...Връзката им продължи шест месеца. След това вече
беше много опасно, защото и други хора разбраха за тях. М. напусна училището.
След още един месец се разбра, че заминал за Германия. Без да потърси П.
повече. Приятелката ми разказа, че изпитвал огромна вина... Но знам, че и до
днес тя има чувства към него и го обича, макар да не се видяха никога повече. – Из форум за любовта между учител и ученичка*
01.12.1972.
ВЛЮБЕНА В ТЕБ
В охлузената стая с поглед замечтан навън занича Нели и с червило по листа драще: "Мили мой, не знам защо сърцето ми така се свило!"
Подобно орна нива – черната дъска, а думите в редици там белеят строго, заобикаля тебеширената им река с ритник избита дупка... И не мога
да чуя в тази класна стая своя глас,
но, с гръб към Нели, целият усещам: в компанията й май излишният съм аз и колко са безумни тайните ни срещи.
Шестица или двойка... Притеснен дочувам – вън Животът рий с копита и русото момиче срещу мен в урока ми червилото си вплита.
По подобен повод колегата математик Петър Кирилов, който тогава бе петдесетинагодишен мъж, на мен, 24-годишния нов даскал по български, само преди месеци напуснал София и студентския живот, ми се бе оплакал: "Бе, седнала на първия чин и ме гледа с тия нейни сини комбали (облещени очи), като жена ме гледа, бе, Бояджиев, мама му стара, та обърквам формулите". Бел.м., tisss.
Злато се изпробва с огън, жената – със злато, мъжът – с жена. – Луций Аней Сенека (3 г.пр.Хр.-65 г.)
10.10.1991.
КУЧКА
Събота. Всеки момент трябваше да я потърси Румен, прекият й шеф в службата, но той беше ангажиран с осем години по-възрастна от него сама вдовица – сегашната му съпруга, и все нещо му пречеше да притича до дома на родителите си през две преки, отдето чат-пат, да кажем, на два месеца веднъж върти телефона и я кани. Сгушила се под завивките, усеща как от уюта на сънищата се отцежда капка по капка нарастващо нетърпение отново да го зърне, да се втурне, да се сгуши прегръдките му... В девет и нещо позвъни старият й приятел. Ходеха вече почти четири години и преди месец му бе отрязала квитанцията, ама още се нуждаеше от присъствието му в живота й, макар че общо взето, изпитваше досада дори само при мисълта, че ще й се появи насреща. Използваше го, когато имаше нужда нещо да се пренесе, да се пренареди в жилището й, да се ремонтира или да се отнесе за ремонт и в същото време го държеше като пес на каишка все по-далеч от леглото.
Миличкият, натиска се да е все около нея, кръжи ли – кръжи, но как да му обясни, че любов по поръчка не става, любов от "благодаря" не става, а пък отиде ли си веднъж любовта, не можеш я върна, най-малко като се правиш на добитък за яхане. Впрочем, товарно муле или не, той пак си има мераци, личи му, та тя потръпва от погнуса, само като си представи, че посяга да я докосне. С глас на медицинска сестра към пациент в треска:
– Да, миличък. Слушам те.
– Спиш ли? Виж какъв ден е. А? Какво ще кажеш да се запилеем някъде с колата?
– Виж какво – рече сухо, – тъкмо влизам в банята да пера. Имам толкова домакинска работа за днес, че...
– Добре де-е, идвам да те погледам как переш. Ще приклекна край банята, ще запаля цигара, ще бъбрим.
– Като ти се ще, ела. Ама се чудя толкова ли нямаш какво да правиш, та ще си губиш времето с мен. – Затвори телефона. Ай, че досадник! Мушна лице под възглавницата, но минута по-късно от нерви повече не я сдържа, та скочи от леглото и се разшета из спалнята. Румен всеки момент трябва да звънне, защо се бави? След няколко минути с метален глас:
– Слушай, миличък... Слагам една пола и излизам.
– Къде бе, пиле! Нали имаш купчини пра...
– Казах, излизам… и точка! Ще се прибера към обяд, е-е, някъде към два след обяд.
