ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (883.)
Хуморът е преди всичко израз на нацията: както трикът е народен похват, и самият хумор е един вид трик. Фактът, че шегата е привилегия на социално низшите класи, е велико древно явление. Начевайки от латинската комедия, това винаги е беден човек, който се проявява като майтапчия. Господ бог не може, просто няма как да е смешен, ала неговият слуга има невероятен усет към смешното. Майтапчията е беден човек от народа. Швейк – ами че това е нацията. Сякаш откъм низините дочуваме страхотният, шокиращият кикот на Историята. Смехът, това е човеколюбива материя, а хуморът е най-човеколюбивото сред човешките умения. – Карел Чапек (1890-1938)
31 jan. 2000СЪРБИТЕ, МАКЕТАТА И... ТЯХНАТА МАМА Из "Историйките на ученика Ламски"
Хуморът е преди всичко израз на нацията: както трикът е народен похват, и самият хумор е един вид трик. Фактът, че шегата е привилегия на социално низшите класи, е велико древно явление. Начевайки от латинската комедия, това винаги е беден човек, който се проявява като майтапчия. Господ бог не може, просто няма как да е смешен, ала неговият слуга има невероятен усет към смешното. Майтапчията е беден човек от народа. Швейк – ами че това е нацията. Сякаш откъм низините дочуваме страхотният, шокиращият кикот на Историята. Смехът, това е човеколюбива материя, а хуморът е най-човеколюбивото сред човешките умения. – Карел Чапек (1890-1938)
31 jan. 2000
СЪРБИТЕ, МАКЕТАТА И... ТЯХНАТА МАМА
Из "Историйките на ученика Ламски"
Снощи у дома пак цъфна чичо Станчо. Картоиграчите долу, пред блока блъскат по паянтовата маса от краден гетинакс и ехти като бойния вик на индианско племе: "Ха, дай коз! Играй пика бе, таратончо, къде зяпаш!... Нямам пики бе, ахмак!" и други от този сорт. Тате предпочита по-кротките игри – без предизвикателни жестове и пиперливи думи, без на висок глас изквакани интимни пожелания към майката и женската рода на опонента; обича наш Тотю, например, да си пийва ракията с млечна салатка у дома, а сега, като се появи компания, плува шкембето му из кухничката, докато сам наряза салата от кисело зеле с пипер и олио и наля плакнатите чаши.
У дома подир вечеря гледаме телевизия. Няма пари за други забавления, та кесим пред "тилювизоря", както освен чичо Станчо казваше и баба ми Ламберия от Пльоковица. Мама и леля ми се изнесли на женска седянка у съседката. Отмъкнаха половината кекс, дето го приготвиха специално за тяхната женска конференция, а леля кри под мишница половинка ликьор: озърташе се като крадец, когато се заизнизваха от къщи. Не й беше чиста работата, такава една гузна. Щипна ме и с фалшива усмивчица рече:
– Ти, Ванчо, си добро момченце, нали!
– Ами да, лельо.
– А бе, тез жални завалии, нашичките макета отвъд границата що пак се дървят на гусин президента? – без да се размотава, веднага с влизането си отвори уста Станчо. – Не стига, че полвината ни Пловдив е фрашкан с българи от македонския корен. За останала България не знам, ма тука са си македонец до македонец. Имали сме нявга приказка: македонката кога види, че родила мъжко, плесне го по кратуната, па рече: "Ай, мама, въри, маминото, министър на България да ставаш!" Та и затуй кратуната на македонеца оттам си е приплесната откъм темето.
– Македонец беше министър-председателят Антон Югов. Полвината ни писатели – македонци. Паисий какъв е! Нали македонецът Паисий рекъл за неразумния българин! – Тук Станчо се закашля от възбуда, яд или кой го знае от какво. Беше се зачервил, ръкомаха, кокори се като слънчасал. – И Татарчев, казват, бил момче-македонче. Джинсът му от град Ресен – угрижен рече тате. – Туй е главният ни прокурор на републиката, бе, най-важният в державата подир, па даже и върху, господин президента.
– Ама аз не казвам, че наште макета са кофти хора. Чудно ми е само що толкова се таралежат на господин Пешо Стоянов. Той нали им рече, че ги признаваме за держава! Само езикът им, таквози, дето си е български, па и мурафетите им – ачик български, па и простотията, и инатът са си наши родни, български. Наша ли е вината? Нещо като с кораба, дет потъвал, се получава: до гуша сме се закиснали в лайната, обаче байрака спасяваме! Ма тях албанецът с оная си работа харно ще ги нареди, като им напълни державицата с онез ми ти зли албанчета. Тогаз ще ги питам що тръгнали с нас да се джанкат за Българската ни история и за Българския ни език!
