...образователната система казва, че всички можем да бъдем победители с дебели задници; ала не ни е казвала за живота на улицата и самоубийствата, или за ужаса на някой, който тъгува на някакво място сам, недокоснат, назаговарян, поливащ някакво растение. Хората не са добри едни с други, хората не са добри едни с други, хората не са добри едни с други; предполагам, че никога няма да са. Не моля да са, но понякога си мисля за това...– Чарлз Буковски (1920-1994)*
10.10.2010.
ПОРАСНАХА
Пораснаха и двете дъщерички:
едната – въглен, другата – пшеничка.
Отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.
И вече няма за какво да споря,
да се гневя, изобщо, да мърморя.
Как всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някак си безславно!
Къде останаха въздишки, врява,
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче
с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но нещо ми се дреме
и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше толкоз прашен,
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,
че влизаше в двубои най-различни
естествено и с жестове цинични,
а после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,
че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, нали, кога сме млади;
а днес, уви!... тъй плаши самотата
и няма смисъл даже суетата.
Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
ти липсва някогашната им врява
и само спомените ти остават.
Наоколо гъмжи от идиоти,
ала това все пак ти е животът
на българин в обречена държава,
която и сълза не заслужава?
...хората четат себе си в книгите, преправяйки което им е нужно, и махайки което не им е. Добрите критици са толкова редки, колкото и добрите автори, и когато получа добър отзив или лош, не се притеснявам сериозно. Аз съм на следваща страница на следващата книга...– Чарлз Буковски (1920-1994)*
28.07.1990.
ИЗЖИВЕЙ МИГА
Изживей мига
докрай.
Докрай в победата! Във гибелта докрай! Докрай ти
проникни в това, което става. Бъди си сам
водач в скалистите земи на случая.
Разкъсвай пелената
избеляла пред очите любопитни и чуй каква
страхотна тръпка е да чувстваш издъно всяко
нещо. Поспри се ти,
току-що отминаващ. Чуй ударите на
съдбата - тоя Бронзов конник, послушай как
сред грохота сърдечен бие
тъничко Кълвачът на надеждата, че още жив си, че нещичко все
пак ти предстои. Изживей мига
докрай. Докрай бъди! Докрай в
падението! В гордостта докрай! Полето е
полирано от Росата на скръбта, но Вечерта в омара слънчева се
къпе. И тогава, щом
птица като сянка ти се мерне, спомни си, че
това е някой миг пропуснат. Ти мостчето мини
с походка строга. Влез в тъмното.
Не спирай по средата. И все напред...
отвъд смъртта на миговете
отлетели.
...и сексът е пак толкова добър, може би по-добър, приятно е да бъдеш разпнат на кръста и оставен там, много по-приятно е да забравиш една любов, която не е успяла, както всяка любов накрая не успява...– Чарлз Буковски (1920-1994)*
26.12.1979.
КРАЯТ НА ЛЮБОВТА НА ДАНЪЧНИЯ ЧИНОВНИК
– Трябва да разбереш, че аз много те обичам – рече в една делнична
утрин на април 1977 година Поли на приятелката си, докато двамата се търкаляха
из яко умирисаните на хлорна вар завивки в евтина хотелска стая на втория етаж
на занемареното градче Н. Поли М. Ф. беше данъчен агент, а едновременно с
това кротък съпруг и строг баща на две пухкави хлапенца, името му се появи и в
списание "Жената днес" като образец на съвременния млад мъж, което,
разбира се, хич не пречеше да гледа към нещата от живота със суетността на
трийсет и двете си години, когато младият мъж е изпълнен с увереността, че във
всичко трябва да личи собственият му, все пак, почерк. За това свое изявление
пред приятелката си се беше готвил старателно и в течение на много време.
Поначало чужд на всякакви недомлъвки, той не можеше да търпи каквато и да било
неяснота в отношенията си с околния свят. Ето защо повтори, че и потрети това
"Трябва да разбереш..." и пр., от което естествено фразата направо си
се обезсмисли, тъй като те току-що се бяха любили и самият Поли го мързеше да
си отваря устата.
