.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1123.)
Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце... – Библия, из Притчи Соломонови
10 maj 1999
ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ
Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.
Стотици пъти да преписвам, пак не бих се наситил на тези стихове. Така монолитно изразен Българският ни рефлекс го няма никъде другаде в националната ни класика, може би единствено още у Пеньо Пенев, и там звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледо покрай Джагаровото стихотворение "България" стои онова инак меко, сърдечно Атанас-Далчево "Към родината":
И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила...
Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, изящният педантичен Далчев...
...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
Лирическият герой в силните Джагарови творби живее, диша, вълнува се, кипи; тътне дори мълчанието му; пък лирическият герой на върхова Далчева работа ми се вижда книжен, безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът? Не четете Далчев подир Джагаров, поне да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност! Какво ми бърка, че Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време станал страшилище, велможа, говорител на партийната цензура? От този облечен в най-високи държавнически титли, отличия и длъжности "номенклатурен Прометей" трепереха част от българските интелектуалци, хора на изкуството или простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като главен цензор; отвратителната участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното достойнство обаче друг не може да ти отнеме – можеш да го провалиш единствено самият ти. И точно това очевидно се е случило с този най-значителен сред съвременните ни българи, хора на изкуството и интелекта.
За да се справим с метастазите на партайското нагаждачество, смятам, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли изглежда такава идея?! Не аз съм я измислил; изрича я Уилям Шекспир (1564-1616) по повод писането за изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, основен персонаж в две от върховите му трагедии. За да проникнеш до същината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо любов ли! Защото това е ключът към разгадаването и на най-сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешка страст за богатство, власт, слава. Но и великият британец цитира някого, минал преди него – цитира Иисус. Нали Христова е идеята за любовта, като отношение към проблеми от всякакъв характер. Омразата и надменността капсулират проблема; вместо да решат, да развържат възел от противоречия, не да го срежат с меча, както според легендата сторил самонадеяният Александър Македонски*, оставят открит проблем за идещите подире. Какво нередно ще да е с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на днешните претенции за власт над света? Защото онези, които днес ни сочат с пръст и към които крещят с надменности и омраза, о, те не са отпадък, а в повечето случаи зле употребен от комисарите на света духовна сила и талант.
Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата плесенясала плява. В плесента от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, които днес възпроизвеждат ненавистта, противната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпа на тревожност, буквално от последните редове във философския роман "Чумата" на Албер Камю (1913-1960)? Отминала бедата, чумната епидемия е укротена, народът празнува. На тераса под сияещия звезден мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но Рийо е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.
"...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не е от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостите и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което научаваме при бедствия, и това е: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...
И вече в самия край:
"...И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което опиянената от радост тълпа не знаеше и което бе написано в книгите. Знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, той може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и всякакви непотребни за всички ни хартии, и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град."**
Роденият на 7 ноември 1913 г. в селището Мондови, Алжир пише тези редове като 33-годишен французин, но и като една от чудесните мислещи тръстики*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева смрад на нацизма. Ала нацизмът – за нас едва сега става ясно! – е епигон на чумата комунизъм. Тъй че моля, не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Шекспир и Камю, помнете написаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в послание на ап. Павел до коринтяни: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека... Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, и да имам пълно знание за всички неща и да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм". И друго важно нещо: "...Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, но се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".
Нито слабост, нито приспособяване към Империята на злото! Любов за съсипаните възможности на нацията, но не омраза! Да запомним и да повтаряме, че да го научим повечето измежду нас – европейци, живеещи в кошмара на поредната световна чума.
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.
Стотици пъти да преписвам, пак не бих се наситил на тези стихове. Така монолитно изразен Българският ни рефлекс го няма никъде другаде в националната ни класика, може би единствено още у Пеньо Пенев, и там звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледо покрай Джагаровото стихотворение "България" стои онова инак меко, сърдечно Атанас-Далчево "Към родината":
И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила...
Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, изящният педантичен Далчев...
