ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (516.)
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. –Анаис Нин (1903-1977)*
22.11.1988.
ЛЕЛЯ РОНИ**
– Откъде, бе-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те разгледам с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!
Дамата, която изрече всичко това, си седеше удобно в неудобния древен фотьойл, покрит с поизбеляла синя, е-е, не току-що купена евтина булана, като въртеше между пръстите си лъжичка за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си е вече силно отчайващ мъжете факт, обаче тук, в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, посред артистично ловко подредените и омешани вехти мебели в стил рококо и сецесион, кавалери нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се май рано коси и миловидна муцунка на мишле спокойно можеше да се диви на козметичните й способности, а плюс това, и ноктите бяха добре оформени и лакирани в дискретно бледорозово.
Дамата, която изрече всичко това, си седеше удобно в неудобния древен фотьойл, покрит с поизбеляла синя, е-е, не току-що купена евтина булана, като въртеше между пръстите си лъжичка за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си е вече силно отчайващ мъжете факт, обаче тук, в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, посред артистично ловко подредените и омешани вехти мебели в стил рококо и сецесион, кавалери нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се май рано коси и миловидна муцунка на мишле спокойно можеше да се диви на козметичните й способности, а плюс това, и ноктите бяха добре оформени и лакирани в дискретно бледорозово.
– Кажи сега, мила, какво става при тебе. Да ти сложа ли и малко захар или още си го пиеш горчиво като преди?
Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалената цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от Седморката на Блейк пътуваха далеч извън Слънчевата ни система с космичния кораб Освободител и в момента екипажът май имаше проблем с враждебно настроена извънземна цивилизация, та оттам долитаха дивашки крясъци, тупурдия. От шкафа зад дивана, където се беше настанила гостенката, от занемарено касетофонче с бръждящ тенекиен гласец се лееше блудкаво древно парче на състав "Модърн токинг". Връх на този турлю гювеч от звуци, в антренцето на пожар зазвъня телефонът и домакинята скочи.
– Альо-о... Альо-оу! Кого търсите?!... Слабо ви чувам. Повторете, моля, ако обичате! Сега… Ей сега ще ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка и направи знак само с очи "Миличка, търсят те!" и то бе изпълнено перфектно, понеже другата без това се беше вперила в нея като сокол в полско мишле.
След минута "Модърн токинг" вече не се лигавят, а и телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си бъбрят, хвърлят информативно по едно око към екрана на телевизора.
– Разведен?!... Идеално! – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите една. – Прокара пушека през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес бил се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мене; гледахме се двечките с нея тези четири-пет дни, пък дъртата вещица, майка му на Ники, била звъняла вече по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам: що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова?" Не-е-е, не върви. Да й река "Леля Рони се обажда"… и това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка там някаква си се обажда... Нали! Не съм ли права?
Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:
– Ще ти пусна оная. Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето.
Размечта се:
– Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Че лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в ония мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.
Младото, но вече попрошарило се момиче, което упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса ху-у-убавичко в пепелника, отпи геройски от чашата си голяма глътка коняк, рече:
– Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.
– Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.
Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, пък и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Обаче, Господи Боже мой, свършва ми кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!"
Надзърна в огледалото да си разгледа образа: "Да-а-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме още търговски вид, тъй да се каже. А който не ни харесва, няма вкус".
По същото това време долу на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-каръшкия начин при редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса, и "Хайде, Марче, давай пак назад!"
Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа".
Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец.Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси.
Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!
Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа".
Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец.Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси.
Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!
Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Сена и Фитипалди зад разтворената шофьорска врата. В този момент тя беше със сигурност най-сексапилното маце на Пловдив и на света.
В асансьора, който ги отнасяше към шестия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да целува своята принцеса, че доста минути асансьорната кабинка, паркирала на етажа, не даваше признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:
– Олеле-е-е! Аз май ви попречих!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 21 mar. 2021
–––
* Анаис Нин е североамериканска писателка
от френско-кубински произход, родена през 1903 г. Името й се свързва с
еротичната литература, често романи и разкази, сред които най-известни са
"Делтата на Венера" и "Птичета", публикувани след смъртта
й. Първият й сборник са разкази, които Анаис Нин пише в Париж по поръчка на частен
колекционер, който й плаща по долар за всяка страница. Сочат я като
феминистка преди феминизма – показва женската същност в най-еротичната й изява. Вж. https://www.afish.bg/readings/item/5099-nikoi-drug-osven-vlyubenata-zhena-ne-vizhda-varhovnoto-velichie-na-mazhete.html
Известна е и с личния си дневник, който води от 12-годишна до
смъртта си през 1977 г.
** Из поредица действителни сюжети. Имената не са променени, главната героиня се казва Благородна, та оттам и името й на галено: Рони. Бел.м., tisss.
.jpg)
