ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1148.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1148.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под миндера, а го слага на светилник, за да видят светлината тези, които влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17, из Библията

  28 avg. 1982

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които заживяват между нас едва след смъртта си. Мир на душата ти, Повелителю на небесните стада! 

  От близки, приятели и съселяни 

От Възпоминателния лист по повод смъртта на Данко

Интернет-форум**

  16 avg. 2006 

  С'est la viе: Цитат: Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да съм в диалог с цялото човечество – но от координатите на Добруджа. Вярвай, отстрани много повече неща виждам в този, вече нейовковски, но добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм, преклонение към природата. Страшна сила е твоята Добруджа! Хваща те лекичко, доскучава, изглежда ти еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е толкова близо, така непоносимо печално червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, звездите и движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, а и с поезията и калта от всяка друга област от земята Българска. (Из мое писмо до Данко от 1982 г.)

  Това, Жоре, вече си ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант"***. Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва. Бъди здрав! 

  23 avg. 2006

  tisss:

  – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изтеклите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял зарад неприятни типове в моя живот. И по-жалкото: колко нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря!" на нежния истински приятел. Непростима грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията ти дотук в този форум, пък и изобщо; а и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо така съм се отнесъл към теб в тези два случая, имам нескопосно оправдание като за пред себе си – било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То ще е вероятно и част от причината да не ти отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

  Когато от най-ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакват! Гледам ярко осветени от общественото внимание и благосклонност личности, но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов сълзи да рони безпомощен човек, най-лесно е, като ме хвали... Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва-едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от видяно през стъклото на раздрънкан извънградски автобус Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, но малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата, като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.****

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 04 jan. 2023

Илюстрации:

- Йордан Кръчмаров, една от последните му снимки.

- Бивш колега от пловдивското училище "С. Боливар".

___

* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ, ритъм, словесна мелодия, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А-5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат тип "американка", на която обикновено се печатат бланките за фактури, е знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си голям Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци, да повъздишат прочувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли или да плачеш! Между другото, когато преди години, през август 2013 г., след нощ, когато преспахме на голата земя в двора на къщата в Тригорци, отведох приятеля от юношеските години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба мургави и гласовити, самонастанили се тук. И като ги попитах знаят ли, че това е домът на Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствието на оскърбени: "Че кой пък е тоз Данко, това си е нашто къща!" Та приятелят ми – иначе сдържан и кротък по нрав българин, процеди нашенска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да замълчи, за да не си създадем неприятности. После в селското гробище на с. Гурково открих веднага (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

  Чуто в първите години след смъртта му. Леля Керанка, майка му на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват малкото лични вещи и ръкописите на Данко. Толкова по темата за китките, всенародната любов и българско умиление към поета! И това не е само с Данко! Гърците белязали всеки камък, където поседнал уж някой древноелински бог, херой или мъж от легендите, ние ровим в пепелака с над четири метра натрупала се осемхилядолетна история, и сме такива каквито сме. Няма друг като нас, и това е вероятно една от най-неприятните ни черти като нация, свикнала да търпи и да слави преди всичко грандоманстващия самодоволен властник, тариката във всички сфери на живота. 

** "С'est la vie" ми е колега от пловдивското училище "Симон Боливар. Днес живее в Монреал, Канада. 

*** Разказ, писан, когато съм бил едва 17-годишен ученик в пловдивската гимназия "Георги Димитров".

**** Последно, заключително четиристишие от сборника "Сутрин рано" (1983). Прибирах се от Балчик към Гурково, когато вдясно от междуселищния полупразен автобус току покрай старото турско гробище преди съседното изоставено село Брястово (някогашното Тартамуш, което на турски език ще рече бряст) тъкмо бяха запалили стърнищата преди есенната оран, това простичко четиристишие прозвънтя у мен тогава, а сега ме връща към печалния спомен за Данко и цял низ случки, когато пешком двама млади мъже, жадни за приключения, сме се прибирали в Гурково от плажовете между Балчик и Каварна. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1147.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1147.)

  И си предадох сърцето, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост видях много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библията

  14 maj 1983

ЗАЕШКО СЪРЦЕ

    1.

  Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. То, естествено, не е зле – та нали чрез по-известни имена от литературната българска история храним самочувствието си на цивилизована нация! Друго си е неколцината оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, с други думи: да са рискували. И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко нашите велики адепти, демиурзи, корифеи, персони с научна титли проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия (все по-рядко) народ към новопоявилото се ново небесно светило. Светилото изхвръква из мрака на първичния хаос; следват критически опуси, студии, монографии, патетични проникновения в текст, в психология и подтекст, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкуване върху идеални структури на вселенската хармония между тъкмо обявения за гений и небесните сфери. Що има под написаното – дебели няколко пласта философски прозрения за живота, човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между тайното движение на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от махалата Три могили до връзка между поредната литературна сензация, космическите видения от Отвъдното сред тибетските монаси.

  Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото някога – през 1932 г. (вж. бр. 4 на сп. "Звезда"), т.нар. най-прогресивна критическа мисъл во главе с Георги Бакалов заклеймила като буржоазен автор, а кръг още по-прогресивни, вече след Девети (ІХ.1944), между тях и т.нар. "живи класици" Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов – сторили нужното Йовковите творби да бъдат прогонени от читанките и съзнанието на младото поколение. Последният от тази "света троица", Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" посочва категорично: В нашата България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков". Грешки на растежа, както по-сетне в Университета разясняваха този случай същите литературни мекерета. Говорила ми е моята преподавателка Розалия Ликова (1922-2010), при която писах дипломната си работа (през 1971), какви страхове след "славния Девети" брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев (1911-1997) и пр. само заради споменаването, че Й. Йовков е автор от общоевропейска величина – става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са разсъждавали като Розалия Ликова, ама не им стискало да излязат пред многогласния запев на Йовковите отрицатели, праведните марксисти-ленинци.

  Пиша го не за да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия Йордан Йовков; дяволчето у мен обаче се интересува от неудобния въпрос: "Кой има храбростта, честта да се застъпи за прохождащите, да им се зарадва, да им помогне духом да укрепнат, да проектира бъдещото им развитие като изразители на националната ни Българска и Балканска самобитност и култура?"  Удобно е да редиш назидателни лакърдии към неизвестния автор, гнусливо да му се мусиш от позицията на вечерял с Бога и вечерял с месиите на поредна модна линия; триж по-приятно е да вадиш като новичка петолевка, да развяваш автор, приет вече в Пантеона на Българщината... При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не полюбопитствам не от свое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и по възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива?! За малцината (което е нормално) талантливи автори сред гъстите редици приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински (1811-1848), или Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за нашия вътрешен Български духовен пейзаж?

  Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие след разстрела. Макар че рискувал живота си пред същата червена Илюзия за световно щастие под дулото на автомата, именно своите не бързали да го признаят за поет Вапцаров, изчакали знак от отсрещния ъгъл на континента – откъм честолюбива Испания, която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения. Ако го е нямало този цикъл, дали биха го забелязали, питам се! Националната лит. критика се грижи за националното самочувствие, дори като оказва внимание на артист от друга нация. Ценяха Никола Вапцаров "простоватите българи" от допотопни фабрики и задушни канцеларии, рецитират въодушевени изстраданата му лирика далече преди официално разстреляният Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия с нимбата на герой и светец в школските христоматии и часовете по литература... Подир половин век, като се превъртя отново Виенското колело на половин оборот и панаирджиите в политиката пак преосмислиха издълбоко нещата – понеже властта се преобърна, хайде отново праведни познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей така, за адета на новите демагози от СДС и прочие мижави десни партийки с кресливи имена и чугунен електорат от праведници на поредния партиен клан, фюрер, командир. През лятото на 1982 г. един, който познавал отблизо Пеньо Пенев* – Димитър Жутев (1941-2011) от Пловдив, ми говореше как възприемали "Поета на строящия се социализъм" отговорните фактори у нас: "Смятаха го за развейпрах, ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Спира те насред улицата, пък захване да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Не го вземаха на сериозно. Трябваше да си тури край на живота, за да го видят с други очи. Изведнъж откриха, че бил голяма работа".