...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
Лирическият герой в силните Джагарови творби живее, диша, вълнува се, кипи; тътне дори мълчанието му; пък лирическият герой на върхова Далчева работа ми се вижда книжен, безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът? Не четете Далчев подир Джагаров, поне да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност! Какво ми бърка, че Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време станал страшилище, велможа, говорител на партийната цензура? От този облечен в най-високи държавнически титли, отличия и длъжности "номенклатурен Прометей" трепереха част от българските интелектуалци, хора на изкуството или простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като главен цензор; отвратителната участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното достойнство обаче друг не може да ти отнеме – можеш да го провалиш единствено самият ти. И точно това очевидно се е случило с този най-значителен сред съвременните ни българи, хора на изкуството и интелекта.
За да се справим с метастазите на партайското нагаждачество, смятам, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли изглежда такава идея?! Не аз съм я измислил; изрича я Уилям Шекспир (1564-1616) по повод писането за изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, основен персонаж в две от върховите му трагедии. За да проникнеш до същината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо любов ли! Защото това е ключът към разгадаването и на най-сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешка страст за богатство, власт, слава. Но и великият британец цитира някого, минал преди него – цитира Иисус. Нали Христова е идеята за любовта, като отношение към проблеми от всякакъв характер. Омразата и надменността капсулират проблема; вместо да решат, да развържат възел от противоречия, не да го срежат с меча, както според легендата сторил самонадеяният Александър Македонски*, оставят открит проблем за идещите подире. Какво нередно ще да е с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на днешните претенции за власт над света? Защото онези, които днес ни сочат с пръст и към които крещят с надменности и омраза, о, те не са отпадък, а в повечето случаи зле употребен от комисарите на света духовна сила и талант.
Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата плесенясала плява. В плесента от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, които днес възпроизвеждат ненавистта, противната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпа на тревожност, буквално от последните редове във философския роман "Чумата" на Албер Камю (1913-1960)? Отминала бедата, чумната епидемия е укротена, народът празнува. На тераса под сияещия звезден мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но Рийо е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.
"...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не е от ония, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостите и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което научаваме при бедствия, и това е: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...
И вече в самия край:
"...И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което опиянената от радост тълпа не знаеше и което бе написано в книгите. Знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, той може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и всякакви непотребни за всички ни хартии, и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град."**
Роденият на 7 ноември 1913 г. в селището Мондови, Алжир пише тези редове като 33-годишен французин, но и като една от чудесните мислещи тръстики*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева смрад на нацизма. Ала нацизмът – за нас едва сега става ясно! – е епигон на чумата комунизъм. Тъй че моля, не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Шекспир и Камю, помнете написаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в послание на ап. Павел до коринтяни: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека... Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, и да имам пълно знание за всички неща и да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм". И друго важно нещо: "...Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, но се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".
Нито слабост, нито приспособяване към Империята на злото! Любов за съсипаните възможности на нацията, но не омраза! Да запомним и да повтаряме, че да го научим повечето измежду нас – европейци, живеещи в кошмара на поредната световна чума.
11 maj 1999
Пещерният антикомунизъм обезличава демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривеното от фанатична ненавист лице, бетонно самоуверена реч от двете страни на фронта между "наши" и "ненаши", странно си приличат. Мязат си и нелепостите, изричани от враждуващите чрез медиите и по техните "сини" и "ненаши" сборища. Ако от зората на модерната общност някъде от края на ХІХ в. многолюдните разходки по градските площади под строй, с развети хоругви, знамена и плакати, чат-пат със зурни и тъпан, наети да вдигат гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", след половин век организирани отгоре и скрупульозно отрепетирани, вдъхновено проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с гневно сключени вежди и размахан над главата юмрук, този цирк днес как ви се струва? Все същата масова екзалтация, масово надкрещяване – превръщането на единиците в организирана сган от нули: взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до последна капка кръв, готова да изгине до крак за своя вожд: Salve, caesare! Мorituris te salutat!**** Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент и новопокръстеният нов месия да изквака: "Напред! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от пикаресковия роман (лит. жанр за похожденията на скитници и авантюристи) за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек (1883-1923)*****.
Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не мислиш, да не разсъждаваш, да те главозамаят, да те отстранят от корена, от себе си и да те лашнат в планирана извън отечеството ти касапница, да речем, с девиза "Смърт на агресора! За мир и щастие на планетата!" или "Долу онези негодници! Днес падна Луканов, утре Виденов и Първанов!" За смърт крещяха – ако вече не сме забравили как скандираше тълпата, когато нахъсани юначаги организирано къртеха символа на демокрацията в държавата ни. И като се вчепкаха "нашият" партаец и железобетонният партаец лъже-демократ, видя се, че са братя близнаци от една майчица раждани, от невежествената самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима. Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в древноелинската, ни в средновековната европейска, ни в съвременната световна лирика толкова печални редове, заредени с буреносна струя и мощ човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на иначе облъхната от "партийна" страст и тенденциозност поема "Дни на проверка".
Пещерният антикомунизъм обезличава демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривеното от фанатична ненавист лице, бетонно самоуверена реч от двете страни на фронта между "наши" и "ненаши", странно си приличат. Мязат си и нелепостите, изричани от враждуващите чрез медиите и по техните "сини" и "ненаши" сборища. Ако от зората на модерната общност някъде от края на ХІХ в. многолюдните разходки по градските площади под строй, с развети хоругви, знамена и плакати, чат-пат със зурни и тъпан, наети да вдигат гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", след половин век организирани отгоре и скрупульозно отрепетирани, вдъхновено проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с гневно сключени вежди и размахан над главата юмрук, този цирк днес как ви се струва? Все същата масова екзалтация, масово надкрещяване – превръщането на единиците в организирана сган от нули: взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до последна капка кръв, готова да изгине до крак за своя вожд: Salve, caesare! Мorituris te salutat!**** Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент и новопокръстеният нов месия да изквака: "Напред! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от пикаресковия роман (лит. жанр за похожденията на скитници и авантюристи) за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек (1883-1923)*****.
Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не мислиш, да не разсъждаваш, да те главозамаят, да те отстранят от корена, от себе си и да те лашнат в планирана извън отечеството ти касапница, да речем, с девиза "Смърт на агресора! За мир и щастие на планетата!" или "Долу онези негодници! Днес падна Луканов, утре Виденов и Първанов!" За смърт крещяха – ако вече не сме забравили как скандираше тълпата, когато нахъсани юначаги организирано къртеха символа на демокрацията в държавата ни. И като се вчепкаха "нашият" партаец и железобетонният партаец лъже-демократ, видя се, че са братя близнаци от една майчица раждани, от невежествената самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима. Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в древноелинската, ни в средновековната европейска, ни в съвременната световна лирика толкова печални редове, заредени с буреносна струя и мощ човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на иначе облъхната от "партийна" страст и тенденциозност поема "Дни на проверка".
...Пренесъл своя земен дял
през живожарицата на позора;
през гордостта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял –
при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
(...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
какво душата ми зачерня и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
(...) Недей разплаква моето сърце!
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
Този тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че и самородният талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! – да превърнеш майчиния лик в алегория на някаква си там партия! И това ако не е дивотия, здраве му кажи! Ето го родоотстъпническото пред партийния олтар, и пак със страст изкречено коленичене – гордост за партайската "философска мисъл" изобщо, постижение на партийните секретари и отрудените бивши марксисти-ленинци, асистенти, професори по демагогия в съвременната ни вътрешна политика:
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми бягството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издуманите хулни думи ми прости!
И така нататък... Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, с трагичната си участ поетът Пеньо Пенев (1929-1959) е показателен случай как видиотена от същите идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо Род и Отечество партийна върхушка се е гаврила с доверчивия човек от село. А такива бяхме и сме си повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечността, срещу нашата едничка България, сътворени все в името на обявена цел отвъд хоризонта на единствения неповторим наш живот. Пеньо Пенев сам си произнася присъдата, и сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологическия тумор, отива си трагично жизнен говорител на Българската нация. Тези наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?
Фанатичната увереност с любовна нежност се налага внимателно да я изследваме, за да узнаем откъде й иде силата да омагьосва най-гордите умове на нацията. Коя ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния си вожд, от своята партия, който ще отрече Вапцаров, Джагаров, Пеньо Пенев! Партията си е послужила с таланта им, употребила го е за целите на политическата си агитация. Че активно са й съдействали те си носят греха! Но чрез тях бяхме манипулирани ние, милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци и пр., дори част от западните интелектуалци, които заничаха иззад оградата на нашия концлагер, и те. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как живеехме с осъществилата се идея на ловки манипулатори под зоркото око на Големия брат, в модерна версия – под зоркото око на Big Brother.