– Хубаво де, звънни, като се върнеш. И да знаеш… Ако не ми звъннеш до два, в два и една минутка си пъхам кратуната в тоалетната чиния и дърпам синджира! – Опитва се да бъде остроумен, пък не му спори.
Малко й е жал за него, и от съжаление обаче не става Любов. Да върви по дяволите, на майната си да върви! Омръзна й до смърт умислената му физиономия на работар и наивник. Преди милият всичко обръщаше на шега, сега, откакто му каза, че в живота й се е появил друг, хич не му спори да се прави на интересен. Не разбира ли, че всяко нещо си има край? ИЛюбовтаима край, особено любовта, дето е толкова мимолетна, своенравна и не се поддава ни на заповед, ни на молба. Затова й е нервно. Ама никак не се харесва раздвоена. Все едно пари има да му дължи. А ако нещо съсипва нещата между един мъж и една жена, то е да се усещаш задължен. Приема я той с всичките й капризи, хем в очите я гледа като вярно куче. Само дето още не е завъртял опашка. Е, не й е интересно повече да си играе на любов с него. Край. Свършено. А бе баста, бе, господин наивнико!
Обади се най-сетне Румен, ироничен, ехиден:
– Хай идвай, че кафето ти изстива! Ще взема да поканя Вили Панева на твое място.
Преди да му отвърне каквото и да било, чу как отсреща затвори телефона. Някакъв бяс току под корема я завъртя. Разтупка й се сърцето, засуети се покрай огледалото. Мац-мац, гримче, аркансил, руж на скулите, разтрит с върха на три пръста. Фъш-фъш, парфюмче. Поогледа се, па хукна по стълбите, че няма търпение да чака асансьора.
В един и трийсет с глас от старата лигава песничка "Кой разплака доброто момиче":
– Миличък... Къде ще ме заведеш? Да идем на плаж, а! Откога не сме ходили на оня, нашия плаж на Девети километър край Пловдив! – Сега вече е спокойна, уверена, без онези бесове у себе си.
И ето я малко след два часа: припича се върху пластмасовия шезлонг по бански на площадката в крайградския увеселителен комплекс. Около тях се навъртат и няколко котки, на съседна маса са двама мустакати, забрадена дебелана и петнайсетгодишно момиченце с маниери и облекло на прохождаща проститутка. Микробусът, от който се изсипаха четиримата, й се стори късче от планета на щастливи хора. Държат се като у дома си тези турци мъжкари – потупват момичето по дупето, пощипват я, тя се залива от смях. Келнерът превива гръб, и той щастлив.
Вече три часа бяха на плажа. Милият ходи да поплува, купи й сладолед, кафе, а тя – лениво отпусната върху шезлонга, е вече почти сънлива; ама и потръпва от време на време, само като си представя какво бе, докато бяха с Румен в къщата на родителите му. Как да не знаят селяните, че синът им кръшка на снахата, ама си траят! Дъртата я оглежда с присвити устни, и какво от това – всеки да си реди живота, както намери за добре. Онази с пилците и дечурлигата: па да си пази мъжлето! Както се беше отнесла в онази чужда къща, в онова супер–широко легло с Румен, съзря Милият да да бъбри с изрусено моме и нещо я жегна. Бъбреха пред очите й като добри познати. Та по тази причина, без и сама да съзнава защо го прави, хубавичко му натри носа.
Посрещна го нехайна уж, великодушна, но строго предупреди: реши ли да си урежда свои нещица в любовта, не й е приятно това той да върши пред очите й; ако смята да си осигури компания за през нощта, тя няма нищо против: хора сме! – ще го освободи от присъствието си. Настоява обаче той да си я върне в града, и по-точно, пред хотел "Лайпциг", стига да не го затруднява. Докато милият мига-мига на парцали, почувства се горда, властна, независима.
