ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (841.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (841.)

  Откъм потъналото в мрака пристанище в небето се издигнаха първите празнични фойерверки. И народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару – всички те, както и онази, която Рийо беше обичал и загубил: всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Ала в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност, и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали във все по-многобройни гроздове в небесната шир, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които си замълчават, а да свидетелствува в чест на загиналите от чумата, да остави поне един тъжен спомен за несправедливостта и насилието, извършвано над тях, а и най-сетне, за да каже онова, което човек научава само при бедствие, а именно: че у хората има много повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

  Но все пак знаеше, че този негов разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение са длъжни да сторят срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, без да можеха да бъдат светци и като не желаеха да се примирят с бедствията, се помъчиха да бъдат лечители. И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което онази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите – знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата, в куфарите, в носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие или поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град. – Албер Камю (1913-1960)* 

  08-10 mar. 1997 

ЦЕНАТА 

  Цената, т.е. пазарната стойност на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. Това е цената, която искат: можеш да ги купиш и да ги препродадеш другиму... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновените спазващи закона мълчаливи граждани, не от политическите примадони и тарикати от всякакъв род, които винаги са си галеници на медийното пространство.

  Ала Комунизмът – не онзи, който ни налагаха като мечта от най-ранното ни детство, а както напоследък почвам да го проумявам, е преди всичко насилие над интелекта. Затова вероятно понятието учител е толкова печално понятие в наши дни. Съвест не се купува с пари, слава и служебно положение. С нищо се не купува и от никого се не страхува онзи, който е учител по призвание. Да вдигнем очи и да се огледаме – какви ги върши лицемерът, парвенюто, страхливецът, фукльото сред самозваните учители на нацията! От тези гарги вони на интриги, наглост, простащина, лицемерие, злост.

  Врагове са ни не онези, с които някак не сме съгласни; врагове са ни инертността и отчайващата посредственост. "Мина времето на динозаврите" – за този ред от химна на училището, където работя, някои колеги съня си изгубиха. Зам. шефката ни Цвета Иванова (1945) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Отговорих: "Не, мила. Ти си само едно малко динозавърче". Стори ми се, прие го като комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, два пъти на педагогически съвет люто ми се гневиха и остана беззъбата версия на училищния ни химн; нищо, че не те, ами аз съм му автор.

  На каква цена заплащаме за спокойствието, след като фарисеите са вътре в храма!

  Бележка от 40 реда, отпечатана в пловдивския всекидневник в. "Глас" през януари 1993 г. под надслов "Цената", подигна такова яростно неодобрение сред неколцина от колегите ми в училището! Час и нещо слушам гневни приказки от десетима между сто и двайсетте ми колеги; да, десетима бяха – помня ги до един – които се причисляваха към обидените. Десетимата настояваха, зачервени, твърде гневни, публично да им се извиня чрез същия вестник; задействали някакви фактори по върховете на местната Пловдивска управа. Не бях споменал нито едно име, но те се разпознали, та оттам ме връхлетя това зеене с гръмогласно горещене и стандартните за Пловдив проклятия... Заболя ме не от тях, а затуй че останалите сто-сто и десетима учители от нашето най-многолюдно училище (2400 ученици) кротичко като кибици попиваха скандала. Е, да, след учителския съвет трима на излизане крадешком в полумрака приближиха да ми стиснат ръка. Следващите дни мнозинството ме избягваше като прокажен, пък сетне сякаш простиха: размахват пръстче, усмихват ми се с такива едни тъжни очи: "А-а-ах, знаем си те. Шило в торба си ти!" Демек, простили ми, разминало ми се.**

  По повод тъничкото книжле на Василен Ведров (псевдонимът на някогашния беден счетоводител Петър Петров) под заглавие "В бездната на безверието": Кратката тази рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът, бивш кмет на Стария Пловдив, печатар, издател, зарзаватчия и общественик Тодор Чонов (1945) от селото Рогош среща престарелия счетоводител Петров с възглас: "Бре-е-е-ей, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците..."