– Не си го разбрал. Господин Стоянов им рече, че и българския им език ще наречем македонски, само да мирясат сърбоманите отвъд границата – рече тате, като свидливо се бърчи, докато долива от сливовата.
– Ми тогаз кво щат още, кво ни се дървят иззад границата? – сладичко примлясна Станчо, поемайки пълната догоре чашка.
– Искат половин България да им резнем и на тепсия да им я поднесем: Папай, Гуджо, мръвки! Това са то, старите мераци на братята сърби, не знайш ли? Ай наздравичка и да живей България многострадалная, дето всеки посяга да я бъзикне, па да си я оноди, как му текне на ум!
– Какво значи бъзикне? – рекох, защото бъзика в махалата казваме, кога момък бърка под полите на момиче, като го пощипва оттук и оттам, а пък то пищи, вие се като змиорка и се кикоти.
– Емчат ни се, пишат се обидени нещо, кой ги знай що! – рече Тотю.
– Шубето е голям страх. Затова е пищенето. – Станчо засука с две ръце мустаци тъй, че краищата им войнствено щръкнаха. – Пък най-тъжното е, че са българи, мама му стара. То пази, Боже, от свой, дето от батака си го вадил! Някога, га не смееше никой да им признае державицата, кой ръка им протегна, а? Гъркът ли?!... Че гъркът не се ли кани и сега да им стъпи на врата? Ама тя нашта нали я знайш каква пък излиза! Ако се счепкаме с паликаретата, че бъзикат нашта Македония, лошо. Българийката – хептен опоскана, войската ни е храбра, дума да няма! Ма генералите загрихтели от едене и пиене, и го удариха на просия, че достойнство у тях йок. Няма що да краднат, бе! От друга страна, натиснем ли макетата да си спомнят, че са българско семе, ако ей тъйцък на! – само профилактично едва-едва ги стиснем за гръцмуля, НАТО-то току-виж довтасало и отиде тя, та се не видя! Остави другото, ами ще спрат Западната помощ за Бай Мангасарян, та ще се юрнат и Мангасарянови още повече да ни крадат, да плячкосват, както само те могат, та ще изпукаме не от снаряд, ами от яд и глад... Може и сърбинът да се намеси, и ще се наложи пак нашата войска екскурзия до Пирот, Ниш и Крива Паланка да прави. И ела, глей! То аслъ сърбинът, ако не му понамачкаш кокалите веднъж на дваесе години, световъртеж му се получава, главозамайва се. С грък и турчин що не е тъй? Щот са прибран народ. А на сърбина от време на време требе да му се стягат дизгините.
И Станчо завъртя длан покрай ухо: – Тоз завалия аслъ само на марсианците още не се е зъбил. И все лобут яде. Да питаш що изтреби толкоз сърби-бошнаци... Че се дупели пред оня техния Аллах ли?! Дреме му на сърбина за Аллах... Ами!
– Не знам – навъси се тате. – Не е на добро. Тез масови гробове на жени и дребни дечурлига, и на стари измъчени кротки хора, не беше ли работа на сръбския падишах Милошевич. Бива да си кармъзъ-тепегьоз, ама чак толкоз! Да изтребиш сума ти народ, само да е на твоето... Е, не! Туй не го проумявам. Туй само хептен лош човек ще го стори.
– Чини ми се, сърбинът няма да се меси в нашите си български работи. Все едно да съветваш щерка си да не те дразни, да я учиш как дома да си нареди, а комшията да се втурне у вашата къща със сопа да я брани. И от кого да я брани? От теб, дето си й баща. Не е ли тъй?
– Не е тъй, Станчо. Не е баш тъй. Тоз мил комшия Вардарска Македония от сума време си я оножда, и как посърбените мекерета сред наште братя от Скопие ще дадат момата честна да излезе, ако вдяваш какво говоря!
– Тате, бе! А какво ще рече "да си я оножда"?
– Да я гали, мойто момче – вместо тате, отговори чичо Станчо и отново посегна да си сучи мустаците.
– А то галенето лошо нещо ли е?
– Ако само си се галят, не е лошо. Когато вземат и чеиза да изнасят, пак бива. Ама кога покрай чеиза захванат и на родна майка да налитат, срещу родна майка България да се зъбят, тогаз вече си е жив грабеж, синко.
– Значи, сърбите са ни врагове, тъй ли?
