ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (857.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (857.)

  Всичко ми напомняше за някои вечери от годините на войната: с много вино, скрито напрежение и с чувството, че предстоят неща, които не можеш да предотвратиш. Под влияние на виното настроението ми се пооправи и се почувствах добре. Всички ми се струваха крайно мили. – Край на глава ХIII от бестселъра "Безкраен празник" (1926) на Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  17 uni. 1987 

АСЯ (6.)

Глава ІІI (продължение 3)

  Следван от сюрия сополиви циганчета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма на Тригорци, пред която рейсът тъкмо вдига пушилка, обръщайки се с муцуна в посока Балчик, курортите Албена и Златните пясъци, Варна. Неколцина брадясали, с измършавял вид мъже в поизбелели сини или зеленикавосиви дочени дрехи, изпод които се подава неизменно дебел домашно плетен вълнен пуловер, за нещо особено важно се препират, надигат чашите с възкиселата им слаба ракия. Поръчвам набързо един след друг три бързи коняка, които са си всъщност долнопробно бренди, и чакам да зърна иззад наплютия, засран от мухите прозорец на кръчмата момичето, на което само преди час тържествено бях заявил, че смятам да се оженя с всичките салтанати, които местната добруджанска традиция повелява. Най-сетне ето че и момичето ми се появи. Очите й – подпухнали, зачервени. Зарязах недопитата чаша и изскочих навън. 

  – Какво стана?
  – У дома е ад!
  – Баща ти?!...
  – Ха! Като се прибере и той от работа, какво ли има още да става!
  – Значи, тръгваме!
  – Къде ще ходим?!

  Тристата грама бренди ме изпълват с храброст и решителност; обявих:
  – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, после ще му мислим.

  За наш късмет, по разбития междуселски път на излизане от Тригорци или почти на километър след крайната му ръждива табела ни застига вехтичък очукан запорожец. Мъж към трийсетгодишен, без да ни пита-разпитва, ни откара след 4 км. до съседното Гурково*. Без дума да промълви, остави ни пред спортната зала "Славия" и току при частното кръчме, зад което както в задимен лисичарник се мяркаха силуети на мъже. Каква работа имахме с мъжете на Гурково! Тръгнахме от Спортната им зала "Славия" през площада, между Училището и Черквата, към полезащитния пояс над село.  

  Седнали сме накрай рехавата горичка над Гурково. Под нас всички са се прикътали по къщята. Уличните лампи потреперват както мъниста на момина огърлица. Колесен трактор с две ремаркета се изнизва на верев от нивите; фаровете му шарят в тъмното като очи на подплашен човек; ремаркетата му подскачат и тракат все по-далече и по-далече, изчезва с дрънчене на празно тенеке между гурковските черупчести зидове. И отново настава тишина, ама такава една дива мъртвешка тишина, че ушите ми пищят. От заснежения кър долита резлив полъх на постоянния тук добруджански ветрец; ето го, че зашушна из оголелите клонки на салкъмовото дръвче, под което сме се сврели. Току зад мекото възвишение, по което се катери нагоре насред платото изровеният от дъждове и трактори зле асфалтиран отдавна някога си път за Каварна, на километър-два трябва да е умиращото село Македонка. Гори огънче там в огнището, па и ухае на влажни дръвца и неизтупвани от години вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата вероятно над осемдесетгодишни старци, мисля си унило. А към Ася, събрал всичкото си избледняващо самочувствие на млад глупак, бодро: 

  – Отдъхна ли си?
  – Не си усещам петите. С тези високи токове и с ботушките из калния камънак…

  Разтривам посинелите й премръзнали пръсти, милото лице, гърба й, да се стопли, а тя, без да ме поглежда:

  – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.
  – А онзи с чифтето?!
  – Нищо няма да ти направи.
  – Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?
  – Нанагорно ще им дойде. По-миналата есен правиха сватба на сестра ми. Заемът още не са изплатили.
  – Без сватба! – отсичам.

   – Нищо не разбираш! На село не е като в града. 

  Бавничко поемаме надолу. Наближаваме къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: Ами да, защо ли да не отидем у Петкови! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде Никола Петков как и какво да направя.

