ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (848.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (848.)  

 Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички,/ бих продавал... познайте какво?/ – Надежда! Надежда за всички./ "Купете! С отстъпка за Вас!/ Всеки трябва надежда да има!"/ И на всеки бих давал аз,/ колкото трябва за трима./ А на тоз, който няма пари/ и отвънка само поглежда,/ бих му дал, без да плаща дори,/ всичката своя надежда. – Джани Родари (1920-1980)*

  02.01.2002. 

АХ, ДА ИМАМ У СЕБЕ СИ...

Ах, да имам у себе си сила такава,

    бих отворил едно училище за всички,

    където натъженият да получава

    всеки ден портокалов смях на звездички.

    Крила пеперудени всяко детенце да има

    и значи, във Часа по летене

    да изхвърча учителят през комина

    и да учи класа в движение.

    Да се рее красиво и смело в небето:

    да прави лупинги, да се премята,

    тъй че да им се свива сърцето

    на инспекторите от инспектората.

    Всяка седмица клоунът от цирка

    да ни учи да правим красиво грешки

    и да възкръсваме, след като умираме

    подир някое премеждие тежко.

    Да имаме Час по изчервяване,

    Час по нежност, защо не – и Час по прошка

    и никога, никога да не забравяме,

    че добри могат да бъдат и лошите.

    Ах, да имах у себе си дързост такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където всяка жена и мъж да получава

    портокалов смях на звездички.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 jan. 2022

–––

* Израснах в полутъмната изба на къщата на пловдивската уличка "Ниш" № 4. От шестгодишен моите родители, понеже бях доста палаво хлапе, когато отиваха на работа, ме оставяха сам, заключен в стаята, където приятелчета ми бяха мишленцата, които изпълзяваха от дупчица в стената; и понеже тогава вече знаех да чета, "Приключенията на Лукчо" на този италианец ми беше, така да се каже, настолното четиво, наред с Полските народни приказки за Броиряпа в Карконошките планини. Четях ги и отново пак ги четях, живеех с тях непрекъснато в тъмната влажна изба, покатерил се от масата върху перваза на прозореца ни наравно със земята, а приятелчетата от махалата ни току в подножието и по склоновете на Джендем тепе понякога идваха тук да играят на джамини (стъклени топчета) пред прозореца, да ми правят компания и да не съм толкова сам. Но не бях сам, защото се научих още от онази ранна детска възраст, че с мишленцата и книгите един много палав хлапак няма как да бъде самотен. Бел.м., tisss.