ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (814.)
Когато обсъждам с близък или роднина миналото, характера и стореното от нашите предци, разбирам колко лесно е да издаваме днес меродавни оценки. – Аноним (1947)
29 uni 2019
БОРИС И НЕВЕНА
Красимира Пецова (1956), щерка на третата сестра на майка ми:
– Дядо (за Борис Дявола говорим) не притежаваше никаква нравственост и чест!
Георги К. Бояджиев:
– Посочи какъв се е показвал пред теб.
Красимира П.:
– Скъпи бате Жоро! Струва ми се, че прекалено идеализираш дядо Борис. Аз съм живяла в близост покрай него повече от 18 г. Той беше жесток човек по отношение на всички в двора му. Заканваше се да ни убие и само обстоятелства му попречиха да го направи. Помня два много ярки момента, от които и досега настръхвам и се ужасявам от кармата ни. Първият път татко ми беше в командировка и дядо дойде да блъска по вратата на нашия дом. Счупи стъклото на заключената врата. Разпищяхме се, и майка ни вкара в една от предните стаи. Застанахме по-далече от прозореца, но той дойде с пушка, заканваше се и ни кълнеше люто. Майка взе брадва и застана скрита, ако той влезе през прозореца, тя да опита да ни предпази. Толкова страшно сме пищели, че съседите извикали милиция, обезоръжиха го, арестуваха го и после му отнеха всички оръжия (две чифтета) и разрешителното за лов.
Втори кошмар. Още не се бяхме оградили с мрежа в отделно дворче, когато посегна да убие сина си вуйчо Любен. Нужникът в двора беше общ, вдясно от портата. Около 4 часа една лятна утрин вуйчо влязъл в нужника, а дядо с нож в ръката притичал и се надвесил над затворената дъсчена вратичка, която имаше отвор отгоре; започнал да замахва с ножа срещу вуйчо, да крещи: "Ще те заколя, сине майчин!" Баща ми и мама чули виковете на вуйчо. И майка ми се развика за помощ към съседите, а татко скочи от прозореца на горния етаж, който не бе по-нисък от три метра. Заслепен в яростта си, дядо не го видял и татко му хванал ръката с ножа, а с другата ръка – през лактите, и така го удържал здраво. Представи си какъв ужас е пред насъбралите се полуголи сънени съседи, вуйчо и татко – също само по бельо, страшно уплашени. Само дядо ни Борис, в Ада да гори дано, със сигурност е в Ада! – бил облечен. На делото после се опитал да се защитава, че татко и вуйчо го нападнали, ама съдията му се изсмял: "Само вие, Борисе, сте бил облечен и с нож!"
Моите родители и вуйчови много си патиха от неговата дива злост и кавгаджийство. Питай Венчето – братовчедка ни, как ги прогони от къщата и как отидоха да живеят на квартира в едни бараки зад пожарната в Пазарджик. Съди дъщеря си и баща ми Иван, съсипа ги от ядове. Не даваше нито метър от двора, нямаше как да си влезем у дома! Докато съдът не го принуди да отстъпи един метър пътечка до къщата и ние веднага я оградихме с мрежа. То беше постоянен тормоз. Колко скандали още имаше! Но тези двата бяха страшни. Е, ти си го обичай, но не го величай. Той проявяваше чудовищно отношение към близките си. Ами заради Баба Помада (бездетна, за която се ожени в 65-ата си година)! Единственото добро, което съм видяла в него, бе, че четеше много книги. Когато изпращаше някого от нас – внуците, да му купим цигари от кварталната кръчма на улица "Дунав", плюеше и казваше: "Ей, докато плюнката ми изсъхне, да си се върнала!" Загорча ми кафето тази сутрин, треперех, докато ти пиша. Спомни си, че съм ти ги разказвала тези неща и друг път. Извинявай за правописните грешки, но се разтреперих, докато ти пиша! Имали сме десетина дела с него: за какво ли не! Вие му бяхте единствени мили, че го виждахте само в добра светлина, но ние, останалите му близки, го проклинахме в Ада да гори. Искам прошка за искрените си клетви само от Бог, на дядо ни Борис Дявола никога няма да му простя. И ти не прави художествени измислици от детските си спомени!