  Минаваме по пътечка, настлана с купешки базалтови плочи; а сухите клечораци из следите от цветни лехи под тънката ледена корица и снежецът върху им подсказват, че стопанката очевидно обича да се занимава с градинката. Почуквам по стъклото на салончето. Ни глас, ни стон. Никой. Откъм двора на съседите залая пес. Пъргаво като лекоатлет изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната им порта. От дъното на салончето се открехва врата, плисва светлинка, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков. Дясната си ръка държи пред гърди с пръстите на лявата си ръка; усмихва ми се приветливо, не като директор на чистак ново обзаведено селско училище:  

  – О-о-хо! Ама това ти ли си? И как да повярвам? Хайде влизай, какво чакаш.

  Зад гърба ми се гуши момичето.

  – Не съм сам. Запознайте се! – избутвам моята дама. Тя свенливо приклопи очи.

  – Влизайте де... Влизайте, да се посгреете. Че като ви гледам… – клати глава Никола Петков, присвил устни, а в зъркелите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

  За секунди оставаме насаме отвън двамата с математика. Ася е при сдържаната му мълчалива половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита. Затрудява го, обаче, оформянето на въпроса. И без всякакви въпроси видът му е красноречив. Милият тактичен, разсъдлив, чудесен Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата снобска София или от моя горделив лицемерен Пловдив, а някъде откъм Плевенските села. И него вятърът го довеял в Добруджа дявол го знае откъде и как с жена му – също математичка, и двамата им едва поизраснали момчурляка!

   – Ще се женя – измърморих. Втренчил съм се в него. – Ще ми станеш ли кум?

  – Това е много съдбоносно решение... Даваш ли си сметка?

  – Давам си сметка.

  – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

  – Сигурен съм.

  – Това е за цял живот, помисли! Добре си помисли!

  – Ще ми станеш ли кум? – повторих. Прекъсвам го, понеже усещам, че върти в кръг, от който сам няма да се измъкне.

  – А ти как мислиш! – перна ме здраво; така ме излумка по гърба, та чак ме заболя.

  Влизаме при жените ухилени; да речеш, бъбрили сме си вън медени приказчици. 

  Същата вечер около десет и половина с две леки коли – москвича на Петков и зазка, промъкваме се край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия Тригорци – някогашното Джеферли ючорман (Трите гори на някой си Джефер). Напред сме двамата с Ася в москвича на Петков. Следва ни зазката с компанията подпийнали мъже, сред които антрацитено църен манго с нездравия вид на гърмян заек, ама па и с мазните ориенталски фасони на артист по душа, според циганската природа. Успял съм, между другото, да се преобуя и преоблека, излъчвам аромат на скъп одеколон и на паста за зъби. Вместо в развлечения, шит по поръчка някога в първи курс, удобен стар студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, скъп спомен от първите ми две-три стипендии от по 40 лева в горда София, кипря се в светлобежов чарлстон панталон с модна кройка, розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви (цветенца + пеперуди) според тогавашната хипи-мода, сиво сако конфекция, обаче по последната мода – скосено отпред както фрак на джентълмен и лорд от английската Камара на лордовете, както и бледожълт шлифер с колан, пагони и две дузини кокалени копчета, продукция от изрезките плат, от който шие на ишлеме пловдивската шивашка фабрика за френската модна индустрия. Всичката тази пищна менажерия – покачена върху вишнево-червени кожени сръбски патъци с три пръста подметка от полиуретан и катарами от лят метал (цам), и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка отливка.

  Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес, не отлепя очи от патъците ми.

  И тъй – изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в тъмнината; прокарва лък върху струните на цигулката; подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение от Перущица, Харманли, Пазарджик и Пловдив.

 Подигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш нещо там изгромоля. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно като да се затресе, загърмя; едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица някъде на около средна възраст – нисичка, набита; и после още една, по-възрастна – едра, снажна, белокоса. Ай-й! Ето го е и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък да му стана симпатичен, като ме опознае отблизо, кой знае! Гаранция Франция!

  Приеха ни... Не ни подгониха с камъне и дървье; и не насъскаха зли песове срещу нашата агитка; оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса в горния кат на къщурката, заприказваха: изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак ме питат, пак им отговарям. Откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред... Милият Петков! – изтрепа се да ме хвали и плакне. По някое време нещо захванаха да ми обясняват, а все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, ами внимателните, бих казал – безстрастни, хладни погледи на мълчаливия й баща, Онзи с чифтето. И всичките ми щуротии, и цялата ми нелегална подривна дейност относно дъщеря му в съзнанието на този сдържан, явно доста препатил в живота си човек на Добруджа, можеше да получи само тъжното, твърде категорично изречено през зъби определение: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

  Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват в Добруджа, в това Тригорци с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост дръзка, а без покритие. Само че точно по онова време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да струпам върху плещите на тези отрудени хора, които до завчера нито съм познавал, нито са ме интересували... Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерасна в годеж – то си беше официален годеж; боцвам по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им леко противна добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да си се прозея широооооко, вежливо да попитам стопаните: Извинете, аз къде ще спя тази нощ? Сам ли ще спя?