Тази нощ, която вече е зад гърба им, според приятелката му, трябваше
да си остане последната авантюристична гадост, защото "както на всички
вас, мъжете, ви е добре известно, едно момиче на двайсет и четири години, в
края на краищата, започва да си мисли за свое семейство" и пр. С такива
дълбоко философски размишления двамата – Елена и Поли, не знаеха къде да се
дянат от неприязнените чувства, които ту нея, ту него, но не едновременно, ги
обземаха. Завила се до нос с одеялото, което вонеше на лютия карбол, тя
демонстративно му беше обърнала задник и от около десет минути изобщо отказваше
да разговаря с него. Вследствие на което той пък се горещеше, ама не силно, а
доколкото му позволяваше обхваналият го мързел.
Занемареното хотелче и градчето Н. им бяха вече до болка познати,
пък донякъде и опротивели. Поне два пъти месечно ожененият млад и в разцвета на
силите истински мъж, според Поли, може да си позволи лукса да преспи вън от
семейното гнезденце с апетитно някое случайно маце – ей тъй, за разнообразие и
за да получи импулс после с повече страст да люби законната своя съпруга, която
му е родила детенце, пере му гащите, потника, чорапите, глади му ризите, готви
вкусно, посреща и изпраща гости и почиства дома преди и след скъпите гости.
Обаче, тъй като си беше уреден във всяко отношение, и не искаше да рискува с
разни – кой ги знае какви, непознати партньорки, колкото и хубавички да са те,
спря се на недотам грозничката, даже симпатична, като се усмихне свенливо,
пъстроока сервитьорка от ресторанта към местната жп-гара. Та два пъти в месеца
Поли целуваше жена си по бузката (жена му е къде-къде по-голяма хубавица от
Елена) и с въздишка, с вид на разстроен, привързан към семейството си, но няма
как, трябва да се работи, се отправяше в двудневна командировка по служба, не,
ами ще им разкатае мамицата на онези там тарикати, дето не си уреждат навреме
данъчните отчисления. Това – както всеки ще се досети, бяха двата дена от
четирите общо в месеца, когато Елена почиваше в средата на седмицата и което
фактически за тях беше Големият празник на Любовта.
Жената на Поли беше учителка по литература, умна, интелигентна дама
с усет към хубавото; в обществото на неговите приятели се ползваше с авторитет
и при общите им многократни събирания с жените си на чашка първокачествено
кафе, ликьор или уиски безспорно беше човекът, в чието мнение, респектирани,
другите се вслушваха. Имаше мек, топъл глас и излъчване на чаровна събеседница
с такт и умение да води разговор по най-различни теми, с изключение на
политика. С мълчанието си дори, тя успяваше да създаде не само за себе си, но и
за своя съпруг образ на добронамерена личност със стил и абсолютна хармония с
живота и света наоколо. Затова пък Поли се стараеше да й угажда: купуваше й
това и онова, което тя с мизерната си учителска заплата все някак не успяваше
да си купи: скъпо кожено палтенце, ботушки с високи кончове и ток, златно
колие, обеци с късче диамант, скъпи кремове, финтифлюшки, по които всяка жена
от сой лудее. С жена си ходеше на опера и театър – неща, които иначе не му
доставяха никаква радост; отиваше, сядаше при своята литераторка и в
продължение на час и половина - два часа разсеяно зяпаше бутафорните костюми и
прически на актрисите, любуваше се на техните привлекателни бедра и цици, ако
не бяха твърде стари или твърде неприятни в ролята им на сцената. Ако ли
публиката край него се изправяше на крака с шумни възгласи и ръкопляскания,
ръкопляскаше и той шумно и възторжено пригласяше, като много внимаваше да не би
да продължи с ръкопляскането, след като другите идиоти вече са спрели да вдигат
патърдия.
