петък, 19 август 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1038.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1038.)

 Душа и свят за всеки отродник е да нарича българите глупави и малодушни. И защо вярваме, че това е истина, а не начин да ни убедят колко отродниците са нужни, за да управляват общите ни Български дела?! Уви, само който не се е добирал до властта, само той не ни е предавал! Участ на талантлив и скромен род. – Аноним (1947)

   30 oct. 2008

БЪЛГАРИН ПО РОЖДЕНИЕ

Изпадам в плен на всякакви измами
и лъжат ме тъй, сякаш съм глупак,
по-доверчив от мен тук просто няма,
но бългaрин докрай оставам пак.

Купуват ме и ме продават, само
достатъчно е да им вярвам аз,
и може би в това е мойта драма –
срамувам cе да изкрещя на глас.

В съгласие у мен живеят двама –
наивник, но и влюбен, та напук
чувал жито заменям с наръч слама,
кога душата вадят ми с памук.

Тъй милозлив към тариката мазен,
пред грандомана – в смут, на колене,
не мога истински да ги намразя
или да им обърна гръб поне.

На всякакви небивалици вярвам,
крадеца да пожаля съм готов,
на лицемера с грозната му врява
 отвръщам с най-смирената любов

Ала каквото и да стане, зная –
щастливец съм, роден на този свят,
и чувствам се почетен като в рая,
където за отродника е ад.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 avg. 2022

Илюстрации:
- Пловдив, 1980. В старата квартира.
- Говорилнята, тук се правят сделки.

сряда, 17 август 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1037.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1037.)

 Роденият в село Врабево нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012)* – известен поет и колега в младежкия ни пловдивски вестник, на четири очи веднъж ми рече угрижен: "Не ти ли прави впечатление, че тук никой не те обича!" ...Не можеш да ги принудиш да те обичат, знаех добре, и реших да не му отговарям, това – мисля си, е добра реакция, когато някой, уж угрижен, се опитва да те унизи. – Аноним (1947)

   5 oct. 2018

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко – палавия ми внук**

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропкаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"


По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

  Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която майка ми и баща ми наричаха госпожа Попова, все намираше повод да ме изправи до стената и с костеливи пръсти да ми защипе и извърти ухото... Веднъж от яд си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите: когато я видях настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание, а може би авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на баща си дърводелеца да й изработи показалка. И моят баща Кирил й изпълни заповедта, без да каже думица срещу Попова и училището. Освен че отнесох поредния пердах, че много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката шперплат, сине. И да не забравиш, като й поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

  На тази женица, госпожа Попова, още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме била зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и ще се пенсионирам, но искам да знаете: от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожата! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от тебе стока няма да стане!", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме?" – докато баща ми се плесне по челото: "Ами да, на Насо Гащара се е метнал". И естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от татко харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал в соц. концлагер.

  От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли - скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, майки и татковци, както и мили колеги учители; казвам го, като учител с четирийсет и една година и четири месеца педагогически стаж зад гърба си, разбира се, с натрупан доста педагогически опит. Много зависи от това кой ще се случи да е учител на хлапака. Особено първите даскали в по-ранните ни години са важни. Защото хлапенцата масово подражават на стила им във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от радост оченца и смятат това предателство за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

  Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в годините на планирания отвън хаос навсякъде, където някой има интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-залите мускулести тъпаци и свързани с фитнес-залите анаболи!... Преди по-опитните учители успявахме някак в горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището като институция, преди у нас на власт да се установят хората на г-н Джордж Сорос и Компанията от отродници. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата... до такава степен ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир върху черната дъска с дясната, ама и с лявата ръка, и ела че гледай: половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце. Като деца, като юноши, някога имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описвал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как нито веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказвали в училище. Баща ми, учил до някогашния III (или сегашен VII) клас в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителите; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била зубрачка. След родителска среща ме пердашеха, понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижение, че ме бият, и после – че ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех разни муцунки, разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с могъщи гърди, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя и се правя на клоун. Тогава тя си заряза урока, с твърда маршова стъпка дойде, яко ме оскуба, позеленяла от гняв, ми кресна: "Ей, Скицо!... Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея... И десетина години по-късно отивам аз в някогашното мое училище "Сашо Димитров", ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то създал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела... Говорим си с нея сладки приказки, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше много учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Друг може и да съм забравила, но онзи Гьорги Бояджиев ясно си спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести и седми клас във всички времена и епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна изпод тънката прозрачна блузка.