Георги К. Бояджиев:
– За случая с вуйчо знам; споменал съм го вече някъде в тези текстове. Досега три часа в гаража си пастирах колата и си мислех за това, което си ми написала. Виждам, че си добавила и доста подробности. И съм сигурен, че е точно както го пишеш, не са ми нужни повече доказателства. Само да те питам: Тъй като всички ние сме излезли, според библейския израз, "от чреслата на Борис Дявола", ти имаш ли нещо против да добавя репликата ти към текста, в който съм описал вече този образ ненагледен? Ако склониш да добавя репликата, преди да я кача в блога, ще ти я изпратя да прецениш. Ако имате с Голямата Венче и други спомени за Борис Дявола, моля те, добави ги.
Красимира П.:
– Да! Но днес повече не искам да се тровя с ужасните си спомени от него. Имам още какво да добавя, но тези бяха най-отровните. По-късно...! Пък и попитай Венчето.
(Невена е щерка на вуйчо ми Любен, Малкия Дявол, както го наричаха, като всеобщ любимец, пазарджиклии заради шоуто, което правеше в онези някогашни състезания по колоездене, които траеха по седем или десет дни, а накрая винаги приключваха с четирийсет обиколки в бетонния колодрум на Острова в река Марица. Малкият Дявол винаги се втурваше последен в бетонния кратер и сред ликуващия рев на тукашната публика един след друг изпреварваше съперниците, така че с над половин обиколка преднина финишираше винаги пръв. Свидетел съм как неговите фенове го носят на ръце (както си е върху велосипеда с велокаската и ръкавиците) от колодрума насред Острова до пъпа на Пазарджик, под часовниковата кула, последвани от плътна тълпа екзалтирани пазарджиклии – бел.м., tisss.)
Георги К. Бояджиев:
– Тъкмо се готвех да ти предложа да поговориш с Голямата Венче. Не ви знам и на двете рождените дати.
Красимира П.:
– Ти я попитай! Имаш основание заради истината. Венчето знае, че и моите спомени са горестни.
Георги К. Бояджиев:
– Преди години имах идея, от която още не съм се отказал – на 17 септември да се събираме братовчедите в местност в или край Пазарджик. Виждам, че дъщерята на вуйчо, чете каквото й пратя. Пращам и на сестра ти, Малката Венче, линкове към тези текстове за миналото на рода. Коя от вас двете е по-голяма – ти, или Венче на вуйчо?
Красимира П.:
– Аз съм родена на 15 юли 1956 г. в Исперих, родния град на татко*. Голямата Венче е родена на 28 декември 1956 г. в Пазарджик. Малката Венче, сестра ми, пък много по-малко е живяла покрай дядо ни Борис. Тя е родена на 26 януари 1963 г. в Пазарджик.
Георги К. Бояджиев:
– Помня баща ти, когато за пръв път влезе в двора на къщата на ул. "Тунджа" № 18. Беше в милиционерска униформа.
Красимира П.:
– Идеята ти е прекрасна! Сестра ми вече живее за постоянно в Испания... Трудно ще се съберем, но може да опитаме.
Георги К. Бояджиев:
– 17 септември е Празник на Света София и нейните щерки Вяра, Надежда и Любов, а това са ключовите три имена за перущенския ни род. Идеята за имената я дава по-големият брат на баба ни Вена (Невена), перущенлията Гълъб. Първата им дъщеря – Вяра (1920-1937), умира едва 17-годишна от уплах; била рядко красива, и я пратили да се учи на занаят в местното стопанско училище, и когато се връщала една надвечер от училището, пресреща я стадо млади говеда; държала ученическата си чанта пред гърди и така се свлякла, опряла гръб в някакво дърво... Залинява и след два месеца издъхва. Майка ми е родена на ключова дата, на Гергьовден, но понеже подхванали тази троица от имена, не я кръстили Гергана, а като втора сестра подир първата Вяра, кръстили я Надежда. За леля ни Виолета (1935-2015) имам си смътен спомен, че се е родила на Цветница, както и че майка ти (леля ми Васка, 1929-2009) е дошла на белия свят с името си, точно на Васильовден.
Красимира П.:
– Да, а татко бил изключително красив млад мъж, бил милиционер! След женитбата с майка ми в Исперих шефовете му предлагали и жилище, и добра служба във Варна, но майка, с Дяволския си инат, настоявала татко да се откаже от службата в МВР и да се преместят в Пазарджик. Фукала се с баща си чорбаджията и с възможността баща й Борис Дявола да им дари четвъртина от двора да си построят къща. Така и станало.
Георги К. Бояджиев:
– Двете сестри Надежда (майка ми) и Василка бая си мязаха по характер, все заедно от сестри с разлика помежду им от поне пет-шест години, та и вече като омъжени.
