ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1053.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1053.)

 ...Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм зарад вас и зарад всички ...да се утешат сърцата, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога, Отца и Христа, в Когото са скрити съкровища на мъдростта и знанието. А това казвам, да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи". – Ап. Павел до колосяни (І-22) 

  За Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (ст. 15-16)...
  Из посл. І до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о добро се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
  "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите, първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (рече Иисус). – Лука (ХХ-46), пак там (ХХІ-36): И тъй, бъдете будни във всяко време".

  "Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". – Йоан (ХІІ-47). Иисус умива нозете на учениците си; да въздигне нищия, за кратко става негов слуга именно Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас. Гордостта (в смисъл – горделивост, възгордяване, грандомания) нима случайно е на първо място сред библейските Седем смъртни гряха: преди сребролюбие, блудство, чревоугодничество, завист, леност, злоезичие! – Аноним (1947)

  

  14 avg. 2001 (продължение I)

 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ 

ЦЕНАТА

  Препрочетох тези дни внимателно "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме изнудваческото у двамина любими на местната публика автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петров. И откривам имена на известни лица, споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С(тоилов), Георги С(тоянов) – от Петров научих кой е този редактор, Стефан Продев и Георги Джагаров: двама, за които ще се досети всеки що-годе четящ българин, който желае – стр. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", а другият оприличил на Апостола Левски не кого да е, а Ахмед Доган, Николай С(тоянов) – шеф на столично издателство, учредило престижна лит. награда за автори от Балканския полуостров, "владиката Неофит", литературният критик Иван Спасов, Георги П(етров) от местния всекидневник "Марица" (стр. 28), според когото обявените за репресирани от 1944 до 1990 г. са криминални престъпници (?!).

  Преди да си отиде от този свят, простосмъртният Петър Петров в ужасна оскъдица успя да си уреди сметките само с част от удушвачите на Българското ни национално достойнство. Бившият счетоводител все пак извежда идеята на несретния си живот – никакво замълчаване пред игривите самозванци на днешна България!

  Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, още от ранното ни детство вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин. Роден в 1924 г., авторът до старостта си почти е в плен на утопията комунизъм; 77-годишен, успява да се отскубне из пипала и метастази на тази човеконенавистна философия, жизнена и до днес. Малкият голям човек успява да изобличи този връх в издевателствата над личността, да осъзнае как се е извършило манипулирането на огромни човешки маси по света в течение на век и половина, от януари 1848 г. до днес.

  Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, с такова доверие към светая светих на марксизма. При това като представа от възможно най-ниска позиция в обществената ни йерархия. Ала нашите сноби и досега не го броят за писател. Този факт – мисля си, си е урок: че за големите прозрения не хубавината, не славата, не титлите, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и на достойнството у т.нар. малки хора.

  Малък му бил талантът... Но кога Петров се е изживявал като писател и публицист?! Смирението да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари и благославя. Тази страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за какво и за кого свидетелстват? За посредствен провинциален писарушко ли!

  Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било у нас – понеже е едно от автентичните ни... български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по род с излъчването на благородство, с такт и фини нюанси в обноските; много по-яко преклонение обаче усещам към човек от моята черга, извисил се над тепегьозлук, дебелоочие, простащина. Еталон за такова преображение ми е Захарий Стоянов.

  Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните към десетина години доста сме спорили и сме обсъждали неговите лични пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на тревожност у будния разум, на непримиримост дори спрямо собствената си греховна природа. И толкова по-достойно е, когато тези негови качества работят за България, за така проскубаното ни самочувствие на българи по нрав и потекло.

  За суетните, за самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за онез, които се гавреха с болнавия, объркания в себе си, търсещ верния път Петров искам да напиша... За мен той е Библейският човек, търсещ светлинка, а споменатите по-горе му се надсмивали с искрящото самочувствие на доказали се чрез набор от награди и отличия за реални или мними достойнства, но всеки случай силно самовлюбени персони.

  Наложи ми се да разгръщам и прелиствам отново страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващи за християнския морал и философия. И що?! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива сега. Сега си ядосан, иде ти да ги извадиш на показ с цялата им величествена посредственост лицемери, а между тях и мнозина, кълнящи се в същия Иисус на бедните и унижените! Трябва спокоен да си, когато описваш издевателства, да си уравновесен, обзет от добро настроение. Защото вината може да не е у тях, а в системата, която ги изкушила да станат такива. А кой си, че да ги съдиш! Да не излезе, че се изтъкваш, като ги укоряваш! Не бива укор да излиза из твоето перо; тънкостта е да ги изправиш тези наивни хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли люто да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да им покажеш, без да назидаваш – това си пожелай! Нека сами да си дирят лек".

