Фьодор Михайлович Достоевски е руски писател-публицист със силна нравствена струя. Ето на български – роден език на Иво Инджев, Криско, Милко Калайджиев, г-жа Цецка Цачева, Цветан Цветанов, Бойко Борисов, фрагменти от може би най-странния в скромността си руснак!*
01 maj 2016
ЗА НЯКОИ НЕЩИЦА
А известно е адвокатът какво е; адвокатът е съвест под наем.
Аз съм рожба на века, дете на неверието и съмнението от раждането си до днес, че и (зная го) до гроб. Какви страшни мъки ми е струвала и ми струва сега тази жажда да вярвам, която крепне в душата ми толкова повече, колкото повече намирaм в себе си обратни доводи. И все пак някога Бог ми праща мигове, в които съм напълно спокоен и в тез мигове обичам и виждам, че и мен ме обичат; тъкмо в такива мигове изградих за себе си такъв символ на вярата, в който всичко е ясно и свято за мен. Символът е много прост: да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И не само че няма – казвам си с ревнива любов, но и не може да има; нещо повече: ако някой би ми доказал, че Исус е извън истината и истината наистина се окажеше извън Исус, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината.
Ако един народ не вярва, че истината е единствено у него, ако този народ не вярва, че единствено той е способен и призван да възкреси всички със своята истина – той тутакси престава да е велик народ и тутакси се превръща в етнографски материал... ("Бесове")
Искаш ли да победиш целия свят, победи себе си.
Да можеше тъй да стане, всеки от нас да опише всичко за себе си, ала така, че да не се притеснява да изрече не само онова, дето не смее да каже и за нищо на света няма да каже на хората, и дори не само онова, дето не смее да каже дори и на най-близките приятели, но и онова, дето не смее да признае дори пред себе си... тогава по света би се разнесла такава воня, че всички ще се издушим. ("Унижените и оскърбените")
Атеизмът е произлязъл от Римския католицизъм. ("Идиот")
В истински любящото сърце… или ревността погубва любовта, или любовта убива ревността.
Великодушното сърце може да обича от състрадание. ("Унижените и оскърбените")
Времето е отношение на битовото към небитието (отношение на материалното към духовното).
Втората половина на човешкия живот обикновено се състои само от натрупани през първата половина навици. ("Бесове")
Глупак, който съзнава, че е глупак, вече не е глупак. ("Унижените и оскърбените")
Да се влюбиш не значи, че обичаш. ("Братя Карамазови")
Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не проумява, че истинска сигурност за човека не е в личното му самотно усилие, а в общата ни човешка цялост. ("Братя Карамазови")
Животът е разбираем само ретроспективно.
Животът е пълен с комизъм и е величествен единствено в своя вътрешен смисъл.
Когато човек достигне щастието, няма да има повече време, защото време няма да му е нужно. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума. ("Бесове")
Красотата ще спаси света. ("Идиот")
Много хора са честни само защото са глупаци.
Може би е по-добре, че хората наскърбяват: поне избавят другите от нещастието да ги обичат.
Не бива да обичаш онова, което не познаваш.
Нещастието е заразно. Нещастните и бедните трябва да странят едни от други, да не се заразят още повече.
Няма нищо тайно, което да не е станало явно.
От жалки истини безброй по-ценна е лъжа, която възвисява. ("Бесове")
Папата заграбил Земята, земния престол и хванал меча; оттогава всичко тъй върви, към меча вече прибавиха лъжа, измама, лукавство, фанатизъм, суеверие, злодеяния, заиграли са се с най-светите, най-чисти, най-простодушните, най-пламенните чувства на народа и са започнали всичко-всичко да разменят за пари и за мизерната си земна власт. ("Идиот")
Истинската правда винаги е неправдоподобна... За да стане правдоподобна, трябва да й се притури малко лъжа. ("Бесове")
Радвайте се на живота, не на неговия смисъл.
