ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (702.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (702.) 

   Аз я отведох на реката; бях сигурен, че е девойка, ала тя имала си мъж. Бе нощта на Свети Яков и с дълги уговорки стана... – Ф. Лорка (1898-1936)

  22 avg. 1981

НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

 Понеже ми е забранено,

то значи дваж по-силно искам:
уж устните й да докосна,
в сърцето й нахълтах аз;
човек не знае как тъй става,
но жаждата се утолява
с решителност, далеч по-силна
и трижди по-гореща страст.
 
Като крадец при нея влязох,
завързах песа си за прага –
косите й от плюш разпуснах
насред мъртвешка тишина;
коремът й бе бледорозов,
тя цяла светеше във мрака,
бях като сабя зъл, наточен,
а тя бе хубава жена.
 
Искри отхвърчаха до бога,
звездите тръпнеха в небето,
Луна примигваше свенливо
като око на морски фар;
изпод порутената стряха
заекваше в несвяст сърцето,
ухаеше нощта на диви
желания с дъх на озон.
 
Понеже бе ми забранено,
то дваж по-хубаво бе всичко –
край къщата насред тревите
целувах устни с вкус на нар;
че беше влюбена и млада,
орах я, без да я пожаля,
като спечелил ненаситен
играч отчаян на комар.
 
Когато тръгна си накрая
при своя мъж да се прибира,
залиташе като пияна,
извръщаше лице назад,
и казах й: Сега върви си,
да бъда нечий принц не мога,

че друга вече преди тебе
душата ми превърна в ад.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 avg. 2021 

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999 г., неизд.), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (701.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (701.) 

   Я помню чудное мгновенье:/ Передо мной явилась ты... – А. С. Пушкин (1799-1837) 

  28 avg. 1997

НЕ БРЪСНАТ ПОЛКОВНИКА* 

Неделя е. Господи, каква щура неделя,
а никой не се сеща за сеньор полковника,
вятърните мелници на телевизията мелят

24 часа в денонощието и не спират,
обаче никой не бръсне полковника!

Полковникът получи напоследък медали –
диамантени, златни, сребърни, бронзови, 
и понеже е изключително храбър, 

заради което изпрати хиляди
на героична смърт за Отечеството,
в Пантеона на Славата името му
е издълбано с плискаща се млада кръв,
с пробойни от куршум, от мина, снаряд,

с овъглени и изпарили се човешки сенки
от атомни и водородни самолетни бомби,
обаче днес вече не бръснат полковника.

И това е пропуск невероятен, понеже
полковниците също се травмират и
пенсионирани, дълбоко се депресират,
изпускат се в гащите и се осират...
Тъй че имат нужда от ласки,
не само от "ура"-то на хилядните войнишки маси,
струва си да се поменуват по-често с Отечеството
и с неговите защитници полковниците достойни.

Какво да кажем на милото старче обаче,
което седи в тоалетната като на трон,
закичено с хилядите си ордени и медали,

с признателността на Правителството,

и даже лично на г-н Посланика,
освен че днес е неделя, 

предстои ни сравнително спокойна седмица,
слънчева една такава, тиха, без ваксинации,

без следи от химическа обработка в небето,

без самовзривяващи се борци за демокрация
и понеже светът на милиардите обикновени хора

 предпочита малко по-романтични неща...

например – любов скришом на горска поляна,
от благосклонното августовско слънце огряна

и на кълвача под кавгаджийския зов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 avg. 2021 

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999 г., неизд.), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (700.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (700.) 

   Я помню чудное мгновенье:/ Передо мной явилась ты... – А. С. Пушкин (1799-1837)

  3 noe. 2015

РЪМЕШЕ СИТЕН ДЪЖД

Ръмеше ситен дъжд над Пловдив,

отвъд страхотно жежки дни

на грехове, беди, неволи,

когато тя ми се яви.

Излязохме със Гошо Въргов

до Главната* насред града,

кога в ребрата той ме сръга:

– Ела да видиш тук една

позната, на съсед момиче,

продава разни нещица,

пищялки, гащи, лак, покривки,

боклук... хем евтин, за дома.

 

Заврян в подгизналата тента

сред куп сергии под дъжда,

съзрях две блеснали очета

под струи тичаща вода 

 и сетих пърхащи в стомаха

рой пеперуди в летен пек

и онзи смут у сиромаха

пред чаша силно питие.

 

Засмя се, блеснаха очите,

косата й – чух, изсвистя

и после стана много тихо,

и казах си: "Това е Тя,

сънуваната непозната

родената за мен жена,

до кости мокра в суетата

сред Панаира на света".