– По-зле, Ванчо. Те са ни братовчеди. Хем ни се падат роднини по език и нрав, хем все се силят и през главата да ни прекрачат. Мислят се за по-важни, по-ербап, по-кадърни. Ама си е наша вината, че сме кротък народ и не обичаме да се ежим по кръчмарски. Ако не бяхме кротки и прибрани българите, нямаше днес България да опира сал в погърчени, потурчени, посръбчени и помамалигарчени български краища и села. В нашия край, например, на всеки четирима един е внук на бежанци я откъм Албанските чукари, я от Вардарска Македония, я от Беломорска Тракия или Одринска Тракия. В половината Добруджа българите са от някогашните ни земи по делтата на Дунава. А що са се тук преселили, от добро ли? Как мислиш!
– Че къде са тия Български земи бе, чичо Станчо?
– Накъдето и да се обърнеш, сине, ама то отдавна свършена работа. Не си струва огън да палим за стари бакии. Лошото е, дето онез съседи още си въобразяват, че малко са си отгризнали, та душа и свят им е и още да си отхапят.
– Халал да им е! – рече тате миролюбиво, и двама с мустакатия Станчо блъснаха чашите си с ракия.
На синия екран моми певачки щракат с пръсти, тръскат задник, кючек по цигански кършат. Двамата се вторачиха в тях, умълчаха се. По някое време Станчо рече:
– Ама па весели са му песните на сърбина! Усещат го живота тез сърби, брей! Познавах една лепа цура*, очите ми изтекоха по нея, ама жалко! Не си, кай, муж да ми будеш, защо си ревнив и доста будеш страдати. Ай, кви знойни нощи беха то! Друг се радва сега на онуй изваяно дупе, друг й хапе циците, пък бачо ти Станчо се пропи от цръна туга и от све тажне песме сваку ноч**.
– Чичо Станчо, що значи цръна туга и све тажне песме сваку ноч?
– Не питай! – посегна Станчо, разроши ми перчема. – Сам ще го узнаеш, като порастеш. За тез неща думите са бледни.
– И гръцките са харни, особено любовните гръцки песни – рече тате. – Сагапо-сагапо***... И-и-их, тия бели изписани гъркини!
– Ами румънките! Знаеш ли ти по-дяволита на тоя свят от румънката? – усмихва се и като да се размечта Станчо. – Като аскер край Дуранкулак с едно любаво знойно влахкинче, ле-ле, че щура любов въртяхме! Мильон пъти да съм прецапал тайно граничната бразда в двете посоки все зарад туй пусто галене. – И тях ги бива, особено кога па закъдрят онез техни игриви мелодии с цигулка, флейта и окарина. За румънките съм съгласен, ами за турските маанета нещо да кажеш?
– Че що им е на турските маанета?! Знаеш ли ти що значи туркинче теб да те люби? При тях любовта, бако, не е като при зайците. Там сичко си е баш салтанатлия. Ле-ле-е-е, че кат го завърти онуй пъпче, кат ги залюлей онез сочни цици, онез ми ти бели балдъри, гюбеци кат земе да фърля и кат върба да се кърши... де отиваме, Тотьо-о! Де отиваме, драги мой?!
– Знаеш ли? – засмя се тате. – Мисля си, че туй Балканите сме разкошно място за живеене. Най-ароматното вино, най-пивката ракия, най-уханните гозби и най-сладките масали**** де се точат? – Разпери ръцете като поп в черква: – Тук, разбира се. Е, малко сме си курназ, дръпнатички, чат-пат се посбиваме, ма де къща без комин! Комин има ли, требе да пуши чат-пат.
– Вярно – поде гостът, – но оружие да се не вади. Туй не чактисвам***** у сърбина: разкърви собствения си народ, та и правнуците кръв ще рият.
Нещо му стана на телевизора – та сам се превключи на втора програма. Течеше митинг на Червената политическа дружина с национални знамена и тълпи скандиращи пенсионери. Върху трибуната, посред аления тензух курдисали яка една дебелана и дебелата жена разпалено обяснява колко българите сме си гладни, няма кому да разчитаме освен на комунистите.
– Приятна женица! – почеса се Станчо зад ухо, смигна на Тотю. – Обаче капитална грешка направили. Не бива тоз тлъст бъбрек за глад да бъбри. Глей-глей колко охранено! Боже-е, амчи то като с масур надуто!
– Ба – отбележи сухо тате, – бутовете й са възпълнички! То е природно. Предпочитам таз вместо сушената скумрия, дето си пули зъркелите, кога лъже. – И спомена една между депутатките на БСП, които възрожденски песни пяха в обсадения от нахъсаната тълпа парламент. Бая ячки момци в онзи сюблимен исторически момент трошаха дограмата и стъклария по пътя си само за да докопат депутатите на БСП, за да им отправят съвсем лично питане.