  Ето впрочем въпросната рецензия за книгата на Петър Петров. Пристрастие (в най-човешки смисъл на думата) към съдбата на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, а и почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът откъм моя Пловдив, като родно място на характери: от една страна, смачкани в скучния си провинциален бит, от друга гледна точка – извисени до онова качество, което наричаме "общоевропейско модерно съзнание". Че сме народ, жестоко лъган в своята мила недоверчивост. А как ви се вижда този самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, дразнещи с помпозност радио- и телевизионни цинични рубрики? Откривам строгата взискателност при възпитание на младите поколения, излъчване на достолепие и самоуважение от българския ни чист дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Книжлето връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената среда за изграждане на характери. Любопитно е да се съпостави героя на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Тъпият шегаджия, потупващ по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Неврастеничният грандоман, тъп фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в служебната йерархия червей. Лакомото и ненаситно животно от бизнеса – оттатък барикадата... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от Европейската и Световната публицистика.

  Лично не бих се заел с разгръщане на стари неуредени сметки. А не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "Миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет, доста подтекст. Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, ала сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта до Девети септември 1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и отричана да е от нас, мнозинството от обикновените хора тогава са живеели почтено, спазвали са традициите, морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми в наши дни направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо това тъничко книжле си струва да се чете и препрочита, особено от младия читател. Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само чрез финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния модерен свят.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 dec. 2021

Илюстрации:

- На вишката над купола някога дежурял войник с автомат*** 

- Превърнати в руини пловдивски архитектурни шедьоври****

 ___

* Роденият край град Оран в Алжир Албер Камю. Пасаж от финала на романа "Чумата" (1947), вж. https://delphipages.live/bg/%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B0%D0%BA/albert-camus

** Разбира се, не писах никакво извинение към куфарните тези търговци между учителите, които шетаха по пазарищата на Балканския полуостров, като си вземаха отпуск (и учениците им вдигаха врява по час и два понякога в училищния двор). Кажи-речи, стотина от кибиците на онзи Педагогически съвет ми послужиха за прототип в "Историйките на ученика Ламски" – ръкопис по макет 1:1 от 620 стр., който не се появи на белия свят като книга, заради същия някогашен сербез кмет на Стария Пловдив, общественик, зарзаватчия, член на Радикал-демократическата партия ("Малко сме, но сме качествени!)" на г-жа проф. Елка Константинова, чийто син извади налице първите порнографски богато илюстровани вестничета в Демократична България, та заради същия онзи рогошки поет, кмет и общественик, член на Радикал-демократичната партия, който ехидно поздравил простосмъртния Петър Петров (1924-2001).   

*** Между по-възрастните пловдивчани някои от някогашната антифашистка съпротива са били изтезавани в подземията на тази красива сграда в стил европейски сецесион, построена през 1911 г. за управителя на областта, а впоследствие (до 9.IX.1945 г.) и като седалище на полицейката областна управа. 

**** Обществена тайна сред пловдивчани е, че умишлено палят старите сгради, за да си разчистят терен за ново строителство: http://epicenter.bg/article/Ivan-Totev--Nay-surovo-nakazanie-za-podpalvacha-na-kulturnite-pametnitsi/108153/2/0 & https://truestory.bg/%D1%82%D1%8A%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD%D0%B5%D0%B2-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4-%D0%B2-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2-%D0%BC%D1%8F%D1%81%D1%82%D0%BE-%D1%81/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (840.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (840.)

