ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (850.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (850.)

  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна война, които бяхме обикновени войничета от мирно време, ала преживяното от нас в казармата ни остави солен отпечатък за цял живот, за което младите няма как да знаят и да разберат, но си е част от нашия жизнен опит – твърде съществена част, за да я забравим, особено пък в дни на всеобща духовна поквара.

  03.01.2022 

О, СПИ ЛИ БОГ? О, БОГ НЕ ВИДИ ЛИ?*

  Злочестата Баба Марийка, философът-психолог Ангел Грънчаров, владиката Николай, Групата на небезразличните граждани (трима души, плюс сем. Асса), олигархът на Пловдив Георги Гергов (Гочето Свинаря) – всичките, включени в покъртителна драма, напомняща класическия роман на Фьодор М. Достоевски

РАЗГОВОР МЕЖДУ ДВАМА ПРИЯТЕЛИ (Т. Ряпов и Г. Бояджиев)**

  – Тодаре, има и далеч по-тежки случаи от твоя случай със скъсаното жило на онзи съединител на разбрицания ти таралясник. Четох на три пъти със сълзи на очи тази разтърсваща история и не мога да се спра да ридая. Съвестта ми внушава, че Баба Марийка ще надживее философа Грънчаров. 3 ян. 2022 г., 16,16 ч. Гледай философът-психолог Грънчаров какви потресающи работи пак пише... "Баба Марийка ми съобщи новината, че самият Бойко Борисов, който, видите ли, бил пръв приятел на нейния син, а синът й бил генерал, да, бил с генералски чин, и значи, самият Бойко Борисов бил пожелал, с оглед да заграби апартамента й, да се... ожени за нея, именно за Баба Марийка да се ожени, и това – представяте ли си, вече било станало: синът генерал уредил нещата – венчал Бойко за Баба Марийка при някакъв продажен поп; и венчавката станала тия дни, сега Бабата всеки ден чака Бойко Борисов да пристигне с лимузината си, за да заведе булката на сватбено околосветско пътешествие; не се майтапя, не измислям, ето това събитие в общи линии ми разказа Бабата, да ме прощава, че й издавам тъй съкровената тайна; между другото – ако не знаете, синът й на Бабата пък е женен за самата... Херо Мустафа, да, за американската посланичка е женен, и това не знаехте май! Пак се отклоних, простете, но ето сега мислите, които пък овладяха мен, докато слушах тъжния разказ на злочестата Баба Марийка...

  Бабата ме чувства като единствения приятел, аз нея също, но това е самата истина. Но на нейните 89 години тя има удивително добро здраве, което е СЪЩИНСКО ЧУДО, предвид обстоятелствата, в които живее, особено през последните пет години, ама и предишните 25, през които е общувала предимно с котки, не с човеци, щото човеците са я отритнали. Да, чудо е, че Баба Марийка е още жива, друг на нейно място отдавна би умрял, а ето, тя е жива, при това ходи без бастун, удивително жизнеспособна е за годините си, вярно, но не може да вдигне тубата вода да си сипе в тоалетната, обаче здравето й е ЧУДЕСНО! Питам, как е възможно такова ЧУДО без Божията намеса, не е възможно, нали така? Всеки друг човек при "хигиената" на Баба Марийка ще пукне за няколко дена, ще се зарази и ще пукне, а пък на нея нищо й няма! Значи, самият факт, че при тия условия и тия обстоятелства Бабата е изобщо жива, е ЧУДО, непоклатимо свидетелство, че самият Господ Бог се грижи за нея, щом вий – човеците, се правите на изоглавени и нищо не правите, за да й помогнете! (Да не броим мен)...

  Явно Бог прави всичкото това, прави същинско ЧУДО с оглед щото иска нещичко да ни каже или покаже чрез случая или казуса на Баба Марийка??? Да, чудото става пред очите ви, а вие се правите на изоглавени и нищичко не проумявате – така ли е, драги мои съвременни и високотехнологични умници?! Какво друго трябва да направи тъй великодушният и милостив Бог, че да разберете нещичко? Требва едно земетресение ли да прати, че да се усетите поне малко?! Кажете де, аз само питам, вий отговаряйте, нали сте големи умници и тарикати!...