На излизане от пищно украсения с варакосани ухилени гипсови
амурчета, листенца и винетки театрален салон обсъждаха в колата до паркинга и
после пеш чак до дома представлението, по-точно: жена му говореше с интелигентния
си нравоучителен тон за фабулата, сюжета, идеята, играта на актьорите – кое как
е изпълнено и показано на сцената. И Поли от време на време си позволяваше
незначителна забележка, колкото да й върви анализът, разборът. Вкъщи ги
посрещаха двамата им сина, едва тогава за него наставаше час за разтоварване и
отдих. Изобщо, той не беше особено приказлив и децата му доставяха истинско
щастие, като се премятаха презглава и се боричкаха с писъци около него, с него,
и особено върху него.
Какво мислеше в този момент таткото на двете невръстни палави
хлапенца, по този въпрос сега няма да гадаем... Елена спусна левия си гол крак
от леглото, стъпи върху теракотата и тутакси го върна под завивката:
"Бррр, че студено-о!" Хотелът бе покрай гарата, на някакви си стотина
метра от ресторанта, където тя работеше, и грохотът на пристигащите, заминаващи
или транзитно минаващи влакови композиции изпълваше почти непрестанно
хотелската им стая, вонеше чак тук на напечени от слънце букови, напоени с
дебел слой смола траверси. Най-сетне младата жена все пак се измуши от леглото,
и подскачайки смешно от крак на крак, прекоси на пръсти пространството до
прозореца, поспря се за миг там, изпънала шия – да зърне нещо, което бе
привлякло вниманието й, и по този начин, ако някой от улицата вдигнеше очи
нагоре, би видял в рамката на стъклото голо женско тяло с тънка талия,
нисък задник, пристегнато, леко издължено в бедрата, с настръхнали от студа
мънички гърди. В следващия миг Поли, който се изтягаше с гръб към тази оживяла
картина и пробваше да оприличи на нещо смислено мухлясалото петно върху стената
на хотелската им бърлога, чу сподавения шепот на приятелката си и бързите й
ситни стъпки в посока към банята.
– Той ще дойде. Ще дойде... Ще дойде! – повтаряше тя шепнешком. – Той
ще дойде.
Поли дочу и шум от шуртящата вода,
която пълнеше ваната, почака известно време и също стана, приближи до
прозореца, надникна към улицата долу, но не откри нищо обезпокоително.
Светлосиня старичка волга бе паркирана върху отсрещния тротоар, това бе всичко.
Облече се и слезе във фоайето. Ако не се брои прислужницата, която бръмчеше с
прахосмукачката по килима, в хотела като че нямаше жива душа. Показа се на
входа, огледа улицата от край до край, и нищо! Върна се тичешком по стълбите,
блъсна вратата на хотелската им стая, но тя бе заключена. Задумка с юмрук.
Гола, силно притеснена, двайсет и четиригодишната сервитьорка
открехна една от вратите на стаите на втория етаж в мърлявия хотел на заспалото
скучно и с нищо не забележимо градче Н. и пропусна любовника край себе си. Той
надникна в банята – да се увери сякаш, че, освен тях двамата, там няма друг,
върна се, превъртя ключа в ключалката, и като обгърна раменете на хленчещата в
ъгъла млада жена, отнесе я до леглото, направи опит да я целуне. След десетина
минути те за трети път тази сутрин вече се любеха, той й бъбреше нежни цинични
думички, от които тя се изчервяваше, галеше я, притискаше я с двете си ръце
през кръста и бедрата, а тя, зачервена вече от щастие, забравила се, дъхаше в
ухото му, докато той, замаян от удоволствието да се усеща харесван мъж, хапеше
връхчетата на недоразвитите й гърди като у млада коза.
