ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (923.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (923.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    18 mar. 1992

ХУБАВИЦАТА В АВТОБУСА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  При съседката Грета идва як чичко с къс врат, в яке "Харлей Дейвидсън" и с черни очила. Не говори, ами бръмчи. Дваж-триж в месеца я посещава, после тя излиза да го приветства от балкончето, а пък онзи за сбогом й праща въздушни целувки и прочие. Съседите се пукат от яд, кога я улови през кръста да я целува. Пред тях би свършил и онази работа, толкова силно я обича.

  – О-о, Пепчо, привет! Къде се изгуби? – пускат къдрави усмивки съседките.

  Ама и той им се къдри:

  – Работа, нали знайте! Много работа напоследък.

  Грета е съпруга на Пепчо, но сама си гледа бебето, докато гигантът Пепчо здравата се труди. Понякога й помагам да качи бебешката количка в асансьора или да пренесе пълната газова бутилка от асансьора до кухнята, или мъкна торбите с картофи, яйца, домати пеш до осмия етаж, че асансьорът понякога не работи. Онези, които заглеждат хубавицата, се плашат от Пепчо; иначе не картофите, ами Гретичка на ръце барабар с асансьора да са качили на осмия етаж, що не и на покрива. Оказва се, меракът движи света, наред с тихия егоизъм и простотията. Не както в училище ни го обясняват. Тази страст заради едничката лична изгода обръща не само човек, но и света преобръща в неговите световни дела. Веднъж – както ми се случва напоследък, скучаех. Надничам в барчето с билярдната маса и електронните игри, а там пусто – девет циганета жулят моникс. Пък сме в лятна ваканция. В нашия краен градски район Изгрев сякаш бомба е паднала; няма ги децата, с възрастни само се разминавам. Повечето приятелчета са на село, а нали сме си все потомствени гражданя, няма я вече и баба ми Ламберия, да се затичам към Пльоковица нейде си над Смолян, та се пека в прашния Пловдив като гущер в пресъхнала вада. Свърнах към автобусната спирка, а оттам ми се наложи до центъра до ида, та да се полюбувам докъде може да стигнат простотията и меракът. 

  Юли. Пламтящо небе... Задух страшен, както е рекъл поетът. Бръмчат сто икаруса в Тракийското равно поле и бълват първокачествена мазна сажда. А Хубавицата Грета е на спирката на автобус № 26 и десетина хайлази й мятат тежки каруцарски погледи, и всеки се прави на Боян Радев – бившия телохранител на Тодор Живков, ама пък не са интересни, че са по-прости и от Боян Радев. Грета е с бебчето, и то гука и размахва крачета и ръчички в бебешката количка. Като подир дъжд замириса на електричество, на озон; онези, сякаш треснати от мълния, мотаят се замаяни и ха, някой да се втурне към бебчето, да пусне свалячески лаф, конкурентите с поглед ще го изпепелят. Ще се сбият. Ама не се сбиват. Струпаха се накуп, като допухтя току-що ремонтиран икарус. Този посегна, онзи посегна, па четвъртият и петият награбиха количката да я внесат. Обаче вратите не се отварят достатъчно.

  Притича шофьорът, цял Аполон Белведерски: не шофьор, а мистър Най-мъжкарско и хармонично тяло... Човекът явно се нервира, понеже това е неговият икарус, а те му се пречкат количката с рожбата да внесе. Изсипа се, кажи-речи, половината рейс сеир да гледа, и онези пак не се сбиват. Горещо ли е, тъпанарите ги мързи: зъбят се, обаче не замахват. Народът гледа, цъка с език. А шофьорът – бог, но и той прост, с вратата не успя да се пребори. Чука-лашка... Грета го гледа-гледа, па си грабна бебчето. Стана навалица. Наскачаха михлюзите от кръчмата, подрипват, отдалеч подпитват:

  – Ей... Как го премаза, бе-е-е? Че къде гледа тоз идиот! Пил ли е? Сигурно е пил.

  Отзад, откъм Домостроителния комбинат по линия № 5 вече са се наредили седем тролея, а и опушена, разбрицана чавдарка, бъкана със селяни от Ягодово. Наскачаха мъже и оттам. Потни озлобени жени с ръце на кръста прииждат. Появиха се старчета – весели, че тъкмо им броили пенсийката, тръгнали за сухоежбина... Жените, като по-ловки, усетиха, че кръв няма, върнаха се вкупом в тролеите заради освободените от кавалерите седалки. Шофьорът на чавдарката – гладко сресан, обилно парфюмиран манго в боксерки на черно-бяло райенце, потник с кърмъзъ надпис "Льоко, ти биеш жистоко", вратовръзка с цвят на увяхнал морков и джапанки, домъкна голям крик да разблокира единствената врата, през която можеше да се вкара бебешката количка. И не му помогна крикът. Грабна количката, хукна по другите врати да мери, но и там не успя. Сякаш беше притеснен не за чавдарката, ами бебешката количка да не повреди.

