Едно от най-противните неща на света е мъж да насилва жена, да посяга на честта и достойнството й, особено когато издевателството се извършва от името на властта и закона. – Аноним (1947)
18.06.2012.
СБОГОМ, ЛЮБОВ!
Мечтата, която без жал изоставиш,
като пес те преследва до гроб. Цял живот храним печал и забрава, а внезапно понявга избухва любов.
Побегни, напусни я, и ще усетиш какво е за теб и можеш ли сам. О, майко мила на мъртви поети и на идиоти без капчица срам!
Бяхме като скачени два съда, разбирахме се от половин дума. Какво ти, разбирахме се с поглед, без думи и ръкомахане. Просто изключи звука на телевизора и погледай как смешни изведнъж се оказват всички онези палячовци, от които трепери нацията. Важните неща не могат да се опишат с думи. Най-същественото е в промеждутъците сред потока от думи, в спомен за нещо преживяно, в блясъка на очите, когато твоето момиче е греело срещу теб. – Аноним (1947)
28.01.2008. ПЯСЪЧНА ЛИЛИЯ*
или за любовта и илюзиите, без които всъщност няма живот
Има една френска мелодия, правена в арабски
стил, няма как да не я знаеш, "Айша". Наистина бая нежна мелодия. На
петдесетия ми рожден ден седим с Re. в занемарено полупразно кафене покрай къмпинг "Каваците" след Созопол. Брулеше силен вятър. След дни
на жеги времето внезапно се беше развалило и ята от гларуси с разперени криле летяха ниско
над нашата маса. В кафенето бяхме сами, плюс младо семейство с хлапенце. Картината ми се е запечатала в ума и изплува винаги, чуя ли мелодията, която през
поривите на вятъра тогава се просмукваше до нас откъм олющени, някога
боядисвани в зелено поръждавели тенекиени тон-колони... Един от миговете щастие, свързан точно с тази мелодия. Днес нищо вече не е същото, но
мелодията ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина щастлив, много щастлив.
Десетте дни изкарахме в крайно занемарена почивна станция, при това в най-скучна компания
от местни досадници. Нали, като се приготвяш за романтичен воаяж, и ти би
се ядосвала, ако някакви лепки досадно се примъкнат към вашата двойка! Пък в
онзи момент двамата тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците... Всяка
нощ пренасяхме оскъдния си багаж и преспивахме винаги в различна и винаги
абсолютно празна барака от три-четири стаи. Всяка нощ, след като
съединим две празни легла и метнем отгоре им по два дюшека, Re. навиваше пружинката на бяло плюшено зайче с
барабанче, което цънцънка една и съща мелодия, докато ние се гушкахме в тъмното.
Жигулата ми съвсем бе сдала, едвам се дотътрихме до този силно запуснат
къмпинг, претоварени от багажа на приятели, заради който брах сума дертове, а
и заради които мили хора провалихме замисления преход от Бургас на север до
Балчик и Каварна, и до нос Калиакра с преспиване по мотели, къмпинги и евтини
крайбрежни хотели.
Странното е, че днес, хиляди години по-късно,
това е един от... ама може би е и най-хубавият ми спомен от преживяното дотук.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 22 apr. 2021
___
* Пясъчната лилия се среща само край Созопол (м. Каваците), Приморско (м. Аркутино), Царево (устията на реките Велека и Силистар) и Несебър (м. Иракли). Бел.м., tisss.
Иван Рилски живял в пещера, хранел се с корени и лекувал духа и тялото на хората, и когато след няколко покани, които останали без отговор, Цар Петър със свитата си прекосил Българската земя, за да разговаря с монаха и се изправил в подножието на пещерата, рекъл царят: "Иване слез!". И Иван тогава му рекъл: "Който иска да говори с мен, нека се качи при мен". – Аноним (1947)*
28.07.2012.
ПИСМО ДО ТЕБ
Какво да се прави, кажи,
като слушамe само лъжи,
и нищо нормално не става
в таз объркана наша държава,
откъдето реших да ти пиша
без предвземки, без въздишки –
че онез там добре подредени
не им пука за теб и за мене;
а и що ли нас да ни мислят,
като любим ние начисто!
Пък и кой ще те трае такава,
щом за тях любовта се продава?
И врабците край Сена ще кажат,
че и там е от камък паважът...
А дали пък не е все едно –
кой съм аз, че да те жаля?!
