ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (336.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (336.) 

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света. (...)   

    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно. 

  28.09.2002. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4)

  Занимания с речника. Концепция (лат. conceptio) 1. Схващане, система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба в изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт (лат. conceptus) Мисъл. Концептуално: Няма такава дума във френски език, докато в английски език cоnceptual означава "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта на Емил за книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор, кажи-речи, на рождения му ден през август преди 19 години от пловдивското издателство, та седнах да я чета под лупа още веднъж, ето, двайсетина години след написването й. Предизвиква ме – абсолютно в правото си на автор, да е пристрастен точно към този роман, който си е по-скоро новела*, равносметка на цяло поколение българи, които приемахме комунизма откъм възможно най-романтичната му страна – като върховна, надчовешка нравственост. Е, тъй е, някои книги узряват в течение на десетилетия след написването им; то е вид ферментация, а може би предусещане за преобръщане на пластове, за земетръсни зони след период на привидно спокойствие и уседналост. Общественият климат у нас през 1982 г. – година след като ме уволниха от пловдивския младежки вестник, биха ми шута, накъсо казано, та година след това повратно за мене събитие, остро вонеше на екарисаж не само на Червения площад в Пловдив**; на екарисаж, образно казано, засмърдя цялата наша България, когато се заточиха за към Турция изселническите колони на носещите арабски имена граждани на Народната република. Та предполагам кое е изкушило Емил Калъчев да възкреси мечтата на онези човеци, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха вече след 1945 г. партийците, т.е. нагаждачите, алчните, вечните парвенюта на всяка власт, безскрупулните и надменните, селските тарикати.

  Днес вече, след като отшумяха и опротивяха вълните на кресливия антикомунизъм, пък то си беше пак комунизъм, макар и с обратен знак; "сини" и "червени" си бяха пак онези познати отпреди две групи – нагаждачи или праведници. Само че народът това късничко започна да го проумява. И дойде време, значи, романът-новела на Емил да бъде прочетена с оглед скритото... дори за автора й! – послание. Тя е обръщане към първосновата, към онези пространства на духа, чиято тъмна енергия пътува към нас далече отпреди Карл Маркс, преди марксизма. Струва ми се, авторът тук преодолява сам себе си, своята увереност: логически сюжетът, образите му внушават друго – не, не е това преданост към идеята, а привързаност към човечността, към усилието да се противопоставим на фанатизма в изящните му лъжливи за окото форми и разцветки. Накратко, вярващият човек се е изправил срещу вроденото си човеколюбие – версия на библейския разтерзан, разколебан вярващ : Йеремия срещу Йеремия. И не смятам, че новелата защитава комунизма. Смятам, че е – парадоксалното в нея: фина критика, тотално отрицание на всякакви предпоставени тези и стройни умозрителни теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее пълноценно, уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има и по-дълбок, философски смисъл.

  Елегично отзвучава заглавието й, навява ми възпоминание за шансона на френския актьор и певец от шейсетте години на ХХ в. Иво Ливи - Ив Монтан (1921-1991) "Балада за смъртта на едно листо". Печална, мрачна и есенна е атмосферата и в самата книга. То е психологически разказ не само за нашите си – български, илюзии и спомени, но и разказ въобще за случилото се на Европейския материк през последните петдесет-шестдесет години. Ехото от войната, лети над безбрежната руска степ, болшевизмът, фашизмът и нацизмът (както върви хронологично тази световна чума, произлязла от фанатичната предубеденост изобщо) са фон, дълги отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Всичко това е било, дошла есента на равносметките, да видим какво сме научили и как ще се живее по-нататък, трябва да има в какво да вярваме. В безверие нали не се живее! Емблема на връщането в нравствеността е централният персонаж Павлов, струва ми се, силно идеализиран от автора, името нашепва нещо – буквално означава "от Павел", "на Павел", ап. Павел може би! А последното авторът едва ли е имал на ум, мисля си сега, доколкото познавам Емил от далечната 1971 г.

  Двама пътуващи кореспонденти – младичкият репортер (разказвачът, аз-героят на новелата-роман) и доста преживелият, масивният и мудният Благов***, пряк участник в антифашистката съпротива и пр. Ученик и Учител са във фоайето на северен хотел. Вали лепкав, мокър сняг, очертава се тягостна, скучна вечер далеч от България, и то в най-мечтано място за млад очарован от Съветския съюз българин в Москва. Навън се случват навярно хиляди любопитни и важни събития; оказва се обаче, че отвътре, в съзнанието си, човек носи далеч по-интересен свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в днешния вестник – някой обявява, че издирва, търси, нужен му е... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов и калейдоскоп от възпоминания се завихря пред очите ни. Началото е вик на давещ се в океан от рутина и скука; това изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, през 1981-1982 г. в България всичко си изглеждаше наред, какъв е този вик?