Подир час Тотю и чичо Станчо бяха вързали кънките******. Прегърнати през рамо, деряха душната майска нощ с нестройни патриотични напеви. Концертът продължи, докато мама и Гица със заспалата Юлия на ръце се завърнаха.
– Какво правите, бре! – рече леля с ръце на кръста.
– Пейм бе, душо! – хилят се. – Който пее, зло не мисли.
– Ай-й, цъфнало й бяло кокиче – присмя се мама на тате, па го целуна.
– Нидей ма, Ленче! – дръпна се той гузен. – Ванчо нас гледа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 06 fev. 2022
Илюстрация: авторът.___
* Сърбо-хърв.: хубаво момиче.
** Сърбо-хърв.: "от черна мъка и тъжни песни всяка нощ".
*** Гръц.: "любов, любов".
**** Тур.: сладки приказки.
***** Диал.: разбирам.
****** Напили се. Бел.м., tisss.
Снощи у дома пак цъфна чичо Станчо. Картоиграчите долу, пред блока блъскат по паянтовата маса от краден гетинакс и ехти като бойния вик на индианско племе: "Ха, дай коз! Играй пика бе, таратончо, къде зяпаш!... Нямам пики бе, ахмак!" и други от този сорт. Тате предпочита по-кротките игри – без предизвикателни жестове и пиперливи думи, без на висок глас изквакани интимни пожелания към майката и женската рода на опонента; обича наш Тотю, например, да си пийва ракията с млечна салатка у дома, а сега, като се появи компания, плува шкембето му из кухничката, докато сам наряза салата от кисело зеле с пипер и олио и наля плакнатите чаши.
У дома подир вечеря гледаме телевизия. Няма пари за други забавления, та кесим пред "тилювизоря", както освен чичо Станчо казваше и баба ми Ламберия от Пльоковица. Мама и леля ми се изнесли на женска седянка у съседката. Отмъкнаха половината кекс, дето го приготвиха специално за тяхната женска конференция, а леля кри под мишница половинка ликьор: озърташе се като крадец, когато се заизнизваха от къщи. Не й беше чиста работата, такава една гузна. Щипна ме и с фалшива усмивчица рече:
У дома подир вечеря гледаме телевизия. Няма пари за други забавления, та кесим пред "тилювизоря", както освен чичо Станчо казваше и баба ми Ламберия от Пльоковица. Мама и леля ми се изнесли на женска седянка у съседката. Отмъкнаха половината кекс, дето го приготвиха специално за тяхната женска конференция, а леля кри под мишница половинка ликьор: озърташе се като крадец, когато се заизнизваха от къщи. Не й беше чиста работата, такава една гузна. Щипна ме и с фалшива усмивчица рече:
– Ти, Ванчо, си добро момченце, нали!
– Ами да, лельо.
– А бе, тез жални завалии, нашичките макета отвъд границата що пак се дървят на гусин президента? – без да се размотава, веднага с влизането си отвори уста Станчо. – Не стига, че полвината ни Пловдив е фрашкан с българи от македонския корен. За останала България не знам, ма тука са си македонец до македонец. Имали сме нявга приказка: македонката кога види, че родила мъжко, плесне го по кратуната, па рече: "Ай, мама, въри, маминото, министър на България да ставаш!" Та и затуй кратуната на македонеца оттам си е приплесната откъм темето.
– Македонец беше министър-председателят Антон Югов. Полвината ни писатели – македонци. Паисий какъв е! Нали македонецът Паисий рекъл за неразумния българин! – Тук Станчо се закашля от възбуда, яд или кой го знае от какво. Беше се зачервил, ръкомаха, кокори се като слънчасал.
– А бе, тез жални завалии, нашичките макета отвъд границата що пак се дървят на гусин президента? – без да се размотава, веднага с влизането си отвори уста Станчо. – Не стига, че полвината ни Пловдив е фрашкан с българи от македонския корен. За останала България не знам, ма тука са си македонец до македонец. Имали сме нявга приказка: македонката кога види, че родила мъжко, плесне го по кратуната, па рече: "Ай, мама, въри, маминото, министър на България да ставаш!" Та и затуй кратуната на македонеца оттам си е приплесната откъм темето.
– Македонец беше министър-председателят Антон Югов. Полвината ни писатели – македонци. Паисий какъв е! Нали македонецът Паисий рекъл за неразумния българин! – Тук Станчо се закашля от възбуда, яд или кой го знае от какво. Беше се зачервил, ръкомаха, кокори се като слънчасал.
– И Татарчев, казват, бил момче-македонче. Джинсът му от град Ресен – угрижен рече тате. – Туй е главният ни прокурор на републиката, бе, най-важният в державата подир, па даже и върху, господин президента.