  Никой се не сеща, подсети ги бабка с начервени устни и кокче с два шиша вбити:

  – Че таз пущина не се ли сгъва бре, юнаци?

  Първи пробва мъжага с бакенбарди на орангутан... Отместиха го. Като не успяха да го откопчат, орангутанът се държа за количката докрай... Вторият беше с уокменче и слушалки на врата, косите му: като у столичанин от село Миндя – на рехава плитчица с панделка вързани. Вързан се оказа и в ръцете. Оплака се – количката била японска, японецът сложно работи... Не се наложи да го избутват, сам се дръпна и женчо-женчо, ама от разстояние върти очи към Гретичка, а тя грее ли, грее... Третият се представи за спец по мостовите конструкции, проектирал Аспаруховия мост във Варна. Опита с лашкане – не стана. Рекоха: гледай си моста, това тук е бебешка количка! Четвъртият се оказа часовникар: опита нежно, не успя. Петият – учен от село Радуй. И ученият от Радуй не го огря... Но се появи таксиметров шофьор, като излюпен от врабешко яйце; натисна бутонче, количката сама се сгъна. Рекох си, стана интересно, трябва да съм в шоуто. Намърдах се до Грета, като съсед, по-близък и от роднина – нали съм й носил десетлитровата бутилка с газта, млякото, картофите, знаем се и прочие!

  – Ей, Гретхен! Малкото има ли си зъбки? – Точно накива мазна въпросчета служат за приобщаване на всяка лепка към обекта на нейните мераци, обаче някой тежко ми диша в ухото: 

  – Марш оттук бе, келеш!

  Усещам как се отлепям от Грета и от икаруса и се озовах седнал долу, на тротоара. Решително си казах: "О, не! Ще се кача". И се качих. Този път в по-задните редици на напиращите от Комплекса на слепите. И тъй, носим се ние по улиците на Пловдив. И на всяка спирка участвам в епизод на одата "Опълченците на Шипка" от Иван Вазов. Дали съм щастлив?!... Ами че как! Момчета, това е животът. Животът е шоу. Бебчето го крепи железничар с мазна фуражка. Грета е на най-първата седалка. Ветрец играе в косите й. Шофьорът я попоглежда, любува й се. Количката я крепят трима, впили очи в хубавицата, и всеки очевидно е обиден на другите, видът му говори: "Тези тук какво ми се пречкат, за това нещо аз отговарям с живота си". 

  Поставянето на хубавицата на най-обдухваемото място бе ритуал. Отначало там се гуши осемдесетинагодишен инвалид от Втората световна война, покорител на връх в Непал, поради което му окапали ушите, а пък краката му заменили с дървени протези. Ветеранът-алпинист мрънка тези сведения с треперещ гласец на измръзнал в Непал. Слушат го тъпо и мълчаливо. Бръкна той във вътрешния си джоб и извади документ с подписа и печата на господин Президента и на кмета, че е почетен жител на София.

 

  – Като е почетен жител на София, каква работа има между нас и чий го дири в нашия шибан Пловдив? – вълнуват се.

  Инвалидът помоли да не го барат, ако му съчувстват като на топлокръвно още живо същество и човек със заслуги към отечеството. И не ги трогна... Вдигнаха го грубичко от най-проветривото място, тръснаха го като чувал жито върху яко напечена седалка и отвориха пътека на Грета. И Гретичка мина по пътеката като Афродита на излизане от морските вълни при остров Кипър. Гигант с бръсната тиква, татуировки и обеца на ушето колкото катинар от злато, като да бе близнак на Любо Чука, увисна откъм онази страна над Грета, откъдето някой би могъл спокойствието й да наруши. Туриха до нея количката и онези трима ахмаци все така не я изпускаха тази бебешка количка, чинно, раболепно приведени като теляци в банята.

  Любовта чудеса върши. Някой си е готов на Монт Еверест да се изкатери от любов, други на маймуни се правят. Един съсед, замаян от любовна треска, взе, че се ожени за най-грозния женски крокодил под небето и бе тъй заблуден и щастлив, смяташе, че светът му завижда. Гледах тези хора как по хубавицата се топят, а героят от войната, изкачил най-високия връх в света за прослава на България, не ги трогна. Пренесоха над главите си откачилия му се дървен крак, хвърлиха го като цепеница в лицето му и го зарязаха. Железничарят бръщолеви, плези се като тих идиот на бебчето. Жените го оглеждат с откровена неприязън: "Вай, завалла! Ама че мерак, ама че глупак!" 