  Разказването тук съдържа в подтекст внушение за патетика; повече доволен щях да съм, ако патетичното не ми го задава авторът, ами се ражда в моите лични представи на размишляващ читател. Такъв тип засилване на градуса е белег на публицистичния стил. Но какво, да не би аз да я пиша тази новела! Авторът така преценил, а книгата е факт; хубавото е, че ме мотивира да си въобразявам разни работи, и не от суетност, а именно понеже ме хваща като интрига. Но не виждам за какъв дявол е пренасянето на разказа назад и напред в годините; да смятам, че само авторът е меродавен да реши; а че ме дразни – ами никак не е зле!

  От днешна гледна точка (края на септември 2002 г.) нещата, послужили за хубавата идея на Емил Калъчев в ръкописа, не издържат на подобно, определено партийно, от позиция на комунистическата партийна теория тълкувание. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" през дълбоката и сурова зима на 1942-1943 г., например, сега е исторически факт, предначертана е в канцелариите на Москва. И не обвинявам, само казвам: страшно е дори само да си представя в какви хищни челюсти са се напъхали с доверчивостта и чистосърдечната си наивност в голямата световна химера нашите възторжени, неопитни в Европейския покер между империите романтични наивници. Ценното, а и любопитното, е как писателят противопоставя логичеката си убеденост на вроденото си човеколюбие и тъжна състрадателност. Зад силуетно представения многозначителен Павлов съглеждам библейската фигура на строителя на христовата черква. Да не би да съм набожен! Или не мога да чета отвъд думите? Антихристът ни се представя с множество лица – Сократ, кълбо от змии, питон, красиво женско лице, докато воюващото Добро винаги е едно, винаги е самото себе си в скромността си.

  29.09.2002.

  Трансформацията на някогашните седемнайсетгодишни възторжени наивници Пайо и Зарко, които с пушка на пост бранят "народната власт" в тревожната есенно-зимна пловдивска нощ, преобразяването им от съмишленици в непримирими противници е пак от редицата противостояния на Доброто и Злото. Двамата са възпитани в духа на комунизма, двамата са сякаш кръвни синове на "червената власт", а защо се оказват непримиримо един срещу друг! Какво ги разделя? "Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов; иззад масивното началническо бюро на партиен галеник бившето приятелче от 1944-1945 г., но истински син на властта инженер Зарко Вергилов заплашително отвръща: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". Задействат ли се лостовете и големите маховици в тежкотонажният фанатичен партиен апарат на тоталитарния тип държава, в състояние е човешки кости и съвести да смеле, цели нации да затрие от лицето на планетата. И то е умело предизвикана пандемия на страха, от която живее и се храни. Последното е мое допълнение, предвид ковирус-19, с който масово ни манипулират.

  Строи се язовирна стена, нещо полезно и изящно като идея; основата, върху която е стъпила обаче стената, е податлива, очевидно няма да издържи огромния натиск на реалността. Е, че каква по-ясна алегория за комунизма! Днес е лесно да се каже, но в 1981-1982 г. кой можеше да си позволи подобни намеци за духовно смърдящо блато? Дали Пайо не е едно от превъплъщенията на митичния Павлов – "принадлежащ на ап. Павел", както е лексикалното му съответствие, има ли някакъв тип отношение спрямо човечността, като воюва срещу цялата многообразна допотопна грозна машинария на Сталинския болшевизъм, надменност и фанатизъм по света? Кой ли може да ни каже!

  Минава ми през ума: "Боже мой, колко доверчиво, като народ, наплашен и унижаван най-вече от еничари през 485 г. робство, сме се втурнали в клопката на чуждоземната арогантност и високомерие на някой велик спасител отвън! Дали пак поради подобна причина снощи, 28 септември, пред храма на източното ни православие "Александър Невски" в столицата София изпусталели тълпи наивници не крещяха три-четири часа от възторг в болезнена екзалтация, типична за глупостта "България да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис? Все лъгани, все така идиотски манипулирани от сияйни миражи? И защо забравяме, че по нашите тракийски градове шетал по време на най-плодотворното си мисионерство ап. Павел? Библията съхранява мъдростта му пред болестите, пред струпеите на цивилизацията, но кой чете, кой се интересува! Модерните комуникации, модерните технологии яко ни замъгляват очите, приспиват съвестта, та днес гаврим глупешки над морала, над самия живот с дух и с човечност?