– Ама аз не казвам, че наште макета са кофти хора. Чудно ми е само що толкова се таралежат на господин Пешо Стоянов. Той нали им рече, че ги признаваме за держава! Само езикът им, таквози, дето си е български, па и мурафетите им – ачик български, па и простотията, и инатът са си наши родни, български. Наша ли е вината? Нещо като с кораба, дет потъвал, се получава: до гуша сме се закиснали в лайната, обаче байрака спасяваме! Ма тях албанецът с оная си работа харно ще ги нареди, като им напълни державицата с онез ми ти зли албанчета. Тогаз ще ги питам що тръгнали с нас да се джанкат за Българската ни история и за Българския ни език!
– Не си го разбрал. Господин Стоянов им рече, че и българския им език ще наречем македонски, само да мирясат сърбоманите отвъд границата – рече тате, като свидливо се бърчи, докато долива от сливовата.
– Ми тогаз кво щат още, кво ни се дървят иззад границата? – сладичко примлясна Станчо, поемайки пълната догоре чашка.
– Искат половин България да им резнем и на тепсия да им я поднесем: Папай, Гуджо, мръвки! Това са то, старите мераци на братята сърби, не знайш ли? Ай наздравичка и да живей България многострадалная, дето всеки посяга да я бъзикне, па да си я оноди, как му текне на ум!
– Какво значи бъзикне? – рекох, защото бъзика в махалата казваме, кога момък бърка под полите на момиче, като го пощипва оттук и оттам, а пък то пищи, вие се като змиорка и се кикоти.
– Емчат ни се, пишат се обидени нещо, кой ги знай що! – рече Тотю.
– Шубето е голям страх. Затова е пищенето. – Станчо засука с две ръце мустаци тъй, че краищата им войнствено щръкнаха. – Пък най-тъжното е, че са българи, мама му стара. То пази, Боже, от свой, дето от батака си го вадил! Някога, га не смееше никой да им признае державицата, кой ръка им протегна, а? Гъркът ли?!... Че гъркът не се ли кани и сега да им стъпи на врата? Ама тя нашта нали я знайш каква пък излиза! Ако се счепкаме с паликаретата, че бъзикат нашта Македония, лошо. Българийката – хептен опоскана, войската ни е храбра, дума да няма! Ма генералите загрихтели от едене и пиене, и го удариха на просия, че достойнство у тях йок. Няма що да краднат, бе! От друга страна, натиснем ли макетата да си спомнят, че са българско семе, ако ей тъйцък на! – само профилактично едва-едва ги стиснем за гръцмуля, НАТО-то току-виж довтасало и отиде тя, та се не видя! Остави другото, ами ще спрат Западната помощ за Бай Мангасарян, та ще се юрнат и Мангасарянови още повече да ни крадат, да плячкосват, както само те могат, та ще изпукаме не от снаряд, ами от яд и глад... Може и сърбинът да се намеси, и ще се наложи пак нашата войска екскурзия до Пирот, Ниш и Крива Паланка да прави. И ела, глей! То аслъ сърбинът, ако не му понамачкаш кокалите веднъж на дваесе години, световъртеж му се получава, главозамайва се. С грък и турчин що не е тъй? Щот са прибран народ. А на сърбина от време на време требе да му се стягат дизгините.
И Станчо завъртя длан покрай ухо:
– Ама аз не казвам, че наште макета са кофти хора. Чудно ми е само що толкова се таралежат на господин Пешо Стоянов. Той нали им рече, че ги признаваме за держава! Само езикът им, таквози, дето си е български, па и мурафетите им – ачик български, па и простотията, и инатът са си наши родни, български. Наша ли е вината? Нещо като с кораба, дет потъвал, се получава: до гуша сме се закиснали в лайната, обаче байрака спасяваме! Ма тях албанецът с оная си работа харно ще ги нареди, като им напълни державицата с онез ми ти зли албанчета. Тогаз ще ги питам що тръгнали с нас да се джанкат за Българската ни история и за Българския ни език!
– Не си го разбрал. Господин Стоянов им рече, че и българския им език ще наречем македонски, само да мирясат сърбоманите отвъд границата – рече тате, като свидливо се бърчи, докато долива от сливовата.
– Ми тогаз кво щат още, кво ни се дървят иззад границата? – сладичко примлясна Станчо, поемайки пълната догоре чашка.
– Искат половин България да им резнем и на тепсия да им я поднесем: Папай, Гуджо, мръвки! Това са то, старите мераци на братята сърби, не знайш ли? Ай наздравичка и да живей България многострадалная, дето всеки посяга да я бъзикне, па да си я оноди, как му текне на ум!