  Вие примерно как си представяте владиката Николай да дойде и да се поклони пред Баба Марийка, и да я провъзгласи за мъченица на вярата? И за мъченица на хорското бездушие да я провъзгласи, способен ли е на такова чудо нашият тъй умен тарикат, какъвто е владиката ни? Аз лично Николай, облечен в копринени раса и в златоткани владишки одеяния, не мога да си го представя да влезе в прогнилия апартамент на Баба Марийка Смърдящата, за да й се поклони до земята, да я погали по немитата от години глава, да я провъзгласи за мъченица на вашето бездушие; нима такова нещо великият Николай може някога да направи? И дори дали може да си го представи той! Или в неговите представи единствен Георги Гергов заслужава да бъде провъзгласен за светец, щото знаете защо – да не казвам и това, щото нищо чудно да дойдат мутри да ме пребият най-сетне, да ми затворят устата, да ми пречупят и пръстите, та да не мога да пиша вече. И езика требва да ми отрежат, за да не говоря..."

  – Нерде Баба Марийка и владиката Николай, нерде светеца Георги Гергов! Нека да дочетем докрай тази разбиваща сърцето трагедия за една безумна любов, описана от перото на нашия Български Достоевски, преселил се от село Долна Баня, Софийско в Културната столица на Европа, свил гнездо в Пловдивската обществена – всъщност частна – телевизия на г-н Евгений Тодоров, съпруг на г-жа Нери Терзиева от екипа на Бате Петьо Президента (г-н Петър Стоянов).

  "...Спирам дотук. Нямам сили повече да пиша. Изписах се. Ще взема и аз да онемея, та да рахатясате, щото с моите писания ви преча да се радвате на живота, нали така, нали правилно разсъждавам? Онемея ли аз, тогава и Бог сигурно ще да загуби всяка надежда да ви повлияе поне малко, щото и самият факт, че такъв като мен ви пише за Баба Марийка всеки ден, сигурно е предопределен пак от Него (от Господ), знам ли, аз вече нищо не знам, ще взема да онемея и аз, щото от говоренето и писането ми има ли някаква файда? Няма, разбира се, не мога аз да направя това, защото очевидно не е по силите и на самия Бог, вие сте изцяло безнадежден случай, нали така?! Хубав да ви е денят! И майната ви най-после! Аман от вас! Чупете си главите, щом не щете поне малко да се промените..."

  – Голяма драма, голяма трагедия!

  – Какви са тия откачалки и писанията на Философа?

  – Благородният мъж – автор на горния този опус, всяка седмица води едночасови поучителни философски предавания по ПОТ (Пловдивската обществена телевизия), като твърди, че дава безплатно уроци на всеки, който му се мерне пред очите. Преди време се беше изцепил, че пет милиона почитатели по света четат, а сетне обсъждат многобройните му статии, изявления, молби, заклинания, изложения до разни родни и международни ведомства и служби, преди всичко към Регионалния инспекторат по образование в Пловдив да го върнат там, откъдето го изгониха поради некадърност, и вече седем години човекът си отмъщава на шефката на местния електротехникум, води съдебни дела, обяви, че ще се запали на площад Джумаята, под джамлъците на споменатия по-горе инспекторат, пише книги с философско-психологическа тематика, събира подаяния от кой колкото му прати за ядене.

  – Нали го смениха?

  – Не са го сменили.

  – Как си представяш генерал Бойко Борисов заедно с Баба Марийка! Голям смях и с развинтената фантазия на г-н Грънчаров? Синът на Баба Марийка е Генерал толкова, колкото Философът-психолог е Професор, нали така твърдял някога пред майка си в Долна Баня, Бог да я прости?