  В ракетния дивизион край Хасково, дето служих (през 1965-1967), имахме дребничък заядлив старши сержант; войниците преди нас го бяха кръстили Микса за неприятния му характер. "Микс" от гръцки ще рече "слуз"; и бившият сербезлия димитровградски милиционер имаше адет да ни събере под рисувания с маслени бои портрет на Пеньо Пенев над входа на казармената библиотека, да потрие длани, да се поизпъчи и рече: "Е-ех, завалията! Колко пердах е изял ей от тия две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на този перчемлия!" Погледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво се случва днес, как ще е утре, при положение че сериозната взискателна литературна критика не спре да се разхожда в позата на египетски звездоброец с поглед, зареян из облаците на отминали епохи, не успее да излезе из омагьосания кръг на познатото и утвърденото. Когато бил жив, мълчали, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала, или духом били слепи?

    2.

  Из писмо отпреди двайсет години:

 "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш и за мен. (...) Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. (...) Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голямата част от времето си прекарвам там. (...) Изпращам ти две стихотворения (...). Ще чакам да ми пишеш(...). Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

  Първата и последната фраза днес, в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо... Данко (1948-1986) си отиде от нашия свят в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава още чувам неговия "привет от студената земя на Добруджа" и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от завинаги останалия на 38 години приятел ме преследва изпод лепкавия чернозем на гурковското яко занемарено селско гробище. За същия поет по-късно ще чета хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": мила дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема "Великият поет на Златна Добруджа", като да бе изпаднала във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания. Тези дни започнах да проумявам, че устроилите се във властта и материалния бит висши чиновници по медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-годишните, да не разкажем на сегашните млади българи какво е било. Значи, препоръчително е занимателно да се описва: или как народът пъшкал в изнемога под яката тирания (линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко и как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято "чичо Вичо с москвича" води за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (в спомени на червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа" и пр.). Удобни сме им именно антагонистично настръхнали: крайно "ляво" срещу крайното "дясно", голям кеф. Разделяй – владей!

   Ето "Вечеря", стихотворение от приживе слабо известен добруджански поет.

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла, 
за честен хляб. И за живот.

  Честният никога не е бил удобен за конюнктурата; още повече, ако е човек с талант. За да го забележи стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: ами за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта, дори кога приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само преди избори. Накъсо казано, талантливия някак трудно го вместват в канона, в градения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване... Предполагам, рутинерите разполагат с шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. Но талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за безметежното съзерцание. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена дива птица. Спомнете си "Албатросът" на прокълнатия Шарл Бодлер***.

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

  Талантливото иде сред нас не за угода, а за равносметки. То е в разрив с вчесаните и послушните умове, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали и да разкрасява властници!? Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени и горди, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли дивно невежество и злостна пошлост биха се киприли с ореол на светци!

    3.

  Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като умрат всички, дето го виждали-чували наяве, едва тогава нещата си идват на място: суетата отлетяла, останали да се подмятат жалки дрипи от напомпания някога фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далече по-значителна стойност за лириката от трудолюбивия и неуморния Иван Николов (1937-1991), родом нейде от хасковските села. Днес двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-горе от някогашния широко известен на четящата публика у нас и по чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда в чест, с името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, имало учредена от Добричкия писателски кръжец; парична премия в памет на Иван Николов всяка години, доколкото знам, от десетилетия насам предоставя жури на пловдивската бизнес-дама и поетесса Божана Апостолова (1945). Кое от двете отличия е по-ценно?

  Поетът, преводачът и литературният редактор Иван Николов умееше да се пласира, притежаваше и солидни връзки и влияние в литературните среди на България; Данко Кръчмаров бе разхвърлян както в личния си живот, така и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това! Литературната буболечка Бай Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; стр. 171 и нататък), всеотдайно, искрено влюбен в нашата България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ век чудна поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на тъкмо изскочила из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, книги, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан. Ценен и хулен. Широко известен. Въздиган, но и пренебрегван. Без съмнение бай Петко е сред предтечите на върхове в литературата ни и публицистиката на Свободна България****. Споменатата поема е ненадмината по изящество и виртуозност и до ден днешен у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към Петко, а към други! Дали заради аромата на пот, който се просмуква от всичката му родолюбива дейност на първостроител в широкия смисъл.

  "След обилна – по селски – вечеря..." е стих от Иван Николов... Така начева едно от може би хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." – ей тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. от Варненското издателство сборник "Общежитие", обединяващ единайсет поети и поетеси, кой от кого по-неизвестни*****. Но това тук е поезия, това е брат ми Данко! И си мисля, че между двамата Йордан Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият Иван Николов. Ала защо ли ги деля? – и двамата са орачи на Българската поетическа нива. Или по-точно, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето, дето си цвърчи над полето.