След час силно омръзналият й вече приятел не я остави пред хотел "Лайпциг", ами паркира колата и двамата под ръка – той и любимата му, хлътнаха в нощното казино с полуголи сервитьорки, известен дисководещ, клоун и стриптийз-програма, където ядоха, пиха, забавляваха се до сутринта и той бе изключително щастлив, че отново я вижда безгрижна, дивачка и весела... и че му дава възможност да пилее пари по нея.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 25 fev. 2021
––––
Най-горе: "Лежащо момиче" от художника Франсоа Буше, вероятно портрет на Мари-Луиз О`Мърфи (21 окт. 1737-11 дек. 1814 г.), любовница на краля на Франция Луи XV. Мари-Луиз О`Мърфи, наричана още Мадмоазел дьо Морфиз, е дъщеря на кралски офицер от ирландско потекло. Образована, музикална, авантюристка, хуманистка, Мари-Луиз става детето-метреса през 1752 г. на Луи XV, когато е едва 14-годишна. Вж. https://iskamdaznam.com/kraljat-pod-chehal/ Бел.м.,tisss.
Жената, особено когато е привлекателна и интелигентна, е пълна с номера, и това е част от нейната природа, част от нейния чар.– Кафененски фолклор
24.02.1989.
РЕНТГЕН*
– Къде беше? – Мъжът с прошарените слепоочия внимателно притвори вратата зад гърба си, и като се разгледа в огледалото на порт-мантото, неприятно се изненада от появилите се тъмни сенки под очите. Цяла нощ беше пушил, налива се с какво ли не: две бутилки отлежало мискетово вино, уиски, та и най-долнопробно бренди "Златна котва".
Беше утро и птички цвърчаха от брезичката зад прозореца, да, някакви пойни птици вероятно. Полъхваше откъм полето зад жилищния им блок, и когато се затътри подир нея в спалнята, усети пролетта с отдалечаващия се тревожен тътнеж на ранния влак, който тъкмо прекосяваше моста над пълноводната Марица. На изток хоризонтът едва порозовяваше.
Гърбом към него, знойната млада дама най-съсредоточено се преобличаше. Сгъна кремавата си блузка, тъмносиния пуловер, окачи червените джинси в гардероба, изу бикините и с ловко движение на крака ги метна ча-а-ак в дъното под първия рафт. Бе облякла бледорозовия си пеньоар на цветенца, който много й отиваше, че и без това бе хубавичка, с налети гърди и разкошни естествено тъмни коси, зеленоока, а кожата й – луничава, светла като мляко с мъничко шоколад. Прекоси хола с памучен тампон в два пръста, седна пред тоалетната масичка и навлажни тампона с бадемово мляко, захвана да почиства челото, клепачите, носа, брадичката, накрая, като смени памука, прокара тампона по бледорозовата шия, зорко проучвайки изпод полуспуснатите си клепачи всеки милиметър плът. Представяше с това свое изражение ужасно сластна картинка, няма що.
– Миличък, какво ти е? Виждаш ми се притеснен.
– Притеснен, притеснен! – Като че само това чакаше, да се отприщи потокът от думи у него, но все пак успя да се овладее, обърна го на шега: – Така ти се струва, миличка. Да-да, много ти се ще да е така!
– Да, бе – съгласи се тя. – Така ми се струвало. Вя-я-ярвам ти! – гальовно иронично.
Между зъбите й стърчи фиба, опитва да се среше и явно това не е лесно, ала в края на краищата заби нещастната фиба там, където й е мястото, над лявото ушенце. И тъй като мъжът продължава да виси като истукан зад нея, съсредоточен в нещо, което се разиграва извън спалнята, зад прозореца, пък от това не се получава кой знае колко весело, тя отново пусна гальовния гласец на мъркащо коте:
– Колко си ло-о-ош! Що не ми направиш кафенце, а! – Учудена: – Ама не ти ли се пие кафе с мен, а? Кажи де, не ти ли се пие кафе с мен!
Мучейки под носа си, той се повлече като пребито псе към кухничката, и оттам вече долитат резките звуци от отваряне и затваряне на шкафове, хлопане на чекмеджета и чекмедженца, тракане на паници, плискаща вода от чешмата. Порцелан като че жално издрънча върху теракотения под и се разби. Тя не трепва. Седи си срещу огледалото, и разтворила пеньоара, опипва внимателно с пръсти около зърното на лявата гърда. Наболяваше я на това място.