  – Печалният този опус започва ето как! "И тъй – натоварен с две големи туби с вода, които докарах с колата си от жк Тракия, където живея, и една торбичка, в която имаше хляб и пластмасова кутия с мусака, която моята съпруга изпращаше на Бабата, за да похапне, благополучно пристигнах в апартамента на Баба Марийка, похлопах, тя ми отвори и ми каза, че АБСОЛЮТНО НИКОЙ за изминалото време (десетина дни) не я посетил; от социалните служби не я посетили – нищо, че Групата на небезразличните граждани им написа дълго-предълго обръщение, с оглед да ги трогне; не и не – и те като вас имат бетонни биволски сърца... Поседях при Баба Марийка и тя ми разказа всичко за злочестините си. Какво точно си говорихме, какво тя ми разказа, сега няма да ви обяснявам. Предимно бабата ми говореше, а пък аз слушах близо половин час. Докато се стъмни и стаята не се превърна в нещо като пещера, като тъмница и като дупка на къртица. Няма ток, само Господ Бог знае как ще успея да реша този толкова сложен бюрократичен проблем: да уредя пускането на ток в апартамента й на 12-ия етаж, при положение, че Бабата си няма никакви документи, всичко загубила или са го изяли мишките и хлебарките..."

  – Философът нали, за да си поръча изкуствено чене, си беше продал колата за 150 лв. на някакъв 18-годишен манго?

  – Това са подробности.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited on 04 jan. 2022

Илюстрации:

- Баба Марийка – основен образ за Пловдивската телевизия.

- Хартиена иконка, с която 22-г. ми баща заминал на фронта.

–––

* Връх в творчеството на Петко Славейков е елегията "Жестокостта ми се сломи", своеобразна патетична изповед за разочарованието у поета от бездействието и примирението на обществото. Вътрешната драма у общественика идва от безразличието и дребнавата корист на обществото, но въпреки това, той намира сили да превъзмогне себе си в името българско. В цялата творба личи безпределната обич на лирическия герой към неговия народ и родина. В началото чувстваме силният му гняв от бездействието на Българската нация, а той се бунтува срещу примирението и желае свободата й. И това доказва обичта му към народа. Когато гневът и разочарованието му стигат своя връх, настъпва преход към успокоение. Ожесточението му преминава в разкаяние и солидарност с измъчените, което показва, че той не е равнодушен. (Из перфектен ученически разбор за Отличен Шест по стандартите на сегашното родно образование, което плътно следва най-модните тенденции за обучение на младото поколение граждани на света.)

** Вж. Блог на философа Ангел Грънчаров HUMANUS от 3 ян. 2022. Из отзивите след апела на основателя, основен автор на посланията и проклятията от името на четиримата й члена и главен говорител на т.нар. „Група на небезразличните граждани” г-н Ангел Грънчаров (1959): Отзив на Гл. ас. д-р инж. Г. Пашев: – "Чак сега прочетох и коментарите тук – и те са разтърсващи. Имала карма бабата, обаче щяла да надживее и Ангел Грънчаров. Била убила котки и съседите разболяла. Направо я изгорете на клада. 4.01.22 г., 10:13 ч.

*** Наясно ли сме за какво, всъщност, става дума и поради что фронтмен на местната частна пловдивска телевизия, кой знае защо наричаща се "обществена", занимава зрителите с проблем, отнасящ се до клошарка с ментално заболяване, която – вместо да я развяват като прани гащи в телевизионните си предавания и да си правят шоуто, редно е местните пловдивски здравни служби да си встъпят в задълженията? Това е чиста проба жестока манипулация за сметка на една страдаща старица, ако още не сме забелязали. Лицемерието е Бич Божи за всяка кауза. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (849.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (849.)

  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна война, които бяхме обикновени войничета от мирно време, ала преживяното от нас в казармата ни остави солен отпечатък за цял живот, за което младите няма как да знаят и да разберат, но си е част от нашия жизнен опит – твърде съществена част, за да я забравим, особено пък в дни на всеобща духовна поквара.

  17.01.1969. СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО

   Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Някакъв човек е опрял гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът е опрял гръб върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо важно да се случи.

  – Студено! – казва някой и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара, като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв – окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме по-старото поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна Милиционера.

  Стана ми интересен този униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село. Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек. "Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах, че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!

  И тъй, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.

  Пътниците, т.е. търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционера ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След не повече от половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора... Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А, Нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и взират се в тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "А аз още не съм спал с момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на село имахме една. – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, когато хептен му изгубиха дирите и писаха в протокола, че е минал желязната завеса.