Римският католицизъм е по-лош и от безбожието. ("Идиот")
Римският католицизъм не е вяра, а продължение на Римската империя. ("Идиот")
Само покаянието си да не изоставяш, и всичко Бог ще ти прости. А няма такъв грях, не може и да го има по цялата земя, който грях Господ да не би опростил на истински покаялия се. И не е в състояние човек да стори грях дотолкова голям, че да пресуши безбрежната любов Божия. Нима е възможен грях, който да превиши Божията любов! ("Братя Карамазови")
Социализмът – както и неговият събрат атеизмът, е произлязъл от отчаянието, като противостоене на Западния католицизъм в морален смисъл: за да замени изгубената морална власт на религията, за да утоли духовната жажда у закопнялото човечество и го спаси не с Христа, а пак с насилие. ("Идиот")
Умната жена и ревнивата жена са две различни неща.
Човек е нещастен, защото не разбира, че е щастлив; затова. ("Бесове")
Какво е адът! Страдание, че повече не можеш да обичаш. ("Братя Карамазови")
Живейте просто. Не нанасяйте никому вреда. Не завиждайте. Нека съмненията да ви пречистват, не да ви носят безсилие. Посветете живота си на красивото. И творете заради съзиданието, не за признание. Отнасяйте се с ближния като с откровение. Преобразявайте миналото, забравяйки миналото. Давайте на света ново. Изпълвайте тялото си с любов. Бъдете енергия на любовта, защото любовта одухотворява света. Където е любовта, там е Бог. – Из притчите на Цар Соломон (1011-928 пр.н.е.)*
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BD & https://kerchtt.ru/bg/carica-savskaya-portret-potomki-caricy-iz-efiopii-v-arabskoi-literature/ Истинското
й име не е известно. В митологичната история за
Изида се знае, че принуждава богът Амон Ра да й каже името си, за да
придобие неговата сила. Затова древните хора не са смеели да назовават с истинските
им имена главните божества. Да не се знае коя е Савската царица е твърде
странно, щом е имала специално място в сърцето на Соломон. Според някои автори
стиховете на "Еклесиаст" в Библията (размисли за смисъла на живота,) и "Песен на
песните”, описваща духовно плътската любов, са излети именно за нея. Трябва да
се има предвид, че Соломон е имал достатъчно жени от всякакви народности, от реални съпруги до наложници. Преситен от богатство, власт и женски ласки, той не би могъл да различи красотата на една жена, ако тя категорично не се е отличавала от всички останали. Бел.м., tisss.
Да обичаш или да си влюбен е като дишането и сърдечния ритъм, като плуването в река – нужно ти е да се отпуснеш, да не правиш планове, защото плановете объркват любовната магия. Където има планове, няма любов. Любовта ли? Ами това е вятър и мъгла, ала какъв разкош е илюзията за хармония с любимия човек! – Аноним (1947)
29 uni 1991
ОБИЧАМ...
Обичам, бродейки среднощ, да гледам звездите, паднали тъй ниско в перчема ветровит на небосвода, блестящи капчици втвърдена кръв...
И тъй в сумрака на живота, прониквайки в душата на народа, сред мрежата от нервни влакънца, сред зимата на преходност и глад за истина, сред снопове лъжи, една източена на връх антена съм.
В каква провинциално кротка вечер откривам гласовете ви, приятели, с които никой тук не ме е запознавал!
И сам пред сънната артерия
високо горе, там, под онзи Млечен път сред плътно лепнещия студ на Космоса, усещам – лекичко ме притеснява, че даже и сами не знаем кои сме, какво за себе си с любов да сторим.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 08 fev. 2022
Илюстрации:
- С Мимата – когато едва прохождаше.
- С Галя Донкова, хем без предвземки.