    4.

  Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк 12-годишен. Сестричката му завършваше гимназия във Варна. Тъй че Данко бе опора и надежда за майка си. Как не я видях тази женица ни веднъж облечена в друго освен в черно. Раснал на село, Данко си пишеше стиховете, без да следва каквито и да било образци – естествено, както над къра птицата пее. Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха отрудени, грубовати на вид, гръмогласни, широко кроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой, без сантименталност, ей тъй, като че допреди час заедно са изтегляли натежалите с улов на сафрид мрежи от морето.

  Веднъж на връщане от Варна – помня, скачахме цял ден по камъните край брега от Златните пясъци до курорта Албена. Февруари... Студено, небето – схлупено, морето – настръхнало, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Речицата Батова. Не се осмелихме да я прескочим и излязохме на шосето. Спряхме на автостоп такси, което се прибираше от Варна... Стотина метра по нанагорнището див заек се замята между фаровете на колата, последва глух удар и в дрезгавината в светлината на габаритите, зад телцето с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от прахоляка край асфалта нещо пулсиращо – сърцето на заека, летял допреди миг красиво като изстреляна от древен боен лък стрела пред очите ни. Никога нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето може да продължава да пулсира, но това съм го видял лично в далечния мразовит февруари на 1972 година...
След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на онзи разкалян Толбухин, днешния град Добрич, Данко внезапно паднал на тротоара. Изрекъл на спътника си само две думи, прощално "Чакай... Чакай!" Сърцето му се пръснало. Не издържало на вълнението. Вероятно ще да е бил щастлив, много щастлив в края на своя несретен объркан сирашки живот да усети признание. Хората го обичаха, знам това, но всъщност той беше един много-много-много самотен човек.

  Малко след това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик и силозите зад кея. Текстът на гърба на картичката от 1986 година говори повече от всякакви критически анализи, хвалби, финтифлюшки. Ей го тоя текст, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче, от което имам две чудесни дъщери: "Пристигнахме благополучно. Времето тук е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".

    БЕЛЕЖКА:

  Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия. Някогашното момиче, с чийто текст сега приключвам, днес****** навършва своите 54. Пътищата ни се разделиха, но Данко стана причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 години, след развода, пак Данко като че единствен остана да ме връща към спомена за онези наши луди-луди млади добруджански години. 

Пловдив – столица на европейската култура

Plovdiv, edited on 03 jan. 2022

Илюстрации:

- Смъртта увенчава делото или го загробва!

- На Албена с четиригодишната щерка Вера. 

__

* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html

** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.

*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, с. 17, превод на Кирил Кадийски (1947).

**** В моето детство изразът "Свободна България!" по-възрастните пловдивчани употребяваха, когато ние, дечурлигата, вдигахме гюрултия и безредие там, където се появявахме с дивашките си хлапашки крясъци. 

***** На шега и с горчива ирония наричахме сборника "Братска гробница".

****** Когато е писан  първоначалният текст. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1146.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1146.)

  И си предадох сърцето, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост видях много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библията

  14 maj 1983

ДАНКО (Личен архив):

  

  – Благославям тежкия ти път в поезията, брат ми! И съм щастлив, че след дългите страдания най-после и над твоите очи изгря малко радост... Сега, когато първата ти книга вече е факт, вероятно ще спечелиш и още врагове, но нека това не те смущава, живей, обичай – и люби!... Нали най-хубавите стихове горят в мислите ти ненаписани. Затворих кориците на книгата с горчивото усещане за мрачната и страшна сила, която носиш в душата си, онази сила, която някой ден ще ти строши главата. И как успяваш да укротиш този възторжен гняв към света, бликащ от първата до последната строфа в книгата? Всяко стихотворение носи тревога, носи дъха на напрежение и бунт.

Часовниците кряскат. Вълнува се прането. ("Сутрин рано"),
Запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове. ("Кометата Кохоутек").

