ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1147.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1147.)

  И си предадох сърцето, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост видях много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библията

  14 maj 1983

ЗАЕШКО СЪРЦЕ

    1.

  Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. То, естествено, не е зле – та нали чрез по-известни имена от литературната българска история храним самочувствието си на цивилизована нация! Друго си е неколцината оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, с други думи: да са рискували. И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко нашите велики адепти, демиурзи, корифеи, персони с научна титли проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия (все по-рядко) народ към новопоявилото се ново небесно светило. Светилото изхвръква из мрака на първичния хаос; следват критически опуси, студии, монографии, патетични проникновения в текст, в психология и подтекст, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкуване върху идеални структури на вселенската хармония между тъкмо обявения за гений и небесните сфери. Що има под написаното – дебели няколко пласта философски прозрения за живота, човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между тайното движение на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от махалата Три могили до връзка между поредната литературна сензация, космическите видения от Отвъдното сред тибетските монаси.

  Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото някога – през 1932 г. (вж. бр. 4 на сп. "Звезда"), т.нар. най-прогресивна критическа мисъл во главе с Георги Бакалов заклеймила като буржоазен автор, а кръг още по-прогресивни, вече след Девети (ІХ.1944), между тях и т.нар. "живи класици" Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов – сторили нужното Йовковите творби да бъдат прогонени от читанките и съзнанието на младото поколение. Последният от тази "света троица", Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" посочва категорично: В нашата България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков". Грешки на растежа, както по-сетне в Университета разясняваха този случай същите литературни мекерета. Говорила ми е моята преподавателка Розалия Ликова (1922-2010), при която писах дипломната си работа (през 1971), какви страхове след "славния Девети" брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев (1911-1997) и пр. само заради споменаването, че Й. Йовков е автор от общоевропейска величина – става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са разсъждавали като Розалия Ликова, ама не им стискало да излязат пред многогласния запев на Йовковите отрицатели, праведните марксисти-ленинци.

  Пиша го не за да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия Йордан Йовков; дяволчето у мен обаче се интересува от неудобния въпрос: "Кой има храбростта, честта да се застъпи за прохождащите, да им се зарадва, да им помогне духом да укрепнат, да проектира бъдещото им развитие като изразители на националната ни Българска и Балканска самобитност и култура?"  Удобно е да редиш назидателни лакърдии към неизвестния автор, гнусливо да му се мусиш от позицията на вечерял с Бога и вечерял с месиите на поредна модна линия; триж по-приятно е да вадиш като новичка петолевка, да развяваш автор, приет вече в Пантеона на Българщината... При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не полюбопитствам не от свое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и по възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива?! За малцината (което е нормално) талантливи автори сред гъстите редици приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински (1811-1848), или Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за нашия вътрешен Български духовен пейзаж?

  Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие след разстрела. Макар че рискувал живота си пред същата червена Илюзия за световно щастие под дулото на автомата, именно своите не бързали да го признаят за поет Вапцаров, изчакали знак от отсрещния ъгъл на континента – откъм честолюбива Испания, която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения. Ако го е нямало този цикъл, дали биха го забелязали, питам се! Националната лит. критика се грижи за националното самочувствие, дори като оказва внимание на артист от друга нация. Ценяха Никола Вапцаров "простоватите българи" от допотопни фабрики и задушни канцеларии, рецитират въодушевени изстраданата му лирика далече преди официално разстреляният Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия с нимбата на герой и светец в школските христоматии и часовете по литература... Подир половин век, като се превъртя отново Виенското колело на половин оборот и панаирджиите в политиката пак преосмислиха издълбоко нещата – понеже властта се преобърна, хайде отново праведни познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей така, за адета на новите демагози от СДС и прочие мижави десни партийки с кресливи имена и чугунен електорат от праведници на поредния партиен клан, фюрер, командир. През лятото на 1982 г. един, който познавал отблизо Пеньо Пенев* – Димитър Жутев (1941-2011) от Пловдив, ми говореше как възприемали "Поета на строящия се социализъм" отговорните фактори у нас: "Смятаха го за развейпрах, ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Спира те насред улицата, пък захване да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Не го вземаха на сериозно. Трябваше да си тури край на живота, за да го видят с други очи. Изведнъж откриха, че бил голяма работа".

