината иззад завоя, и както се е заспускал оттам, ще ми намигне приветливо с късите светлини, ще спре пред мен, и приветливо усмихнат, ще отвори широко вратата на луксозния си бърз автомобил за едно премръзнало сърце. Уви!
Към шест наоколо ми се завъртя още един стопаджия, веселяк с брезентова зелена торба и огромен сак, натъпкан догоре сякаш със салам "кучешка радост". Защо точно "кучешка радост", дявол го знае, но истина ти казвам – крайчеца на салам очаквах да зърна да се влачи подире му. Страшен образ!... Отначало ме доядя, а и понеже ми се явяваше конкуренция, престорих се, че ни го виждам, нито го забелязвам. А пък стана адски мразовито, вдигнах яката на балтончето и опитах да си представя, че съм таен агент, който чака със зареден патлак много опасен международен бандит. Докато съм бленувал, конкурентът с чадъра се присламчил да ме пита имам ли си огънче. Казах му, че нямам, и продължих да трамбовам напред-назад тегели покрай магистралата с лапи, пъхнати, кажи-речи, до лакти в джобовете. И взех да се заглеждам какви идиоти пътуват в колите, понеже принципно сред нормалните хора се крият не един и двама международни бандити и терористи. Плюс това, терористът никога не ще пътува сам; ще го придружава не някоя си смахната Мори Кикимори, ами сексапилна секретарка, любовница или нещо лъскаво пак от този род. И какво да ти кажа! – Милион бандити със сексапилни секретарки профучаха по магистралата. Жалко, че нямах патлак да се справя поне с неколцина, беше ми и ужасно студено... Профучаха сто контейнеровоза и брадати до уши съмнителни типове седяха до шофьора и ми се усмихваха, махваха ми за поздрав в бързо сгъстяващия се мрак, даже се обръщаха да ме видят как ще им отвърна. Какво друго да им отвърна, освен да им посоча среден пръст!
Измръзна ми муцуната, омаляха ми лапите да ги вдигам срещу колите, ту лявата, ту дясната, а никой не иска и не иска да спре. Да речеш, че нося обемист някакъв багаж, разбирам, а то едно нищо и никакво часовниче. Да речеш, че съм обемист и масивен, бабаджан и едър, тежа сто и трийсет кила, та да им изкривя амортисьорите – ами, не! Нито съм дебел и тежък, нито съм нахална проститутка, обаче никой не искаше да ме вземе. Големите световни бандити се правеха, че не ме забелязват, останалите, те от своя страна профучаваха ли, профучаваха. Открих куп любопитни работи. Един кара и си гушка мацката, друг ми се ухилил като киноартист, шоумен или рекламно лице на лепилото за лепене на ченета. Чешити пътуват всякакви зад волана. Друг пък си пее и дотолкова се прехласнал, човека не вижда пред себе си, вперил зъркели в хоризонта, магистралата сякаш единствено за него са я изопнали, за да профучи той с бързия си автомобил. Срещаха се и облачни натури – намусени, нафукани, горди, как ли сами се траят! – като пустите редактори от вестник, дето не ти печатат любовните стихчета.
Гледам, часовникът ми показва седем, и ми стана мразовито в това никакво време; поглеждам часовничето на Юла: показва своето си точно време – дванайсет по обяд; и ми стана топличко, слънчицето ме напича. Ей такива чудни работи! Стъмни се вече и запръска дъждец. Конкурентът си опъна чадъра, понесе се към автобусната спирка за към София. Аз пък – понеже ни пари за билет имах, нито друго имах, свърнах към бензиностанцията, да се подслоня на сушина. Открих хвърлено в канавката осакатено пластмасово столче, отнесох го покрай колонките за бензина и кръстосах крак върху крак зад огромна цветна реклама за монтаж на газови турбини, така че някой да не си помисли случайно, че съм изпаднал в беда, ами да ме вземат, да речем, за прилично облечен изискан джентълмен, който изживява скучен период от живота, но нищо не е в състояние да го изненада... Стисках въображаемия патлак в джоба на балтончето и се прозявах като таен агент в засада. Колонките за дизела и за бензина ми се падаха вляво, а лъскави туловища на разни мерцедеси, поршета, ферарита, ламборджинита похотливо се плъзгаха в светлините. Повяхнала, донякъде интелигентно изглеждаща дама зареждаше колите с дизел и бензин и прибираше парата. Казвам, че бе донякъде интелигентна, понеже от опит съм се убедил, че колкото е по-грозничко едно момиче, толкова е по-интелигентно, и значи, в състояние е хем да те разбере, хем да ти влезе в положение. Докато красавиците са по природа силно разглезени – такава ще мине с високите си 15-сантиметрови токчета през муцуната ти, без да забележи, че си готин и джентълмен, който хич не е за изпущане.