  Всички вкупом, добри и зли, неуязвими и изкусени от Зло, склонни да се изтъкваме и се облагодетелстваме за чужда сметка – всинца ние сме едно цяло, което боледува вече четвърт столетие. За да се поправим, нужно ни е взаимно разбиране, готовност да прощаваме дори на затъналия до уши в страст по материалното... Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията... За теб това бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Учението на Иисус ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, и да следваш генетично заложения си код, без да се биеш в гърди по площадите, а и без да пулиш зъркели към Небето – ето това ми се нрави. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със себе си, това и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя щастлив.

  Двама от гаврилите се с Петър Петров, според Емил*, са "перфектни в изкуството: Т. Б. от Пазарджик е автор на висока публицистика, а пък двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил К., ала споря: "...Как може до болезненост грандоман да е талантлив човек? Не е ли белег за посредственост възгордяването!"

Разбира се, че не съм прав. А пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та добавям мрачно усмихнат: "Че какво стойностно са създали Т.Б. и Д.Т.?! Нима в претенциозните плетеници на Т.Б. откриваш чувство, образ, мисъл? Или ребусите му смяташ за поезия! За публицистиката му да не говоря: освен наплевателство**, патос заради позата да плещи надменно... Е, това ли е високата публицистика! Не виждам и помен от опит у него да проумее чуждата позиция. Да си талантлив не означава ли да се стремиш към яснота и хармония, не вражди да сееш?! Леле, колко очаровани са и двамата от самите себе си! Да, бе! Усет имат как да се впишат в конюнктурата, но това е качество за предприемач, за търговец, не и за човек на честта и изкуството, за онзи, който нехае какво ще рекат властниците, тъй като служи на духовността, не на своята лична изгода. Все едно да си представим Иисус, Който бос ходи по земята или върху магаре шета сред унижени и лъгани, хай да си представим точно Христос в образа на бленуващ по трона на Ирод?"

  И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а на мен вече съвсем ми е накипяло, продължих: "Познавам университетски преподаватели, които нищичко не разбират от литература, въпреки професорската титла в тази област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто творби сума ти печатни коли натрупа. Тези като него окачват нимба и крилца на шмекера и некадърника в изкуството". "Това е известно" – кротко отвръща Емил.

  "А кои са учителите на Петров? – паля се, и сам си отговарям: – Георги Райчевски и Николай Гюлев, моля ти се... лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи бившият счетоводител?! От самодейните кръжоци и любители, които взаимно си се гладят по косъма, подбелват зъркелите си от прехлас по тъпи римушки, или водят махленска свада кой е по-мил и драг за редактора в местния литературен подлистник! Този човек носи едно ценно качество – израснал е сред почтени хора, а между тях – и известния от историята на Болшевишка Русия Кръстю Раковски. Наистина, Петров не е имал условия да усъвършенства стила, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за печалния факт доколко умело у нас, в България, се задушава и се държи далеч от българина най-ценното в изкуството: неговата актуалност, духовната му енергия да служи на обикновения човек, не на шепа богопомазани идиоти."

  "Лесно му било да пише за несправедливостите в миналото – рече Емил, – но какво е правил, когато са ставали тези безобразия! Мълчал. И той, като много други днешни гневни критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел..." И тогава му разправям на моя по-възрастен, по-печен приятел, когото ценя зарад уравновесения му нрав и умението да мълчи, кога няма какво да каже, – колко пъти Петров е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го подтиквала, колко пъти е бил преследван, унижаван, тормозен от "хубавите наши хора", устроили се във властта и конюнктурата. Този неврастеник Петър Петров, този уж графоман всъщност е ужасно уязвима душа, за да приеме каквито и да било компромиси със строгата си представа за достойнство, чест, родолюбие. Ала събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги вероятно само двамата с Марин Кадиев и съпругата му на простосмъртния счетоводител.

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 sep. 2022

Илюстрации:

- Пловдивската Главна повтаря трасето на Римския стадион.

- Богочовекът Иисус, дето ходи пеш най-простичко облечен.

___
* Емил Калъчев (1932-2013) е български писател. Начално и средното си образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), във вестник "Комсомолска искра" (1959) и "Народна младеж" (1960), редактор на многотиражка в село Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян ("Родопски устрем"), Пловдив, Карлово ("Карловска трибуна") и София, завеждащ художествената редакция и главен редактор в издателство "Христо Г. Данов" (1974-1990), автор на: "Свидетелство за честност" – сборник с разкази (1962), "Носач на взрив" – повест (1964), "Отражения" – сборник разкази (1966), "Дочакай деня" – роман (1970), "Кариера" – сборник разкази (1976), "Прощално за времето на самотата" – роман (1983), "Храбрите приключения на Бин и Бен" – роман за деца (2003). Пиесата на Емил "Право на име" (1968) е поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата "Случаят Личев” (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски. Вж. https://plovdivlit.com/author/121-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%87%D0%B5%D0%B2/bg

** От наплевать (рус.) 1) Да унижа; 2) прен.: Да се отнеса пренебрежително към някого. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1052.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1052.)