  А Клим, човекът срещу Милиционера, си спомня как Ник едва каза: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – в храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…" След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос като новогодишен салют и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види точно това, но всичко си представя точно така. Секунда по-късно и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си, жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим, ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.

  – А тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен варосаната варосана в бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и тиха радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му, и чак след това каза:

  – Ами добре.

  И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, доста скромен за цената си килим; стоя си аз тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си, и си казвам: "Боже мой, това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969) беше май литературен консултант в официоза "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия: широко чело, а брадичката като у козел, който иззад огромно, масивно като фурнаджийски тезгях бюро ми се усмихваше благо-благо, кога рече: "Виждам го това като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива приказчици – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай! Ще му дойде времето".

 Пред портите на европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана, облъскана от Вятъра на промените. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който беше култов дори преди култов да стане "Лет ит би" на "Битълс" – символ за отпадането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред Париж, с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае какво, и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Рlovdiv, edited on 03 jan. 2022

–––
*Размишляващият човек (лат.).

** Играещият човек (лат.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (848.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (848.)  

 Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички,/ бих продавал... познайте какво?/ – Надежда! Надежда за всички./ "Купете! С отстъпка за Вас!/ Всеки трябва надежда да има!"/ И на всеки бих давал аз,/ колкото трябва за трима./ А на тоз, който няма пари/ и отвънка само поглежда,/ бих му дал, без да плаща дори,/ всичката своя надежда. – Джани Родари (1920-1980)*

  02.01.2002. 

АХ, ДА ИМАМ У СЕБЕ СИ...

Ах, да имам у себе си сила такава,

    бих отворил едно училище за всички,

    където натъженият да получава

    всеки ден портокалов смях на звездички.

    Крила пеперудени всяко детенце да има

    и значи, във Часа по летене

    да изхвърча учителят през комина

    и да учи класа в движение.

    Да се рее красиво и смело в небето:

    да прави лупинги, да се премята,

    тъй че да им се свива сърцето

    на инспекторите от инспектората.

    Всяка седмица клоунът от цирка

    да ни учи да правим красиво грешки

    и да възкръсваме, след като умираме

    подир някое премеждие тежко.

    Да имаме Час по изчервяване,

    Час по нежност, защо не – и Час по прошка

    и никога, никога да не забравяме,

    че добри могат да бъдат и лошите.

    Ах, да имах у себе си дързост такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където всяка жена и мъж да получава

    портокалов смях на звездички.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 jan. 2022

–––

* Израснах в полутъмната изба на къщата на пловдивската уличка "Ниш" № 4. От шестгодишен моите родители, понеже бях доста палаво хлапе, когато отиваха на работа, ме оставяха сам, заключен в стаята, където приятелчета ми бяха мишленцата, които изпълзяваха от дупчица в стената; и понеже тогава вече знаех да чета, "Приключенията на Лукчо" на този италианец ми беше, така да се каже, настолното четиво, наред с Полските народни приказки за Броиряпа в Карконошките планини. Четях ги и отново пак ги четях, живеех с тях непрекъснато в тъмната влажна изба, покатерил се от масата върху перваза на прозореца ни наравно със земята, а приятелчетата от махалата ни току в подножието и по склоновете на Джендем тепе понякога идваха тук да играят на джамини (стъклени топчета) пред прозореца, да ми правят компания и да не съм толкова сам. Но не бях сам, защото се научих още от онази ранна детска възраст, че с мишленцата и книгите един много палав хлапак няма как да бъде самотен. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (847.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (847.)

 Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви! – съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. Да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота... Обзавеждаш се с луксозна къща, прескъпа кола, поместват твоя снимка в списание Форбс и вече си мислиш, че всичко в този наш живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно те изненадва с кратка телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти съобщя, че всичко това не означава нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато още можеш". – Уилям Сароян (1908-1981)*

  16.02.1999. 

