ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (863.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (863.)

 ...Свещеникът е офицер Христов, боец в първите окопи, посланик на Бога в Земята на сенките и избраник, комуто е поверена тайнствената грижа за попечителството на душите на смъртните. Той не е просто човек, а Божи човек. И Христос му е вдъхнал дарове чрез тайнството на свещеничеството, които са единствени и уникални, но три от тях се отнасят към всички Негови служители: 1) Дарът на любовта; 2) Дарът на прозорливостта; 3) Дарът на утешението. И всеки ще отговаря пред Него, основателя на Светата църква и щедър дароподател, дали е заровил тези дарове в земята или ги е преумножил. Свещеникът е икона Христова. Човешка, на моменти твърде човешка, но икона Божия – наранена, несъвършена, недовършена, но Негова: всяка дума, жест, дори мълчанието слага печат върху всичко и всички във видимия и невидимия свят.

  На него – грешния, страстния и недостойния, но избрания, са връчени ключовете за рая, ангели и демони му се подчиняват, той "свързва" и "развързва", благославя или отминава. Самото му присъствие тук е Проповед за живите, Призив към човеците за връщане към Отца, напомняне за идване на себе си и изправление на криволичещите пътеки пред вечно лутащия се човек. Отговорността на свещеника е страшна – той е като мост между Земята и Небето, между материалното и духа. Затова и изискванията към него са високи. Защото от онзи, комуто много е дадено, много и ще се изисква...* 

  29 uni 2006

 ИНТЕРМЕДИЯ** 

    

  Uma Rojo: 

  – От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафето с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога и през деня дали не сте публикувал някоя глава екстра и очаквам следната утрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с новелата "Ася"! 

  17 окт. 2006 г., 16,37 ч.

  tisss:

  – Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, ама не съм го обмислял досега от позицията на автор, и не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да опиша как минава ден от хиляди най-обикновени дни, които подир по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години в живота на един простосмъртен пловдивчанин, който – въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата, не си е показвал носа досега навън от България, а с малки изключения, може да се каже – и извън родния си град Пловдив.

  Тъй почнах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях изморен, леко разочарован от деня, в който, като връх на низ неприятности, през последните ми два учебни часа, пети и шести, "моите" десетокласници ми показаха презрението си. Горчиво усещане, че съм излишен и досадник, който опитва да им говори за Шекспир и за раздвоението у печалния датски принц Хамлет. "Ха-ха-а-амлет! Какво ни интересува вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост!"

  Прекрасно е днешното ни Българско училище! Който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма как да разбере колко благородно и каква романтика е да си учител в ерата на чалгата и палавите Митю Пищова, Ути Бъчваров и Лорд Бул. Обяснявам думата "отец" – че носи смисъла на духовен баща, а племето ми отглася с цинична реплика от скеч на любимия им актьор Краси Радков (1971), къс от "Шоуто на Слави". И пак смях и дивно веселие с всичко, което някога – и не само за нас, ами и за родители, дядовци е било с респект обкръжено. Ай, какво чудно поколение се задава!

  Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: "Сам не пожелаеш ли, и Бог от Небесата да слезе, няма да се научиш". В този смисъл поднасяте ми дар, който едва ли съзнавате как обнадеждава в такъв момент... Да-а, преживяването на чужда драма, усещането, че буца ти засяда на гърлото, сълзичка ти напира в окото, е много човешко и изключително ценно усещане; то значи, някаква си там чужда участ, чужда нелепа съдба става частица от твоя личен живот, нещо толкова човешко във все по-нечовешкия ни просташки, нагъл, груб, лаком и все по-претенциозен циничен свят!

  Желая здраве! Първи читател сте, който поглежда към новелата "Ася" с внимание и ме зарадвахте.

  18 окт. 2006 г., 08,00 ч. 

  Uma Rojo:

  – Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не дотам далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори сама да не съм го съзнавала тогава: учителите ми по литература оставиха дълбока следа у мен, та сред мъглата от всички науки, с които са ни занимавали някога в гимназията, литературата е която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, говорещ или пишещ човек. Обаче до тази истина докато стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.