___ * От сб. "Кардиф", самиздат 1997 г. в тираж 300 екз. Бел.м., tisss.
Хуморът е преди всичко израз на нацията: както трикът е народен похват, и самият хумор е един вид трик. Фактът, че шегата е привилегия на социално низшите класи, е велико древно явление. Начевайки от латинската комедия, това винаги е беден човек, който се проявява като майтапчия. Господ бог не може, просто няма как да е смешен, ала неговият слуга има невероятен усет към смешното. Майтапчията е беден човек от народа. Швейк – ами че това е нацията. Сякаш откъм низините дочуваме страхотният, шокиращият кикот на Историята. Смехът, това е човеколюбива материя, а хуморът е най-човеколюбивото сред човешките умения. – Карел Чапек (1890-1938)
7 uni 2001
ГОСПОДИН ПРОКУРОРЪТ НА РЕПУБЛИКАТА
Из "Историйките на ученика Ламски"
Развали се карето, че едните само падаха: хем колкото повече падат, по-заядливи стават. И като нямаше други желаещи да си премерят силите на белот, хванаха се на мухабет. Ние, хлапаците от блок 243, попиваме какво си бъбрят бащите и дядовците. Хихикаме, побутваме се с лакти; любопитно е как възрастните си придават важност. Заговориха за някой си Иван Татарчев*, и съседът Манчо, ни в клин-ни в ръкав, рече:
– Абе, ти виждал ли си котка, дето не гони мишките?
– Де го чукаш, де се пука! – викна Гочев Инженера от осмия етаж. Гочев има булонка на двайсет години, а жена му Леля Линче е кривогледа и малко куцичка. – Говорим за прокурора на Републиката.
– Анджак де! За това говорим.
– Какво искаш да кажеш? – изсумтя баща ми хлебарят Тотю. Беше слязъл и той долу като никой път в абонатната за парното на двата от четирите входа на блока.
И Манчо разправи за любимия котарак на някой си Васко Петров, ама не оня Васил Петров, зализания с олио мазен певец, дето само се прави на Франк Синатра, ами за уважаван шивач от Кичук-Париж. Животното си Петров хранил с мръвки от близката транжорна, та котакът на Петров до такава степен затлъстял, станал тежкоподвижен, че не успявал сам да се изкатери вече и до леговището си на вехтия диван. И понеже шивачът имал ишиас – трудно ставал от стола си пред шевната машина, сложил му кашонче, та да може мъртатотът** до леговището си да се добере. Висял му коремът като на бременна котка. Като се разхождал по дворчето край улица "Скопие" в Кичук-Париж, врабците върху муцуната му се боричкали, за гнезденцата си от опашката му пухчета си скубели. Ей го самия разказ по-нататък...
– За да не го гледа как се мъчи, булката на шивача Петров отнася мъртатота ленив у роднини в градеца Вълчедръм, Михайловградско – прекръстено на Монтанско. Там, под хамбара с брашно и трици, им се навъдили и се разплодили мишоци ей таквизи, като дланта ми големи, с дълги опашки. Тия ваджии са досущ циганите, родени само за бели и веселба. И пускат, значи, ловеца от нашта улица "Скопие" в Кичук-Париж да уплаши мишленцата-а-а-а...
На това място от одисеята на котака на Петрови Манчо посегна за цигара. Подадоха му огънче. Смукна той блажено, опъна се назад и продължи:
– Животното обаче да излезе миролюбиво, сговорчиво, такъв му бил характерът по джинс: прескачал се с пакостниците не като ловец, дето до дупка би преследвал мародера вагабонтин, ами като дебел плъх с палавите си по-дребни приятелчета. За природните ловци, като белки, златки и лисици, дето застрашавали мишия рай, инак мъртатотът бил звяр. Та зарад него асъл ловците – белки, златки и лисици, зарязали опосканото градче Вълчедръм, Михайловградско, пардон! – Монтанско. Цял ден си се изтяга котаракът, нощем лочи от овчето мляко в долапа. Разхождал се като същински паша, наобиколен от мишата компания. Мародерите го имали за свой, от друга страна обаче, гадината води жестоки схватки с природните ловци.