Да не забравяме Албер Камю: вирусът на чумата е между нас в латентно състояние, край трибуната с обветрен от политическите въртележки лъчезарен образ, който ни убеждава в добрите си намерения, с очакването да приспи съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един срещу друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела и виж как празнува партийната централа, как плющи синият или кървавият байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено цепи по вълните на Историята, каква вакханалия настава, когато с добри намерения чрез консервативна, либерална или друга модерна идея е успял да ни хвърли във въртопа на омразата.
през живожарицата на позора;
през гордостта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял –
при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
(...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
какво душата ми зачерня и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
(...) Недей разплаква моето сърце!
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
Този тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че и самородният талант е станал слуга на партийната пропаганда. Какво кощунство! – да превърнеш майчиния лик в алегория на някаква си там партия! И това ако не е дивотия, здраве му кажи! Ето го родоотстъпническото пред партийния олтар, и пак със страст изкречено коленичене – гордост за партайската "философска мисъл" изобщо, постижение на партийните секретари и отрудените бивши марксисти-ленинци, асистенти, професори по демагогия в съвременната ни вътрешна политика:
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми бягството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издуманите хулни думи ми прости!
И така нататък... Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, с трагичната си участ поетът Пеньо Пенев (1929-1959) е показателен случай как видиотена от същите идеологизми, продажна спрямо човека, спрямо Род и Отечество партийна върхушка се е гаврила с доверчивия човек от село. А такива бяхме и сме си повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечността, срещу нашата едничка България, сътворени все в името на обявена цел отвъд хоризонта на единствения неповторим наш живот. Пеньо Пенев сам си произнася присъдата, и сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологическия тумор, отива си трагично жизнен говорител на Българската нация. Тези наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?
Фанатичната увереност с любовна нежност се налага внимателно да я изследваме, за да узнаем откъде й иде силата да омагьосва най-гордите умове на нацията. Коя ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния си вожд, от своята партия, който ще отрече Вапцаров, Джагаров, Пеньо Пенев! Партията си е послужила с таланта им, употребила го е за целите на политическата си агитация. Че активно са й съдействали те си носят греха! Но чрез тях бяхме манипулирани ние, милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци и пр., дори част от западните интелектуалци, които заничаха иззад оградата на нашия концлагер, и те. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как живеехме с осъществилата се идея на ловки манипулатори под зоркото око на Големия брат, в модерна версия – под зоркото око на Big Brother.
Да не забравяме Албер Камю: вирусът на чумата е между нас в латентно състояние, край трибуната с обветрен от политическите въртележки лъчезарен образ, който ни убеждава в добрите си намерения, с очакването да приспи съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един срещу друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела и виж как празнува партийната централа, как плющи синият или кървавият байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено цепи по вълните на Историята, каква вакханалия настава, когато с добри намерения чрез консервативна, либерална или друга модерна идея е успял да ни хвърли във въртопа на омразата.
Човеколюбието няма алтернатива, и полит-агитаторът не вярвам да не го разбира. И елитът от самозванци разбира. Ала кофражистите на идеята за световно щастие са изгубили усет за тези твърде сериозни за нацията ни неща. Надменността, алчността, омразата, самодоволството до какво ли не водят!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 8 dec. 2022
Илюстрации:
- Нациите са малки деца, вярват в Дядо Коледа.
- Романтичен спомен от минало тъмно величие.
____* Вж. Плутарх, "Избрани
животописи", изд. 1969, с. 27.
** Вж. А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240,
превод Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650).
**** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ
се") 1. Отстъпник от вяра, вероотстъпник,
разколник. 2. прен. Отстъпник, родоотстъпник. Вж. Речник на
чуждите думи, изд. 1978, с. 214!***** (лат.) Гладиаторите към императора: "Отиващите да умрат те приветстват!"
****** (нем.) С цялата тая война могат ли да ни цунат гъза! Вж. Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