  А "Ася" далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам – ако така Ви е прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за уплътняване на точно тази част от деня; и сутрешното кафе е малка вселена за мен, много моя си, много лична. Сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна ме. Аз Ви чета. Хубав и усмихнат ден желая!  

  Послепис: Тук, където живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи, и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си. 

   18 окт. 2006 г., 11,30 ч.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 jan. 2022

Илюстрации:

- Не съм от типа "вестник, кафе, цигара".

- Пътят към селото Тригорци в Добруджа.

–––

* "И ще ви наблюдават хиляди очи", вж. https://www.pravoslavie.bg/%d0%b5%d1%81%d0%b5%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%ba%d0%b0/%d0%b8-%d1%89%d0%b5-%d0%b2%d0%b8-%d0%bd%d0%b0%d0%b1%d0%bb%d1%8e%d0%b4%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d1%85%d0%b8%d0%bb%d1%8f%d0%b4%d0%b8-%d0%be%d1%87%d0%b8/

** Част от представлението, когато актьорът (режисьорът, авторът) излиза от ролята си и се изправя пред публиката, за да й каже в прав текст нещо съществено. Не е академично, а лично тълкувание на термина "интермедия". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (862.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (862.) 

 Той й говорил през сълзи колко много я обича и тя му рекла да не говори глупости. Тогава Коен се навел да подаде ръка на матадора, като знак, че не хранят лоши чувства. Нещо като прошка. И матадорът отново го ударил през лицето... – Ърнест Хемингуей (1899-1961), из глава XVII от бестселъра "Фиеста", когато авторът е на 26 години.

  27 uni 1987

АСЯ (11.)

Глава VIII Епилог

  Нарядко двигател на кола изпълваше нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с воня на отработени газове. Понякога чак тук, в моето легло, слушах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко разтворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време ми свиреше като присмехулник всяка августовска нощ откъм клоните на разпрострелите се акации, същински нощни часовои край къщата на моите родители. Луната, закръглена и обла, розовееща като мило моминско лице, надничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобно сред потръпващите листа и клони врабците и гургулиците – всяка птица как тръсва главица и после я пъхва отново под крилцето си. Накрая да спомена и яростното звънтене на комарите, които на плътни рояци се вдигаха от блатистите плитчини на реката винаги по това време на лятото.

  Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Свети Георги" нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец полека започваше да захладнява. Като че в резките звуци, в трополенето на едва-що начеващия нов ден по-добре се спи, за разлика от нощта, когато въображението ти работи на пълни обороти, а новият ден едва започва, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

  Не бях ли постъпвал по съвест? Нали не бях лъжец? Нали не бях крадец на чуждо щастие? Но защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини! Как вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче и моли да ме изпрати... Или се изкачвам по тъмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна (току-що съм позволил бръснарят яко да ме окълца); подстриган и обезличен, като че ли отчаян, ала само външно, а всъщност: преливащ от упорит, стипчив и нагарчащ, та чак налютяващ оптимизъм, че о-о не, няма начин да не се измъкна сам от тази блудкава сантиментална история. Или разделям се с нея пред пловдивския занемарен хотел "Родопи", казвам й къде могат да ме намерят, с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко пък скъпите й близки; че насила нищо и никой, и никакви обстоятелства не могат да те принудят да се подчиниш, ако наистина има у теб гордост.

  Е, и? Би трябвало да съм спокоен, доволен от себе си. Нали се засилих да си докажа нещо! В такъв случай какво повече да преживявам? C'est la vie*, печална моя неслучила Любов! Животът е пред теб. Нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или пет милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш? Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и с мрака, сам със себе си и с онова неспокойно зверче, което отвътре ръфа плътта ми?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 jan. 2022

Илюстрации:

- Авторът в дните на тази действителна история.

–––

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.             

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (861.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (861.)

  Излязох от кафенето. Те останаха. Обърнах се и ги погледнах. Масите бяха празни. На една маса седеше келнер, опрял глава на ръцете си. Крачех през площада, всичко ми изглеждаше ново и променено. Никога досега не бях виждал тези дървета. Никога не бях виждал знамената, нито фасадата на театъра. Всичко изглеждаше различно. – Из глава ХVII от бестселъра "Безкраен празник" на 26-годишния Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  25 uni 1987 

АСЯ (10.)