– Надушили са мишата пикоч и мишите барабонки и затуй са се навъртали тъдява – хладно отбеляза тате.
– Ами че той мишлетата и плъховете вардил! Понеже длъжността му щатна, пречи на истинските ловци. Гризачите на градеца Вълчедръм хоро танцуват и денем върху софрата. Видели се онез ми ти наплашени вълчедръмлии в чудо.
– Само не схващам какво общо има таз работа с господин Иван Татарчев – до ушите захилен, намигна Теню Лавкаджията от съседния вход, дето скришом търгува с печен слънчоглед и ментови близалки в училищния ни двор: допълва мижавата инвалидна пенсия, вече бил супер-заможен, фукал се пред трите знойни вдовици с плетките им на пейките пред блока.
– Той Татарчев не е лош човек – меко рече тате.
– Че кой ти говори за Татарчев?! – възмути се Манчо.
Но баща ми не можеше вече да се спре:
– Четох, че Татарчев обича котките. Без господин Татарчев ний сме заникъде. Да не е той, изгубени сме ний! Гадът и ушите ни ще изяде. А я глей сега, къв ред има у нас.
– Да, бе... Ред! Не те връхлитат накуп, а един по един те цакат. Първа инкасаторката за тока, после оня муджахетдин, брадясалият, дето ти изчислява данъците, таксите и глобите; и аптеката те обрънза месечно сто кинта за илачи. Не дай, Боже, по-яко да се разболееш и да тръгнеш по дофтори! И ако още си въобразяваш, че си се отървал от грабеж, от взломаджии, щом господин полицаят окошари бандюгата, кой го пуска на свобода, а? Кой? – обади се глас от най-тъмния ъгъл зад тръбите за обратната вода.
– Ми като е такъв законът! Па и щом са се покаяли, от къв зор да ги задържа? Има грешка, има и прошка. И в Библията го пише... Пък и кой храни бандюгата в пандиза – нали на наш гръб лежат! Доста са ни братчедите, дет напоследък бясно се наплодиха, да ги храним, да им плащаме масрафа. Добре прави той, че ги пуща. Знае си работата!
– Хай, сопри се бре, Тотьо! Леле, че расист се извъди!
– Ама аз обичам Мангасарянови – рече тате. – Ей на, честен кръст, готов съм и гъза им да цалувам, и каквото ми разпоредят, щото Мангасарянови тоже имат права.
– Ма вий срещу Татарчев ли сте? – изхълца мълчащият до този миг с тестето карти Темелко. От някогашния занаят му останал прякорът Темелко Тапицера.
– Що питаш? – обадиха се двама в един глас.
– Не, бе-е-е. Не питам! Ма бандитите са докачливи, ще знаете. Та викам: Ай вече да сменим плочата! Тоз шлагер се изтърка.
– Чакай! Нали сме вече демокрация? Ний нямаме ли права! – викна патетично, хем и женствено Гочев Инженера.
Докато ломотеха тъй един през друг, отведнъж млъкват. Сега се чу как от тръбата в избата, дето сме се заврели, се процежда помия. Някоя чистница от етажите над нас мие застоялата чорба от наложеното в пластмасов бидон зеле и тук всичко завоня на свежа пръдня. А навън от осем сутринта бучи музика. Вие кларинет, зурна пищи, три тъпана здраво лумкат и въздухът отдолу, в абонатната на метър под земята трепери. Дрезгави мъжки гласове на развален български канят за веселие, ядене, пиене, песни и танци народа. Певачката им пери нокти, върти ханш, пее за любов; чуваме как тежко диша в микрофона. Мощната усилвателна уредба разстила над Горнотракийската ни низина гордото "Шабана, амуджи! Йех-йех, евалла, ашколсун! Машаллах!" Монтирали естрада, опнали шестнайсет маси с ядене и пиене. От китното Столипиново прииждат многолюдни тълпи със златни зъби и гердани, целите в копринени дантели и атлаз, и скъпи кожи. 24 май е. Така празнуват сюнета на някое тригодишно момченце. Резнали му пишльока на юнака, и за тях то е повече от нашия Великден.