Красимира П.:
– Изборът ти за датата е чудесен! Имаш основание. И сестра ми си има дъщеричка Любомира, ти пък си имаш Вера и Надя. Да, майка ти беше най-близка с моята майка.
Георги К. Бояджиев:
– Има местенца в Пазарджик, където можем да се съберем.
Красимира П.:
– Знаеш ли, искам да осъществя мечтата на моя чудесен татко да имам апартамент във Варна. Може и у дома да се съберем. Имам възможност да ви посрещна, и ще го направя с удоволствие.
Георги К. Бояджиев:
– Двете сестри си споделяли какви ли не нещица, та помня как майка ти ме кани да поговорим веднъж във всекидневната на улица "Янко Сакъзов" в Пловдив. Седят си двете сестри умислени, сериозни и още от вратата ме подхвана майка ти: "Абе, леля, да не си нещо нефелен, бе, лелиното, че жена ти да е принудена да ти изневерява?"
Красимира П.:
– Майка ми беше гадна кучка!
Георги К. Бояджиев:
– Ето сега вече се проявяваш и ти като внучка на Борис Дявола. Ама същият съм и аз. Ако не знаеш, бил съм й шамари на майка ми, че беше връхлетяла Ася (1952-2017), съдра й полата, че била къса, задникът й се виждал, та без и да му мисля извъртях й две плесници и веднага се изнесохме оттам, когато нашата Вера бе тримесечно бебе.
Красимира П.:
– Имам от единайсет години малък апартамент до канала в посока Черквата "Света Богородица", в пресечката преди Къщата-музей "Станислав Доспевски"... И на теб не ти е било лесно!
Георги К. Бояджиев:
– Важното е да е да се съберем в Пазарджик или околностите му, че да отидем и на гробовете на нашите близки.
Красимира П.:
– Всички, щем-не щем, си носим по малко от Дяволския ни джинс. Да, ще идем и на гробището! Добре е да се съберем в Пазарджик. Знам уютно едно битово ресторантче с хотелски стаи близо до моста на Лютата – "Старата къща". Може да си имат сайт, да го разгледаш. Обади се на Венчето, братовчедката, потърсете Мима (Мария) и Любка, (двете щерки на леля ми Виолета), брат им Бате Колю (Николай, 1955-2009), майор или полковник в армията, е починал и семейството му живее където служеше, в Радомир.
Георги К. Бояджиев:
– Хубав-лош, дядо ни си беше човек с голяма енергия, но на стари години очевидно е превъртял и е назлобял срещу своите, а такива неща не се прощават! Зад черквата "Света Богородица" в Пазарджик някога имаше парк с ресторант...
Красимира П.:
– Той е по-обикновен. Пред черквата има друг, по-добър: зад канала, но не му знам името. На работа съм в Германия и се прибирам около средата на септември, така че организацията остава на теб и Голямата Венче, братовчедката; пенсионерка е, ще има време. Добри са и двете места. Към ресторанта пред черквата пак има градина, и той е битов ресторант, и откъм църквата се минава по дървено мостче. А "Старата къща" в нашия квартал си има история, свързана с дядо ни. Там бе домът на неговия голям единствен приятел, скулптора, не му помня името, съжалявам! Из Острова е пълно с негови статуи по чешми и шадравани. А "Старата къща" е ресторант, механа и хотел.
Георги К. Бояджиев:
– Спас. Всяка вечер беше у дома Спас, когато дядо и баба живееха долу, в лятната кухничка. Редовно идваше и двамата тайно от съседите зад високия дувар се лепваха да слушат поредната емисия на Радио БиБиСи или Радио Гласът на Америка. Звукът от огромните камбани на лондонския Биг Бен, звучеше 10-15 минути преди да започне всяко от тогавашните предавания за България, това помня от най-най-ранните детски години (1951-1954 г.).
Красимира П.:
– Да, Спас.
Георги К. Бояджиев:
– Спас като че беше стар ерген. Помня и къде живееше.
Красимира П.:
– Е, точно неговата къща сега е ресторант.
Георги К. Бояджиев:
– Отсам моста към Острова, на 150-200 м вляво, когато отиваш към реката. А с леля Виолета имахме особено приятелство. Бе най-кипра между трите дъщери на Дявола.
Красимира П.:
– И най-добричка... Обичлива, грижовна, мила към децата си и към нас! Колко пъти ме е отървавала от побоите на майка ми!