Парижани си чакат Годо,
ние тук гоним Михаля.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 apr. 2021
–––
* Вж. украсената версия за тази несъстояла се среща между сина на Симеон Велики Цар Петър и отшелника: http://www.sveta-gora-zograph.com/krashtelnik/Cvete_ot_rila/razkaz.php?id=6 Бел.м., tisss.
Не знам по-непретенциозно, по-скромно на вид, но и по-жизнено нещо на този свят от тревата на моята родна България. Колкото и странно, всички ние дължим живота си на нея. – Аноним (1947)
25.01.2012.
ХЛОРОФИЛ
Боли ли я косената трева, нима очакваш нещо да ти каже! Вдигни очи, виж тази синева в зеленината как ни прави снажни,
през колко стръвни зими и до днес пренася тя товара ни човешки. Да съди който ще, но – и злочест, ще ти прости тревата всички грешки.
В ухание от нежен хлорофил, лице заровил и в калта, ще зная, че на косената трева съм бил един от синовете й до края.
Прованса е гнездо на напориста посредственост, независимо дали ще го назоват културна столица или люпилня за политически курви и наемници. – Аноним (1947)
17.04.1994. Епизод от ръкописа (1994-2004) "Историйките на ученика "Ламски"
ПОЕТЕССА
Редакторката на "Ласка" – популярно дамско списание за млади сноби, литература, политика и кулинария, Сийка Мазникова в течение на година издаде последователно три книжки, с които запълни някои поизпразнени ниши на книжевния пазар. Първата бе "Уютният дом – рецепти и плетива", втората – "За идеалния живот в семейството", трета и последна дотук се появи стихосбирката "Невинна нежност", която идеше като ответ срещу напористия поетически цикъл "Гръм, трясък и разруха" на най-любимия поет за президента на Република България Бате Петьо (Петър Стоянов от Пловдив), иконообразния Добрислав Тонов.
Многообещаващият, според местната лит. критика, Тонов бичуваше загниването на обществото, еснафщината, депутатите (по принцип, като най-яко мразени), липсата на нравствени ориентири, разтеклата се надлъж и нашир дива безнравственост и дивна простотия у продажното ни чиновническо съсловие. Мазникова – обратно, заложи на градивното: изтъкна душевната разкрепостеност и благост на българката къщовница. Поемката "Бледи анемони", с която начева сборничето с тихи лигави оргазми, имаше за мото и като запев Ботевото "Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българка майка юнашка", което бе камуфлаж. В действителност "Бледи анемони" представяше рев и вопъл поради отритнатата любов на госпожата – мамче на момчета близначета и достопочтена съпруга на известна мутра бизнесмен с цветни метали, към поета на свободна практика Лазар Шонов – неспокойна волна душа, заклет ерген, обитател на тавански квартири, любител на огнени питиета, излокани в компанията на някоя или няколко многообещаващи невинни поетеси в лоното на природата, за да слушат как свирят нощем щурците и срамежливо гола под лунни лъчи никне тревата, собственик на шест бойки стихосбирки, два копелдака и стара волга, авер и съидейник на Тонов.
Сийчето се подписа с псевдонима Грациела Любима-Рилска, и то беше показателно: наблягаше върху християнската човеколюбива философия, а именно: че Любовта ще спаси затъналата в батаци, разруха и тежък грях наша България, докато псевдонимът Рилска бе намек за едноседмичния семинар в пазвите на хотел "Рила" сред Боровец миналата есен, дето с обладания от нескончаеми сексолюбиви пориви Лазар Шонов си поиграха на Майстора и Маргарита по романа на руския съветски писател Михаил Булгаков. Дотук добре. Трендю Тутуруткин се появи в снобското списанийце за мъже-паралии "Клуб Розовата газелла" със снизходителен, ама все пак благ отклик. Двайсет абзаца общи лафове, омешани с цитати из "Невинна нежност" и "Бледи анемони" в обзорна статия от две вестникарски страници отдели и Генко Т. Пункин – дежурен извънщатен сътрудник на официозите "Демокрация", "Дума" и софийското "Дрън дарак-радио" на китариста Кирчо Марчинкович. Ласкаво цвилене се зачу и откъм зеленчуковия парник "Нов Демократичен Литературен Фишек". И никой не ръмжи, не хапе, текмета, къчове не хвърля, искри в пространството не пуска. И продажбите не вървят и не вървят. Че как да вървят при скучна, до болка позната идилия на литературното тържище!