– Знаеш ли, миличък? Цялата нощ само за теб сме бъбрили. Обсъждахме кариерата, фирмите ти, твоите грандиозни успехи и подвизи в бизнеса и в политиката, в живота. Направо казано, мили мой, одумвахме те как от Овчарчето Калитко с овцете в село си издрапал от Трапоклово до жълтите павета на София и как бая народ трепери от теб.
– И какво? – долетя откъм кухнята унилият му пресипнал глас.
– Стигнахме до извода, че за мен си идеалният мъж, идеалната партия. Като в онази рекламка за мултифункционалния съпруг – от поливането на мушкатото пред балкона до вечеря в скъп ресторант и разходка с луксозна яхта до Канарските острови.
– Тъй ли! И колко души направиха това велико откритие?
– Разправяла си ми – рече ехото едва ли не заканително.
– Що-о-о?... Не е ли вярно!
– Вярно е, бе! Вярно е.
И както си седеше, прехвърлила голи крак върху крак, младата дама, без да откъсва оченце от образа си в огледалото, се пресегна, придърпа кутията с цигари, запалката. Запали тъничка като солета цигара, издуха струя дим към огледалото, закашля се. Не й спореше, но геройски смукна още веднъж и дваж, па остана така неподвижна. В този момент мъжът с прошарените слепоочия тържествено нахлуваше както презокеански кораб в пристанище, държи в лапи две чашки кафе толкова непохватно, ръцете не го слушат, та част от кафето прелива върху килима.
– Внимавай, де-е-е! – леко отегчена.
– Внимавам.
Пъргаво става уж да му помогне, но само минава покрай него, домъква телефонния апарат от антрето, туря го пред себе си на тоалетката, вдига слушалката. Поглежда го, както само дяволита знойна жена го може: с изключително честни зелени очи.
– Имаш ли нещо против да позвъня?
– А-а-ами! Какво против да имам! – рече й той себеотрицателно, стискайки зъби.
След няколко неуспешни опити да се свърже с някого отсреща...
– Здравей-здравей! Позна ли кой сега ти се обажда?... Ми нормално... Нормално, бе, нормално! Пием си кафенцето с моичкия... Нали, миличък-моичък! – извъртя очи към мъжа, който много внимателно я следеше с все същия кучешки предан поглед.
Въпросният "моичък" направи драматично отчаян жест с ръка – нещо като протеста на робите в Древния Рим. Погледът й се плъзва бегло по него, като че ли няма върху какво да се задържи, и тя продължава да чурулика:
– То-о-ой, бе! То-ой ми направи кафенцето. Да, бе, той! Вече почти не ми се спи, ама смятам пак мъничко да си полегна. Ами ти?... Право да ти кажа...
Мъжът с прошарените слепоочия не чу какво има още да поднесе неговата дама на неизвестния си събеседник отсреща. Хич и не му се искаше да слуша. Завтече се, като суркаше чехли през антрето, и се заключи в банята. И там, коленичил пред тоалетната чиния като пред олтар, завря муцуна в нея и взе да повръща. Гадеше му се. И още как му се гадеше! Леле, как му се гадеше от самия него си в този момент!
– Нещастник! – процеди тя през плътно стиснати устни, докато прилежно поставяше слушалката върху апарата. Усмихна се към отражението си в огледалото, изплези се, широко се прозя и сла-а-адичко си се протегна.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 24 fev. 2021
–––
* Защо заглавието е "Рентген"! Едва ли има мъж, който държи на семейството, да не се вълнува, след като жена му е била цяла нощ извън семейното гнездо, и да не опита като с рентген да надзърне не само къде е била, но и с кого, дали не е имало някой мъжкар съперник в нейната знойна компания. Бел.м., tisss.
На момичетата, които зъзнат край
магистралите и булевардите на големите градове на света, подвластни на илюзията, че срещу пари няма как да си погубят хубостта...
.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (488.)