  "Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, президенти, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански кораб или пилоти с мисия до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, нямаш ли си мечта?" Отговарям: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". В края на седмицата, на първата й среща с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовяхме не само заради фамилията, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва към края на първата ми година като учител в село Гурково край Балчик, се отървах от ужасната досада, която бях прихванал от нашата Хърла.

 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 avg. 2022

Илюстрации:
- Внукът ми Борислав днес навършва14 години. 
- 14-годишен, с намалено поведение в училище. 

–––

* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html 
Николай Заяков
** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав – и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото неговият съселянин от четата Христо Сираков пише в спомените си: "Ангел беше сърцат момък".
*** Лит. образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя, любимец на шефовете в БКП и в Писателския съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1036.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1036.) 

   Независимо какви познания, богатства и почести имам, без любов съм най-нищият човек на планетата. – Аноним (1947)

 

    22 maj 2007

ХРОНИКА НА ЛЮБОВТА 

Вали над Брест*. И тази нощ вали…
Аз никога не съм бил точно в Брест.

И ти във Брест не си била, нали?
Защо за Брест говорим точно днес!

Там в ден дъждовен минал Жак Превер.
Било военно време... Съсипни...
Блестели покривите в мрака чер.
И влюбени в един вход там. Сами…

По фронтовете, в шепа свили фас,
войниците бленували за дни,
такива мирни дни, като при нас,
когато с теб си бъбрим, Ирини**.

Не знам над София дали вали,
порой над моя Пловдив се изля:
липата под балкона ми шуми –
отцежда ситни капчици лила.

Лилав се ширнал моят хоризонт,
сред облаци промъква се луна
и аз като войник на онзи фронт
от фаса си подръпвам светлина.

Ти в рокля алена изгря за миг
под струите на тоз внезапен дъжд,
тъй крехка, че Гранитният войник
на хълма поклони се като мъж

пред нежната ти сянка на жена –
забързана, измокрена, щастлива,
и аз усетих в себе си вина,
че точно ти при някой друг отиваш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 avg. 2022

Илюстрации:
- Символът на моя град е войник на хълма.
- В дъждовния ден момичетата на Пловдив.

–––

* Текстът е за Соня Пехльова – EIРHNH, писан под влияние на поета Жак Превер.

  "Барбара" е може би най-разтърсващата военна поема на поета Жак Превер (1900-1977), посветена на дъждовния спомен от фронтовия град Брест през Втората световна война и влюбена двойка, чиято любовна магия е най-красиво преживяване, по-силно и от Смъртта.

     Спомни си Барбара
   валеше дъжд над Брест от сутринта
   и ти усмихната вървеше
   сияеща и мокра и весело ти беше
   под тоя дъжд

   Спомни си Барбара
   валеше като из ведро над Брест
   Аз срещнах те на улица Сиам
   усмихваше се ти
   и аз ти се усмихнах сам
   Спомни си Барбара
   не те познавах аз
   и ти не ме познаваше
   Спомни си
   спомни си оня дъжд тогава
   недей забравя
   Един укрил се в безистена мъж
   извика името ти изведнъж
   о Барбара
   и ти към него хукна през глава
   сияеща щастлива с мокра рокля
   и хвърли се в прегръдките му мокра

   Спомни си Барбара спомни си за това
   и ми прости
   че без да се познаваме говоря с теб на ти
   На ти говоря с всички които ги обичам
   макар да съм ги зърнал един-едничък път
   на ти говоря с всички които се обичат
   макар и да не ги познавам лично
   Спомни си Барбара
   недей забравя
   дъжда и мъдър и щастлив
   по твоето лице щастливо
   над тоя град щастлив
   дъжда над залива
   над Арсенала
   над кораба от Уесан

   О Барбара
   каква ужасна гадост е войната
   къде ли си сега и ти самата
   под тая сприя непрестанна
   от кръв от огън и стомана
   И онзи който цяла в прегръдка те побра
   тъй влюбен и щастлив
   дали е мъртъв днес или е още жив

   О Барбара
   вали проливен дъжд над Брест
   тъй както някога вали и днес
   но не е същото сега е тъжен ден
   дъждът ужасен мрачен и студен
   Това не е дори и урагана
   от огън кърви и стомана

   Връхлитат само облаци небето

   озъбени ръмжащи псета
   които мократа си козина над Брест
   разтърсени отърсват
   и глутницата им далече някъде се пръсва
   за да умре далече някъде от Брест
   от който Брест и помен няма днес.