  Не зная от какъв зор, но по място на действие текста винаги го свързвам с двора на някогашния ОК на ДКМС в Пловдив с артистичните високи и стройни дървета. Винаги, когато съм ходил там, бъкаше от амбициозни парвенюта, или тъпи натегачи, както ги наричахме в приятелската ми компания от бачкатори и най-обикновени млади момци като мен (например двамата братя Слонски, които ми бяха съседи и заради телесната им форма им бяха дали този прякор: Митко караше ГАЗ-54 към Авторемонтния завод в Пловдив, по-малкият Васко поддържаше парната инсталация в сградата на местния Висш институт по хранително-вкусова промишленост (ВИХВП)... Стотици кариеристи изхвърчаха от това гнездо на натегачи, а хубавите момичета и момци някак се губеха, подтиснати и с такава една нелепа идиотска усмивка, като да е нарисувана на картон. – Аноним (1947)

  26 oct. 1978

КРЪВ*

Мъжът в сражение отива

и не се завръща той,

съдбата му немилостива

щом каже: Ще загине в бой.

И дълго там лежи войникът

под житото и под пръстта,

по цели нощи, чувам, вика

и се препира със Смъртта.

Навярно в други битки влиза

или пък кости го болят,

ала защо на мойта риза

днес кървави петна кървят?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 dec. 2021

___

* От сб. "Сутрин рано" (1983), тираж 1100 екз., изд. "Христо Г. Данов" - Пловдив, който тираж се изчерпа от книжарниците на Пловдив за по-малко от седмица, че и в Хасково бе изчерпан, и се явих единствен без куп мои книжлета за любителите на автограф в залата към хасковското кино "Клокотница", когато там се откри ежегодният Преглед на младата смяна автори "Южна пролет" (в случая през април 1984 г.) 

. 

   Вж. https://knizhen-pazar.net/products/books/2427884-sutrin-rano Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (839.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (839.)

  Когато писа с премръзнали пръсти текста, авторът бе 21-годишен и обитаваше стая под наем за 15 лева месечно при симпатични двама бездетни старци в района горе на Слатински редут, над линиите на софийската жп-гара Подуене, в единствената къща в стил алпийска хижа, в чийто двор като три огромни пламтящи в траурно тъмнозелено свещи се извисяваха над покрива три кипариса, на улица "Петър Митов" № 8. Веднъж или два пъти през годината, по Коледа и Великден в дома на леля Катя и чичо Георги се появаваше млада семейна двойка – племенница на леля Катя с мъжа си чех и едно изключително палаво четиригодишно момиченце, което оставяха тук по за седмица, и тогава тихият двор с обилно насетите храсти арония се огласяше целия от възгласи и виковете на леля Катя: "Ейка, Ейка, ела тук, Ейче! Ела да видиш какво ще ти дам!" – а онова ми ти възпълничко хлапе като козле скача и крещи нещо на неговия си чешки език. – Аноним (1947) 

  23 yan. 1968* 

ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ

  Ах, братче, колко съм нещастен! Милион пъти захващам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко си ми е от ясно по-ясно, но седна ли пред листа с молив в ръка, все ще се случи нещо да ме отвлече в друга посока: или вода ще ми се допие, че гърлото ми внезапно пресъхнало, или ще реша, че ми е адски студено, или пощенският раздавач ще мине по улицата и аз естествено ще изтърча, да погледна какво е пуснал в пощенската кутия; не че някой ще се сети за такъв като мен, ама пък знае ли се; или врабче ще кацне на клонче пред прозореца ми и ще ме гледа… Ужас! И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си; о-о, не! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, сядам си аз в кафенето, и както най-спокойно си пия кафенцето и си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на ръката и за ужас на всички взема, че се разкрещя: "Къде ми е часовникът? Хей, часовникът ми! Никой ли не знае къде е шибаният ми стар часовник!" И хълцам, и плача на глас. Естествено кой ли го е грижа за моя стар часовник, но става подозрително, ще знаеш, и се почват фиксиращи едни погледи, надпревара кой около мен да си придаде по-угрижен вид. И тогава, например, дамата отляво възкликва: "Но часовникът си е на ръката ти, мили!"