  И не съм очарован от мозаечно накъсаната структура на романа-новела, че книгата трудно се чете, написана по този репортажен маниер, а повече читатели би трябвало да я преживеят като лично драма, ако искат да разберат своите предци. Ала авторът така е решил да я напише, то е негово право. Сблъсъкът между Добро и Зло някак ми напомня за романа "Чумата" на Албер Камю със заложеното в подтекста внушение за неспокойствието и трезвостта, за уязвимостта ни и за човешката ни устойчивост пред извергите на света в моментите на изпитания. Множеството, тълпата винаги по-късно стигат до прозрение. Прозрението се ражда първо у самотници, пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова – с изострени сетива за истина и лъжи.

  Образът на мекерето, конюнктурната личност, възползвалия се от обстоятелствата, парвенюто, та този образ, съпътстващ винаги и навсякъде троновете на властта, не е в състояние да изясни истината защо именно фашизмът, нацизмът, комунизмът, като обгръщащи с явно презрение простосмъртния, душейки и слухтейки по петите му, се нуждаеха и създадоха за целта тълпа от слухтящи ренегати – пропаднали, без чест и достойнство праведници – информатори, комисари, секретари на партийната правда. Курбон и синът на Вергил Спасителя ли са оправдание за озлоблението, с което все издирваха враг и дори в собствените редици издирваха параноично "врага с партиен билет"? Така глутницата вълци се самоизяжда, за да дели все по-едри късове плячка от кръвта на нацията, ала пълни медиите с лъжи доколко предана е на обречената за унищожение нация.

  Да поставим пръст в кървящата рана! Отдавна назрява такъв разговор. Двайсетина години новелата на Емил Калъчев предизвиква онова, което ни останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме ясно и разбираемо какво и защо се случи с българите и гражданите на т.нар. соц. лагер. Това е наш, много сериозен наложителен разговор.

  Парвенюто е следствие, не е то причина за краха на комунизма или неговия родител марксистката схема. Фашизмът с Мусолини, нацизмът с Хитлер бяха по-елементарни за разкодиране; комунизмът, или негови актуализирани производни, е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848 г. комунистическият манифест, мислещата част от човечеството, особено по-младите поколения, оттогава насам намира изход от отчаянието си в оспорващата човечност и морал планирана епидемия на страха. Марксизмът и роденият от него глобализъм обръщат с краката нагоре християнската максима, императива на Любовта. В името на бленувана всеобща световна хармония, лъжеапостолите на Антихриста рушаха "старото" уж, като създаваха условия човекът да бъде тотално наблюдаван, окован, затворен в клетка, ограничен зад телени мрежи и гранични полоси, преследванот вируси и страх, гост в собствения си дом, слуга на собствената си имот, лосче и винтче на глобалната революция – не, не уникат, а нещо лесно заменяемо, стандартно, повторимо.

  Странно, книгата на Емил ме зарежда с енергия. Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945 и 2002 г. А мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и струва ми се, леко ироничен Емил Калъчев. Може би се мамя, може би само ми се е сторило или силно ми се ще да е така. И Маркс го е изрекъл: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Или нещо в този смисъл е казал, ако не го цитирам точно.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 noe. 2020

___
* Новела – по-обемен разказ с психологическо съдържание; романът е най-големият вид повествование за събития с многостранно изобразени типични герои и картини от жживота, като описва широк кръг социални явления и характери в развитие. Речник на чуждите думи в бълг. език от 1978 г., с.642 и с.781-782.
** Тази фраза от статията ми в "Комс. искра" от май 1981 г. разлютила онези отгоре, вкл. Т. Живков, който обърнал специално внимание на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив по онова време Иван Панев, като пред разтворения на бюрото му вестник рекъл: "Какво четем, Иване, във вашия младежки вестник?"

Димитър Благоев (1856-1924)

*** Името Благов звучи като алюзия за пионера на червените идеолози у нас, тесния социалист Димитър Благоев - Дядото, макар според протоколи от дебатите по онова време тази персона да не бил изрядният патриот, вж. http://www.protobulgarians.com/Saavremennti%20temi/Dimitaar%20Blagoev%20-%20Dyadoto.htm – стенограма на Народното ни събрание от 1917 г., България води трета война за национално обединение! Главен герой тук е Димитър Благоев, основателят на политическите формации на левите у нас: БРСДП (т.с.), БКП и БСП. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (335.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (335.) 