Мъжът, на когото тя изобщо имаше намерение да стане съпруга,
съществуваше май единствено във въображението й. Никой от постоянните
посетители и персонала на гаровия ресторант не си даваше труд да ухажва вечно
угриженото самотно същество. Единственият, който стори това, беше данъчният
чиновник Поли, баща на две дечица, съпруг на идеална дама съпруга, който при
все това водеше, направо казано, още по-невзрачно живуркане. Тази негова
дискретна и незаконна връзка, вместо да изтънее от опасността да бъде разкрита,
все повече укрепваше и му създаваше чувството на задоволство от живота. Ето я,
лежи във вонящите на карбол чаршафи и май спи. Той съзерцава личицето й, леко
дръпнатите притворени очи, русолявия едва забележим мъх под упорито вирнатото
носле, плътните устни с ранни бръчици в ъглите – следи на грижата, късо
подстриганата кестенява косица, тъничкото, почти детско вратле, и като гледа
това богатство, което в момента като че ли изцяло му принадлежи, изпитва особен
род егоизъм, готов е със зъби и нокти да защитава правото си на щастие.
В единайсет и трийсет сутринта на вратата на хотелската стая
222 възрастен, около шейсетгодишен мъж се вслушваше в шумовете, идещи от
вътрешността на стаята. С фигура на бивш тежкоатлет, със спортно коремче,
опъната стойка на военен, с вид на коцкар, привикнал да се отнася с жените като
със стока, в изискан светлосив костюм, с червена вратовръзка, този възрастен
печен мъжкар допреди месеци бе обикновен занаятчия, оксиженист със собствена
работилничка в покрайнините на градчето Н. Не се беше женил никога през живота
си, ала сега бе решен да стори това на всяка цена. Ето защо, след като продаде
супер изгодно работилницата, в която беше минал почти всичкият му досегашен
живот, и сметна, че с насъбраните пари ще може спокойно да изкара следващите
поне двайсет години, си поръча костюм по журнал на "Некерман",
обзаведе се със златни пръстени, верижка с Иисус, ланец, вносно копринено
бельо, и тръгна да си търси жена, подходяща за съпруга. В обсега му попадна и
невзрачното женче от гаровия ресторант. С набито око оксиженистът прецени
евентуална сделка – запознанство с цел брак, та от няколко седмици вървеше по
петите на Елена. Ами не, той не я ухажваше! Недвусмислено просто й да разбере,
че разполага с къща и пари; и понеже е вече на годинки, не му остава друго
освен да я направи съпруга. На което тя отвръщаше с мълчание; натрапчиво
любезният мъж с недодяланите си похвати на кавалер от старата школа донжуановци
бе последният мъж на този свят, за когото би тръгнала да се омъжва, гнездо да
свива, че и деца да му ражда. За тези неща жените обикновено и не говорят, ако
не са глупачки.
Към единайсет и половина по вратата на стая 222, втори етаж, дъното
на коридора, някой плахо почука, после натисна дръжката да отвори... Поли скочи
от леглото и се прилепи крадешком към същата тази врата, но от вътрешната
страна на антренцето. Сърцето му сякаш се беше качило в гърлото. Върна се на
пръсти и пъргаво нахлузи фланелата, джинсите, чорапите, обущата, наведе се над
спящото в леглото момиче и не посмя да прокара длан по косите й. Отметнала
завивката, преметнала коляно над нея, Елена тихичко похъркваше. Той постоя
безмълвен, разстроен, с наведена глава, сетне се отдалечи към прозореца, отвори
го, прекрачи върху балкона. Оттам мина на съседния балкон, побутна
незалостената отвътре балконска врата и се прехвърли в хотелска стая 220,
съседна на 222. Срещу номер 220 рецепционистката беше вписала неговото име. В
двуетажното хотелче единствено между двата номера съществуваше възможност за
такава връзка, тъй че уредният данъчен чиновник предвидливо се бе застраховал
от евентуални изненади. Сега лежи в хотелската си стая, притеснен пуши цигара
от цигара.