  Страшно презирам любезностите. Понеже след това очаквай нещо да ти поискат! И ми искат извинение, че си бия майтап със спокойствието им и с шибаната им чест и достойнство, представяш ли си! Едва ги изтрайвам такива... Впрочем, това е отделен въпрос, понеже историята, която мисля да ти разправя, няма нищо общо с тези неща. Всяка година на 22 декември имам навика да съм си у дома... На 22 декември, ако те интересува, се роди сестричката ми Юлия. Спомням си я от осмия й ден. Такова едно дребосъче със старческо лице, зачервено като лице на алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги вземе от родилния дом срещу пловдивската Централна жп-гара двечките с мама, и представи си ги двете дами в огромен бял файтон с два бели коня, както в Царска каляска от приказките. Конете пръхтят, рият с копита дълбокия до кръста ми сняг и тате, гушнал Юлия, слиза в тъмната ни изба. Тогава още не я познавах, а и едва преди месеци бях навършил моите шест години, така че нищо не ми пречеше да бъда наистина искрен. "Откъде го взехте това бебе!" – разкрещях се, понеже никой не си бе направил труд да ме подготви за тази изненада.

  По онова време безспирно валяха и валяха, и валяха поройни дъждове, живеехме в полутъмната изба, до която се слизаше по девет стръмни стъпала дълбого в земята, и хазайката ни Цвета Дърварова дойде от техния втори етаж да разбере какво става, каква е тази олелия до Бога в нашата дълбока влажна стая. Ле-ле-е, каква любопитна и неприятна жена! Разпита файтонджията колко взема за превоз от гарата дотук, като че ли се готвеше и тя да си докара някой копелдак; а пък знаехме, че не може да има деца, след като вече е родила двете си омъжени дъщери. Както и да е, Досадницата подло ме ощипа и мазно рече:

  – Миличък, това е сестра ти! Вече си батко.

  – Жоре! – намигна ми тате. – Юлия заема твоето легло. Какво ще кажеш, сине?

  – Не го ща това бебе в леглото си – изкрещях извън себе си от ненавист. Обаче като се поуспокоих и поразмислих, реших да отстъпя и да си пренеса багажа при огромния тезгях на тате с дърводелските му инструменти, тенджерите и паниците в кухничката на мама. Скова ми тате от старите чамови дъски легло, хвърлиха отгоре две-три педи талаш и стара черга и аз там се нанесох. Не крия, яд ме хвана на туй дребосъче още с появата му на този свят. Значи, всичко приключи седмица след 22 декември, а на 22 декември, ако те интересува, се е родила сестра ми Юлия... Минали са години от онзи декемврийски ден, аз, обаче, още помня милион подробности. Не мога да забравя как скимтеше нощем като коте, докато свикне у дома, не мога още да забравя как смешно си бърчеше нослето, преди да кихне, първите думи как изрече, как ми се усмихваше и риташе с крачета, как беше много болна и как проходи, следвайки дървена макаричка за конци, как ми произнасяше името: Жо-о-ожо. Сладко бебче, какво да ти разправям!

  Сега Юлия е на тринайсет, аз пък – на деветнайсет*. Живея в мразовитата и скучна София, а тя – при родителите ми в Пловдив. Пишем си писъмца, понякога си бъбрим по междуградския телефона в Софийската поща, то се знае, съвсем любезно, понеже въпреки че ми е сестра, аз и с нея съм леко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда и аз като птичките, дето отлитат на юг, да разперя крилца и се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома. Баща ми дърводелецът вече е претакал виното, то се знае – контрабандно, мама ще ми сготви чудесните си ястия, а не като сега, да им ям разкашкания ориз и океанските им риби в университетската ни менза. Освен това, ще подпитвам Юлия да узная има ли си Юлия вече приятел. Ако те интересува, този въпрос ме измъчва напоследък. От година на година сестра ми все по-хубавичка става, а нали момиче на нейната възраст естествено е да има поне пет-шестима кандидати, но като гледам, сред момците повечето са тарикати, побойници, наркомани и тъпаци, от които тръпки да те побият. Та ето къде ми е грижата: да не се случи нещо с нашата Юлия, което ще ме съсипе о-кон-ча-тел-но.