И Сийчето се видя принудена да съчини кратко, обаче кръвосмразяващо, откровено злобно заяждане със собственото си творение, така да се каже, изправи се очи в очи срещу себе си, срещу собствената си суета и капризи на завяхнала мадона. Пасквила помести в списание "Ласка", с което преследваше двоен ефект – да изкуши пишещите братя и сестри да я защитят и похвалят, а читателят да си рече: Леле, щом критиката я ръфа тъй гнусно, я да си купя аз стихосбирката, че да си се поизкефя! Понеже след завистта, злорадството е втора по ред стихия сред т.нар. "културно общество" у нас. Статийката бе поместена в априлския брой на "Ласка". Нейде около началото на май продажбите ле-е-еко мръднаха, обаче подир ден и два пак зациклиха около нулата. В местния областен всекидневник "Нова Марица" Федя Куришкинов, както се очакваше, пусна похвално слово под възторжения надслов "Плодове на демокрацията в Града под тепетата". Ей я есенцията на въпросния възторжен опус!
Редакторка от списание дава ход на отвратителни инсинуации срещу собствената й книга, принципът на демокрацията тържествува. Нашата Рилска постъпва в стила на Уинстън Чърчил, който към опозицията срещу неговата партия в английската Камара на общините каза следните думи: "Аз може да не съм съгласен с вас, дами и господа гадняри от опозицията, може и да ми иде с шутове да ви изгоня от парламента, но ще сторя всичко по силите си светът да чуе и вашето калпаво мнение".
Намеси се и тежката артилерия. Върху "Невинна нежност" и поемката за бледните анемони столичен езиковед и културолог наниза осемстотин петдесет и три страници реферат, за да му повишат научната степен. Приложил бе към научния си труд свежи мисли от типа "Като се има предвид обстоятелството, че българските писатели сме и помежду си хептен неизвестни, и светът не ни брои даже и за писатели – жалваше се доцентът, – ситуациите на превеждане и тълкуване са разбираеми, но алогични, пък с това не се изчерпва херменевтичната задача; ама творбата е построена като идеален астеизъм и инвектива, съчетава самопохвала чрез привидното порицаване и нападки откъм група лица. Критикът я чете като вътрешна неизговорена, а ясно артикулирана мерена реч. Нашата (да речеш – групата лит. магарета вече са преспали с нея) поетеса пресътворява своеобразна конектура (conjectura), като възстановява непроизнесена реплика въз основа общите правила за речево поведение. Тази дистинкция обхваща и някои по-ниски йерархични равнища, за да се стигне до неделимата единица наше-чуждо. Херметичната ретроградна затвореност на героя спрямо Европа рефлектира огледално реципрочно в прекомерната му привързаност към нашето и родното. Той, оказва се, е предвидлив протекционистичен потребител". Следват така типичните за литературнокритическия нашенски научен подход хърбали, плисенца и заврънкулки, както да речем: "хомологична на културата и творчеството" или чудесния нов израз "анихилация на националната идентичност".*
Тези оплетени като свински черва размишления приключваха пак с простодушното, понятно и за простосмъртния любител на мазни турски сериали, Азис и Ванко 1: "Мен книжлето определено ми допада". Боже, опази! Щом толкова велик, мъдър човек, хем университетски изследовател на Родната литература, като г-н доцента, я харесва тази словесна плява, все трябва да има в словесната плява нещо ценно за непреведимите на нормална българска реч строго научни преднамерено помпозни тълкувания.
През следващите два пролетни месеца (май и юни) Сийчето се радваше на всеобща благосклонност и състрадание. И се наложи от четирите местни вестника да изпратят като настървени конски мухи репортери по следите на пасквила в списание "Ласка". И Боже мой!... Не откриха ни крилце, нито кълка от автора, та публично да го разпнат като същински Исус на площада срещу Централна поща в Пловдив. Което естествено би повишило търсенето на съответния претенциозен парцал. Читателят на местната преса претръпна относно битовите свади и набезите на гладното племе от четирите затънали в собствените си фекалии и помия пловдивски гета. Да, просто свикна! Като изключим случаен някой удавник в разкошната Гребна база, сам опозорил се поради непохватност в просията неопитен полицай или изпаднал в крайна наглост и лакомия общински съветник, общо взето, нищо интересно в Града под тепетата, ама нищичко напоследък не се случва! В тези ужасни жеги на читателя му се свиди да се бръкне за вестник. Понеже междувременно лятото бе дошло. То и какво ли любопитно да види! Даже лайнохвъргачките от Петьо-Блъсковите многотиражни вестници се задръстиха: взеха да ръсят брадати вицове, лъжи и махленски тип клюки и тъпи слухове. Заради кръстословицата, резултатите от тотото и дневния хороскоп струва ли си да се ръси нашенецът за вестник? Не си струва.