Георги К. Бояджиев:
– Славчо доста е тормозил леля, но ти не си длъжна да знаеш. За сметка на това, на стари години някогашният побойник бе станал плачлив като малко детенце. Помня го, виси над мивката в кухничката им в блока зад пазарджишката Автогара, мие Славчо в голям панер зрели череши и рони сълзи, ей тъй, за няма нищо! Хълца, тихичко плаче и говори пред мен и сестра ми на жена си, на леля ни Виолета: "Знам, че съм грешен пред теб, много съм грешен, и те моля да ми простиш!" Все едно мен и сестра ми ни няма в кухничката.
Красимира П.:
– Дъщерите му ще ти кажат, аз не знам такова нещо!
Георги К. Бояджиев:
– Фотография имам от погребалния ритуал в пазарджишките общински гробища за смъртта на Славчо, неверния мъж на леля Виолета, най-малката от четирите сестри. Мъжът в униформа дали не е братовчедът Колю?
Красимира П.:
– Калеко Славчо не е бил неверен! Много работеше, грижеше се за семейството си. Дъщерите му ще ти кажат, не знам такова нещо! Не познавам и хората до вуйчо Любо на снимката! Тези са по-възрастни от вуйчо. А Колю имаше твоята физика и беше все усмихнат, пък жена му беше дребничка, много мургава.
Георги К. Бояджиев:
– Баба Марийка, свекървата на леля Виолета, беше люта пиперка, дребна и злобна, та заради нея моята любима леля си е патила неведнъж, неведнъж е яла пердах от "добричкия" Славчо. Знам го със сигурност, защото Борис Дявола се завтекъл да си отмъщава за насинената щерка, и трима зверове от село Крали Марко, Пазарджишко: Бащата на Славчо, по-малкият му брат на Славчо и самият Славчо го помлели и него, та се довлякъл у дома си чорбаджията пребит, насинен, кървясал като улично псе. И всичко това става заради Баба Марийка, свекървата на леля, суха и дребна запетайка със силно пристиснати устни, гледа те отдолу-нагоре, извърнала очите си на верев.
Красимира П.:
– А, да! Това е точно така. И тя беше зла.
Георги К. Бояджиев:
– Къщата им беше вдясно от пътя при влизане от Пловдив в Пазарджик; често сме се отбивали, когато сме идвали с някой от мотоциклетите на баща ми: той, майка и аз.
Красимира П.:
– После си купиха жилище зад Автогарата тук... Леля и калеко много си ги обичах!
Георги К. Бояджиев:
– От другата страна на шосето, срещу старата им къщурка дядо ни имаше градина с коноп. Водил ме е четиригодишен, когато окопаваше високия над човешки бой коноп.
Красимира П.:
– Обичах и майка ти, но татко ти обожавах. Прекрасен човек! Чувствах го като мой втори баща. Доверявала съм му се много.
Георги К. Бояджиев:
– Четиригодишен... И ме праща дядо Борис с голяма стомна да налея вода от полско кладенче. Връщам се без вода: "Дядо, ами там има една жаба!" А пък дядо: "Щом има жаба, водата е чиста, че жабата им яде яйцата на комарите, моето момче". И хукна пак да напълня с вода тежката му глинена стомна. Баба ни Вена имаше лаф за дядо, кога захване да се горещи и се хвали, рече му весело: "Ррръц, Боби!" Предполагам, била е поне два пъти по-умна от него. Докато беше жива, челядта и аргатите въртеше около нея си, та дивият Борис с неговия хъс за работа, работа и пак работа, не се беше тъй озлобил.
Красимира П.:
– Да! Може да пишеш и това, че дядо Борис имал дюкяни по търговския център на Пазарджик, ниви покрай пътя от село Мокрище до Пазарджик. Майка ми се хвалеше, а после с горчивина пустосваше дядо, че разпродал и пропил с приятели и дюкяните, и нивите, да не му ги национализира комунистическият режим. Та за нас, наследниците му, нищо не остана. Имаш много повече и достоверни спомени от нас – по-малките му внуци, но когато вие се върнахте в Пловдив**, ние страдахме много от Борис Дявола.