  Какво се е случило по-нататък не знам. На спирката отсам Чифте баня нахлу тълпа тъкмо изкъпани гръмогласни, къносани щерки не на каменистия Непал, ами на Тъмна Индия. От сапуна и жегата порите им явно се бяха широко отворили – обилно ухаеше на плът и на гетото Столипиново, та скочих в движение; за една бройка да се утрепя.

  Следва   

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 18 mar. 2022

Илюстрации:

- Опасно влюбил се мъжкар.

- Икарусът бе преживяване.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.

** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (922.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (922.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    17 mar. 1992

ЗА ВРЕДАТА ОТ ТЮТЮНА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Животът е жив извън училището. Училището учи как да заобиколиш задълженията, как да изглеждаш заинтересован, когато не си, и обратно – да се правиш на непукист, когато ти пука. Врявата за място под слънцето иде от изгодата, или от голия интерес. Интересът клати феса, казват. Покажеш му морков, онзи с феса се засили с отворена уста да налапа моркова, и току-виж станал свой. Колко шеметни успехи се основават на този номер! Страдат за любов, а пеят мръсотии; отвън праведни, а в душицата си: църни караконджули. Онова, което рисуват с медени приказки, делата им го отричат. Договори подписват тържествено и със салтанат, за да ги нарушават тайно. Крадат и лъжат като за световно, а на площада плачат, че ги измамили и ограбили. Говорят ли ти за достойнство, внимавай! По-вероятно е да са търговци с достойнството и честта на нацията. България днес я защитават именно родоотстъпници, храненици на чужда ясла. За духовността кресливо страда вписалият се в системата неандерталец, само не и честният. Че достойният как да си позволи наглостта да прави клоунада с честта. Как? Животът е шоу за наивници.

  В часа на класа училищната лекарка, която вони на тютюн, влезе да ни обясни колко вредни са цигарите. Внесе огромно цветно табло на човешките вътрешни органи и го провеси на черната дъска. Показа ни откъде минавал пушекът, къде и как се натрупва катранът и как ни убива. Опъна и диаграма на раковите болести, показа ни бял дроб в стъклен буркан. Собственикът на дроба пафкал цигари, радвал се, че му е приятно да си се кефи, но никотинът му разбил здравето и един ден нещастният гушнал здравеца на път към гробищата. Преди да го заровят обаче, го изкормили и извадили скапания му бял дроб, за да послужи като нагледно доказателство за вредата от тютюна.

  Училищната зъболекарка внесе два слонски кътника от гипс: първият бил кътник на пушач, вторият – на човек, който свято си пазел здравенцето. Кътникът на онзи, дето пушел напомняше на запуснат селски гириз (кенеф).

  – Това ли искате? – блесна с фаянсова усмивчица на изкуствените си ченета. Върви между чиновете, навира ни гадния зъб в очите. Следим я притихнали и тя престава да се зъби, рече ни: – Виждам, че сте от здрави семейства и не ще посегнете към тоя бич на човечеството, знам си аз.

  – А който пуши, той от болно семейство ли е? – попита я Аначко от чина до вратата.

  Класната го смъмри да не пречи на двете лицемерки в бели престилки, училищната ни докторка и зъбарката с порцелановите ченета. Обаче тъй е при нас: не получиш ли отговор, пак питаш. Знам го защо попита, същите съмнения имам, и преди Аначко да потрети, казах:

  – Пък на седмия етаж в нашия вход на блока живеят семейство пушачи. У Друмчеви всички си тровят здравето с никотин.

  Жените в бяло се спогледаха озадачени.

  – Така е. Цигарите вредят – рече лекарката-пушачка.

И аз продължих:

  – Пуши куцият дядо Спас, татко му на професор Друмчев. Баба Марийка с перде на лявото око, тъщата на професора, и тя пуши. Нощем излизат да пушат на терасата им двете дъщери близначки Анка и Панка. По-малкият им брат Весо, и той. Петмесечното им бебче кашля като дърт тютюнджия. Само Иво, синът у Друмчеви, не пуши. Понеже е непушач, ходи да спи при кака Лалка. Жена му го нарича негодник, смята, че Ивайло й кръшка, а не разбира, че той е развил алергия към нея, защото не понася никотина. Друмчеви сами си копаят гроба с тези цигари. И тате една сутрин каза на мама: "Жено, слагай кафеварката да му ръгнем по още един пирон в ковчега".