     Превод: Валери Петров (1920-2014). 

** Група озлобени пришълци в родния ми град Пловдив не желаят да проумеят простичката истина, че тук върху втория по височина хълм ние имаме символ на честта и достойнството на обикновения човек, пожертвал живота си, за да отърве света от нацистката чума. За мен каменният войник над Бунарджика е памет и за моя баща, който 22-годишен, се завръща от касапницата с Орден за храброст, но не искаше да си припомня за войната, та аз: синът му, с усилие съм вадел епизоди от преживяното край реката Драва през дъждовния месец март на 1945 г. (почти две и половина години, преди да се родя) в сражения с нацистката армия, когато от лекокартечната българска велосипедна рота, състояща се от шестдесет българи, оцелели малцина. Никога повече нацизъм, това е смисълът на този паметник. Бел.м., tisss.

понеделник, 15 август 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1035.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1035.) 

  Безпомощен пред предателството изглежда честният. Ала фарисеят се отдалечава горд с осанка на закоравял измамник. С вас отлично знаем, че току-що оттук е минал нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света и никога не е бил поет, няма как да бъде. Наподобявайки изкуство, фалшивото най-бляскаво лъщи... Такива като нас са доверчиви, ний мъкнем делничния си ярем и пак те виждам – трижди по-красива, до смърт да се сражаваш заради мен, Мария. – Аноним (1947)

 16 oct. 2001. 

ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАЙ!

  Тази нощ... Ах, тази нощ! Иде ми да крещя: Не е честно, не е честно! Но трябва да се превърна в облак от мълчание. Свалих пръстенчето, гривната от злато, синджирчето от шията си с кръстчето: дреболии – знаци на нещо, което си отива.... Как обаче да се примиря! Рано или късно, то е било обречено. Усещам се като осъден – вероятно са прави идиотите да гледат към Евините щерки с подозрение; в това тяхно гледане има уплах, защото у жените Природата гърми със страшната си сила. Олеле, готов съм за отшелник! Каквото и да сторя, ще сбъркам. Каквото да кажа, няма да е вярно. Знам – очертава се сурова зима и ми се налага бързичко да си потърся нови мечти и илюзии за огрев, да не ми измръзне сърцето.

  "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли... всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява"И пак там* ап. Павел завършва с думите: "А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта". Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Но ти нямаш вина; вяра и надежда си имам, любовта обаче изисква повече грижи, понеже – когато не се обновява, отлита. И какво да правя с купчина спомени за щастие! Кому да обяснявам! Кого да топля с нея? Някога, в зората на живота си на мъж, деветнайсетгодишен, бях написал ей такива драматични думи: "В нещастието си щастие намирам. Напуснат от любов, любов съзирам". Щом кървя, сърцето е живо, тупти. Деца, да продължим по-нататък към следващия урок, към следващите поучителни епизоди от умението да се живее и страда талантливо!

  Благодаря ви, Небеса, че ме дарихте в течение на всичките тези години с щастие... Благодарен съм, че тази любов бе плодотворна за мен – написах няколко книги, куп стихотворения, а и най-важното – че преминах тези мои години в душевно и телесно здраве и със самочувствието на простосмъртен, който знае мисията си на земята. В дните на щастие не забравих родителите си и близките, от които произлизам. И не се главозамаях, че виждам мъничко по-надалече и че чувствам мъничко по-издълбоко света около мен. Да, навярно съм се вземал понякога и по-насериозно, отколкото е редно, но не съм си изгубил самоиронията, което ще рече: усмивката си, и дано не я никога изгубя в този мой изпълнен с благодат живот.