Пасквилът беше подписан от някой си Георги Иванов... Понеже Сийчето Мазникова предвидливо прецени – гьоргиивановци в България с лопата да ги ринеш; под всеки български комин, ако не е Гошо, Гецата, Гочето, Гогито, Гогата, Гошето, Гошенцето, то ще да е Ванчо, Иван, Ваню, Ванюшата. И репортерчетата душеха и слухтяха за плячка, ама си се прибираха оклюмали в редакцията при своя шеф по отдел с празни торбета и туристически раници от поход и опити за улов на скандална някоя смърдяща вест.
– Гьорги Иванов, ъ-ъ-ъ-ъ-въх, Гьорги Иванов! – прехвърля на глас и лирикът Добри Вечерников. – Тоз па чешит кой ли е, мамичката му? – И понеже авторът на критиката просто хич не се вместваше в провинциалната конюнктура, Вечерников задвижи своя аркадаш господин кмета Спас Гърмидолски (Гърмидолски му бе силно задължен, тъй като Добри дискретно му дооправяше мазните стиховце в чест на едва прохождащата някога Синя метла на пловдивското СеДеСе, ОДеСе, за густо на всички изключително прогресивни тукашни антикомунисти, които си бяха почти до един наши бивши първи мекерета на комунистите по време на соца, ама то е друга тема и обществена тайна).
Кметът задейства главните редактори на местната ни преса, и понеже онези вдигаха рамена, врътна един телефон до шефа на Общинската полиция:
– А ве, Монка! А бе, Добрев! Я ровни там във вашия архив от Шесто управление на ДеСе за ентилигентския контингент, да ми обадиш кой па е тоз Гьорги Иванов, мааму стара, дет в облаците гаче лети, че тъдява от наште съпартийци никой го не е срещал.
– Три лица знам язе с туй крепко родно име – рапортува новопроизведеният храбър полковник. – Едното лице е Гергов, шефът на свинекомплекса "Манолец - 3". Другото лице ми е баджанак и в момента с него си пием ичкията, обаче баджанакът с изкуство ваопще не се занимава, че е шеф на банка "Славянка". Остава ти, значи, третото лице.
– Куйе е тва трето лице?
– Е ми, куйе? Куйе!... Космонавтът Георги Иванов естественнно. Нашият космонавт бе, Гърмидолски. Нали българин отфърча и над облаците, ама нефела излезе цялата работа и ракетата се върна, без да уцели ай-толчав Космос, семенцето ни каръшко!
– Не мое да е тоз – рече кметът умислен (след консултация с изнервения бай Добри Вечерников) при следващото си позвъняване до областното МеВеРе. – Рекох ли ти, че пише рядко, е-е, рядко-рядко, както писал някой си Черноризец Храбър**, еднъжка на илядо години.
Спомена Черноризец Храбър, и Добри Вечерников, както бе кацнал върху широкото като фурнаджийски тезгях кметско бюро и до този миг си клатеше краката, със среден пръст посегна към бутона за изключване на телефона:
– Стой! Мина ми нещо през акъла.
От отсрещния край на телефонната жица Монката Добрев повъртя из ръце внезапно заглъхналата слушалка и се обърна към силно гримираната късо подстригана особа, която, по голи цици и само по бикини и на висок ток, палаво му духаше в другото ухо: – Е-еби му мамата! Мен главата ми пуши от дертове, имам списък с над две хиляди и двеста крадени коли за издирване в областта, ама глей го онуй говедо кметът с кви глупости ме занимава!
В августовския брой на седмичната лит. притурка към общинския вестник "Маришки демократичен преглед" тресна есето "Ти де го чукаш, а то де се пука". Авторът Добри Вечерников, затаил обидата на отритнатия самец, че на онзи семинар в хотел "Рила" беше жестоко подигран от Рилска в най-жежките си мераци (дето най-боли), най-сетне успя да отмъсти, да си го върне. Ето как!