Като опита още веднъж-дваж с почукване, възрастният мъж извади
връзка ключове и взе да ги изпробва един по един, като се стараеше да не вдига
излишно шум. Малко преди дванайсет в хотелите на провинциалните градчета
настъпва особено затишие: обитателите на стаите са излезли по работа или за
обяд в някое ресторантче, в някоя евтина кръчма, чистачките са се сврели някъде
на приказки, тъй че възрастният мъж добре си бе направил сметката. Ето че
единият от ключовете превъртя в гнездото на ключалката. От високо пуснат
говорител на радио наблизо тъкмо долетя сигналът, с който обявяват точно време
и почва обедната емисия, когато оксиженистът, влязъл в стая 222 и заключил
отвътре, дърпаше завесата на прозореца и тя се плъзгаше с тихо съскане по
шините.
Всичко това Поли чува откъм съседната стая, но как да се намеси,
Боже мой! Нима ще отиде да каже: "В еди коя си стая се вмъкна някой. Там
спи гола жена, която не му е никаква"? Ами какво ще си помислят за него,
за Поли?! Естествено ще си помислят, че слухти, души като пубертетен хлапак. Да
оставим това настрана, ах, какъв скандал ще се получи! И в епицентъра на
скандала кой? Естествено – Елена и той, Поли: баща на две деца и примерен
съпруг, данъчен чиновник и прочие. Добре, но да се примири ли с факта, че при
най-близкото му същество в момента неканен се е вмъкнал някой чужд, някой
похотлив идиот? Ох, ще му скочи насреща, ще му пръсне с юмрук черепа. И после –
полиция, следовател, свидетели, адвокати, съд. Младият човек от стая 220 така
живо си представи последствията, че потрепери. Господи, каква пошла
драма!
Малко по-късно Поли чу как зад стената нещо тежко тупна на пода,
настана тишина, а след това и неопределен шум, вероятно от боричкане. Като че
някаква яка пружина го изстреля от леглото право на балкона, откъдето надникна
към съседната стая 222, но завесите пречеха да разбере каквото и да било.
Обхванал я отзад със здравите си космати жилести лапи, възрастният
мъж пъхтеше тежко в тила й; тя няколко пъти се опита да изкрещи, да извика за
помощ, но езикът й се бе вдървил и от устата й излязоха само нечленоразделни
звуци. И все пак успя да освободи едната си ръка, замахна да го удари. Удари го
болезнено между очите и той я пусна. Тогава тя грабна одеялото от леглото, уви
се, изскочи на балкона. Дъртакът се завтече подир нея, опита пак да се вкопчи в
нея, задърпа я обратно към стаята, но тя се отскубна. Неочаквано озовала се зад
гърба му, с рязък тласък в бесния стремеж да го отдалечи от себе си го прати
към ниския перваз. Тялото му някак неестествено, като парцалена кукла се метна
гърбом през перваза, полетя, удари се в козирката над входа на хотела,
раздробявайки тилната област на черепа, строполи се върху бетона и оттам върху
тротоара.
Половин час по-късно, като размазваше сълзи върху брадясалата си
физиономия, дрипав клошар сочеше пребледнялата, разтреперана като тръстика
полугола жена на две крачки от трупа: "Да, познавам я. Щяха да се женят с
нещастния човек. Ама нали ги знаете курвите, старши! Все гледат да докопат на
някой доверчив мъж паричките". При тези негови думи плътният обръч от
хора, оказали се пред хотел "Лазурен бряг" гневно се разбръмчаха.
"И кола имаше..." – продължи клошарят, насърчен, хленчещ, и обърна
жалостиво зъркели към паркираната върху отсрещния тротоар светлосиня волга. В
същото време, настанил се удобно сам в купето на първа класа в експреса за
Пловдив, Поли вероятно завинаги се завръщаше отчаян, но спокоен при жена си.
Умирал съм твърде много пъти, мислейки и чакайки, чакайки в една стая, загледан в един напукан таван, в очакване на телефона, писмо, почукване, звук, подивявайки отвътре, докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове... – Чарлз Буковски (1920-1994)*
01.07.2012.