  И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и рождените й дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, но не са и дотам лоши. Майка ми прави торта. Впрочем, тортата я купуваме, а пък мама я доукрасява – мъничка такава една, шоколадова торта с разните му там цветни гарнитури отгоре, чак смешно да ти стане. Идват съучениците на Юлия да си поднесат приветствията, а и да видят какво сме си купили; тате им пуска войнишкия си грамофон, онзи с тенекиената фуния и ръчка за навиване; понякога, ако намерят магнетофон назаем, пускаме магнетофона и гостите танцуват и се веселят до насита. Когато се изморят да танцуват и да се веселят, мама отива да ги почерпи с деликатеси нейно си производство, присяда върху самия край на дивана с ръце, вкопчени в скута, и захваща да им разправя разни древни моменти от нейното щастливо детство. Юлия мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този род. Тате си пийва от ракийката, кусва си и от мезенцето, дава си вид на застарял аристократ, сякаш не го интересува грешният ни свят, а пък е само обикновен дърводелец-мебелист и всичко го интересува. Докато гостите слушат колко бедничко, но интересно и поучително било някога по тяхно време детството, аз си придавам независим вид, пафкам си цигарката, близвам от ракията (разредена), но винаги си седя сам в моята стая. Вратата й е полуоткрехната, всичко виждам и чувам, обаче си трая и съм спокоен, понеже всичко там при веселящите се си е наред.

  Ей заради тези мигове зад вратата гледам винаги да съм си у дома на 22 декември. Всяка година й купувам подаръче за рождения ден и Юлия много ми се радва, когато й поднасям моя евтин дар зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юла, дай й подаръци да приема! Тази година стипендията ни я дадоха по-рано наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-ценно. И както обикалях покрай магазините покрай софийската черква "Света Неделя", съзрях едно швейцарско часовниче и ей така, от любопитство, влязох в софийския им магазин да узная каква му е цената. Отказах се отначало, понеже софийският търгаш ми поиска цялото състояние за това часовниче, после обаче размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го ето защо!

  Ако часовникът ми изглежда окаян, то съвсем не значи, че винаги е бил такъв. Имах си някога къщурка-касичка, където си събирах паричките от пеене по Коледа, Сурва-сурва Нова година и Васильовден – с тези пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Така че приходите ми от онези детски години нямаха край. Обаче един ден пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинската лелка казала на нашите, когато дошли на свиждане, че бълнувам за някаква си касичка. И те естествено веднага се досетили за какво става дума, върнали се в онази изба, където живеехме под наем при Дърварови, строшили с чук глинената ми къща-касичка и като преброили, сред парчетата потрошена теракота се оказала доста пара. Питаха ме при следащото свиждане кое ми е най-голямото желание на този свят, и понеже цял месец бях подложен на контрол, затворен като някой престъпник в онази мрачна болница с решетки на вратите и прозорците, а и преди това – понеже съм си бил малко по-палав от другите момчета, държаха ме едва ли не винаги под ключ: живеех, така да се каже, под постоянна карантина, откакто съм се родил, пък и понеже не спирах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове, минути и секунди в изгнание заради жестоката болест, която ми бе втръснала, беше ми дошла до гуша, казах им: "Майко и тате, най-голямото ми желание на този свят е да си имам часовник с черна лачена каишка". Ей такава е историята на този мой часовник, ако те интересува. Нищо, че е разбичкан на вид, какъвто си е наистина, но той си е моят часовник, историята му е сантиментална, и затова хубава.