От другия ъгъл на жилищния блок друга сюрия се задава. Ечи възбудена, нахакана неразбираема реч. Преметнати през дългите три метра саръци, носят юргани, рокли, килими, възглавници с щамповани ориенталски мотиви и пейзаж с полуизлегнала се хубавица край фонтан с пауни и лебеди върху фона на снежни планини. Светът нека види чеиза, демек, да узнае колко е заможен родът на момата. Тя сега е в бонбонено розово от глава до пети, тъй я изрисували, че под пластове мазила едва се разбира, ами това е девойче, всъщност още дечко. Три дни се точи тяхната сватба: всеки ден булката в нова дреха превеждат по улиците: розова, пембяна, снежно бяла. Рев на възхищение "въздуха разпра", ето че по мощните 150-ватови тонколони на завален български ни се заобяснява кой какво дарява. Една дарява цял потник с английския му надпис "Freedom!" (Свобода!), друг – две възглавници атлазени, третият – този ще да е кумът: та ето, кумът дарява само някакъв си мерцедес с шест еднакви цифри на регистрационната табела. Клечим в полутъмното мазе ние, изпъваме шия, заничаме през зацапания прозорец на абонатната какво пиршество на щастието се точи отвън. Умълчали сме се като ремсисти пред разпит, като партизани преди да ги изведат на разстрел за назидание и поука, че с властта не бива да се спори.
– Стреля се бе, Гочев – обажда се притеснен Стоян Обущаря, дето живее два етажа под нас и по цяла нощ след работа в приватизирания вече частен завод женицата му, нисичко невзрачно същество, трака на шевната си машина сая за обувки и сандалки, предназначени за чуждия пазар нейде на майната си. – Ами да, стреля се, и по-харно да си траем. То, че вече сме демокрация, две мнения няма, ама ония там, сватбарите оладжак, ходят въоръжени. Пък ний тук сме си баш по бели гащи, живи обречени да бъдем щастливи. Гледай в парлюментя депютатите как се джанкат. Отде да им знам спатиите! Може за парлама да се джанкат. А тук сме война! Току-виж стане напечено. ония, както са с ножове и патлаци, тръгнат ли ни по апартаментите, кой ще ги спре?
– Ами! Не бери гайле, че ний и тъй сме загинали – рече сакатият Калин Майсторов, някогашна слава на изтърбушения ни завод за електроника. – На депутата таквази му работата. Бори се със зъби и нокти, кавгосва се.*** Инак след театрото пак по братски с другите депютати България си делят като шоколадова торта. И мислиш, че за теб се борят, заради черните ти очи?! Я си го избий от акъла!
– Нямах предвид госсин Прокурора. Ами че аз него много си го уважавам. Че малко говори, ама все на място. Асъл патриот! – разпали се Манчо. – Разправих ви за оназ котка, че и тя се изражда, камо ли па ний?
– Бе, нека съм аз край тавата с мръвките, пък нека ми е зле! – развълнува се моят баща, хлебарят Тотю.
Останалите мълчат, забили нос в цимента. Стискат празните бирени стъкла, сякаш дремят. Седмина са с наш Тотю. Четиримата станаха да си вървят. Единият трябвало да провери дали не му е уврял бобът, дето го турил на тих огън да къкри. На другия жена му го чакала на телефона да й се обади в село Дивотино, Пернишко. Третият се затюхка, че изкарал пуйката на балкончето, дали не му опасла магданоза. Четвъртият бе Гочев. Гочев честно си призна, че го е шубе, хората на Иво Карамански мернал да се мотаят тъдява между сватбарите.
