ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (773.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (773.)

  Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си отишъл, аз обаче къде ли съм бил/а, да не усетя? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947)

  17 sep. 1997

БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ 

  Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му бе мънинка и лъскавичка като кратунка, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда, как долу в ниското на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата им отвън, как петдесет пъти повдига над кратунката си собственоръчно направената гира от два каменни топуза, свързани с водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му май е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се, и днес, ако е жив, мрази да си пилее сополите, а ги сърба както ужасно гладен човек гълта шкембе-чорба.

  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно – песът важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, който най-сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму означава куче и затова, значи, оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. Та по такъв начин в съзнанието ни на хлапенца свърза завинаги онези две неща: името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, полежа в затвора и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат.

  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийската стълба и двете кофи с гасена вар, качени върху велосипеда.

  - Добричкият дядо Марин... Никак не го свърташе на едно място, все тъпаше с една лъскава тояжка към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван каменар, сега никой не го бръснеше за слива, както е лафът, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка – едничката му дъщеря на дядо Марин, умряла, да засвири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с каменарските чукове, свредлата, длета и шила на двора, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена вехта цигулка; даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва, само внукът Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от цигулката, докато моя милост надуваше гайдата, с две думи, вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех им се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не ми купиха цигулката, която струваше само някакви си четирийсет лева! Знаех го, защото седмици наред ходех да погледам и се любувам на изложените на витрината цигулки осминки в магазина на Главната**.

  - Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на двамата с Марин, поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се копа, после се редят основите, стените, прозорците, дограмата и така нататък, а не се започва от комина и пушека;.керемидите и коминчето с пушека остават за най-подир, не и преди да си копал с пот на чело и да си укрепил здраво основите, както е с всяка друга работа, между другото.

  - Обущарят Бай Стефан... Изключително зло дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, окачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка бе на двора сред лехите с градинския разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и щастието и заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все около нас, поизрасли вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред дворчета и къщата им на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шилото си топката, па я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж ме замери с обущарското си чукче, и то свирна край ушите ми. 

  - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лакти ръкави, все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. Досега няма за мен аромат, по-любим от уханието на печени червени чушки; той винаги ме връща в дните, когато обедно време на път към училището "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната дъсчена тараба аромат на печени върху тенекия червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха и там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зарзали.

  - Вера Тричковата... Живееше Вера с мъжа си и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах и табла и яростно да спорят за футбол зад масата, отрупана с пожълтели вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера – едра и с фасон на заможна дама, и възниската, тумбеста като плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду двете дами; после се разчу, че люто се смразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, кога чистели маси в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум", като слугини.  

  - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица Цар Михаил Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард Руски и улица Иван Вазов (бивша Станционна) покрай местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама пък била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я плътно, сбутали я сред тезгясите с бали, креснала една: "Бой по путката с налъма!"... и отмъстили за онзи мъж рогоносец. 

  - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на главата, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи в махалата събра парици да си купи лека кола Москвич 403 нейде към 1960 г., и то бе събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се тук от кол и въже: първи – от околните села, после – от Родопите и по-отдалеч.

  - Родопчаните Дядо Григор с огромните бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като осъден на смърт, после – като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: нали наказват само злите и лошите; защо учтив, кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел?!

  Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета, избеното приземно стайче на дъртите родопчани още помня, сладни ми на небцето, пред мен е натежалият от старостта си дядо Григор – едър суров балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, веднъж около обяд Дядо Григор бе подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно подскачаше Горчо, докато дядо му фучеше на родопския си говор и шибаше внука по голите нозе заради двойките в училище!  

  - Ами чехкинята Стамена! Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичката. Нейният мъж Иван в моите детски представи издъхна от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше весело и се поклащаше над китките в ковчега. И значи този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, и посред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката ни улица Ниш и той тържествено влезе в живота ми. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама пък, за разлика от политиците ни, истински хора?

  Човек сам влиза и сам излиза от този живот. И нормално го забравят онези негови близки и приятели, които след не много ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... всичко друго: имат, известност, пари, то са сенки на облаци и вятър. Подухне зъл ветрец, и нищо, нищичко не остава.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 oct. 2021

Илюстрации:

- 1954 г., хлапенцата от някогашната бедняшка махала***

- 1959 г., пет години по-късно пак на същата улица Ниш****.

–––

* Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с буйни хора, акордеон и китара, днес прилежно почти унищожена от местната неграмотна общинска власт.

** Главната търговска улица между площад Джумаята и Централната поща в Пловдив, следваща трасето от Римско време за състезания с колесници, според археолозите.

*** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица Ниш. Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби  (от втория брак на баща си) Гърков, Наско и Видко Троплев, по-големият внук на хазяите ни Дърварови.. 

**** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), пред тях клекналите сме: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (772.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (772.)

  Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си бил отишъл, аз къде съм бил/а, да не забележа? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947)

  24 uli 1998

СЛЕДЛЮБОВ* 

Когато нещо си отива,
сърцето лекичко изстива,
но питам ви, защо тогава,
то пари ни като жарава?
 
Уж казваш си: Това е краят;
и тя ти казва: Да, така е!
 И двамата сте уж съгласни,
и всичко значи ви е ясно,
но защо тогаз в нощта 
си спомняш сладките неща?
 
Нали при друг сега тя ляга,
нали от нея сам избяга,
какво неясно пак те връща
в онази запустяла къща?

А може би от свободата

нуждаели са се сърцата! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 oct. 2021

–––
* От сб. "Порто Фино" (Последно пристанище), неизд. 1999. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (771.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (771.)

  Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947) 

  21 oct. 2021

УЛИЦА НИШ*

  Писането за мен е както дишането, но и разговор с живи и мъртви – както синигерът на старата липа всяко слънчево утро по неведоми за мен канали разкодира послания на собствената си природа, за да ги озвучи в простичката си мелодия. Чел съм някога в популярни книжки, че мъжкият сред птиците, както и при животните, използва звуци да привлече узряла да се чифтосва женска, но и да предупреди други мъжкари, че тук това е негова територия, т.е. маркира присъствието си на мъж стопанин. Та си мисля напоследък: С какво хората се отличаваме от фауната и флората, дали редичката от думи и възклицания не са начин да отвоюваме внимание към нещо, което смятаме за по-съществено?

  Заранта започна слънчево, а вече към осем облаци надвиснаха, от полето полъхна мирис на влага, предизвестие за дъжд. Не ми спори писането тази сутрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми са били трийсет-трийсет и двегодишни, когато сестричката ми бе пухкаво бебче (1954-55 г.), или когато още не се бе родила, и тримата, значи – аз, майка и татко, обитавахме покрай още трима други бедняци двете от общо четири мизерно обзаведени и с нисък таван стаи в избата на улица Ниш № 4, а в съседната къща, и там вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска непавирана уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама родопчани, старци пришълци – дядо Григор и баба Тодора.

  Синът им бе осъден от Народния съд, разминал се на косъм от разстрел, после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе подир тринайсет години от затвора. "Закачила го амнистията" – шушукаха надвечер жените от махалата. Този едър, като че срамежлив, но и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска Ловна дружина, преследвала шумкари в Балкана преди славния, както ни учеха в основното училище 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, самата му длъжност обаче вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци, че и години, докато се оттече кървавата вакханалия на новите властници от 1945-47 г., та отървал кожата. После сам се предал в милицията.

  Жена му на чичо Васко обитаваше със сина си Григор горния етаж, докато свекър и свекърва, бяха слезли от Родопите в прашния Пловдив при снахата и внука си Горчо. Леля Дафинка шиеше това-онова за съседките от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем и възможност чат-пат да праща колети с храна на своя мил затворник. Старите, родопчаните, както ги наричахме, честичко ни канеха нас, дузина хлапенца от околните къщи, да ни гощават с паничка бяло сладко, чаша вода и благо кафенце във филджанчета колкото напръстник. Насядали сме, значи, по застланите с родопски халища, дебели губери и китеници ниски диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, демек, и пита: "Ей дечинки, с коя тамбура или гъдулчица да ви посвиря?" Побутваме се, кикотим си се в шепи, чудим се: че коя наистина от наредените по дървените му полици да изберем! А той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко такива опитвания снеме тамбура с по-дълъг гриф и с лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън... засвири на онази своя макина, която в момента най му е на сърце, най-подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни светнал отвътре изпод рунтавите си тежко нависнали вежди и... запее.

  Родопски му песните – протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър, ама и строг, но чист човек, който знае онова, дето тепърва имало и ние да узнаем: за тъжната човешка участ, за любовта и здравето, за разкоша да си млад и жизнен, за тъгата поради смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш земен греховен, но разкошен, подвластен на илюзии и лудости свят.

  Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяите; дядо Коце държеше шивашка частна работилничка на улица Гладстон, куцаше, бе като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора на гвоздей висеше стол, за да го ползва бай Коце, кога ходи по нужда. Прибран човек, вдаден в занаята си; не съм го чул глас да повиши, за разлика от жена си Цвета, която бе зла кавгаджийка, за разлика и от двете им щерки – кротката Раша, омъжена за Пано от село Чоба, и дяволитата Ването, която тъкмо се момееше. Фактът, че Раша е омъжена за партизанин, караше жените от махалата да замълчават на невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба кикимора лискаше легена си с помия току върху мен, когато седемгодишен изкарвах в бебешка количка от сумрачната изба сестричката ми Ели на огряното от пролетното слънчице дворче под балкона. От влагата в избата долу бебчето преболедува от рахит, и когато майка се хващаше да шета вкъщи, повиваше сестричката ми като козунак, връчваше ми шишето с биберона и ме отпращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та съм висял по час и два като часовой на завет край повитото бебе в количката, когато денят се случеше слънчев.

  "Шта прата дъ чукъш камани, в таз тенджура кокалити да ти варят дано!" – квакаше над главата ми от балкона си, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на плочника, "Шта науча аз теб къде серат гладните!" са нейни лафове. Беше забранила... "да влача" други деца в дворчето им. Веднъж при мен се вмъкна Маринчо – по-големият внук на дядо Марин каменаря от къщата на Ниш № 5, и Цвета връхлетя като змей приятелчето ми, изу си от крака налъма, и с налъма в ръка блъскаше седемгодишния ми връстник, а към мен – с пяна на устата: "И повече чузди хлапетии тук да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Баща му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар: беше мъж доста едър и як; най-малкото би могъл да се скара на усойницата.

  Зетят-партизанин всяваше страх у съмахленците, и не че се е държал извисоко, но поради стряскащия факт, че е Човек на Народната власт. Едва навършил шестнайсет, Пано Троплев от селото Чоба седмица преди Девети септември се изтягал в корията над село с отряд партизани в шумата и вследствие това години по-късно държавата го изпрати в Москва да се изучи за началник, шушукаха си в махалата. В онези гладни зимни месеци наперенкият трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция из Маскве, приседнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Так сказат", "Спасиба, маладец", "Ну-ну, иди сюда", "Харошая девчонка", "Пажалуйста", "Таваришч", "Чорт возми" "Досвидания" и пр. от него съм ги слушал за първи път. Веселяк и естествен – поне в моите детски очи. Мъкнеше от Съюза шарени армагани на двамата си сина: самодвижещи се тенекиени самолетчета, танкове, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, натиснеш ли му дръжката да го завъртиш. Мотае се и досега из стария ми албум сива фотография, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в онзи двор, дето яде бой седемгодишният сирак без майка Маринчо, е увековечил майка ми в момент, когато майка ми изнася от тъмната изба препълнения леген с прането за простиране...

  Тъй рамо до рамо, макар и гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази занемарена, прашна пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на ловна жандармерийска дружина и семейството на някогашен партизанин от Средногорието, от Чоба. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано, Раша и двамата им сина Видко и Коцето се преселиха в София, пък когато след тринайсетте години в пандиза съседа Чичо Васко го амнистираха, с помощта на татко стана мебелист в "Напредък".

  Баща ми в онези години се състезаваше с немски мотоциклет "Цюндап 200 кубика" и много се гордеех с това обстоятелство, особено когато състезателното им трасе на пловдивските кросаджии включваше Пещерско шосе край бедняшката ни улица Ниш, Царския остров... до и на връщане от село Оризари, и нашенци от махалите наоколо в плътна тълпа се подреждаха да се дивят на профучаващите оплескани до уши от кал и смазка, прелитащи сред трясъци, пукот и рев, сред облаците пушиляк на двигатели, надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Гьорги Мачев, синът на Гьорги – Гавраил Мачев, Манчоолу, Бакърджията – личности, легендарни за онова така щастливо за децата на бедните в Пловдив, но и толкова смутно, толкова усилно за възрастния простосмъртен българин следвоенно време! 

  Моите приятели бяха все деца на обикновени хора: Мъмито (Марин Велков Гърков), Ичо Махина (Христо)**, пет-шест хлапета – по-малки от нас, играехме или на уличката "Ниш", или на съседната улица "Цар Михаил Шишман", или почти всеки слънчев ден – по храсталаците и драките на Джендем тепе, най-дивото и най-високото в Пловдив, а през лятото скитахме чак до Мичкюр (днес квартал Прослав), къпехме се на воля по вировете на Дерменка или на Марица, върлувахме из крайградските бахчи и овощни градини. Ядяхме пердах от бащите или от някой по-голям от нас, но какво е това юнак без рани, нали! Затова вероятно тъй яко съм привързан не само към онзи някогашен мизерен Пловдив, но и към моето детство-юношество, че раснахме, кажи-речи, диви и свободолюбиви, с рисковете, когато си свободен, да ядеш пердах за греховете си. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 oct. 2021

Илюстрации:

- 1955 г., Чепино, при ез. Клептуза, сем. Бояджиеви.