"Навъдили ми се някои т.нар. литератори сред нас, които, като не са им стойностни книжлетата, правят се на онеправдани. Етично ли е – питаше се есеистът – да дигаме гюрултия около книжле, за което няма какво друго да речем на авторката, освен най-приятелски и съчувствено да я потупаме по рамо? В лириката й на Грациела ги няма онези твърде високи качества и достойнства, под стандарта е на модерното световно изкуство, че да успее да издържи сериозен литературно-естетически и философско-психологически анализ." В заключение идеше възгласът: "Да си спомним латинското Amor vincit omnia (Любовта побеждава всичко), ала и да не забравяме: De mortuis aut bene, aut nihil (За умрелия – или добро, или нищо)".
Подир старателна съпоставка между поемката "Бледи анемони" и пасквила срещу стихосбирката "Невинна нежност" бай Добри Вечерников доказваше недостижимото, а именно – че с едни и същи фразички можеш да сътвориш както лигава лирика, така и убийствена критика.
От схватката все пак спечели Сийчето. Сборникът й бясно се харчи. Книжарите тъй напират, че се наложи общинската печатница "Светлий луч" да допечатва на три пъти по седем хиляди екземпляра. И продължава да се харчи като топъл хляб, като прясно агнешко по Гергьовден, та едва ли допечатаните многохилядни тиражи ще задоволят внезапно бликналия глад Пловдив за изящна будоарна*** лирика.
– Их, сладурана! – провикна се докаралият се на градус в кръчмето "Анасон" Лазар Шонов, известен с авторитета си в обществото на тайно пописващите филоложки от местния университет, както и сред сексуално незадоволените съпруги на известни в държавата баш-бизнесмени, а сексуално нефелни мутри. – Да бе посредствена, както твърди тахтабата Вечерников, щеше ли да измисли тоя финт, а? Кажете ми, щеше ли!
Така и на интимния фронт Сийчето Мазнева пожъна успехи, за които г-н съпругът й, абсолютен профан в бохемските драми покрай кръчмите, едва ли ще се досети. Като скрападжия, бандит, покерджия и шеф на банка за земеделски кредити, господин Иво Мазников бе елементарна, духовно силно ограничена личност, за да прозре жестоката и сладка истина за своята прогресивна поетесса.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 20 apr. 2021
__
*Оцветеният пасаж е заимстван от творчеството на доц. Живко Иванов (1957). Доц. д-р Живко Иванов бe декан на Филологическия факултет в Пловдивския университет, най-големия сред деветте факултета, кога в него се обучаваха 2500 студенти по 16 специалности в бакалавърска степен, 10 магистърски програми и 3 специализации. Преподавателите по онова време са над 110, от тях 8 професори, 30 доценти, 48 доктори и 50 асистенти. Доц. Живко Желев Иванов е родом от Чирпан. През 1982 г. се дипломира по специалността Българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. От 1983 г. е асистент в Катедрата по литература. Доктор по филология от 1993 г., хабилитиран доцент през 1998 г., пък хабилитационният му труд е "Бай Ганьо: между Европа и отечеството" (1998). От 1999 до 2007 г. е зам.-декан на Филологическия факултет, от 2007 е декан. Лични страници с по-подробна информация, вж. 1) zhivanov.blogs.uni-plovdiv.bg и 2) http://hermesbooks.com/avtori/zhivko-ivanov.html.
** Черноризец Храбър, известен днес с единствената, стигнала до нас творба "О писменехъ" (За буквите). Предполага се, че с това име се подписва Симеон Велики:"Седял на трона Царят в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шия, гривни на ръце, кадифен пояс и увиснал на бедрото му меч". Описание на Екзарх Йосиф.
*** От фр. boudoir: 1. Неголяма обзаведена дамска стая, в която си правили тоалета богати дами. 2. Мебел за такава стая. 3. прен. Интимен кът. Бел.м., tisss.
Някогашните верни квартални доносници, които слухтяха кой пали свещи в църква, кой в компанията от приятели разправя вицове за властта, са първите ни демократи. В Съюза на демократичните сили и почти без изключение в управата на по-големите парламентарно представени формирования – партии, движения и коалиции, ченгето бе и си остана най-кресливата, най-мазната, най-противна персона. – Аноним (1947)
17.03.2009.
ДОНОСНИКЪТ
Човекът зад завесата се крие,
на поста си, разбира се, той бди
да не сгрешим и кротки да сме ние,
разумно да се пазим от беди.