  – Нима вашите пушат? – приближи лекарката. Понеже в ръцете й е онзи гипсов зъб и лошо ме гледа, отвръщам:

  – Пушеха преди Десети ноември, госпожо! Сега вече не пушат.

  – Че каква е разликата? – надвеси се над мен.

  – Ай! – хлъцна класната Кавръкова. – Туй е нещо политическо.

  – Не, госпожо. Казаха, че парите не стигат вече за ядене, та ще оставят цигарите да си ги пафкат хората от СДС.

  – Ще ти дам аз едно СДС! – И Кавръкова запляска с розови ръчички: – Тихо, дечица! Ти-и-ихо! Грешиш, Ламски. Седесарите-цигарите, няма връзка между тия две неща!

  – Ах, госпожо, един наш познат от далавери с тютюна при царуването на СДС завод си построи. Много хубав завод за хиляда работници, нима това е лошо! – Не иска и да чуе за онзи Теодор Димитров**, който дереше глас през пролетта и лятото на 1990 г., за да докаже как го е яд на комунистите, размахваше юмрук по митингите в Пловдив и даваше тон на тълпата да реве: "Смърт на комунистите!" – докато си уреди местенце с добри изгледи за кяр от борбата за демокрация и за европейски духовни ценности. След това г-н Теодор престана да се дърви на комунистите, престана юмрук да клати над благообразната си достойна физиономия. И престана да държи речи. Бизнесът с тютюн е сериозно нещо, не се нуждае от площадни страсти.

  Тропна с крак госпожата, като посегна да ме зашлеви; но се наведох, и тя си навехна ръката. Превива се тя от болка, а аз избягах в коридора. Гипсовият макет, диаграмата за рака и скапаният почернял бял дроб в стъклен буркан събудиха див интерес у нас. На следния ден всяко храбро момченце мъкне в ученическата си чанта пакет цигари. Фукаме се ние, а момичетата ни се възхищават: "Ау-у-у, какви печени мъже!"

  Животът е велик в голотата си, приятелче. А махни джуфките, и какво остава! Голи, жените губели своя чар. Ето защо прикриват кое-що. Пък древните елини ваят телата голи: философи, държавници, богове, спортисти, военноначалници... А може би то не са тела, а мечтите за онова, което може да е човек. И кое е по-важно, питам: илюзията за онзи, който в Жан-Виденовата зима насъскваше гневния народ, обградил Храма на демокрацията, или жалката истина, че в олтара на същия този храм се договаряше с вълците за властта***. 

  Следва      

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 17 mar. 2022

Илюстрации:

- Пушенето е вредно за вашето здраве.

- Двама велики мъже на демокрацията.

–––

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949

*** Вж. https://www.facebook.com/alarmanews/posts/935847656588441/ Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (921.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (921.)

  Три удара от нож получи/ и паднал отстрана, умря... – Федерико Г. Лорка (1898-1936), из баладата "Смъртта на Антонио ел Камборио"

 

    08 fev. 2008

СМЪРТТА НА ЕЛ БУЛГАРО 

С труд за цял сезон спечели някакви пари Валери,

но край пътя са се сврели трима цигани в ръжта –
чакат го оттук да мине, връщайки се от роднини,
стиснали невъзмутимо камък, пистолет, кама.

Камък първият ще метне, вторият с нож ще го светне,
третият ще го простреля с верния си пистолет;
щом от мъртвия побегнат, в хан крайпътен ще поседнат 

плячката да си поделят, ако имат пак късмет.

Първият ще купи булка, вторият – добра цигулка,
третият ще се сдобие с инкрустиран кларинет;
ще поемат за чужбина нейде, както са си трима,
и за пиене ще имат всичко да им е наред.

Мрак се спуска от небето. Глъхне във печал селцето,
трима цигани там дебнат в плен на своите мечти.
Ех, Валери! Де намери да замръкнеш сам, човече!
През полето не минавай, зло да те не сполети.

Като няма кой да пази от убийци подли, разни,
друго и не ти остава, ти свещица запали –
Богородица с Исуса да те брани от погнуса,
щом от младото ти тяло кръв и пяна завали.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 mar. 2022

Илюстрации:

- С малката Надя през февруари на 1976 г.

- Гойя (1746-1828), Млекарката от Бордо.*

 –––

* Франсиско Гойя, хроникьор на войната, 

вж. https://kultura.bg/web/%D0%B3%D0%BE%D1%8F-%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8C%D0%BE%D1%80-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0/ Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (920.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (920.)