- 1955 г., пл. Джумаята, шоу за кибиците в Пловдив.

___
* Състояща се от осем дворни места уличка в северното подножие на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе отсам жп-прелеза край някогашната пловдивска Гарнизонна фурна и казармите с редиците танкове, бронетранспортьори, зенитки, полеви оръдия, трофейни военни камиони от марката Opel Blitz, както и руските ЗиС-пять, дето от най-ранните години на детството ми на таз улица съм запомнил с димящ комин от газ-генератора в каросерията отзад, плюс поне кубик цепеници вместо гориво.
** Майка му бе руса хубавица с пристиснати устни, баща му – възпълничък плешив добряк от град Пещера, за каквито лафът по нашенско е "Мека Мария". Запомнил съм го този образ – препасан с дамска престилка, как изтърсва чергата, като дразни двамата си сина – братята Никола (Колю Пушкина – големия), и Христо (Ичо Махина – втория) и малката им сестра Тинето (Христина): "Тя ши си доди македонката и аз сичко ше й кажа". Майката, демек, бе домашният авторитет. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (770.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (770.)

Господи, време е! Спусни криле
       над слънчевия лик; и ветровете
       пак литнат из просторното поле.
 
       За плодовете сетни повели
       по-южни – дните: да узреят
       и сладост в тежък грозд да влеят
       на Лятото последните стрели!
 
       Бездомник дом не ще да изгради,
       самотникът сам пътя си ще мине –
       ще ходи из замрелите градини,
       писма ще пише дълги и ще бди,
       докато там листата тихо гинат. – Райнер Мария Рилке (1875-1926)* 

    28 noe. 1972

ЕСЕН В ПЛОВДИВ 

Как есенно листата остаряват,

къде сте, луди пролетни зари –

зеленото във златно преминава

и в алено обагрено дори.

Усещам и как в бъчвите набъбва

на виното грехът и мъдростта

и вече няма за къде да бързам –

по-всеотдайна става любовта.

Отварят се зарасналите рани,

мълчание нахлува изведнъж

и мъртвите приятели в дома ми

се връщат кротко с мириса на дъжд.

В такива дни, в такава глуха есен

разплакана си тръгва младостта,

под облаци с ята, на юг понесени,

изгрява непривична яснота.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 oct. 2021

–––

* Немскоезичният поет от Австро-Унгария Райнер Мария Рилке е връстник на прадядо ми Ненко Керемидов, едва шестмесечен отнесен от майка си – първескинята Мария, през кърищата от Калугерово до Пазарджик, след като мъжът й Ангел бил заклан от башибозуци на мегдана в родното му село, заловен тежко ранен в сражение между десетимата юнаци, пратени от Бенковски да купят от селяните брашно за бедстващата в околностите Хвърковата чета. Споменат е в бележките на друг четник от Калугерово, Тома Гергьов Сираков (1834-1927), съвсем бегло: "Беше момък храбър, решителен" вж.,https://www.istorianasveta.eu/…/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0… Питам се какво ли е общото между нежния и отраснал в цивилизована среда австрийски поет и моя сърцат прапрадядо? А може би това са християнските духовни ценности?! Позволих си леко да редактирам превода на класика в Българската лирика Николай Лилиев (1885-1960).

Калугерово. Паметната плоча с имената на братята Георги и Ангел Керемидови 
 

** Няма по-плодна основа за поезията от Тъгата; открих това още докато бях студент в София. Запомнете, щастливците не пишат стихове. В тъгата се откриват хоризонтите на света; внезапно разбираш колко много духовни братя и сестри имаш, а Пустинята на веселието се изпълва с тих копнеж и ромон на ручеи. Беше поемка от 15 четиристишия под надслов "Стая". През далечната 1973 г. редакторът от Пловдивското издателство Иван Николов (1937-1991) публикува в списание "Тракия" бележка за този и още един мой текст, все приятни нещица писа. През 1974 г. поемката с петнайсетте й строфи излъчиха в "Поетична дъга" на Радио София – пусна я поетесата Рада Александрова (1943), с която Михаил Берберов ме запозна в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5. Хонорара пропуснах да взема. Към писането на стихове никога не съм гледал като на източник за приходи. От далечната 1982 г. някогашната поема придоби този вид, сега съжалявам, че послушах Иван Николов и невъзвратимо я съкратих. Бел.м., tisss.