В неделя вечер потокът от клиенти оредява, че всеки бърза да се прибере на топло у дома или в някой крайпътен хотел, та да не изпусне нещо от празничната програма на телевизията. И тогава смотаняци, някакви там восъчни и разочаровани самотници само остават да си блъскат ангелите по магистралата. Чудя се имат ли часовник тези тъпанари и какво им казва тяхното точно време. Наблюдавах как мадамата обслужва колите и взе, че ми се доспа. Пясък сякаш ми влезе под клепачите, очите ми почнаха сами да се затварят. И понеже вече не ми оставаше друго, а и не знаех как ще изкарам нощта срещу двайсет и трети декември, реших да подремна – ама с широко отворени очи. Реших да опитам, има нужда и от хитринки печеният таен агент. Гледайки, без да мигам в пространството пред себе си, въобразих си, че съм си у дома на топло. Баща ми си пийва от неговото домашно вино и се прави на аристократ, какъвто не е, майка ми преразказва стари епизоди с поука накрая, а Юлка кротичко си седи в компанията от няколко съученици и ту разплита, ту заплита крайчето на русата си плитка. Пустата му Юлия! Дай й подаръчета да получава! Само мен ме няма... Обаче аз всъщност съм си там. Следя ги зорко иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си по глътчица от силно разредената с вишнев сок домашна ракия и слушам реквием, да кажем, в си-бемол фа-сол или нещо подобно, който реквием на талази – на талази се просмуква до мен от съседно радио, и толкова ми е хубаво, че съм със самия себе си и бдя над простодушния свят на моите хора, че хем ми се реве, хем ми иде и да запея. Въобще, чувствах се като смахнатия тип от онази книга** за готиния момък, който все си слага или сваля аления ловджийски каскет, все му се фирка, и все си пилее парите из разни бардаци и по курви в неговия роден Ню Йорк, а сестричката му Джейн е едно такова очарователно хлапенце...
И в този миг усещам приятно женско гласче да ми шепне в ухото:
– Миличък! Какво правиш тук?
Тръснах глава, събудих се, сякаш никога не съм заспивал, хвърлих безчувствен и студен стоманен поглед към симпатичната мадама от бензиностанцията. Тя пък – от своя страна, изглежда беше адски остроумна, от глава до петите в ален гащеризон с емблема на фирмата "Shell" лепната върху циците и дотам в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?
– Ей, дребния! Дигай си чукалата! – намеси се мъжага с боне на танкист и с овнешка яка на гащеризона с емблемката "Shell". Мязаше на горила човекоядец, ама без онези алуминиеви халки на носа и ушите, със синджир за кенеф, увесен с кръстче на шията.
Направих му уважение, изслушах и него. Поседях-поседях мълчаливо, колкото беше възможно да ме изтрае, без да ми налети с лапи и юмруци, поседях ей така, за тежест и самочувствие, а после нямаше как – твърд като скала, вдигнах си задника, поех пеш към София. Подчиних се на временното предимство на врага. Печеният таен агент не си рискува тъпо живота и мисията, винаги изчаква развитието на ситуацията; защото ситуацията не стои на едно място, развива се, променя се, а пък назрее ли моментът, тайният агент се хвърля върху идиота и моментално го обезоръжава. И така, излязох от осветеното пространство край Корабчето и продължих по-нататък нагоре, блъскан от разбеснелия се леден вятър по стръмнината. Крачех срещу светещите хиенски очи на профучаващите коли и дотолкова се бях разсеял и прочие, че се пипвам изведнъж за лявата, после за дясната ръка: "Майчице! Къде ми е часовникът?"
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 23 jan. 2023
Илюстрации:
- С художника мой връстник г-н Памполин.
- Незабравимото преживяване "автостоп".
___
* Когато писа този текст (1968), където въображаемо и реално се преплитат, авторът (1947) бе 20-годишен студент на квартира над жп-гара Подуене, най-горе – в кв. Слатински редут, на улица "Петър Митов" № 8, при бездетни възрастни хазяи: леля Катя и чичо Георги, в единствената къща, в чийто двор тъмнееха като тъмнозелени свещи три огромни кипариса, може би единствени в тази част на София.
** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен преди всичко с този издаден през далечната 1951 г. роман, с факта, че не е публикувал книга след 1965 г. и не е давал интервю от 1980 г. до смъртта си, но промени живота на цялото ни поколение, родено след Втората световна война. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