ГОТИНАТА ВАЛЕНТИНА

  Събудих се тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми полечка както опашка на змийче през процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с приятели, понеже защото току-що се оженил. Значи, бил някога женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена и семейство. И така поживял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете, не му брой париците, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми, на запивката в ресторанта към местния драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да минат, докато се реша". Какво да се реши? Ами да реши да се ожени повторно – жена пак да си намери, та да има кой да му се петлави в нозете и хастара на душата му да кърпи и преобръща. Кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща весела компания беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният Грънчаров – младоженецът оладжак, разправя: "Седяхме тука, когато някой, както ми се промъкваше зад гърба, ме заля с ракия. Така се запознах с Тодор Ч. от село Рогош, и даже станахме приятели". В момента, докато той обяснява как се запознал с Тодор Ч. от Рогош, майчицата и баща й на попрезрялата булка, чието забулено личице хич се не вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват скъпите гости. Чува се сочният глас на маммма, на тъщата, демек: "А този комплект от копринен бял чаршаф, юрганска торба и две калъфки с възглавници, напълнени с патешки пух, е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги цапате с ръждата и киселината на омразата, ни с гадости на изневярата и предателството!" Възторжени овации откъм подпийналата супер-весела компания: "А-а-а, чаршафите да се пазят чисти. То е важно". Което в прав текст може би ще да рече: Да се обичате, ей! Инак дяволите да ви вземат!

  Събуждам се... Бах мааму, що за глупост беше това – мисля си сънен, – та аз нямам намерение когато и да било да се женя повторно. Да не съм луд! Да не ми е чавка изпила акъла? И се сещам мимоходом някак си за спаружените днес някогашни дяволити и розовеещи както майски пъпки сред гюловия храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели и посивели: в училището, по света или в квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги хареса, няма кому да му се врътне акълът от туй тяло, грация, нежен зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак си ги е подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи: с въртене на задник или раменца, с гальовно гласче, с пооправяне на пооределите косици, както и с поглед, стрелкащ се като лястовица над бързей – влажен, тъжен, лъстив. Е, и?!... Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, мили готини момичета, та никой мъж не се хванал в копринените ви тънки мрежи? Пила-яла-дебеляла, шетала запъхтяна около или подир някой див кон-вихрогон, дето въобще не го е било еня за нея, а имал нужда само от секс. Повечето душици и едно дете не успели да родят, да отгледат. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой ръб и му прала после усмърдяното на пот и кир бельо, готвила му, купувала му подаръчета за именния ден и за рождения му ден, за Коледа и Нова година, пък после побягнала, или още по-зле – той й се изскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник: много подло – без да страда, като внезапна амнезия просто забравил, че тя съществува в този шумен, неврастеничен, бленуващ щастието си измамен свят.

  И какво ли можете сега, отпуснати, яко напълнели, освен да поглеждате завистливо като изгладняло зверче от дупката си към къс лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да си изчоплят кокалче, червейче, поне някоя трошица от пепелището на живота. Ами да, разбира се: не мъжката половина от човечеството, а момичето, жената е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна посока идат, и това е природно зададено, просто така сме създадени от кал, фекалии и душа. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е тъпак, глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: Е, ами да, надхитрила тогоз, надхитрила оногоз, пък толкова й харесало, толкова се увлякла, че накрая сама себе си надхитрила. Наказала се сама.

  Валентина Р. от мижавото провинциално градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното моме сред първокурсничките на Софийския университет. Рояк честни момци ухажори, готови за вятърничави подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях – и един от моите приятелчета от онова време, Николай Стоянов (1948) – тъкмо появил се млад прозаик белетрист и почитател на Кольо-Николовата "инфантилна проза", Владко (Владимир Янев, 1950) – изгряващ бъдещ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети", бъдещ университетски преподавател, и двамата мераклии – от семействата на известни хора, лъвове... Мотаеха се покрай хубавата Валентина от дълбокия бедняшки прованс и колегата Тодор Доков (1947) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Ф.М.Достоевски, както и неколцина по-скромни почитатели на изящните женски телесни форми: пак от дълбокия прованс – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовградско, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Само че Валя си бе недостъпна за мераклиите, и затова вероятно три пъти по-изкусителна... Ходеше с пружинираща гъвкава походка по коридорите на Университета, с въртене на бедрата и таза, с изпъчени цици, облечена цялата в траурно черно – черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът май че не беше още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен траурен шарф, небрежно метнат през раменцата. Само свежото й посипано с лунички личице и пищната супер-яркочервена, естествено рижа коса, сплетена на дебела плитка с тънка синя панделчица накрая, я правеше сякаш току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек, самата Афродита край остров Кипър.