  Сестра ми Юла тогава беше на две годинки, невръстно, невинно хлапенце. Още със завръщането ми от инфекциозното отделение заврещя: "Искам! Искам! И-искам!" – и нямаше как, откопчах каишката и тържествено й дадох мечтата на целия ми самотен скапан живот. Тя го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, май го взе за стъкълце, и като чу машинката, малкото му мравешко сърчице как цъка, уплашено го метна върху пода. Не се стърпях, извъртях й машинално една яка плесница, после коленичих да събирам чарковете му: колелца, пружинки, милион нещица... Ей това си припомних, преди да купя подаръка за рождения ден на Юлия. Вървях по софийските блестящи улици и тъга ме обземаше все повече и повече. Да те обзема тъга и жал за себе си е доста приятно нещо, особено ако си имаш куп причини за това; останал бях без пукнат лев преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една люта шкембе-чорба в закусвалнята срещу черквата "Света Неделя" и да легна да мра. Така и сторих. Обаче не легнах да умирам. Как ли пък не! Ще взема да се предам в навечерието на рождения ден на Юлия! И реших да се прибера у дома в Пловдив на автостоп.

  Обух си най-новите патъци от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и с половин килограм катарама от цам, облякох костюма, зает от съквартиранта Ицо от Ивайловград, намазах си косата с мас, сресах я назад добре прилепнала, изпразних си джобовете, понеже – когато са ми празни джобовете, имам приятното усещане, че съвестта ми е кристално чиста, а часовничето на Юлия закопчах на дясната си китка, така че – за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният подарък), и освободил се от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняния за невърнати заеми или за неизплатени дългове към този и онзи агент на държавата, употребявани ножчета за бръснене, ама недотам неизтъпени, испанска запалка – чудесен спомен от далечното лято с мама и тате край Китен, кутийка с чистак новички, неупотребявани презервативи (три броя), позлатени копчета за ръкавели и няколко непрани кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо в моя древен Пловдив с дванайсетте хълма (оцелели шест). От Орлов мост се метнах в икаруса по линия номер 1, купих билет до Караулката и така блажен се изтегнах на седалката. Колко ли е часът, рекох си като някой изискан млад денди и джентълмен с прекрасен външен вид; все пак моментът е исторически! Погледнах си моя часовник, а после – и Юлкиното часовниче, и когато открих, че сочат разлика от седем часа, първата ми мисъл бе да ги уеднаквя, после реших: Нека всеки часовник сочи само своето си точно време!

  Двигателят на икаруса бръмчеше почти мелодично, меката седалка под задника ми и приказките на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, чак ми се доспа. Добре, че дойде време да сляза. Скочих на асфалта и ах, леле! – бесен вихър едва не ме издуха обратно в сънливата каросерия. Пресякох безлюдното Софийско поле и се озовавам пред самотна бензиностанция насред полето. Беше неделя около пет часа след обяд; надявах се някой свеж интелигентен и учтив автомобилист да ме понесе между пет и осем часа в края на декември надвечер към моя мил роден град Пловдив. Излязох на асфалтовия път край бензиностанцията и вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток кола. Уви! Милион машини профучаха и нито една не спря. Надявах се, че в най-последния момент, преди да се откажа, моят добър интелигентен автомобилист ще се зададе иззад стръмнината и завоя, и както се е заспускал оттам, ще ми намигне приветливо с късите светлини, ще спре пред мен, и очарователно добросърдечен, ще отвори широко вратата си за едно премръзнало сърце. Уви! Никой не спря.