  Понякога се питам: Абе, случайни ли са срещите ми с това и онова? Случайно ли е ходенето ми до това или онова място в пространството, или невидим някой си, но на когото интуитивно долавям присъствието над мен, ме движи като дървено човече в някакъв своего рода Театър на сенките по предварително написан при раждането ми сценарий, където са отбелязани както моите шетания, геройства и пищна глупост, но и смъртта, след като си приключа ролята. – Аноним (1947)

  

  07-10 avg. 2001

 

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ

  Навършвам моите 54... Ходих с приятеля Емил Калъчев и 25 години по-младата му жена, туркинята Весна, първо до Араповския манастир, после и до м. Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, когато рекох да паля свещи в черквицата "Св. Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се (Пустата му женска интуиция!), взе да ми шепне: "Ако не ме щеш, няма да идвам"*. Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите. Палнах огънче за хубавата Re. и себе си – пред иконата на Богородица, и за Чечо (може би нашето синче) – пред иконата на Иисус, за мъртвите ми родители: да е светъл споменът ми за тях – в ниското, в тавата с пясък пред иконата на Христос.

  Издъхнал Петър Петров или Василен Ведров (1925-2001) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак на стомаха, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му леля Рени (Райна) от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми го Емил Калъчев (1932-2013) по телефона от дома на рогошлията Т. Чонов (1945) в пловдивския жк Тракия; а на Чонов тъкмо някой му обадил пак по телефона. Видяхме се тримата в кръчме току покрай пазарчето за зарзават в жк Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока им на Петрови – на улица "Съборище" № 5, ако се не лъжа. Отскочих да прочета некролога му, лепнат върху бетонен стълб за осветление; изненада ме – човекът починал на 4 юли, мен ми го съобщават днес – 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, преизпълненият до вежди с подозрения Петър Петров ще ми липсва, въпреки че спрях да го навестявам след смъртта на леля Рени. Бях обещал да го посетя с преподобния университетски летописец и преподавател Марин Кадиев (1939)**, но незаинтересоваността на Марин Кадиев, нехайството, безобразното му отношение към Петров послужи за оправдание и на моята отвратителна немарливост.

  Отиде си от грешния ни свят писател, когото мнозина продължават да възприемат като графоман, пък той всъщност беше честен към изкуството, за разлика от мнозина титулувани, вписани в Българската литературна енциклопедия прилежни чиновници в изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц. реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина у нас мачка таланта, но и самоуважението, дори у най-нежните и най-достойните, по-добри от нас.

  

  За Петър Петров тепърва ще се говори. Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, плътно и приятелски свързано с известния Кръстю Раковски (1873-1941)***, достатъчно честен и храбър духом, за да изрече истината на глас. Агитката местни пишещи му отвърна с пренебрежително мълчание или с ехидни подмятания, дори: колебая се дали да не го разкажа някой ден! – с опити да го изнудят за пари известни в тукашните литературни среди любимци и галеници, като Т. Б. от Пазарджик и Д. Т. от Ямбол, пришълци в моя роден Пловдив. Преборя ли се с отвращението към ровене в низостта у всепризнати персони, имената зад инициалите ще ги кажа на висок глас... Не-е, не беше обаятелна личност Петър Петрович! Наричах го и аз на подбив не Петров, ами Петрович заради ехидността ми към сръбския манталитет на типичен за сърбин кръчмарски героизъм. На доста шмекери с високо самочувствие тровеше спокойствието простосмъртният Петров; но какво да очакваме от счетоводител, който цял живот е раздиплял кирливи ризи! Беше се наситил да се удивлява на самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой го следи, да го убие, да го очисти.

  Та този страхлив заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които лично съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води, за да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така им доставя удоволствие да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, ала признание явно му било нужно, за да погледне светът с друго, по-сериозно око писаното от него. Строго погледнато, основната сила на писането му е документираната гадост и скудоумие; ама това не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, а си е самият живот на две и три поколения нашенци между 1930 и 2000 година след Иисус – период, когато комунизмът се е вкоренявал и се е разраствал като ракова метастаза: болшевизация първом, суровият сталинизъм после, разцъфтелият "соц. по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната около 1989 г. Българска комунистическа партия, манипулацията с т.нар. "демократична" опозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и цял низ ефимерни партийни дружинки с гръмки имена: антикомунистически на думи формации, а бъкани с бивши партийни секретари, деца на партийните секретари, кадрови ченгета и самоотвержени доносници на Държавна сигурност, пребоядисали се като демократи и защитници на "европейските духовни ценности", философи-психолози с ленинградска диплома, антрополози, политолози, обаятелни демагози и цялата непотопяема конюнктурна прослойка от ерата на соца. 