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света. (...)   

    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно. 

   26.09.2002. прод. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3)

  "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, за да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може."* В евангелието обаче това същото нещо е казано образно – говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра. "И тогава по ирония на съдбата Сталин бе този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".*** На едно такова квадратно момченце от "Литературен фронт" имах удоволствието да се дивя в разстояние на три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов, впрочем, професор д-р и пр. на науките, и носител на всякакви ордени и отличителни знаци за престиж Светлозар Игов. Имал съм неясна и най-обща представа за насилен талант, а се оказа, че и това определение надхвърля истината. Насилен талант – има и такова животно, но действителният проф. Светлозар Игов ме очарова. Приемал съм го за нещо глупаво и свежо, но се оказа плондер с аромат на мокра кокошка.

  Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк. Завършил е славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал в Белград и Загреб, най-вероятно аспирантура (1967-1968). Редактор, едва 24-25-годишен (1969-1970) в трибуната на казионния Съюз на българските писатели в."Литературен фронт", после (1971) в сп. "Съвременник", в Института по изкуствознание при БАН (1976). Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм станал, изкачвайки се в кариерата!

  Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално", "субординация" и пр. подобни термини – чудни чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какъв лъв е. Стана ми неудобно за него, та го побутнах по някое време с лакът в ребрата: дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред човека до мен: "А не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Дето има любов, везирът слиза при робинята, или издига робинята при себе си; или според теб**** и в любовта е като в казармата, има субординация?!"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам човекът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альо, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук пък иде кефът да си река сам: Гледай си работата, Жорес*****! Всичко ти е наред.

  Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, уж прелюбопитен и объркан в тези сложни, замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – че какво толкова му харесала "концептуално", та ми вади зъркелите с тъпия синоним на българската дума "основно"? Ама не, концептуално звучи бамбашка, хептен научно. Попитах проф. Игов къде е центърът – оста на неговата мерна системка за оценяване коя творба е стойностна и коя не. Загледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами, всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила му и епохата. За всеки случай – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тези думите, обаче в този смисъл бе отговорът му.

  – И все пак – продължавам, – коя е Полярната ти звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който си сверяваш мерната система?

  Изгледа ме от патъците до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли бе, що ли! И се опитах да го успокоя. 

  – Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Неапол и Рим, но не е и Франция. А може би е Германия? Е, не! Не е Германия. Всеки случай, на запад от България е твоята точка за ориентиране, поне интуитивно ей тъй те усещам. Къде точно ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?

  И той рече тогава: 

  – Да-да, малко по на запад от България е, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там е, където Изтокът се среща със Запада.

  Логично би следвало да го питам защо не е България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко сме изостанали от Западна Европа, как духовното развитие на българите е пострадало страшно много от разни исторически и други обстоятелства.

  – Нищо ново не чухме дотук – рекох; освен г-н Игов в стаята бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов), и домакинът на мижавото апартаментче, издателят и поетът Тодор Чонов, който се води редактор на едничката ми първа стихосбирка. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!

  Отмина с мълчание кофтия въпрос. Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кафене насред пловдивския жилищен комплекс Тракия същите четирима, се обърна и рече с човешкия си, не с тенекиения глас на всепризнато университетско светило: 

  – Да, наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли. Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса.

  Бе доста словоохотлив. Припомни ни там, край купичките с горещо свинско шкембе какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно, пих и аз една бира с тях. Между другото, похвали се, че написал добър роман:

  – Най-добрият роман в съвременната литература – подметна, като ни се усмихваше.

  – Как се казва твоят роман? – попитах. 

  – "Елените", това му е заглавието – отговори. 

  Станаха, тръгнаха към квартирата на Т. Чонов, а аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен за разлика от жк Тракия краен квартал, минах и покрай изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари, от кафетата този ден и от изпитата възтопла бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна вече знаех моят отговор. Ах, само дано не съм ядосал професора! – мина ми през ума в просъница. Но това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му: сборник, вестникарски статии, уж есета под надслов "Грозните патета" – продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът му, доста сух, пък и малко претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били чудесни приятели с него, ако поизчисти от себе си суетата и самодоволството си на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат все по косъма.