  С удоволствие откривах неочаквано раздвижени метафори, образи и художествени обобщения, които – вярвам, ще събудят не само читателски интерес. Искам да посоча само няколко твои открития, по хронологичен ред:

Разбитият икарус отгоре пада сякаш. ("Сутрин рано"),
Ще пламне възбуденият хоризонт. ("Щурче в снега"),
Но един не се завърна.
Жив е. Някъде се бие. ("Трима на война ходиха"),
Ала защо на мойта риза
днес кървави петна горят? ("Кръв"),
Навярно много рядко телефонът
крещи като отчаян вик за помощ. ("Възраст"),
Шуми със бялата си риза. ("Вълк"),

и особено заключителното –

Видели ли сте лете как пробива
след огъня
най-острата трева?

  Според мен, облика на книгата оформят стихотворенията "Щурец в снега", "Кръв", "Хамлет" (чудесно изведено), "Във приятелство се клехме", "Зад зида", "Гибелта на подводницата", "Сбогуване с дядо". Мисля, че "Сбогуване с дядо" е най-хубавото ти творение; много човещина има в него, Жоро. Може би това стихотворение трябва да влезе във втората ти книга. Не зная какво ще бъде мнението на официалната критика, дай, Боже, да има повече отзиви, независимо какви са, но ме смущава присъствието на стихотворенията "Трима на война ходиха", "Осемнайсета", "Афиш"... Не искам да кажа, че са слаби, но просто в тях липсва твоята съдба, звучат някак си митологично чужди на действителността. Дори ми се струва, че повече са плод на не дотам честни редакторски амбиции и намерения или редакторско неумение. Казвам ти това, защото сме приятели и можем откровено да говорим. Възхищавам се от "Във приятелство се клехме". Великолепно си го казал, отсякъл си го като с брадва:

Родино,
позволи ми да съм мрачен.

  Ще прочета още няколко пъти книгата ти по-внимателно и тогава ще се опитам в по-разширена форма обективно и честно да изразя мнението си за нея. Все още съм под влияние на радостта, че тази книга е твоята. Нека отмине малко време, нека всичко се успокои, да се избистри. Но отсега мога да ти кажа, книгата ще направи впечатление – твърде много се отличава от излезлите напоследък дебютни книги. Важното е, че от всички стихотворения става ясно, че има какво да кажеш на света. А според мен това е най-необходимото в изкуството.

  Изпрати ми още няколко екземпляра, тиражът е обидно малък* и едва ли ще успея да открия по книжарниците книгата. Ако си съгласен, ще ти уредя гостуване в Балчик и Толбухин, обади се кога може да стане това. Поздрави Ася, кажи й да не се тревожи, че има покрай себе си толкова добър поет. Желая ти букет от творчески успехи! И не забравяй, че чакам да ми пишеш.

 P.S.: Още утре ще покажа книгата на твоите бивши хазяи, колеги и познати.

    14.05.1983., с. Гурково                         Йордан Кръчмаров  

Пловдив – столица на културата в Европа 

Plovdiv, edited on 02 jan. 2023

Илюстрации:

- Надя в квартирата на ул. "Я. Сакъзов", 1976.

- Данко в Силистра на брега на Дунава, 1985 г.

___
* Седмица след появата, тиражът от 1000 (+130) екземпляра вече бе изчерпан от книжарниците в Пловдив и Хасково. Решаващ, според мен, за появата на "Сутрин рано" е изборът на Петър Анастасов (1942), шеф на пловдивското издателство, който някога на 26 декември 1972 г. двамата с Николай Галов (1943-1993) ни назначи със задна дата (от 1 декември) на длъжността лит.сътрудник, тъй че преди Новата 1973 година се опаричихме. После се оказа, че на двамата момичетата ни били бременни вече по това време, въпреки че сме били гладни като църковни мишки. С Н. Галов щерките ни (моята Вера и неговата Евелина) се появиха, месец-два след назначението ни в "Комсомолска искра". За "Сутрин рано" онзи, който ми беше редактор и хич не се разбирахме с него (Т. Чонов, 1945): "В книгата ти единствено хубаво нещо е илюстрацията". 

Този жест към ръкописа ми от страна на Пешо Анастасов - директора на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" по това време, приех като отговор след изгонването ми за критична статия от младежкия вестник. В Пловдив книгата бе посрещната на нож от местната "културна" общественост. Вестник "Отечествен глас" излезе с унищожителен пасквил, литературният официоз "Литературен фронт" – тоже. Тогава реших, че не бива да имам нищо общо с всякакви поети или разказвачи, искам ли да остана верен на себе си и своя род. Бел.м., tisss.