– Ей го на! Заведението му е на другото кюше на блока. И той е хубав човек. Чувал съм, приятно пее. Обаче най-добре ще е да си се прибера аз у дома при жената. Сега въртят латиноамериканския сериал по телевизията, "Дързост и красота" ли беше или "Робинята Изаура", обаче с много поучителен сюжет и разкошни артистки. Тъкмо ще разбера щерката на Дон Гонзаго от кого тоя път е пак бременна. Крайно поучителна история, да-а, страхотна! Ще погледам нежни жени, особено главната героиня Алисия Хуйевана. Няма смисъл човек да се завира в осмърдяното на лайна и помия кирливо мазе, в шибаната абонатна. Човек трябва по-така, по-философски да гледа на нещата от живота. Всичко тук е временно. Го-оляма работа, че сме паднали на белот тоя път! Следващия път ний ще сме победителите. Тъй де, играхме, квото играхме, начесахме си за таз седмица крастата. Айде, чао! – И се затича нагоре по стълбите към Света на светлината и на циганската чалга. Прескача стъпалата през едно - през две, хили се, закрил уста с длан: – Всъщност, аз съм за демокрацията, за правата. А инак добре си живеем. Всъщност, на нас хич... ама хич не ни е зле.
При излизането му, когато отвори за миг тенекиената врата на мазетата, блъсна ни звуково цунами от пиршество, гюрултия, нахакана реч, както и гласът на говорителя, продължаващ гръмко да известява кой с какво дарява младоженците. Отсам врявата, която се вихреше в този същия Ден на Кирил и Методий, Манчо замислено рече:
– Щастлив е Гочев. С него в един и същ цех работехме. Едно време другарите не го приеха в БеКаПето, и взе, че спечели. Що молби подаваше завалията! А сега се пише радикал-демократ. Апселютен балък! Ако Гочев е радикал-демократ, аз съм Римският папа Инокентий Смоктуновски.
Тези Манчови думи дадоха повод на Тотю да подхване историйката за личен авер на Саддам Хюсеин, биг-шеф на местната ни клиника, тип расово пазарджишко говедо, което лани нахъсано се пердашеше с юмруци пред камерите в залата на парламента.
– И нему нявга не уважили молбата да се влей в червените стройни редички, а пък сега ела го глей как нагло се пъчи, докато асъл партийците масово получиха амнезия, елементарни неща им се изтриха от паметта. Обиждат се, като им речеш "комунисти". Ей таквиз несъзнателни елементи шъ й такова мамата на хубавата партия! – Завърши с грейнали от просветлението зъркели.
Внимателно го изслушаха. Огледаха го от върха на темето до съдраните му патъци, нахлузени на бос крак, пак умно огледаха от патъците до веждите този новоизлюпил се Цицерон, па измучаха нещо нечленоразделно и положително. А не стана ясно като как хлебарят оценява работите. Добре ли е, че гние партията на обновените партийци или не е добре, добре ли е, че пазарджишкото говедо се намърдало сред депутатите или не е дип добре? Може би това беше номерът: да излееш каквото ти се насъбрало на душата, хем да не рече някой прилежен доносник, че зееш срещу силните на деня.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 07 fev. 2022
Илюстрации: авторът.
___ * Иван Татарчев (1930-2008), вж. https://blitz.bg/article/9035
** "Мъртатот" баща ми Кирил (1922-1983) от Харманли наричаше мързелив дебел котарак.
*** Като депутат по времето на ОДС грамадният Илия Баташки (1960) от пазарджишкото село Дебръщица се засили да показва мускули на Йордан Цонев заради негово изказване. Квесторите обаче предотвратиха саморазправата. "Тренирал съм 11 години борба, щях да го набия" – ядосваше се Баташки. Пак по същото време Баташки се наежи и срещу Иван Куртев, закани се да счупи телефона си в главата му, но квесторите спряха и този опит за бой. Вж. "Депутати-хулигани", https://www.168chasa.bg/Article/4651030 Бел.м. tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (887.)
.jpg)