Глава VII

  Два месеца по-късно, на 6 юли, отново четвъртък, захванах да си събирам багажа. Измъкнах изпод леглото двата си обемисти куфара, изчистих ги от дреболии, застлах ги с вестници. Тя ми помогна да подредя вътре всичко свое. Нито дума не промълви. Съсредоточена в себе си, не обвинява и не хленчи. А когато всичко мое бе сдиплено, подредено, натъпкано и се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати... поне до автобусната спирка. Хълца и се моли като малко храпенце. Гледам я окаменял:

 – По-добре да останеш тук. Утре или тази вечер иди у вашите и всичко им разправи.

  Склоних все пак да ме изпрати до спирката пред селската кръчма. В почти празния автобус за Балчик се качи след мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде с мен и на Варненската жп-гара, когато си купувах билет за нощния експрес до Пловдив. Цял следобед имахме на разположение. Предложи да се отбием в квартирата на сестра й – две или три години по-възрастна, студентка по медицина в този пристанищен град. Понесохме куфарите нагоре по стръмната улица. Час по-късно седим върху ръба на легло в тесничка оскъдно обзаведена мансарда с тъкмо лепени и почти влажни още тапети. Възпълничък тип с женствените маниери и с кратуна, едра като крина, сякаш готварска тенджера, а не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:

  – Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?

  – Той заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.

  – Как така заминава! – тросна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, черти, па и с изопнато от гняв лице. – Защо ще си заминава?

  – Отива си в неговия Пловдив... и край. Няма да се връща повече.

  – Бяга, значи – проумя Шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир, уви го около дланта си. – Това тук виждаш ли го! – заплашва ме.

  – Заслужава жив да не излезе оттук! – взе да се настървява и жена му.

  – Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

  – Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си, през зъби изсъскано.

  Гледам ги изпод вежди. Откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...? Та тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки образи, а гримаси на Ненавистта. Ами да, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.

  – Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

  – Остави го! – рече сестра й. – Да върви, където си ще. Куфарите са му тук.

  Слязох пипнешком по неосветеното стълбище. Вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаяват вечерната дрезгавина и соленият тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре мъждука квартална бръснарничка... Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, колкото е възможно по-късо. След разкрасителната процедура трудно ми е сам да се позная – придобил съм завършения вид на тъкмо амнистиран брадясал затворник. Само амнистираният затворник няма как да е с толкова помръкнали печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването, и откакто се помня, освен по лекари и зъболекари, не си падам и по бръснари. В трите случая, мисля, става дума за професионални касапи по вътрешно убеждение, заложени в характера им качества по рождение, по природа.

  И се връщам унил при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

  – И ние идваме в Пловдив! – тържествен, обяви Шишко.

  Пътуваме в безсмислени сладки разговори през цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и нейничкият свеж дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам, да не се анихилирам в сънливото душно купе.

  От пловдивската жп-гара до жилището на родителите ми си наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито. Стъпва като на пружини, върти задника си край нас.

  – После ще му хапнем и по едничко пиленце на грил – бъбри ми свойски, разнежен, пъхнал ръка под лакътя ми. – Баща им плаща. Ти хич не се тревожи. Грижи да нямаш!

  Майка ми и сестра ми без ентусиазъм ни посрещнат. Насядали сме край масата във всекидневната. Слушах как обсъждаха нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора? Гади ми се от безумния бъбреж, от низа обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която, усещам, май не мога да престана да обичам. Сестра ми ме гледа със съчувствие и хапе устни.

  Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и блестящи витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи" на пъпа на Главната. После и четиримата хлътваме в звънтяща от стъклария, никел, фаянс и алуминий закусвалня, където ни предложиха така любимите на Шишко препечени на грил пиленца. Шишко ме държи под око. Опитва се да е непринуден, мил, остроумен. Пуска плоски шегички, сам си се хили, залива си от смях под суровия войнствен взор на жена си. Жена му седи на стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (полъх от Омировата "Илиада"); шарени пера от мъжка яребица, вплетени в косите й, мисля си, само й липсват. От своя страна, аз пък замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като че ли му омръзна да се преструва на общителен – намуси се, тутакси щом се нахрани, и ни поведе към местното Окръжно управление на МВР, уж за справка по свои някакви си неоложни дела.