ДЕН ДО ПЛАДНЕ
Като пеперуда синя
щях в косите ти да кацна;
ах, това е много мило,
но и малко е опасно,
че възможно е тогава
в мен случайно да се влюбиш;
над зелената морава
хвъркат пъстри пеперуди –
всяка кацне, па отпие
със целувките нектара,
а това е поправимо
само в приказките стари.
Като в приказките стари
ти си Нежното момиче,
дето с куклите играе
и цветята най обича;
а цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после съхнат, стават сиви,
после някак става ясно
колко преходно е всичко,
как сме всички заменими.
Ала аз пък не обичам
загубите предвидими.
Чакала си да ти кацна?
Хайде просто отмини ме.
Да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.
Нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд, наречи го парников ефект или както пожелаеш, но просто вече не вали както по-рано... – Чарлз Буковски (1920-1994)*
21.07.2010. НЕНАПИСАНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ
С мелодията от клипаще имам подир известно време стихотворение, в което един мъж ще прави предложение на една жена, на което тя може и да устои. Два часа по-късно, след като спа непробудно тъкмо надвечер от осем до десет и трийсет вечерта, мъжът се събужда и добавя заглавие на бъдещото си стихотворение. То ще се казва "Когато един мъж пожелае една жена". Та ето, впрочем, диалога в skype, проведен от автора същата надвечер преди осем часа с негова позната, която понастоящем живее на другия край на света и донякъде, само донякъде... може да послужи за първообраз на лирическата героиня, макар лирическата му героиня задължително би трябвало да е с лунички, освен да е руса; ами да, естествено руса, искам да кажа.
– Здрасти! Четох те преди малко... Не знаех за пианото на Re., че такива завихряния имало в нашия "сплотен" колектив. Гледай ти!
– Позна ли кои са споменатите?
– Диана. Но другата...? Не зная. Грозевото (може би)?
– Мишев предложил да дари милият сто и двайсет лева, ама химичката Ганзурова го отказала с ей таз коварна реплика: "Какво да кажем ний, дето не сме с манталитет на магистрални курви, та не знаем как да изпросим някой лев и за училищно пиано".
– Ужас! Накрая кой изплати пианото?
– Грозева се оплакала, че пианото от Школата по пиано на Re. й пречило да смята в канцеларията. Re. направи дузина концерти с входна такса из Пловдив и се включиха с дарителски суми и родителите на децата, които обучава да свирят на пиано.
– И сега пианото тъне в прахоляк сред кофите, метлите и парцалите на чистачките; познах ли? Защото Дианчето Петкова (новата учителка по музика) се развива може би вече в друга насока.
– Ако чуеш Дианчето Петкова какви локуми разтяга... С уста птички лови!
– Това не го разбрах. Как е тя?
– Наляво и надясно говори как едно време в училището ни имало Музикален театър, а сега няма. Само пропуска една подробност: че в този Музикален театър участваше и Лилия Стефанова, а основата беше Re., аз пък пишех стихове за песните, текстовете и сценария. Който слуша, вероятно остава с впечатление, че на госпожицата Петкова се е крепял училищният ни Музикален театър и Дианчето съвсем... ама съвсем и изобщо не е била Мечо Турист, който с месеци всяка учебна година се пише болен, само за да скита по гори и планини. Правил съм и макети за някои от пиесите; сценарии написах, например, за ученическата пиеса по приказката на Андерсен "Принцесата и граховото зърно", афишите за представленията рисувах, но никъде не съм се бил в гърди.
– Ужас. Това е то!
– Мишев беше подредил кабинета по музика заради Re. Откак обаче Мечо Турист си извоюва пред шефката да ползва същия този отлично подреден кабинет по музика в дъното на III етаж, столовете и масите за месец-два бяха изпотрошени от учениците й, липсват вече и няколко откъртени клавиша от дареното с такъв мерак пиано, шкафът с нотите е разбит.
– Леле!