  На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована от мен, че споделяла иззад плета с комшийките, селянки с мазолести длани, печени, силно обръгнали в тези най-човешки работи, в тънкости на взаимоотношенията Мъж турски султан и Жена клета робиня. Та онази, която евентуално би могла да ми се окаже тъща един слънчев ден, вкратце обобщила впечатленията си от циркаджийския ми вид на годен циганин:

  – Яви ни се посреднощ на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза, на!

  За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго с главица както кратунка за баня, с лъскава зализана мазна косица и е вечно пиян, все някому люто се заканва, все някому взема мярката и яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатмето и седемте си шавливи джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половината село, пък всички тук са наясно, че докато е жив и може да краде и лъже, няма начин да си изплати борчовете, нито вересиите. Или както има стара приказка: Божи човек, каквито ги има във всяко бедно село навред по грешната земя.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 jan. 2022 

Илюстрации:
- Леонардо да Винчи, "Глава на момиче"***
- Виртуозът Венци Т. е досущ онзи цигулар.

____

* http://www.desant.net/show-news/23361/ В Гяур-кьой турчин не смеел да замръкне.

** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен смисъл.

*** Вж. https://bg.uobjournal.com/2795-description-of-the-painting-leonardo-da-vinci-womans.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (856.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (856.)

  Жизнерадостната самонадеяност, с която се бе върнал в началото на пролетта от Америка, се бе изпарила. Той още не се съмняваше в литературните си способности, измъчваше го само жаждата за приключения. А сега неговата самоувереност се беше стопила. Струва ми се, не съумях да обрисувам ясно Робърт Коен. Причината е там, че, преди да се влюби в Брет, ни веднъж не го чух да каже нещо, с което да се отличи от другите... – Из глава VI на "Безкраен празник" (1926), Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  16 uni. 1987 

АСЯ (5.)

Глава ІІI (продължение 2)

  На 8 март надвечер тя е в квартирата ми. Опитвам се да разпаля суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща на облачета пара. Потропване по стъклото. Излизам от стаята; полугол, почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.

  – Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали. Нали знаеш, че мъжете тука сме малцинство. – Зад гърба ми съзира моята гостенка и новичкия училищен магнетофон "Грундиг", отмъкнат от кабинета ми по Български и литература. Стъписан: – Уф, ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.

  – Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.

  – Не знам! – напрегната е. – Може и да ме познава. На село всички се знаят.

  Не желае да я гледам, докато се любим. В тъмнината очилата й с голям диоптър и дебели рогови рамки отразяват игривите пламъчета от разгорелия се огън. Когато я усетих след малко, доста възбудена, да се отпуска в ръцете ми, скочих от леглото и запалих лампата. Смъкнах й очилата. И насреща ми блеснаха две много... ама много сърдити, ококорени чудесни сини очи.

  – Я! Ти си била хубава!

  Не беше комплимент... Наистина едва сега открих колко е хубава: с това нейно леко вирнато носле, полудетската й брадичка и нежния русоляв мъх по горната й устна, с ореола от пшениченорусите й коси.

  – Угаси лампата.

  – Няма.

  – Моля те.

  – Не! – И тогава за първи път се любихме на светло. Разкош!

  Рано сутринта, след като цялата нощ не сме мигнали, се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как бързичко прекосява селския площад пред общината, училището и Културния им дом, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък нямам занятия. Четвъртък ми е ден за проверка на ученическите писмени работи. Ами сега... целия този безкраен и унил четвъртък какво ще правя? Опитвам се да сметна след колко часа ще я видя отново.

  Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично скита из полето наоколо, гони Михаля... Години по-късно ще узная как местните хора ме мислели за смахнат, дето бродя, според тях, безцелно из къра, други пък – повечето жени, си бъбрели: "Туй младото даскалче женено май ще да е, не се усуква покрай нашите моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да си се върне от гурбет".

  На 25 март, събота надвечер, пак е при мен. В неделя на два пъти излизам, като си заключвам синеоката гостенка самичка в студената ергенска квартира: първия път – до селската кръчма за бутилка евтино вино и пакет жежки, тъкмо свалени от скарата кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата там горе, пред чието стълбище само преди месец Данко ни запозна. Години по-късно ще узная и че двамата с Данко били роднини.