  Към шест наблизо се завъртя още един стопаджия с брезентова тъмнозелена торба и огромен сак, натъпкан сякаш само с кренвирши. Защо точно кренвирши, дявол знае, но истина ви казвам – крайчеца на кренвирш очаквах да зърна да се влачи подире му. Страшен образ! Отначало ме доядя, понеже ми се явяваше конкуренция; престорих се на непукист, все едно не го забелязвам. Стана адски студено, чак мразовито. Вдигнах яката на сакото и опитах да си представя, че съм таен агент, който със зареден патлак дебне коварен международен бандит. Докато съм бленувал, конкурентът с чадъра и сака с въображаемите кренвирши приближи и попита случайно имам ли огънче. Казах му, че точно днес си нямам огънче, и продължих да трамбовам назад-напред покрай  магистралата с лапи, пъхнати, кажи-речи, до лакти в джобовете. Взех да се вглеждам какви тарикати пътуват в колите, понеже между нормалните хора може би се крият не един и двама международни бандити или терористи. Плюс това, терористът никога не пътува сам, ами го придружава обикновено сексапилна лична секретарка, любовница или пак нещо от този род. И какво да ти кажа! Милион бандити със сексапилни мацета любовници профучаха по магистралата. Жалко, че нямах патлак да се справя с един-двама, а и беше адски мразовито. Профучаха десетина чуждестранни контейнеровоза и брадати до уши съмнителни типове седяха до шофьора и се усмихваха, помахваха ми за поздрав в сгъстяващия се полумрак, даже се обръщаха да видят аз какво ще им отвърна. Какво ли друго да им отвърна освен да им посоча среден пръст!

  Премръзна ми муцуната, омаляха ми лапите да ги вдигам срещу колите – ту лявата, ту дясната, а никой не искаше и не искаше да спре. Да речеш, че нося обемист багаж, разбирам, а то нищо и никакво дамско часовниче. Да кажем, че съм обемист, масивен и бабаджан, тежа сто и трийсет кила, че да им изкривя амортисьорите, не съм! Ни съм пълен, нито обемист и тежък – само петдесет и четири килограма, при ръст от метър и седемдесет, обаче мен никой не искаше да ме вземе. Големите световни бандити се правеха, че не ме забелязват, другите, от своя страна, профучаваха ли, профучаваха. Открих купища любопитни подробности. Един кара и си гушка мацето, друг се ухилил като киноартист и шоумен или рекламно лице на пастата за лепене на зъбни протези. Чешити пътуват понякога зад волана. Друг си пее, тъй се прехласнал – не вижда пред себе си, вперил зъркели в хоризонта, магистралата сякаш са я опнали единствено за него, за да профучи с бързия си спортен автомобил. А срещаха се и облачни натури – намусени, възвишени, горди, досущ като пустите му редактори от столичен вестник.

  Гледам, часовникът ми показва вече седем часа и ми стана мразовито в това никое време; поглеждам часовничето на Юлия, показва своето си точно време – дванайсет по обяд; и ми стана топличко, сякаш слънчицето ме понапича. Ей такива ми ти чудни работи! Стъмни се и запръска дъждец. Конкурентът си опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка закъм София. Аз пък, понеже нито пари за билет имах, нито друго си имах, свърнах към бензиностанцията, за да се подслоня на сушина. Захвърлено в канавката разплетено столче без крак открих и го отнесох при колонките за бензина и кръстосах крак върху крак зад огромна цветна реклама за монтаж на газови турбини, тъй че някой случайно да не реши, че съм в беда, но да ме вземат, да речем, за доста прилично облечен джентълмен, който изживява скучен период от живота и нищо не е в състояние да го учуди. Стисках тъй въображаемия патлак в джоба си и се прозявах като таен агент в засада... Колонките за бензина ми се падаха отляво, а пък лъскавите туловища на разни ми ти там мерцедеси, поршета, ферарита и беемвета или майбаси похотливо се плъзгаха в светлинките на магистралата. Позавяхнала, обаче донякъде интелигентна мадама зареждаше колите с бензин и прибираше парата. Казвам: Беше донякъде интелигентна, понеже от опит съм се убедил – колкото е по-грозноватичко едно момиче, толкова е по-интелигентно, и значи, в състояние е да те разбере, за да ти влезе в положение. Докато, братле, красавиците са по природа разглезени; такава ще ти мине с високите си токчета през муцуната, без дори да забележи, че си готин и печен мъж с богат жизнен опит, отговорен и прочие, дето хич не е за изпущане.