– Пред мен Диана Петкова се опита да представи версията как пианото, купено чрез събраните средства от ученическите концерти на Музикалната школа из цял Пловдив при всеобща еуфория от страна на децата, струва далеч по-евтино, че било с пукната чугунена основа. И не знаеше, че с Re. сме обикаляли да търсим магазин с по-изгодна оферта, та взе да ми разказва как Re. се е облагодетелствала, като купила потрошено пиано, което ще да рече, че присвоила част от парите.
– И ти?!
– Споменах на Дианчето, че с моята жигула двамата с Re. три месеца сме обикаляли музикалните магазини на Пловдив да изберем добро пиано, и Дианчето мигом изгуби интерес да ми обяснява за спуканата чугунена основа и пр. С Re. пазехме дискретност за този жест; всъщност два или три пъти съм участвал в срещите й с група родители, склонни да дарят известна сума заради децата, които обучаваше в Школата по пиано, като допълни и свои лични пари, точно когато самата изнемогваше с двете си деца.
– Тази Петкова е за връзване! И с какво се занимава сега? Трябва с Дорето Стамова (друг натегач за престиж и слава в училището) да са си допаднали.
– Като че ли не се понасят. Зарежи ги тези навлеци! Сутрин съм край Гребната база с новичкия спортен велосипед.
– Хубаво е, че живееш така близо, много близо до себе си.
– Върти ми се в ума стих или поема по мелодията (която звучи)... Да видим кога ли ще го запиша на хартия. Ще се яви от само себе си и ще е готино стихотворение, само това знам. И няма да е кратко – поне десетина строфи, пък може и повече. Не знам за какво се говори в песента от клипа, но то и няма значение; виждам картини и диалог с млада жена, която мълчи. Както си яздя байка, стиховете сами си се подреждат. Вече мога да ускорявам до над трийсетина километра – 36 км/час по нанагорнището преди най-многолюдното циганско гето в Европа, затънало в помия и смрад Столипиново.
– Брей!
– Ще има предложение за любов в това стихотворение. То ще е в известен смисъл хем неприлично откровено, хем мило, нежно. Мелодията слушам вече няколко утрини непрекъснато, докато въртя педали към Гребната база на десет километра от къщи.
– Странна мелодия!
– Преведи ми за какво се говори в нея.
– Ще изчакам мъжа ми да се прибере, той разбира по-добре английския.
– Най-общо ме интересува. Та за какво се говори в мелодията?
– Ами буквално: "Скъпа, хайде да се поразходим из дивото, из неопитоменото, из тъмното!"
– Мъж предлага на млада знойна жена да се любят в близкия хотел или на поляната в парка, а тя го гледа и не вярва на ушите си, и се чуди дали да го прати по дяволите... Така го виждам ненаписаното стихотворение.
– Дааа… Закуска с бесовете.
– Казва й: "Виж какво, скъпа, знам, че момичетата кървите по веднъж месечно и ви боли, но мъжете също кървим и сърцето ни боли понякога по-силно от вас. Знам, че си щастливо омъжена и сериозна дама с добра кариера и име в обществото, но какво правиш ти със себе си, дали не си губиш времето с глупости? Нима не виждаш денят колко е слънчев, тревата по поляните в парка колко е дъхави, зелена, сочна! Не ти ли се ще да лежиш по гръб с очи в облаците и да мечтаеш?". Пусни си, моля, мелодията и прочети това, което ти пиша. Ще стане страхотно стихотворение.
– Добре.
– То е оголване арматурата на живота; точно това ми се върти в ума като идея – че всичките ни планове са твърде далече от основното, заради което си струва човекът да живее. И тази нехайна мелодия с непукисткия мъжки глас ми пасва на вътрешната мелодия, която чувам у мен си. Това е моят живот такъв, какъвто си е. Саксофонът в края на мелодията е страхотен – особено с дрезгавият звук на саксофона. Не мислиш ли, че е страхотно в края солото на саксофона за нещата по тази ужасно важна тема?
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (539.) 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