  Захлопвам портата, спускам кепенците, свивам се зиморничаво в мен си, загръщам се, дойде времето да се надсмея над себе си до насита. Боже мой, какъв симпатичен наивник си ме създал! Остров градих сред океана, населих го този екзотичен райски кът с животни и птици, с обич и бесове на човешката природа. И ето – плисна вълна, разпиля пясъчния ми дворец, изчезна островчето, сякаш никога не го е имало. Сега съм сам на сала, пак доверчив и пак нехаен, пак обзет от любопитство, говоря си: А какво ще стане по-нататък? Да, бе, какво ли ще последва? Нищо не е свършило: жив съм, по-жив от когато и да било. Двамина приятели се преселиха в Отвъдното през последните три-четири месеца**, та имам мои застъпници и Там – ще свидетелстват, че не съм коварен и подлец, че като измамник не съм ял и пил за чужда сметка и не съм се облагодетелствал от чуждото нещастие, че съм опитвал – макар по-начесто неуспешно, да защитя изпадналите в беда или отчаяние, че прилежно дотук според силите и таланта си, доколкото ми е даден, записвах какво става наоколо и у нас, в душите ни: за да се знае и помни какви сме; нищо, че наоколо са руини и пепелища, семето ни е жизнено, няма да се затрием, ще ни има и по-нататък чрез нашите деца, внуци и правнуци и във всички онези, които вървят по тази наша земя българска.

  18 oct. 2001.

  Изключих джисема, прекратих си договора с интернет-офиса в жк "Тракия". Минах с колата в сервиз "Тракия" годишния технически преглед. Платих сметката за телефона и електричеството. На майстор-тенекеджия поръчах да огледа ауспуха на жигулата откъде издиша – оказа се, че саксът (17 лв. за нов оригинален) е за подмяна. Вчера регулирах клапаните, но днес, чувам – двигателят пак по познатия начин притраква. Според съседа Иван Пенев, трябва да е от разхлабен бутален болт или биелен лагер; възможно да е от старото бутало, което приспособих от автоморгата... И казах на зетя Светлозар, че търся купувач за колата. Попита: колко? Ами, казвам, колкото дадат. За джиесема съседка ми каза, че може да го купи, пита за цената, казах й: колкото даде. Вчера по обяд с Re. обсъждахме и спорехме за международното положение – т.е. за хората около нас. Зле ми се очертават нещата, но пак съм оптимист – няма лошо без хубаво; ще пекне слънчице и над тази наша улица, нека само оттече в канализацията целият батак, в който съм до шия затънал, едва дишам от недоспиване, от изпушени цигари и се храня, колкото да се каже, че ям.

  Много ми е зле, ала се познавам добре: от подобни ситуации: пет-шест с Ася, една с Мария и вече втора с Re. – надмогвам си бесовете... Знам, не се явяват случайно при мен кризисните ситуации, ще загърбя и този горчив урок. Важно е да не се объркам, понеже точно сега съм най-уязвим. Интересно, мисля си: ето психологическа задачка, която да решавам в движение! Разчитам на усета си за стил и ритъм на динамичното равновесие у мен. Когато съм сам, съм по-силен. Ангелът ми е с по-особен характер: изглежда податлив на външен натиск от стоварилите се накуп досега обстоятелства, но е жилав, тъй че няма как да се прекърша.

  Видях през междучасието около пет след обяд Re. да излиза бързешком и напето с разкошен букет цветя от детската градина зад училището ни, а малкият подтичваше около нея. Сви ми се сърцето. Картината на щастието ще я помня, няма начин да не я помня, докато съм жив, понеже ми се представя в момент, когато почти си настъпвах носа, а единайсетокласниците ми се държаха безобразно, докато ги гледах с унилата физиономия на индиански воин, ударен смъртоносно с налъм по кратуната.

  Мамка му и живот! Естествено е да ми се случва отново, и не за пръв път! Чувствам се изпитател на свръхзвукова летателна бойна машина. Ще преживея и това невинно очарование, няма начин. Ай, какъв опит трупам! Сега основното е да изляза на чисто. Развързвам възли. Още някой и друг ден, живот и здраве, и ще започна да изглаждам гънки и бръчки. Казал съм какво става с мен на Емил и на съседа Панайот Зеков, тъй – между другото, на бира в близкото кръчме, че флегматичният Панайот ми е далечен по нрав. Това казване ми е автотерапия, инак ще блокирам. Никого не съм нападал и съм горд пред себе си, че любовта ми си е у мен: само на тази любов, за която дотук на никого нищо не съм казал, ми се крепи самочувствието. Че няма по-жалко нещо от хленчещ мъж. Връхлитат ме все още от време на време картини на развихрената ми фантазия; с цигари или с някакви занимания успявам да укротя бесовете. Ето и сега – с това писане: пиша и паля цигара от цигара, вече пета по ред. Но то ме спасява някак от неприятеля, който се е разположил по турски вътре в мен.