  В ракетния дивизион край Хасково, дето служих (през 1965-1967), имахме дребничък заядлив старши сержант; войниците преди нас го бяха кръстили Микса за неприятния му характер. "Микс" от гръцки ще рече "слуз"; и бившият сербезлия димитровградски милиционер имаше адет да ни събере под рисувания с маслени бои портрет на Пеньо Пенев над входа на казармената библиотека, да потрие длани, да се поизпъчи и рече: "Е-ех, завалията! Колко пердах е изял ей от тия две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на този перчемлия!" Погледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво се случва днес, как ще е утре, при положение че сериозната взискателна литературна критика не спре да се разхожда в позата на египетски звездоброец с поглед, зареян из облаците на отминали епохи, не успее да излезе из омагьосания кръг на познатото и утвърденото. Когато бил жив, мълчали, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала, или духом били слепи?

    2.

  Из писмо отпреди двайсет години:

 "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш и за мен. (...) Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. (...) Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голямата част от времето си прекарвам там. (...) Изпращам ти две стихотворения (...). Ще чакам да ми пишеш(...). Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

  Първата и последната фраза днес, в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо... Данко (1948-1986) си отиде от нашия свят в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава още чувам неговия "привет от студената земя на Добруджа" и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от завинаги останалия на 38 години приятел ме преследва изпод лепкавия чернозем на гурковското яко занемарено селско гробище. За същия поет по-късно ще чета хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": мила дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема "Великият поет на Златна Добруджа", като да бе изпаднала във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания. Тези дни започнах да проумявам, че устроилите се във властта и материалния бит висши чиновници по медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-годишните, да не разкажем на сегашните млади българи какво е било. Значи, препоръчително е занимателно да се описва: или как народът пъшкал в изнемога под яката тирания (линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко и как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято "чичо Вичо с москвича" води за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (в спомени на червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа" и пр.). Удобни сме им именно антагонистично настръхнали: крайно "ляво" срещу крайното "дясно", голям кеф. Разделяй – владей!

   Ето "Вечеря", стихотворение от приживе слабо известен добруджански поет.

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла, 
за честен хляб. И за живот.

  Честният никога не е бил удобен за конюнктурата; още повече, ако е човек с талант. За да го забележи стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: ами за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта, дори кога приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само преди избори. Накъсо казано, талантливия някак трудно го вместват в канона, в градения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване... Предполагам, рутинерите разполагат с шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. Но талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за безметежното съзерцание. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена дива птица. Спомнете си "Албатросът" на прокълнатия Шарл Бодлер***.

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

  Талантливото иде сред нас не за угода, а за равносметки. То е в разрив с вчесаните и послушните умове, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали и да разкрасява властници!? Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени и горди, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли дивно невежество и злостна пошлост биха се киприли с ореол на светци!

    3.

  Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като умрат всички, дето го виждали-чували наяве, едва тогава нещата си идват на място: суетата отлетяла, останали да се подмятат жалки дрипи от напомпания някога фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далече по-значителна стойност за лириката от трудолюбивия и неуморния Иван Николов (1937-1991), родом нейде от хасковските села. Днес двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-горе от някогашния широко известен на четящата публика у нас и по чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда в чест, с името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, имало учредена от Добричкия писателски кръжец; парична премия в памет на Иван Николов всяка години, доколкото знам, от десетилетия насам предоставя жури на пловдивската бизнес-дама и поетесса Божана Апостолова (1945). Кое от двете отличия е по-ценно?