  В неделя вечер потокът клиенти оредява, че всеки бърза да се прибере на топло у дома или в някой луксозен хотел, само да не изпусне нещо от празничната програма на телевизията. И тогава единствено смотаняци, някакви там восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по магистралата между София и Пловдив. Чудя се имат ли си часовник тези самоуверени хора и какво им показва тяхното точно време. Наблюдавах как мадамата обслужва колите и някак взе, че ми се доспа. Пясък сякаш ми влезе под клепачите, очите ми сами се затварят и вече като не ми оставаше друго, че не знаех как ще изкарам тази нощ срещу двайсет и трети декември, реших да подремна, но с широко отворени очи. Реших да пробвам един хитър сеанс (има нужда и от хитрини опитният таен агент). Гледах, без да мигам, към бездната на нощта пред себе си и си представих, че съм си у дома. Баща ми си пийва от неговото незаконно винце и се прави на такъв, какъвто не е, и никога не е бил, майка ми разправя нейните древни епизоди с поука накрая, а сестричката ми Юлия кротко си седи в компанията на няколко съученици и ту разплита, ту си сплита крайчето на русата плитка. Пустата му Юлия! Дай й подаръци да получава! Само мен ме няма там. Но всъщност съм там и с тях. Наблюдавам ги иззад полуоткрехнатата врата на моята хладна стая – пафкам си цигарката, пийвам си от разредената ракия и слушам някакъв реквием, да кажем, в си-бемол или нещо подобно, който реквием на талази се просмуква от някакво си там забравено радио в нощта, и на мен ми е толкова добре, че съм самия себе си – че бдя над простичкия свят на нашите, и хем ми се реве на глас с всичка сила, хем ми иде да пея. Въобще, чувствах се като образа от онази книга** за готиния момък, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет, все му се фирка и все си пилее париците из разни тъпи бардаци и курви в неговия Ню Йорк, а сестричката му Джейни е толкова очарователно хлапенце! И в този миг усещам тихо гласче да ми шепне в ухото: 

  – Миличък! Какво правиш тук?

  Тръснах глава, събудих се моментално, сякаш никога не съм заспивал, па хвърлих безчувствен поглед към грозноватата мадама от бензиностанцията. Тя пък – от своя страна, изглежда бе адски остроумна, облечена от глава до пети в червен гащеризон с емблема на фирмата "Shell" върху циците, и явно беше в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?

  – Ей, дребния! Вдигай си чукалата! – намеси се в нашия разговор мъжага с боне на танкист и огромна овнешка яка на гащеризона си също с емблема на фирмата "Shell". Имаше вид на изгладнял човекоядец, само че без онези златни халки на носа и ушите.

  Направих му уважението – изслушах и него, мълчалив и хладен като гроб. Поседях безмълвен колкото беше възможно да ме изтрае, без да ми налети, поседях така за тежест и самочувствие, и после нямаше как: твърд като скала от гранит, вдигнах си аз задника, па поех пеш по стръмнината нагоре към София. Подчиних се на временното предимство на противника. Печеният таен агент не рискува наивно живота и мисията си, той изчаква развитието на ситуацията; защото ситуацията никога не стои на едно място, развива се; и когато назрее моментът, с отмерен скок тайният агент се хвърля върху врага и го обезоръжава моментално. Та така, значи, излязох извън осветеното пространство край Корабчето и продължих пешком, блъскан в гръб от разбеснелия се вятър все по-нагоре по стръмното. Крачех срещу хиенските очи на профучаващите коли и дотолкова съм се разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипвам за ръката и крещя с всичка сила: Майчице, часовникът! Къде е часовникът на Юлия? 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 dec. 2021

___

* Рожден ден на сестра ми Ели (1954).

** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен преди всичко с новелата, издадена през далечната 1951 г., а и с това, че не е публикувал от 1965 г. нататък нищичко и не е давал за любопитните вестници и списания интервю от 1980 г. до смъртта си, усамотил се в своето ранчо нейде на майната си в Съединените американски щати. Долу е снимка на автора в годината, когато писа настоящия текст. 

Бел.м., tisss.