– Какво значи бъзикне? – рекох, защото бъзика в махалата казваме, кога момък бърка под полите на момиче, като го пощипва оттук и оттам, а пък то пищи, вие се като змиорка и се кикоти.
– Емчат ни се, пишат се обидени нещо, кой ги знай що! – рече Тотю.
– Шубето е голям страх. Затова е пищенето. – Станчо засука с две ръце мустаци тъй, че краищата им войнствено щръкнаха. – Пък най-тъжното е, че са българи, мама му стара. То пази, Боже, от свой, дето от батака си го вадил! Някога, га не смееше никой да им признае державицата, кой ръка им протегна, а? Гъркът ли?!... Че гъркът не се ли кани и сега да им стъпи на врата? Ама тя нашта нали я знайш каква пък излиза! Ако се счепкаме с паликаретата, че бъзикат нашта Македония, лошо. Българийката – хептен опоскана, войската ни е храбра, дума да няма! Ма генералите загрихтели от едене и пиене, и го удариха на просия, че достойнство у тях йок. Няма що да краднат, бе! От друга страна, натиснем ли макетата да си спомнят, че са българско семе, ако ей тъйцък на! – само профилактично едва-едва ги стиснем за гръцмуля, НАТО-то току-виж довтасало и отиде тя, та се не видя! Остави другото, ами ще спрат Западната помощ за Бай Мангасарян, та ще се юрнат и Мангасарянови още повече да ни крадат, да плячкосват, както само те могат, та ще изпукаме не от снаряд, ами от яд и глад... Може и сърбинът да се намеси, и ще се наложи пак нашата войска екскурзия до Пирот, Ниш и Крива Паланка да прави. И ела, глей! То аслъ сърбинът, ако не му понамачкаш кокалите веднъж на дваесе години, световъртеж му се получава, главозамайва се. С грък и турчин що не е тъй? Щот са прибран народ. А на сърбина от време на време требе да му се стягат дизгините.
И Станчо завъртя длан покрай ухо:
– Тоз завалия аслъ само на марсианците още не се е зъбил. И все лобут яде. Да питаш що изтреби толкоз сърби-бошнаци... Че се дупели пред оня техния Аллах ли?! Дреме му на сърбина за Аллах... Ами!
– Не знам – навъси се тате. – Не е на добро. Тез масови гробове на жени и дребни дечурлига, и на стари измъчени кротки хора, не беше ли работа на сръбския падишах Милошевич. Бива да си кармъзъ-тепегьоз, ама чак толкоз! Да изтребиш сума ти народ, само да е на твоето... Е, не! Туй не го проумявам. Туй само хептен лош човек ще го стори.
– Чини ми се, сърбинът няма да се меси в нашите си български работи. Все едно да съветваш щерка си да не те дразни, да я учиш как дома да си нареди, а комшията да се втурне у вашата къща със сопа да я брани. И от кого да я брани? От теб, дето си й баща. Не е ли тъй?
– Не е тъй, Станчо. Не е баш тъй. Тоз мил комшия Вардарска Македония от сума време си я оножда, и как посърбените мекерета сред наште братя от Скопие ще дадат момата честна да излезе, ако вдяваш какво говоря!
– Тате, бе! А какво ще рече "да си я оножда"?
– Да я гали, мойто момче – вместо тате, отговори чичо Станчо и отново посегна да си сучи мустаците.
– А то галенето лошо нещо ли е?
– Ако само си се галят, не е лошо. Когато вземат и чеиза да изнасят, пак бива. Ама кога покрай чеиза захванат и на родна майка да налитат, срещу родна майка България да се зъбят, тогаз вече си е жив грабеж, синко.
– Не знам – навъси се тате. – Не е на добро. Тез масови гробове на жени и дребни дечурлига, и на стари измъчени кротки хора, не беше ли работа на сръбския падишах Милошевич. Бива да си кармъзъ-тепегьоз, ама чак толкоз! Да изтребиш сума ти народ, само да е на твоето... Е, не! Туй не го проумявам. Туй само хептен лош човек ще го стори.
– Чини ми се, сърбинът няма да се меси в нашите си български работи. Все едно да съветваш щерка си да не те дразни, да я учиш как дома да си нареди, а комшията да се втурне у вашата къща със сопа да я брани. И от кого да я брани? От теб, дето си й баща. Не е ли тъй?
– Не е тъй, Станчо. Не е баш тъй. Тоз мил комшия Вардарска Македония от сума време си я оножда, и как посърбените мекерета сред наште братя от Скопие ще дадат момата честна да излезе, ако вдяваш какво говоря!
– Тате, бе! А какво ще рече "да си я оножда"?