Георги К. Бояджиев:
– Не е баш така! Властта му правеше мизерии. Дядо Борис се бе захванал да прави лозови градини. Но за да стане лозето годно да дава плод, минават две-три години. И тъкмо като дойде време да берем грозде, идиотите му вземат градината и го пратят в отсрещния край на Пазарджик. За земята срещу Мокрище помня как с майка ми, майка ти, вуйчо и леля Виолета сме сбирали на купчинки камъните около тракийска могила вдясно от пътя за Звъничево, за да може после дядо да изоре с коня и да сади лозе.
Красимира П.:
– Борис Дявола, и той самият твърдеше, че майка ти му е любимка.
Георги К. Бояджиев:
– Знам! Имаше и майка ми белег колкото нощна пеперуда на гърба от рана, която е дело на същия яко любящ баща, че като я турил да следи газовия мотор за поливане, моторът да вземе, че да угасне. И тогава Борис Дявола така измлатил любимката си с голямата манивела по гърба, че едва не я осакатил за цял живот... Била студентка по онова време, в лятна ваканция от учителския институт "Тодор Самодумов" встрани и над Понеделник-пазара в Пловдив.
Красимира П.:
– Та и към любимата си щерка бил жесток! Казвала съм ти кога му национализираха каруцата с кончето и големите земеделски инструменти тук, пред входа на Острова в Пазарджик. Помниш ли?
Георги К. Бояджиев:
– Помня. И все си мисля, че е било точно срещу къщата на скулптора Спас. Така си я представям картинката. Точно срещу механата, за която спомена да се съберем.
Красимира П.:
– Бяхме аз, Венчето, Борето (Борислав, четири години по-малък брат на Венчето), и на кръстовището при входа към Острова, нас, трите хлапенца, разплакани ни свалиха от талигата и подкараха дядо към милиционерския участък с все инвентара.
Георги К. Бояджиев:
– На площадчето срещу някогашната фурна, дето ходехме с баба Вена да оставим и вземем, вече опечени, четири огромни самуна хляб, там пък се намираше коларската работилница на Дядо Гошо – мъжа на дядовата сестра Мария. "Бабо лельо Мичеее!" – крещял съм пред металната им врата, че имаха вкусни черници на двора, ама и много зла кучка Соня. Леля Виолета най ми напомняше моята "Бабо-лельо Миче". Беше и тя с дяволити очета, а Дядо Гошо и Бабо-лельо Миче все с курабийки ме черпеха и ми се радваха, че синът им Ненчо (кръстен на прадядо Ненко, загинал в Балканската война през 1912 в 36-та си година; рекъл на своите, че отива, за да отмъщава за заклания си баща насред Калугерово, и не се върнал от фронта) още не бе женен и още си нямаха внуци. После Ненчо си намери една красива Иванка и какво им стана на тези добряци, взеха да бълват змии и гущери срещу слънчевата си напета и гиздава снаха Иванка.
Красимира П.:
– Баба Мария (по-малката сестрица на Борис Дявола), бе инак блага душица, строга беше и тя понякога, ама справедлива. Леля Иванка почина преди 2-3години. Наистина беше хубавица! Роди и отгледа двама сина – Георги и Ненчо.
Георги К. Бояджиев:
– Така имената в рода се обновяват и не се затрива споменът за предците. Иванка и Ненчо бяха чисти хора, с благост ще те посрещнат. И не бяха шумни, а гостоприемни.
Красимира П.:
– Красавци са и синовете им! По-малкият – Ненчо, е в Испания, големият живее сам и разведен в бащиния си апартамент на улица "Дунав" в Пазарджик.
Георги К. Бояджиев:
– Синът на Бабо-лельо Миче, Ненчо, жив ли е. Помня, гостувал съм в апартамента им в жилищен блок, зад блока, където живеехте и вие: отсам канала сред Пазарджик.
Красимира П.:
– Не, той отдавна, може би преди 15 години почина. В тяхната къща сестра ти кака Ели (1954) живееше на квартира, когато беше студентка в Учителския институт тук, в Пазарджик. Какво става със сестра ти?
Георги К. Бояджиев:
– Нямам представа какво става.
Красимира П.:
– И аз с моята сестра (Малкото Венче, 1963) се скарахме.
Георги К. Бояджиев:
– Сестричката ти е дяволита и чаровна хубавица, и готина по характер.
Красимира П.:
– Не може ли да разговаряме на живо (по skype), че е дълго за обяснение?
