ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (882.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (882.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616) 

  21 dec. 2004 

МРЪСНИ ДНИ*

  Втори ден след Игнажден, втори от т.нар. "мръсни" или бесовски дни преди Бъдни вечер – според народното поверие, наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да съм религиозен, откривам в християнската философия далеч по-възвишен зов от претенциозния фанатизъм в невежество, озлобление, лакомия, възгордяване. Не, не съм никога досега и не се виждам и в бъдеще да се кръстя пред олтар, свещ, икона; и не защото не съм религиозен, а защото, мисля, то е външен знак, но пък съм вярващ: вярвам в Доброто, особено когато виждам духовен урод, да се бие в гърдите и да се повтаря: "Аз съм философ-психолог, аз съм днешният Сократ, Христос, Достоевски на днешното време, аз съм новатор, демократ, хуманист, антикомунист". Помня, баща ми как ми говореше: "Чуеш ли някой да повтаря аз-аз-аз и да върти очи като мишка в трици, по-далеч да стоиш от такъв!"

  И как да обясня на моите дванадесетокласнички (19 девойчета), че между властници и учител противостоенето е открай време? Искат от мен по-високи оценки, но смятат, че с прилежно записване на всичко, което им казвам по Български език и Литература, се изчерпва ученето. Към останалия свят, а и помежду си, меко казано, никак не са за пример. Домашно възпитание им липсва, ала какво ли добро са видели досега извън дома, какво ли по-гръмко заявено освен наглост, фалш, простотия! А това си е фронт между Духовността и гаврата над Десетте Божи заповеди в "демократична" България. Моето поколение гимназисти от далечната 1965 г. влизахме в живота, образно казано, с розови очила, като необръгнали наивни палета. Тези сякаш се раждат с наглостта.    

  Понякога се усещам островче в океан от помия, случаен минувач покрай витрина с лъскави фалшиви дрънкулки. Понякога, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни, иначе сантиментално уязвими душици Катя, Елена, Ширин, Милена; но защо така назлобяваха срещу самото учене. А не можеш насила да си им Учител. То е като любовта. Ако не те чуват и не те разбират, когато опитваш да им кажеш за разликата между добро и зло, хаос и хармония, най-нормалното е да те гледат с празни очи – и теб, и претенцията ти, че си нещо повече от нахален самозванец и невежа, и при това дипломиран невежа, което е най-неприятната версия на наглото невежество. 

  Вчера първият от двата ми учебни часа в този XII клас мина да слушам девойчетата как кавгаджийски се дърлят помежду си, да ги успокоя и да си изясняваме какво общо има Паисиевото "О неразумни и юроде" или "Българино, знай своя род и език" с онез любими техни кремчета, мазилца, гримчета, висулки от тенеке, пластмаса и фалшиво злато, дрешки, като кучета да са ги ръфали, прически, както и със заети от глезлите в родната ни чалга-естрада пошлост, цинизъм, див непукизъм. Какво мога да им река!? Прекръстеният Азис ги очаровал с любовните си песни, костюмите, циркаджилъците си на фалшив травестит, прелестна икона на непукизма с успехите си по света; в топ-класацията на MTW бил, научавам го от тях... Надупилият се срещу лобното място на Апостола сладкопоен Азис с възгласа му "Ах, как боли!" от огромния цветен афиш им легнал на сърце. 

  Мога и да отстъпя... Как да приема, обаче, отвращението им към Училището! И кога от любознателното хлапенце е израснал варваринът в храма? Не тях, себе си питам. Тези български девойчета и утрешни майки на следващото поколение българчета са обект на пошлостта, която в пищни одежди шества през последните три десетилетия не само из Европа. Вече толкова време децата ни са облъчвани от гнус! И как горките да възприемат любовта за висша духовност и отношение към човека и света, не като бяс за консумиране, ето това ми е проблемът. 

  Горчиви дни, мръсни дни на притеснение.
   

  28.12.2004.

  Рефлексът за писане, т.е. за пресътворяване на свят чрез сюжети, чувства, образи и внушения, е вроден не у всекиго, макар у всеки от нас да е заложена възможността да възприема духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които тези дни по своя инициатива ми предоставиха стиховете си; от тях едното момиче, според мен, е талант, на който тепърва му предстои да се развива. Ала съпоставянето между лъже-поета и талантливия ми вади очите. Странно, но у т.нар. "поетеси" (набедени за поетеси от колегите българици в училището), а без подадине, без дарба, според мен, прави впечатление добре подредената форма, зад която лъщи скучно съдържание. У талантливия автор съдържанието по-често пренебрегва формата, понякога и текста; текстът му, погледнат отгоре-отгоре, даже и не напомня стихотворение; атмосферата му, обаче, е интензивна и вълнува – лицето, характерът, неявните затаени очаквания на автора откривам, каквото на повърхността може и да не казват думите.  

  Сиви дни... Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и хич не ми спори, едвам напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: А можеш ли да си щастлив, когато мамиш първо света, неминуемо после мамиш и себе си? Страшно е да кажеш на некадърника, че е некадърник, ала още по-жестоко е той сам да го открие. Понеже няма на кого да се сърди. 

  Опитът да издам книга на мои разноски ми беше крайно нужен. Доста неща в текста – факти, образите на простовати българи и претенциозни нефелни политици, както и купища сюжети съм вадил направо от реалността, описал съм ги, както ги възприема мнозинството българи; по-скоро, предугадил съм ги още преди да се доразвият като хищници. За политиците у нас от годините на т.нар. "демокрация" говоря. 

  

  17.01.2005.

  Нормалният човек е беден, самотен, защото съвестта, честта му са си у него; докато хищниците ходят на глутници – търсят кого да бастисат, жертва си търсят! Не открият ли кого да бастисат, ръфат се помежду си. 

  Аз жертва ли съм?**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 fev. 2022

Илюстрации:

- Най-ценното на нацията са младите.

- Авторът по време, когато писа това.

–––

* Вж. http://videlei.com/articles/details/mrasnite-dni-ot-koleda-do-yordanovden/312

Тодор Чонов (1945)

** И в закрития вече форум all.bg., може би най-посещавания интернет-форум през онези години, човекът, прибрал цялата сума, която изплащах от учителската си заплата в течение на две години, който никога не ми отпечата ръкописа, макар тържествено да ми се кле, тутакси се обади: "Да, разбира се!" Не, не ме е яд за парите, а за умъртвената мечта да си видя отпечатан на мои разноски като книга ръкописа, работен над десет години: между април 1994 и 6 май 2004 г. И тогава се зарекох: Пари за моя книга никога повече да не влагам. Бел.м., tisss.