– Да я гали, мойто момче – вместо тате, отговори чичо Станчо и отново посегна да си сучи мустаците.
– А то галенето лошо нещо ли е?
– Ако само си се галят, не е лошо. Когато вземат и чеиза да изнасят, пак бива. Ама кога покрай чеиза захванат и на родна майка да налитат, срещу родна майка България да се зъбят, тогаз вече си е жив грабеж, синко.
– Значи, сърбите са ни врагове, тъй ли?
– По-зле, Ванчо. Те са ни братовчеди. Хем ни се падат роднини по език и нрав, хем все се силят и през главата да ни прекрачат. Мислят се за по-важни, по-ербап, по-кадърни. Ама си е наша вината, че сме кротък народ и не обичаме да се ежим по кръчмарски. Ако не бяхме кротки и прибрани българите, нямаше днес България да опира сал в погърчени, потурчени, посръбчени и помамалигарчени български краища и села. В нашия край, например, на всеки четирима един е внук на бежанци я откъм Албанските чукари, я от Вардарска Македония, я от Беломорска Тракия или Одринска Тракия. В половината Добруджа българите са от някогашните ни земи по делтата на Дунава. А що са се тук преселили, от добро ли? Как мислиш!
– Че къде са тия Български земи бе, чичо Станчо?
– Накъдето и да се обърнеш, сине, ама то отдавна свършена работа. Не си струва огън да палим за стари бакии. Лошото е, дето онез съседи още си въобразяват, че малко са си отгризнали, та душа и свят им е и още да си отхапят.
– Халал да им е! – рече тате миролюбиво, и двама с мустакатия Станчо блъснаха чашите си с ракия.
На синия екран моми певачки щракат с пръсти, тръскат задник, кючек по цигански кършат. Двамата се вторачиха в тях, умълчаха се. По някое време Станчо рече:
– Ама па весели са му песните на сърбина! Усещат го живота тез сърби, брей! Познавах една лепа цура*, очите ми изтекоха по нея, ама жалко! Не си, кай, муж да ми будеш, защо си ревнив и доста будеш страдати. Ай, кви знойни нощи беха то! Друг се радва сега на онуй изваяно дупе, друг й хапе циците, пък бачо ти Станчо се пропи от цръна туга и от све тажне песме сваку ноч**.
– Чичо Станчо, що значи цръна туга и све тажне песме сваку ноч?
– Не питай! – посегна Станчо, разроши ми перчема. – Сам ще го узнаеш, като порастеш. За тез неща думите са бледни.
– Не питай! – посегна Станчо, разроши ми перчема. – Сам ще го узнаеш, като порастеш. За тез неща думите са бледни.
– И гръцките са харни, особено любовните гръцки песни – рече тате. – Сагапо-сагапо***... И-и-их, тия бели изписани гъркини!
– Ами румънките! Знаеш ли ти по-дяволита на тоя свят от румънката? – усмихва се и като да се размечта Станчо. – Като аскер край Дуранкулак с едно любаво знойно влахкинче, ле-ле, че щура любов въртяхме! Мильон пъти да съм прецапал тайно граничната бразда в двете посоки все зарад туй пусто галене.
– И тях ги бива, особено кога па закъдрят онез техни игриви мелодии с цигулка, флейта и окарина. За румънките съм съгласен, ами за турските маанета нещо да кажеш?
– Че що им е на турските маанета?! Знаеш ли ти що значи туркинче теб да те люби? При тях любовта, бако, не е като при зайците. Там сичко си е баш салтанатлия. Ле-ле-е-е, че кат го завърти онуй пъпче, кат ги залюлей онез сочни цици, онез ми ти бели балдъри, гюбеци кат земе да фърля и кат върба да се кърши... де отиваме, Тотьо-о! Де отиваме, драги мой?!
– Знаеш ли? – засмя се тате. – Мисля си, че туй Балканите сме разкошно място за живеене. Най-ароматното вино, най-пивката ракия, най-уханните гозби и най-сладките масали**** де се точат? – Разпери ръцете като поп в черква: – Тук, разбира се. Е, малко сме си курназ, дръпнатички, чат-пат се посбиваме, ма де къща без комин! Комин има ли, требе да пуши чат-пат.
– Вярно – поде гостът, – но оружие да се не вади. Туй не чактисвам***** у сърбина: разкърви собствения си народ, та и правнуците кръв ще рият.
Нещо му стана на телевизора – та сам се превключи на втора програма. Течеше митинг на Червената политическа дружина с национални знамена и тълпи скандиращи пенсионери. Върху трибуната, посред аления тензух курдисали яка една дебелана и дебелата жена разпалено обяснява колко българите сме си гладни, няма кому да разчитаме освен на комунистите.