  

  Дисидентът, т.е. несъгласният, отклоняващ се от ятото на кресливите "праведници на демокрацията" у нас П. Петров нямаше как да е радушно приет за свой в стройните редици на самодоказалите се, с чистак новичка вълшебна борческа биография тъкмо излюпили се жарки борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, когато бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби... Не-е, ама хич не беше удобен за свидетел на подвизи пост-фактум простосмъртният Петър Петров; знаеше истината за тяхното нагаждачество, плашела ги е вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност и достойнство, типични за градския еснаф още от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите.

  От 1993 докъм 2001 година простосмъртният Петров сколаса да издаде с помощта на приятели и с дребната лепта на случайни или неслучайни съмишленици и на свои разноски шест обидно оскъдни по обем книжлета, напомнящи по-скоро на ученическа тетрадка за първолаци от двайсет-трийсет листа: "Погребаха ми сполуката" (32 стр.), "Кремена" (32 стр.), "Възкресена" (32 стр.), "В бездната на безверието" І и ІІ (общо 136 стр.), и една... която не знам със сигурност, но все в нищожен тираж върху най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък градски човек, свидетел и коментатор от своя си позиция на случващото се подир 1989 г. Обществото на местните пишещи прие тези книжлета за стандартен тип графомания, отмина ги не и ехидно и иронично, а както често става у нас в България спрямо неудобния за конюнктурата: с тихо безразличие. 

  Беше израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта, но не се назова комунист, макар че го болеше за срива на тази негова младежка илюзия. Бе личност в поведението си и с житейската си драма на Малък голям човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал гражданин на Републиката, не самовлюбена нагла персона. Не е редно да го противопоставям на събратя, творящи публицистика и литература; той си има своето печално място в пейзажа на пишещите. Недоработен, неразвит докрай талант, за отминаване ли е обаче фактът, че ни остави толкова поводи за самооценка! В крайна сметка, за кого ли се твори литературата – за самонапомпалия се тъпак и плондер по върховете на местната родна чиновническа и партийна йерархия, или за смъртни грешници и мечтатели, каквито сме си над 96% от оредяващите в днешна България българи?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 sep. 2022

___

* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Марин Кадиев (1939), вж. https://bnr.bg/plovdiv/post/101517694/udostoavat-prepodavatel-ot-s-orden-sv-sv-kiril-i-metodii.

*** Българин, висш фукционер в администрацията на Йосиф Сталин, от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия, екзекутиран впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци, вж. https://kotel.bg/vidni-lichnosti-rodeni-v-kotel/krystiu-rakovski/ Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1051.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1051.)

 ...Влечи ме, ще се завтечем подире ти; – царят ме въведе в чертозите си, – ще се възхищаваме и ще се радваме с тебе, ще хвалим твоите милувки повече от вино. Заслужено те обичат! Дъщери йерусалимски, черна съм, но съм хубава като шатри кидарски, като Соломонови завеси...*

  11 avg. 2017 

ОНАЗИ НОЩ 

Онази нощ как светеха бедрата й,

щом гостите си тръгнаха онази нощ

и хлопнах подир тях вратата си,

да не усетят колко ставам лош.

 

Лоза със сок налети са гърдите й –

от аромата им в екстаз, опиянен,

докато ми разказваше тъгите си

и колко всъщност е далеч от мен,

 в онази бяла шия бавно впивах се,

нослето й погалих със солен език,

когато тя под мен като змия се виеше

и молеше: "Почакай, мили, само миг – 

не мога да те любя, вече съм омъжена

за другиго, не искам да съм в грях,

животът и без това е труден, тъжен".

Отвръщах й със саркастичен смях. 

Ала ръцете й по мен пак се усукваха,

гърба ми с остри нокти лошо тя издра,

докато в нея бавно се промъквах аз

и паднах в плен на нейните бедра. 

Косите й на августовски зной миришеха

онази нощ след празника ми и така,

заслушан в учестеното й дишане,

я галех тъжен с трепетна ръка. 

По-тежък и от кораба "Титаник", там

потъвах в бездните й чак до сутринта,

завинаги заседнах в онзи Тихи океан

от женска нежност, свян и самота.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 sep. 2022 

–––

* Библията, из ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ от Цар Соломон. Бел.м., tisss.