  Вярвам на Re., само дано не се е лъгала! Ако е истина, което дотук от нея знам, има изгледи даже по-рано от мен да си намери отново онзи неин ритъм на живеене, който прави живота приключение. Силен характер е, пък силните характери сами си търсят силни изкушения. Дори да се разделим, ще запазя само добри спомени за нея. Макар че ако случаят с появилият се в живота й Николай преди четири-пет години приех за изключение, сега разбирам, че е тайна кауза, която пак ще я хвърля от авантюра към авантюра. Младите момичета ловуват, и какво лошо има в това! Лошото ще е, ако ме няма повече в съзнанието й, ако стигнем дотам, че престане интуитивно – без да се виждаме, да ме усеща. Казах й вчера по обяд, когато си тръгваше от мен, казах й го на вратата, при изхода: че е мой мил пратеник в чуждия лагер и че "пратеник" на гръцки е "ангел"***. Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Нека бъде щастлива по свой избор и там, където сама си избере.

  Снощи към три часа след полунощ, както се въртях като вретено в леглото, реших, че бих могъл да спра колата пред очите на родителите й, да погледам как прекосява площадката пред блока им с двете си деца, за да се отправи, да речем, към... Багдад. И това ме прониза. Скочих. Запалих цигара и пак излязох на верандата. В далечината синьо-сиви в мрачната безлунна сива нощ едва се очертаваха Родопите. Гледах сам мъртвилото пред мен, гледах под ниско надвесените оловни облаци заспалите бели, като от вар направени, жилищни блокове: безжизнени паралелепипеди като световно гробище отсреща. И тогава реших: не от мен е зависело дали да направя романтичен парад на самоувереността и честолюбието. Тя не го е пожелала точно от мен, именно понеже с усета си на страстна жена съзнава, че не съм склонен заплетени възли със замах да разсичам. Не! Категорично... Стилът ми е според внушенията на ап. Павел, доколкото съм ги проумял. А инак тя пак може да ме обвинява за липса на смирение и да ме напада, колкото си ще. Смирението ще го уча, има още да уча, но решително: имам вече известни постижения в смиреността.

  Обичам ли я тази своенравна хубост? Разбира се! Днес й е рожденият ден. Снощи по телефона й пожелах да е щастлива с мъжа, когото е намерила най-после; изразих увереност, че този непознат за мен човек ще реши, дано й реши всички проблеми. Па накрая го заметох обяснението с лисича опашка: Отсъствието ми от празненството, коте, е част от подаръка ми за теб. Ай, как нафукано го казах! Отнасям се към такива събития (смърт, любовни раздели и пр.) като към важен епизод от сюжет на роман... Романът на моя живот сам режисирам, и не бих позволил, докато съм себе си, друг да ми диктува жестовете, репликите в драма in live на чуднесната ми пиеса. Глупаци! Мислят си, че като постигнат успех, успехът ще ги направи щастливи. В нещастието си щастие намирам. Така е тръгнало, така и ще е с мен, докато дишам. Крайно време е нещо добро да ми се случи. Крайно време! Ще разчистя старите сметки, ще разплета с нежни жилави пръсти сложно и здраво заплетените около мен възли, без да късам нишката, без да се правя на възгорделия се Александър Македонски.

  Странно съвпадение: 18 октомври е Ден на парашутиста – обявиха по телевизията. Многозначително ми се стори – ще речеш, някой от нас тъдява виси между земята и небето. Чий съм? На земята ли съм стъпил, или съм глупак, снижаващ се опасно от небесата! Ужасното, прекрасното на тази ситуация, която вече съм преживял веднъж наяве****, е, че изостря до краен предел сетивата, отхвърля и делничното, и пошлото; така, преодолял мизерията на плътското в себе си, откриваш колко неочаквано нов и чист се разстила светът пред теб, какви разкошни нюанси, картини и аромати има все още от теб невидени, неусетени.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 avg. 2022

___

* Ап. Павел посл. І до коринтяни.
** Петър Петров (76) и Георги Въргов (61).
*** "Вестител" означава думата "ангел", знаех това, но ми бе угодно да представям инак нещата.
**** 16-годишен, скачах в разстояние на половин час на два пъти с парашут ПД-47 от 800 м над стария пловдивски аеродрум, където сега е част от благоустроения жк Тракия. Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...