Навярно спец в следенето, обаче
у мен започва всичко да крещи
и ще ми се през локвите да крача –
щом видя го, на мен ми се греши!
С копривата да вляза в люта битка, безплодната лоза да покося, да разгневя гнездото на осите – да ме ужили някоя оса. Над влюбения кос да се надсмея, да литна след самотното врабче, изпаднал в плен на щурата идея, че още съм невръстното момче, че възрастните нищо не разбират, ако навикват малкото дете, че само търсещият не намира, а пък тревата все пак си расте. Косят я, мачкат я с обноски груби, а тя е дом за всеки като мен, готов да тича подир пеперуди като хлапе до сетния си ден.
...Думата БУЛДОЗЕР се залута в ума му, като търсеше нещо, с което да се
върже.
Булдозерът пред
кухненския прозорец беше доста голям.
Загледа се в него.
"Жълт" — каза си той и
се отправи обратно към спалнята, за да се облече.
Като минаваше покрай
банята, се спря и изпи една голяма чаша вода, после втора. Почна да подозира,
че го мъчи махмурлук. Че откъде този махмурлук? Да не би да е пил предната
вечер? "Трябва да съм пил" . В огледалото за бръснене му се мярна някакъв
отблясък. "Жълт" – каза си и продължи към спалнята.
Спря и се замисли.
Кръчмата, сети се Дент. Ами да, кръчмата. Смътно си спомни, че се беше ядосвал,
ядосвал се бе за нещо, което му се струваше важно. Разправял бе на хората там
за това нещо, разправял им беше, изглежда, надълго и нашироко, защото най-ярко си
спомняше безразличието, изписано върху лицата им. Нещо за нов околовръстен път,
за който току-що бе научил. Уж от месеци било оповестено, а, изглежда, никой
нищо не беше чувал за него. Смешна работа! Изпи глътка вода. Решил бе, че
всичко ще се оправи: та никой не го иска този околовръстен път и общината
няма основание да им го налага. Всичко ще се оправи.
Но, майко мила, какъв
махмурлук му бе докарала тази история. Огледа се в огледалото на гардероба.
Изплези език. "Жълт" – каза си. Думата ЖЪЛТ се залута в ума му, като
търсеше нещо, с което да се върже.
Петнайсет секунди
по-късно той бе излязъл от къщата и лежеше пред един голям жълт булдозер, който
напредваше по пътеката на неговия двор...*
09.03.2019.
ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ (4.)
ЕДИНСТВЕНИЯТ АВТЕНТИЧЕН СЕДЕСАР (по негови думи)
или ПОУЧИТЕЛНАТА ИСТОРИЯ НА ГАРАБЕД ШПИОНИНА**
Уверяват го от далечната 1992 г., че има досие в архива на Държавна сигурност под готиния псевдоним "Николай", ама той отрича. По-късно твърди: фактът, че го били избрали за конституционен съдия, означава, че никога не е бил агент. Във вихъра на кандидат-президентската му кампания от 2006 г. наглият вестник "Монитор" огласява документи, за които се твърди, че представляват личното дело на същия "Николай" и че там черно на бяло буквално пише, че господин Георги Марков е агент на ДС от 1972 г. Човекът на Държавна сигурност се инати, нещо в смисъл: Заебете тези инсинуации, документите са фалшификат, за да ме окепазят пред народа враговете на СеДеСе.
Досадниците този път вече размахват някакви си три документа и пак настояват: Ах бре, Гьорги, ах бре, Марков, бил си агент на ДеСе, миличък, и още как; ето чети, виж:
1) Решение № 4 от 21.06.2007 г., 2) Решение № 10 от 25.07.2007 г, и 3) Решение № 14 от 04.09.2007 г. на Комисия по досиетата в ДС, документират твоята прелестна агентурна дейност, скъпи наш г-н другарю Георги Евдокиев Марков, във II отдел на Държавна сигурност и в VI управление (или политическото гестапо, което бе хванало за гуша т.нар. интелектуалец по време на соца и весело слухтеше какви този мрачен чешит ги върши – какви упадъчни песни пее, какво приказва на момичето си в леглото, какво сънува, какви вицове разправя) през периода 1971-1976 г. като агент с прекрасните партизански псевдоними, имена на светиите "Николай" и "Стефан".