  Настояваше да поговори с най-големия сред началниците. Сержантът на пропуска внимателно изслуша историята за прелъстеното и изоставено тъжно момиче. Обмени няколко приказки с някого по вътрешния служебен телефон. В мраморна светла стая с фикуси в огромни каци с клони до тавана ни прие шкембелия с домошарския изглед на огладнял чревоугодник. Изслушахме още веднъж в подробности историята за зле прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, гладният подполковник някак неприятно се втренчи в мен, докато Шишко ме топеше усърдно в казана с врелия катран, като обилно хвърляше сухи съчки да разпали огъня.

  – И не ще да се ожени. И само ни разиграва. И въобще! – обобщи накрая.

  – Я го виж! Ще я оправим ние тази работа! – рече подполковникът, и ни в клин-ни в ръкав, допълни: – И аз у дома си имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на разкопчаната си милиционерска куртка, опечален додаде: – Хем три са ми на главата! – Вирна показалец колкото показалка, заклати го срещу въображаем враг на подполковнишките щерки за омъжване в пространството високо над кратуната си, който враг май единствен само той виждаше. – Има си обаче начин да го вразумим!

  Държа кратко поучително слово. После ни отпрати да си ходим по живо-по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни и щастливи, завтекоха се в бърз ход към хотела.

  Тази нощ Ася преспа у дома. В моята стая, в моето възтесничко ергенско легло.

  Късно вечерта от работа се прибра баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече, все едно не съществуваше за него...

 Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се. И влизам в съседната стая, при майка ми. Баща ми рано заминал на работа. Можем да говорим като майка и син. Съветва ме да бъда решителен и прям, обвинява ме в мекошавост. Допуснал съм, според нея, да ме водят за носа някакви. Що за мъж съм! Това на какво прилича? Лицето й се гърчи:

  – Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордяли с теб!

  От очите й кристална сълза се изтърколи върху вплетените й една в друга длани.

  – Батко-о, тя е посредствена. Тя дори не е хубава, батко! – хлипа сестричката ми.

  На вратата на всекидневната плахо се чука. Сестра ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:

  – Жоро тук ли е?

  Канят я да влезе. Докато направи няколко стъпки да дойде при мен и ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...

  Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития диван срещу рецепцията. Казах й, че няма да седя, а ще ме намери у нашите. Да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми... Като че нещо зависи от баща ми и онези двама смешници!

  На два пъти след обяд звънили от улицата към входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не им отворил. Втори път Шишко надникнал откъм съседния двор. Открил, че в гостната, чийто прозорец от улицата не се вижда, все пак полилеят свети. Звънили пак и пак, и пак. И полилеят угаснал. Повъртели се тримата, ходили се назад-напред по тротоара пред черквата "Свети Георги", па си тръгнали.

  На следната вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килера за прислугата на хотел "Родопи"**, там, където държат метлите, парцали, кофи, захабените непрани чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как да стигне до адреса на родителите ми. В процепа на заключената дворна врата откривам пощенски плик и в него лист: "Търсих те два пъти. Ако желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

  Същия ден надвечер администраторката в хотела безразлично, хладно ме изгледа:

  – Лицата са освободили по обяд. Чухте какво казвам? Или не чухте! Напуснали.

  Хукнах нагоре по стълбите. Двете стаи бяха заети от други някакви хора. Затичах се към пловдивската Централна гара. Пряка влакова композиция до Варна ще имат едва около полунощ, казаха от гишето за информация. Заради наплива от курортисти към морето понякога пускат по обяд допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат... Повече не можех да слушам.

 Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited on 15 jan. 2022

–––
* Централната търговска улица с кафенетата, барове, киносалони, ресторанти, хотели, банки и пр. на Пловдив, където по традиция открай време местните и гости на града се разхождат, особено надвечер при хубаво време. Тук винаги кипи живот, веселие, само като за бохеми.

** Хотел "Родопи" в центъра на Пловдивската Главна е занемареният някогашен луксозен хотел "Берлинъ". Бел.м., tisss.