   Нямам ли любов, нищо нямам, независимо какви богатства, слава и почести са ме споходили – защото без любов съм най-нищият на планетата, която е всъщност наш дом и накрая всички ще се приютим под гробищната трева. – Аноним (1947)

 

    22 maj 2007

ИСТОРИЯ НА ЛЮБОВТА 

Вали над Брест*. И тази нощ вали…
Аз никога не съм бил точно в Брест;
и ти във Брест не си била, нали;
защо за Брест говорим точно днес?

Там минал в ден дъждовен Жак Превер.
Било военно време... съсипни.
Блестели покривите в мрака чер.
И двама се целували. Сами…

По фронтовете в шепа свили фас,
войниците бленували за дни,
такива мирни дни, като при нас,
когато с теб си бъбрим, Ирини**.

Не знам над София дали вали,
порой над Пловдив тъкмо се изля:
липата под балкона ми шуми –
отцежда ситни капчици лила.

Лилав се ширнал моят хоризонт,
сред облаци провира се луна
и аз като войник на онзи фронт
от фаса си подръпвам светлина.

Във рокля алена изгря за миг
под струите на мартенския дъжд,
тъй крехка, че Гранитният войник
на хълма поклони се като мъж

пред твоята осанка на жена –
забързана, измокрена, щастлива,
и аз усетих в себе си вина,
че в този миг при някой друг отиваш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 15 mar. 2022

Илюстрации:

- Да твориш, значи да си влюбен.

- Войнишкият символ на Пловдив.

–––

* Текстът е посветен на Сончето Пехльова – EIРHNH, писан под влияние на Жак Превер.

"Барбара" е може би най-разтърсващата военна поема на французина Жак Превер (1900-1977), посветена на дъждовен спомен от фронтовия град Брест по време на Втората световна война и влюбените двама, чиято любовна магия е най-красивото преживяване, по-силно и от смъртта.

     Спомни си Барбара
   валеше дъжд над Брест от сутринта
   и ти усмихната вървеше
   сияеща и мокра и весело ти беше
   под тоя дъжд

   Спомни си Барбара
   валеше като из ведро над Брест
   Аз срещнах те на улица Сиам
   усмихваше се ти
   и аз ти се усмихнах сам
   Спомни си Барбара
   не те познавах аз
   и ти не ме познаваше
   Спомни си
   спомни си оня дъжд тогава
   недей забравя
   Един укрил се в безистена мъж
   извика името ти изведнъж
   о Барбара
   и ти към него хукна през глава
   сияеща щастлива с мокра рокля
   и хвърли се в прегръдките му мокра

   Спомни си Барбара спомни си за това
   и ми прости
   че без да се познаваме говоря с теб на ти
   На ти говоря с всички които ги обичам
   макар да съм ги зърнал един-едничък път
   на ти говоря с всички които се обичат
   макар и да не ги познавам лично
   Спомни си Барбара
   недей забравя
   дъжда и мъдър и щастлив
   по твоето лице щастливо
   над тоя град щастлив
   дъжда над залива
   над Арсенала
   над кораба от Уесан

   О Барбара
   каква ужасна гадост е войната
   къде ли си сега и ти самата
   под тая сприя непрестанна
   от кръв от огън и стомана
   И онзи който цяла в прегръдка те побра
   тъй влюбен и щастлив
   дали е мъртъв днес или е още жив

   О Барбара
   вали проливен дъжд над Брест
   тъй както някога вали и днес
   но не е същото сега е тъжен ден
   дъждът ужасен мрачен и студен
   Това не е дори и урагана
   от огън кърви и стомана

   Връхлитат само облаци небето

   озъбени ръмжащи псета

   които мократа си козина над Брест

   разтърсени отърсват

   и глутницата им далече някъде се пръсва

   за да умре далече някъде от Брест

   от който Брест и помен няма днес. 

Превод на Валери Петров (1920-2014). 

** Група озлобени нещастни хора – пришълци в моя роден Пловдив, не проумяват простичката истина, че на втория по височина хълм в града се издига символ на честта и достойнството на обикновения войник, жертвал живота си, за да отърве света от нацистката чума. За мен каменният руски войник над Бунарджика е памет и за моя мил баща, 22-годишен завърнал се от касапницата с орден за храброст и как той не обичаше да си спомня за войната, та с усилие съм вадел епизоди от преживяното покрай реката Драва през март на 1945 г. в сраженията с нацистката армия, когато от лекокартечната им велосипедна рота от шестдесет българи оцелелите са малцина. Бел.м., tisss.