За всички други щур, нещастен,

а всъщност толкова щастлив, 

за миг макар, видял жената,

с която се усетих жив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 21 avg. 2021

–––

* Главната търговска улица в центъра на Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (699.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (699.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)

  1 jan. 1996 

ВЕТРЕ!*

Ветре, защо плачеш?
Кой с пресметливи пръсти
лови звезди през целия ден?
Затворена,
с няма уста скимти вратата
и ключът в ключалката сам се върти.
Изход няма,
щом мълчим,
щом се стараем
да не изглеждаме замислени
с тия деветдесет и девет бръчки
върху челата високи,
върху челата световни.
Ветре, питам – защо
скимтиш пред вратата?
Стани.
Свий в юмрук петте сетива.
Опъни тетивата и стрелата сама
да полети срещу сенките пъргаво-снажни,
срещу силата брутално-сърдечна,
срещу страха, който лае
и тъпо сърцата гризе.

Ветре, чуй се!
Ветре, стопанино,
влез в тоя дом,
изхвърли през прозореца
мрежата скъсана
и върни се в небето,
и върни
се
в небето.
От ревера на подлостта
звездичките внимателно да смъкнем
ний, простодушните,
ние, работните...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 20 avg. 2021 

–––

* От сб. "Кардиф", самиздат 1997. Суровият първоначален текст е писан по време на "прозорец" (свободно време между два учебни часа за учителя) при ветровит мразовит декемврийски ден в учителската стая на пловдивското СОУ "Симон Боливар". Бях сам, откъм пролуките яростно свистеше наоколо в помещението и огромната четириетажна сграда скърцаше като презокеански кораб сред бушуващи вълни. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (698.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (698.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)

  25 dec. 1991

ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСВЕТА

Дами и господа българи!

Мъже и жени! Деца… Изобщо

граждани на „чистата и свята република”!

Виждам вашите честни лица

и си мисля, че ако нещо в България крета,

това е политическата просвета.

Изгонихме комунистите.

Сприятелихме се с империалистите.

И при нас вече идат засмени

техните президенти, министри и бизнесмени,

пратеници на папата и на Мохамед

идват, радват ни се: „Бульгаристан, прювет!”

Значи, влизаме в прекрасен тунел –

пред нас е голямата, ясната цел:

да разпердушиним до основи построеното

и да обърнем с главата надолу времето.

Задачата, значи, е твърде сериозна,

грандиозна, мистериозна,

обаче ний сме доказали многократно, че

с каквото и напоследък да се заловим,

правим го храбро на трески и дим.

Затова нашият славен, горд народ

разполага със Светия синод,

с достоен Парламент,

с достоен Президент

и с онзи красив балкански ентусиазъм

да се справим дори и с Еразъм*.

Нас ни обичат по цял свят днес.

Всички сме фермери и самураи по чест.

Ако някога Червената армия от раз ни превзе,

днес и Съветският съюз опъна нозе

и го понесоха надолу из трънаците

като сламено чучело, за смях на нациите.

Онез, дето квакаха „Да живей СССР”,

днес нагъват сол и пипер,

и ако поетът Вапцаров сега се събуди,

има мно-о-ого да се чуди.

Държавниците ни бродят по света и у нас.

Ръкопляскаме смело, а всъщност сме пас.

Кажат „Вървете!”, и ние вървим

през полета с лалета и дим необходим.

Лъжците ни лъжат. Крадци ни крадат.

Проститутки ни пазят. Полицаите спят.

Министрите ни просят по широкия свят,

а ний – по площадите: парад след парад.

Народът сме ние в бурна радост до шия,

а шепа нещастници плюскат и пият,

оригват се сито от телевизионния екран

и сексът се смесва с дъх на тамян.

Жужим и се радваме в тоя живот,

както разграбваме своя имот.

България цяла сега нази гледа

изпосталяла и кривогледа.

Прииждат помощи от чужди страни,

Европа над нашето щастие бди.

Самолет подир самолет от небесния свод

оглеждат внимателно тоя народ

как по площадите търка подметки,

докато те правят своите сметки

с порозовели от апетит лица.

А ние – като малките деца:

устремени,

стълпени,

в море до колени

мечтаем големи, славни промени

и сме радостни, и се смеем:

– Не стига, че ви живеем!**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 18 avg. 2021

–––

* Текст от сб. "Нищо подобно" (1992). Рецитали из Пловдив от онова време, в съпровод на пиано, цигулка и кларинет от професионални музиканти в местния Симфоничен оркестър изнасях въз основа на текстове от този сборник при препълнени зали в Стария град и пр.

Еразъм Ротердамски (1466-1536), вж. http://www.teenproblem.net/…/172…/20674-erazym-roterdamski/ & http://webstage.bg/…/1618-vazhvala-na-glupostta-erazam… ** В края на 1992 г. България е 9 млн. ж., днес, през август 2021 г., едва ли сме над 5 млн. Бел.м., tisss.