  Лежим. Похапваме. Бъбрим тихо и по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила Варненския техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа не по специалността, ами подир къс курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала две години по-голяма сестра, която се омъжила миналата година; пък баба й Анаста (Анастасия, майката на майка й от Брястово), на която е кръстена, живее и тя при тях в Тригорци, всички се радват на малката Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която задочно следвала медицина във Варна; майка й ходела на полето с жените от стопанството; баща й товарел зърно, изкуствен тор. Голям бил родът й: в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик и из околните села.

  Наближава пет подир обяд, иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:

  – Била си у леля ти Петрана.

  – Знаеш ли баща ми колко е лош!

  – Не знам.

  – Ако усетят, ще ме спукат!

  – Няма да те спукат.

  – Лесно ти е на теб!

  – Тогава ще дойда и аз, да го видя този лош човек.

  – Само това остава! Баща ми ще извади чифтето.

  – Толкова ли е страшен?

  – Не е страшен, ама не знам какво ще направи.

  – Тогава идвам!

  – Не!

  – Ти ли ще ми кажеш?!

  – Стой си тук! Сама ще се оправя някак.

  – Ще се тревожа за теб.

  През рамо, като че ли учудена:

  – Тъй ли? Пък ти не се тревожи.

  – Що?

  – Ей тъй на! Самичка ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.

  Стана да си върви. Попивам я с очи как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:

  – Искаш ли да се оженим?

  Спря да се реше. Стои, вперила се в мен като ирландски снайперист с онези нейни сини, искрящо сини очи*:

  – А ти искаш ли?

  – Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.

  Бъркам в джоба, избирам най-новичкото 10 стотинки. Вече сме вън, пред оградата, пред дворчето, и не се крием, на площада насред Гурково сме.

  – Това "да", това "не" – показвам й.
 

  Подхвърлям ловко монетата, като я завъртам с палец и я оставям да изтрополи на черупчестия плочник с мидите; удари се с весел звън, изтърколи се, гледам – лежи с цифрата нагоре.

  – Значи, ще се оженим.

  – Ча-а-акай! Завърти я сега за мен.

  Втория път подхвърлям монетата, резултатът е същият. Тя обаче настоява:

  – Завърти я пак. Пък каквото покаже...

  За трети път проблесна във въздуха монетата, удари се с мек звън върху плочника, скочи, завъртя се и се изтърколи пред нозете ни с цифрата 10 нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас лъщи неумолимо и някак весело цифрата 10, което е яски на моя пловдивски уличен жаргон, ези, според официалните езиковеди, накъсо значи "да".

  – Само до спирката, чуваш ли! – шепне, докато бавничко се мъкнем през площада покрай сградата на общината, край кръчмата и спортна зала "Славия".

  – Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.

  – Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!

  С широк плавен жест на лявата ръка, хем от дън душа възмутен:

  – Още не ме познаваш. Нека опита някой само да те докосне!

  – Уф! – притеснена. – Нашите ще ме спукат.

  Докато чакаме рейса от Варна през Балчик към нейното Тригорци, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, обградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:

  – Може и да не ме изпращаш.

  Най-сетне автобусът от Варна през Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се добруджански хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние с нея се качихме, тъй че по прашасалите вехти седалки подскачаме дружно из изровения като с шрапнели път (четири километра): неколцина миризливи манговци, бабка с плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад замътените стъкла на автобуса със странното усещане, че съм си напъхал ръката дълбоко в пазвата на Добруджа, която е здрава червенобуза селянка: ама толкова дълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.

     Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 jan. 2022

___

* Алюзия за реплика от разказа на Дейвид Д. Селинджър "Устата ми хубава – очите ми зелени". А там е по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех просто да се отлепя от прозата на Джеръм Д. Селинджър; на четирипистовия училищен магнетофон си бях записал кънтри-мелодия, та, докато звучи, четях на моите осмокласници епизоди от "Спасителят в ръжта". 

** Яски и торки за пловдивчанина е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тези думички при играта на пари не само сред хлапаците от Пловдив; понякога значителна сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказала паднала на земята с герба или с цифрата нагоре.

*** Зарът е хвърлен (според легендата, са думи на Цезар при започване на Гражданската война в Древния Рим през 49 г.пр.Хр.), синонимът на израза "Жребият е хвърлен" – нещата са решени от боговете и няма място за колебание. Бел.м., tisss.