  Ще избързам с няколко скока напред, да добавя, че веднъж на четири очи само пред мен Хубавата Валя ми показа как се сваля дебелата черна очна линия, която почертаваше пъстрозелените й весели очета: хвана си за крайчето единия от клепачите и отлепи лентичка, хитро изобретение за дамите, подобно на тиксо. Два месеца препускахме ний двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерото Ариана в столичния "Борисовий дървосад", както го наричат сладникавите столични поети на любовта между Световните две войни, друг път се усамотявахме в Общинската градина току срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия, да си бъбрим и естествено: да се натискаме. Валя имаше грандиозни свежи планове за живота. Проектираше как ще се оженим и веднага ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или в Ленинграде, после и нататък ще ни е лесно: ще творим литература, ще бъдем прославени, заможни и аристократи... Веднъж или дваж, като съм отскачал по работа до София, десетина години след като приключих студентския си живот, ожених се за друго момиче – от Златна Добруджа, и ми се родиха двете чудесни щерки, звънял съм й от уличен автомат да се срещнем, но явно г-жа Съдбата вече ще да е решила окончателно да се разминем дори като случайни Добри познати с общ епизод – флирт между амбициозни двама провинциалисти, с които София винаги е била бъкана. Какво е станало с някогашната плътски и духовно силно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на снобския целокупен кръг почитатели на изящната дамска словесност; мога твърде скромно, но с известно самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от изявените и ценени днешни поетеси, ухажвана от Националните ни телевизии, носителка на най-престижни за България литературни отличия, а и творчеството й се определя от литературната критика за принос въобще в националната и в световната литературна съкровищница. В няколко предавания дотук, най-случайно открити, съм съзерцавал колко интелигентно сдържано и с апломб Валя споделя ценни мисли по такива сериозни, важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливите хора у нас и ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар (?!) за Българската книжнина, относно мизерния живот на Българския интелектуалец въобще и пр., и пр., включително борбата за мир на планетата ни и съдбата на уличните песове и котки. Последното предаване, което доживях да видя с Валя, беше интервю по повод тъкмо присъденото й национално отличие за значителен принос в целокупната Българска лирика. Накъсо казано, тази много симпатична, образована и неспокойна аристократична душа си осъществи най-сетне стопроцентово мечтите. Нещо повече, съпругът й – трийсет години по-възрастен от нея, е светило сред артистичния свят на бохемите; пък и сред проспериращите днес супер-заможни бизнесмени в банковото дело отношенията им, както мълвят облаците от клакьори в снобските им тв-рубрики високо над простолюдието, били... специални.

  Може би вече се питате да не би пък да се чеша по стари рани... Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, то си беше по взаимно съгласие с резолюцията, че характерите ни – моят и на Валя Р. от град С., дотолкова си мязат, че просто няма как заедно да мелим брашно... Преди шест месеца по гастролираща столична поетесса в супер-многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново пратих издадения на мои си разноски сборник текстове "Кардиф". Отговор от госпожа Валентина Р. нямам. Размишлявам унило насаме със себе си: А бе, къде се буташ и ти, драги! Сега край някогашното чаровно девойче от градеца С. вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и плахи мастурбанти, ами табун от професори и академици пръхтят и се прескачат като жребци из росната литературна морава. Убеден съм, онова някогашно неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 jan. 2022

Илюстрации:

- Почти копие на хубавата Валентина.

- Графика на телесната женска хубост.

–––

* От "Човешка комедия" на Уилям Сароян – разговор между двама бедни телеграфисти: обръгнал възрастен самохвалко и съвсем млад доверчив наивник. Бел.м., tisss.