  Поетът, преводачът и литературният редактор Иван Николов умееше да се пласира, притежаваше и солидни връзки и влияние в литературните среди на България; Данко Кръчмаров бе разхвърлян както в личния си живот, така и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това! Литературната буболечка Бай Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; стр. 171 и нататък), всеотдайно, искрено влюбен в нашата България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ век чудна поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на тъкмо изскочила из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, книги, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан. Ценен и хулен. Широко известен. Въздиган, но и пренебрегван. Без съмнение бай Петко е сред предтечите на върхове в литературата ни и публицистиката на Свободна България****. Споменатата поема е ненадмината по изящество и виртуозност и до ден днешен у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към Петко, а към други! Дали заради аромата на пот, който се просмуква от всичката му родолюбива дейност на първостроител в широкия смисъл.

  "След обилна – по селски – вечеря..." е стих от Иван Николов... Така начева едно от може би хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." – ей тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. от Варненското издателство сборник "Общежитие", обединяващ единайсет поети и поетеси, кой от кого по-неизвестни*****. Но това тук е поезия, това е брат ми Данко! И си мисля, че между двамата Йордан Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият Иван Николов. Ала защо ли ги деля? – и двамата са орачи на Българската поетическа нива. Или по-точно, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето, дето си цвърчи над полето.

    4.

  Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк 12-годишен. Сестричката му завършваше гимназия във Варна. Тъй че Данко бе опора и надежда за майка си. Как не я видях тази женица ни веднъж облечена в друго освен в черно. Раснал на село, Данко си пишеше стиховете, без да следва каквито и да било образци – естествено, както над къра птицата пее. Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха отрудени, грубовати на вид, гръмогласни, широко кроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой, без сантименталност, ей тъй, като че допреди час заедно са изтегляли натежалите с улов на сафрид мрежи от морето.

  Веднъж на връщане от Варна – помня, скачахме цял ден по камъните край брега от Златните пясъци до курорта Албена. Февруари... Студено, небето – схлупено, морето – настръхнало, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Речицата Батова. Не се осмелихме да я прескочим и излязохме на шосето. Спряхме на автостоп такси, което се прибираше от Варна... Стотина метра по нанагорнището див заек се замята между фаровете на колата, последва глух удар и в дрезгавината в светлината на габаритите, зад телцето с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от прахоляка край асфалта нещо пулсиращо – сърцето на заека, летял допреди миг красиво като изстреляна от древен боен лък стрела пред очите ни. Никога нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето може да продължава да пулсира, но това съм го видял лично в далечния мразовит февруари на 1972 година...
След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на онзи разкалян Толбухин, днешния град Добрич, Данко внезапно паднал на тротоара. Изрекъл на спътника си само две думи, прощално "Чакай... Чакай!" Сърцето му се пръснало. Не издържало на вълнението. Вероятно ще да е бил щастлив, много щастлив в края на своя несретен объркан сирашки живот да усети признание. Хората го обичаха, знам това, но всъщност той беше един много-много-много самотен човек.

  Малко след това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик и силозите зад кея. Текстът на гърба на картичката от 1986 година говори повече от всякакви критически анализи, хвалби, финтифлюшки. Ей го тоя текст, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче, от което имам две чудесни дъщери: "Пристигнахме благополучно. Времето тук е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".

    БЕЛЕЖКА:

  Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия. Някогашното момиче, с чийто текст сега приключвам, днес****** навършва своите 54. Пътищата ни се разделиха, но Данко стана причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 години, след развода, пак Данко като че единствен остана да ме връща към спомена за онези наши луди-луди млади добруджански години. 

Пловдив – столица на европейската култура

Plovdiv, edited on 03 jan. 2022

Илюстрации:

- Смъртта увенчава делото или го загробва!

- На Албена с четиригодишната щерка Вера. 

__

* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html

** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.

*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, с. 17, превод на Кирил Кадийски (1947).

**** В моето детство изразът "Свободна България!" по-възрастните пловдивчани употребяваха, когато ние, дечурлигата, вдигахме гюрултия и безредие там, където се появявахме с дивашките си хлапашки крясъци. 

***** На шега и с горчива ирония наричахме сборника "Братска гробница".

****** Когато е писан  първоначалният текст. Бел.м., tisss.