След решение Первое Гьорги пак отрича да е писал когато и да било донос. Да, ама второто Решение на Комисията огласява за открита... най-случайно в друго едно дело информация, подписана от агент Николай за обект на ДОП (човек, следен от Дирекция Обществени поръчки в МВР) под кодово име "Скакалеца" – информация, приета в ДС на 7 декември 1972 г. по линия "Подготовка за бягство от НРБ". Ужжжас! И Гьорги как реагира? Той какво каза? Каза, че е кристално чист, чист като момина сълза!
За агент Георги Марков каквото и да се каже, все ще е интересно и поучително като модерна библейска притча. Поучително не толкова за света, колкото за обикновения българин, който за тези над три десетилетия лъже-демокрация на какви ли клоуни не се нагледа как гримасничат, как се кривят, как ни кълнат или как се кълнат в майка си и баща си, как се мятат презглава или с рогата напред, как правят предно салто или задно салто върху политическата сцена на опоскана България. Впрочем, ей го нашия автентичен г-н Марков, издокаран, спретнат, гален от народното доверие, представен в столичен вестник!
Един от
емблематичните агенти на Държавна сигурност – депутатът Георги Марков, известен
като агента Николай, написа хвалебствена ода за ГЕРБ и за Бойко Борисов във
фейсбук. Одата почва възторжено: "Бойко, за 14 години ГЕРБ промени
България! Браво! Приятели, на 3 дек. 2006 г.
Бойко създаде ГЕРБ. "Ах, ти закъсняваш понякога, истино…" се казваше в
една незабравима песен, но истината за направеното от ГЕРБ е пред очите ни. За
14 години България бе променена. Доживяхме, благодарение на ГЕРБ, столицата да
има три метра (бел.ред. – не е три метра език, а са трите линии на подземния
градски транспорт). Третото е от най-красивите в Европа. Кеф ти с метро до Аерогарата,
до Централна гара, от жк Люлин до жк Младост. Имаме си най-после и втори мост
на река Дунав. Бойко ни направи магистрала до Южното Черноморие, до Гръцкото море, а
сега до Западната граница. Благодарение на ГЕРБ вече имаме зала "Арена Армеец",
гледахме Григор (?) и Цвети Пиронкова. Плакнахме очи (Ох, баня, ох, кеф!) с
иконата Ана Иванович. Гледахме световни величия на женския и на мъжкия тенис. ГЕРБ
създаде и други магистрални отсечки, пътища, спортни зали и спортни площадки,
стотици детски градини, колектори, пречиствателни станции, реновира (обнови,
иска да каже) театри и културни обекти. А какво да кажем за бул. Витоша, по
който, благодарение на ГЕРБ, тече 24-часов купон".
Към този панегирик авторът за всеки случай добавя колко жалък е Сатаната, нещо, което е есенцията, сокът открай време и
по традиция в партийния ни летопис. Воала!
"Въпреки двете национални катастрофи, до
които ни доведе БСП през 90-те години, ГЕРБ стабилизираха финансово България.
Заплатите ни и пенсиите са най-високи за прехода. През 2019 г. сме трети по
икономическия си растеж в Европа и със стабилен кредитен рейтинг. България
с Бойко проведе най-доброто (?!) евро-председателство през последните години в
ЕС – по-добро от това на Австрия, Финландия и Хърватска. В София се изсипаха (образно) 34-ма европейски премиера. Инициира (естествено то е дело на всеобщия наш любим
Бойко) Балканска четворка, а Балканският поток е на финала. Срещу постигнатото от
ГЕРБ, което е видимо и безспорно, стоят две нули на опозицията: 00". Ако още не
знаете, двечките нули са символ на кенеф, нужник, гириз, гадна смърдяща яма за фекалии, накъсо казано: гнус. След което авторът на тази Ода на радостта забива убийствено поетична поанта:
"Бойко,
Тези 14 (до 1 дек.2020 г.) години доказаха, че Проектът ГЕРБ имаше смисъл, защото направихте
много за хората. "Ако си дал, ако си дал, ако си дал от се-е-е-ебе си, не си
живял, не си живял напразно…" За Честит Рожден ден на ГЕРБ да чуем великия
Емил Димитров с песента "Ако си дал", по безсмъртните стихове на великия Иля
Велчев".
Само едно "урра" липсва, "слава на партията-ръководителка", "вечна дружба с наште братя отвъд океана" и онуй за Слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