Георги К. Бояджиев:
– Дай сега да не си разваляме настроението! За такива случаи да важи правилото: Колкото по-малко знам, по-добре! Виж, всичко около Борис Дявола живо ме вълнува. Защото за мен си остава еталон за мъж, каквито и злини да е сторил на стари години. На твое място, и аз не бих му простил. Но ако да не е бил той, могло е да бъде някой мухльо, някой плужек. Предпочитам Борис Дявола. Джинсът ни е такъв: своенравни, мълчаливи в компания, ама за сметка на това иронични, бойки и ужасно злопаметни.
Красимира П.:
– Добре, нека да говорим друг път! Но сестричката ми ми отне всичкото наследство от майчина страна. Макар че й поднесох много пари от нейния дял от наследството от татко. И на всичко отгоре, се подигра и с дъщеря ми. Това ме обиди повече. Макар че много, наистина много съм помагала на нейните деца. Така че и аз не говоря вече със сестра си, и нищо не ме интересува за нея.
Георги К. Бояджиев:
– Моите връстници от селата притичват по празник да поработват из върнатите им наследствени нивици и бащин имот, завистливо заничат към лъскавите придобивки на Западния свят. Осъдени да си умрат с ратайско съзнание, подигайки се на пръсти, изпъват врат иззад дебелите зидове на благоденстваща лукава Европа. Да потрошиш някакви си там сто-сто и петдесет хиляди лева в супер-луксозно място, създадено за богатите тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на скъп и ненужно мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми – това е днес, общо взето, като че ли жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен (синът на гробар) – мой познат от гребците от някогашната Гребна база, завърнал се след двайсет години скитане по света, иде си от далечна Канада с джип, както самичък твърди, за 50 хиляди долара, и на втората седмица – ни джип, ни дявол. Откраднали му на Асен джипа Гранд Чероки, постигнат със зор и лишения в чуждата Канада, само за да се изфука, че не е старият Асен, беднякът завалия, ами вече станал тузар. И в кафенето пред мен се радва като хлапенце, че баща му Гробарят, умирайки, му оставил мижава панелна боксониерка в съседната улица на същия жилищен комплекс Тракия, глава да прислони, че всичкия си гурбетчийски кяр за джип похарчил, а не смее да се оплаче в полицията, че всички тук отлично знаем – полицията работа не върши, не се знае на кого служи, кого пази: тузовете ли, или ограбения народ; па и пропуснал наш Асен джипа си да застрахова.
Красимира П.:
– Подиграваш се ти с пропадналите опити на хората, които – макар и бедняци, имат по-прогресивни мечти от теб. Става дума за онзи твой познат от Гребната база.
Георги К. Бояджиев:
– Разбрах! И не съм на твоето мнение.
Красимира П.:
– Злобничко ми звучиш някак, злостно и завистливо. Защо му се подиграваш! Знам, че мислим различно, затова искам да поговорим и да кръстосаме шпаги. И когато пак имаш настроение, обади ми се.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 30 noe. 2021
Илюстрации:
- 1951, гроздобер. Борис и Невена в едно от петте им лозя.
- Герговден на 1926. В притвора на Бачковския манастир***.
––––
* Варна, през лятото на 1961 г. Иван и Василка Пецови с дъщеря им Красимира (1956).
** Когато бях в десетата си година, шест месеца семейството ни живя в къщата на Борис Дявола, цели два учебни срока учих в пазарджишкото основно училище "Методи Шаторов" и оттам най-после ме изпратиха в Панагюрските колонии на летен ученически лагер, че бях доста кльощав и изкарал един месец в клиниката заради хепатит, ала от пловдивското ми основно училище "Сашо Димитров" не смятаха, че съм достоен да ме пратят на курорт. Това сториха обаче пазарджиклии от училището "Методи Шаторов" и със сина на един от калфите на дядо ми Борис Дявола, с три години по-големия от мен Стоян, син на Кръстю, изкарахме 14 дни детски лагер на втория етаж с двайсетина хлапаци в явно отнета от т.нар. Народна власт частна вила. Имам спомени от онова лято на 1957 г., например, от вечерната проверка под захождащото слънце и как хлапета и отрядни, и дружинни ръководители пеем "Лека нощ, друга-а-ари! Лека-а-а но-ощ!" – преди да се разпилеем, всеки към своята вила.
*** Скулпторът Спас (вляво), Вяра, Борис Дявола, Надежда (майка ми), Невена, прабаба ми Спаса, съпруга на оцелелия Гочо (Георги) единствен от заможния перущенски род х.Трендафилови, бастисан през Април 1876. Фотографията е правена на Гергьовден 1926 г., когато майка ми навършва една година от раждането си. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (817.)