– Приятна женица! – почеса се Станчо зад ухо, смигна на Тотю. – Обаче капитална грешка направили. Не бива тоз тлъст бъбрек за глад да бъбри. Глей-глей колко охранено! Боже-е, амчи то като с масур надуто!
– Ба – отбележи сухо тате, – бутовете й са възпълнички! То е природно. Предпочитам таз вместо сушената скумрия, дето си пули зъркелите, кога лъже. – И спомена една между депутатките на БСП, които възрожденски песни пяха в обсадения от нахъсаната тълпа парламент. Бая ячки момци в онзи сюблимен исторически момент трошаха дограмата и стъклария по пътя си само за да докопат депутатите на БСП, за да им отправят съвсем лично питане.
Подир час Тотю и чичо Станчо бяха вързали кънките******. Прегърнати през рамо, деряха душната майска нощ с нестройни патриотични напеви. Концертът продължи, докато мама и Гица със заспалата Юлия на ръце се завърнаха.
– Какво правите, бре! – рече леля с ръце на кръста.
– Пейм бе, душо! – хилят се. – Който пее, зло не мисли.
– Ай-й, цъфнало й бяло кокиче – присмя се мама на тате, па го целуна.
– Нидей ма, Ленче! – дръпна се той гузен. – Ванчо нас гледа.
– Че що им е на турските маанета?! Знаеш ли ти що значи туркинче теб да те люби? При тях любовта, бако, не е като при зайците. Там сичко си е баш салтанатлия. Ле-ле-е-е, че кат го завърти онуй пъпче, кат ги залюлей онез сочни цици, онез ми ти бели балдъри, гюбеци кат земе да фърля и кат върба да се кърши... де отиваме, Тотьо-о! Де отиваме, драги мой?!
– Знаеш ли? – засмя се тате. – Мисля си, че туй Балканите сме разкошно място за живеене. Най-ароматното вино, най-пивката ракия, най-уханните гозби и най-сладките масали**** де се точат? – Разпери ръцете като поп в черква: – Тук, разбира се. Е, малко сме си курназ, дръпнатички, чат-пат се посбиваме, ма де къща без комин! Комин има ли, требе да пуши чат-пат.
– Вярно – поде гостът, – но оружие да се не вади. Туй не чактисвам***** у сърбина: разкърви собствения си народ, та и правнуците кръв ще рият.
Нещо му стана на телевизора – та сам се превключи на втора програма. Течеше митинг на Червената политическа дружина с национални знамена и тълпи скандиращи пенсионери. Върху трибуната, посред аления тензух курдисали яка една дебелана и дебелата жена разпалено обяснява колко българите сме си гладни, няма кому да разчитаме освен на комунистите.
– Приятна женица! – почеса се Станчо зад ухо, смигна на Тотю. – Обаче капитална грешка направили. Не бива тоз тлъст бъбрек за глад да бъбри. Глей-глей колко охранено! Боже-е, амчи то като с масур надуто!
– Ба – отбележи сухо тате, – бутовете й са възпълнички! То е природно. Предпочитам таз вместо сушената скумрия, дето си пули зъркелите, кога лъже. – И спомена една между депутатките на БСП, които възрожденски песни пяха в обсадения от нахъсаната тълпа парламент. Бая ячки момци в онзи сюблимен исторически момент трошаха дограмата и стъклария по пътя си само за да докопат депутатите на БСП, за да им отправят съвсем лично питане.
Подир час Тотю и чичо Станчо бяха вързали кънките******. Прегърнати през рамо, деряха душната майска нощ с нестройни патриотични напеви. Концертът продължи, докато мама и Гица със заспалата Юлия на ръце се завърнаха.
– Какво правите, бре! – рече леля с ръце на кръста.
– Пейм бе, душо! – хилят се. – Който пее, зло не мисли.
– Ай-й, цъфнало й бяло кокиче – присмя се мама на тате, па го целуна.
– Нидей ма, Ленче! – дръпна се той гузен. – Ванчо нас гледа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 06 fev. 2022
Илюстрация: авторът.
___
* Сърбо-хърв.: хубаво момиче.
** Сърбо-хърв.: "от черна мъка и тъжни песни всяка нощ".
*** Гръц.: "любов, любов".
**** Тур.: сладки приказки.
***** Диал.: разбирам.
****** Напили се. Бел.м., tisss.
* Сърбо-хърв.: хубаво момиче.
** Сърбо-хърв.: "от черна мъка и тъжни песни всяка нощ".
*** Гръц.: "любов, любов".
**** Тур.: сладки приказки.
***** Диал.: разбирам.
****** Напили се. Бел.м., tisss.