  27.09.2002.

  Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков – Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяването на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него – приказливци и супер-суетни врани си бяха притегателна стръв за неопитни млади автори, неусетно за младостта манипулираха в името на партийната линия, подготвяха следваща вълна напористи наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.

  Не един и двама от някогашните ми връстници неусетно се бяха превърнали в глас на т.нар. партийна съвест, поласкани и привлечени от височайше внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Нали сам бях почти до четирийсетата си година в плен на онази илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В единствената моя почетена от медийно внимание книга "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподаннически наглед, а всъщност заклинателни редове: за болшевики става дума, а всъщност не точно "болшевики" са в тези редове, а ние тук:

    Но всъщност болшевики мъртви няма!
    Те все така безшумно ще вървят
    през обръчи, засади и куршуми,
    ще минат всеки път и кръстопът
    и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Може би различното в моя случай е, че много плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и в която се бях учил да мисля и да възприемам нещата наоколо. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с желание да пиша и до днес, нищо че нерядко жестоко ми се е надсмивала, или още по-зле, не е обръщала капка внимание. Имал съм шанс, че не са ме разгалили като симпатично глезено детенце властниците. Колко лесно биха ме превърнали в суетен, самовлюбен агитпропчик и "наше момче", което окичват с похвали като циганско дайре; споменах циганското дайре, с пискюли и звънци украсено, в текст, където обсъждах знатната писателка Здравка Евтимова!

  Впрочем, къде ли е селото Радуил? Ще ми се да го видя върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 noe. 2020

___
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15. Вж. и СЛУЧАЯТ СВЕТЛОЗАР ИГОВ И ДРУГИ "НЕДОСТОВЕРНИ" СЛУЧАИ, https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%81/
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. с. 18 от цит.съч. на Г. Марков.
**** На "ти", в ролята на невежия.
***** Тъй ме знаеха: Христо Джелебов от Ивайловград, Митко Папазов от Ямбол, Марио от Сливен, неколцина състуденти. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (334.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (334.) 

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света.
    Тя е милостива и равна. 

    Тя е в обкръжението на планини и империи.
    Тя е слънчева и кротка. 

    Тя може да изхранва мрачни държави

    и войнствени пришълци.
    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно. 

    13.08.2011. 

ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН 

Видях те по обяд огряна от слънце,
стоеше край входа на нашия блок
и не знаеше, че те гледам отгоре,
от балкончето на Седмото небе.
Достатъчно бе да те погледам
не повече от минута или две,
за да си спомня как съм увлечен!

Говореше по телефон, поклащаше ханш
като момиче, което си знае цената,
долу – пред входа на блока,
встрани от жени, дечурлига, коли,
паркирани отпред бъбриви, шумни,
потънали в ръжда, воня и прах,
за да си спомня как съм увлечен.

Нямах представа с кого говориш,
но беше мъж, всеки случай,
защото затисна смартфона с рамо
и си оправяше косите като жена,
която си знае цената и кокетничи,
и защото ми се сви сърцето,
за да си спомня как съм увлечен.

Не знам това моето тук и сега какво е,
само едно послание, написано ситно
и подпечатано с целувка от моя ангел,
но ти стоиш още там и те виждам
със затворени очи, забулен от облаци
тук – горе, на Седмото небе,
за да си спомня как съм увлечен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 noe. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (333.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (333.) 

    Не казвам, че моята България е 

    повече достойна от други отечества.
    И не отреждам за Тракия място по-високо 

    от множество земи по света.
    Тя е милостива и равна. 

    Тя е в обкръжението на планини и империи.
    Тя е слънчева и кротка. 

    Тя може да изхранва мрачни държави

    и войнствени пришълци.
    Тя може да бъде поробвана и оскърбявана, 

    но – Боже мой! –
    пак да си остане Тракия – 

    хилядолетно туптящо сърце,
    колкото открито, толкова и непристъпно.* 

  21.09.2002. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2)

  Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на султанския двор, пъстро пернато, често с брада и мустаци като някой Салвадор Дали, с обичка на ушенцето, като при маркирано швейцарско говедо върху тучната морава, с миниатюрна плитчица на тила, привързал с пъстроцветно парцалче посивелите или пооредели косици над оплешивяващо теме, често и с бръсната тиква, подобна на мит трикилограмов картоф, може да бъде и с папийонка: червена на бели точки или черна на бели ивички, а косата (ако я има) задължително ще е яко разрошена и мазана с гел; в главата интелигентният екземпляр трябва да внуши, че е по-особен, нищо, че нозете му смърдят, а в главата е като разплетена дамаджана, пълна със зелева чорба. Щом е интелигент, значи е умен, който се прави на глупак или е разсъдливо същество, което върти задник, шета около златните пантофи на Негово величество Властника и оттам реди остроти с екзотичния дъх на кенеф или на канела и чер пипер в горещото мляко. Понякога остротите му са цинични, дръзки, като у махленски бабаит тъпанар, от което чистоплътният педер пуританин тръпне и неспокойно се върти във фотьойла си или в леглото, докато тълпата долу крещи: "Ето, видяхте ли нашият момък как всичко му го рекна право в сурата. Уррра, да живей Вежди Рашидов, Яне Янев, Спас Гърневски, да живей Петьо Блъсков!" Пиршество на суетатата и на духовната мизерия.

  Медиите в днешно време струват пари, много пари. Но у кого са парите! Днес вече е невъзможно от трибуната на мижава многотиражка да оспорваш театрална звезда от публицистично предаване на живо по някой от мощните телевизионни конгломерати. Романтическият период, когато от отсрещния бряг на Дунав някой с горда осанка там раздиплял байрак, па сочел с пръст мухлясалите драперии на властта, възторгвайки множеството брадясали, зъзнещи, гладни и яко опърпани хъшове, обнадеждавайки с гръмко слово раята, унижените роби, онзи период, значи, отдавна е минал и заминал.

  Илюзия ли е справедливостта? А добрият тон, зад който не се спотайва лицемерие, отживелица ли е? Дали безпомощната позиция не се поприкрива с остроти и цинични каламбури? Който не работи, обикновено той и не греши! Нали е ясно: за да приемем, че управлението на огромната сложна машина, каквато е държавата, не винаги взема най-добрите решения и естествено е съпроводено и от грешки, естествено е да търпи повече упреци; и в това няма нищо необикновено. Като грешим и поправяме, вървим през живота. Защо обаче възприемам интелигентния и мислещия с толкова ироничен подтекст? Може би защото назначените говорители в общественото ни пространство така категорично настояват винаги единствено чрез техните уста да говори Истината.

Но това, което е истина за мен, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас онзи, дето е вечерял с Бога! Да речем, бившият финансов министър съобщава доста верни неща, но с този негов нетърпящ възражение вид и тон как да приема, че освен верни констатации няма у него злост да обезличи опонентите като някогашен преподавател по политикономия во имя светаго Карл Маркса, да обезсмисли и онова, което преди него другите добре са свършили? За Иван Костов (1949) говоря, ако не сте се сетили.

  Лицемерието обаче започна да ни се предлага и в далече по-човеколюбиви версии отколкото е в състояние да ни представи някой си Иван Костов. Известен, талантлив скулптор като фигура в общественото пространство говори умно, бая уравновесено; приказването му излъчва особено печална багра и аз му съчувствам, а не мога да му повярвам, когато реди мъдри лакърдии за реда и достойнството в нашата България, за унижението, на което сме подложени. И не мога да му повярвам, понеже посегна да бие млад полицай на пост сред София, пред самата софийска общинска управа, долу, на паркинга. Жалка работа! Естествено, случва се при самозащита да удариш някого непредвидено и за теб самия, ала господин Вежди не защитаваше себе си, таланта си, ами защитаваше статута си на недосегаема велика персона – за Вежди Рашидов (1951) говоря. Е, къде отидоха всичките му възвишени и добре подредени сносни приказки!

  Велико е да бъдеш смирен. А всички сме грешни: бесовете ни понякога надделяват. Затова дваж по-велико е покаянието. Да се беше покаял талантливият скулптор, бих го приел какъвто си е, бих му станал фен не на изкуството, а на личността. Но той не намери у себе си доблест да признае греха и не се разкая. Негова си работа! Майната му! И престанах да го слушам – срина се като пясъчна статуя, ваяна на морския бряг, когато влагата се изпари от пясъка и от нея ни остава нещо оглозгано от ветровете и жалко. Задължително ли е талант и битова посредственост да съжителстват толкова любовно, както е у тази гарга рошава?

  Интелигентните днешни личности у нас са си заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията въпроси. Послушайте за какво и как се задяват: кой помежду им е по-величествен, кой бил по-близко до народа, кой е повече демократ и праволинеен. Скучно, неприятно от суета и самовлюбеност. Всъщност, а що е това интелигентният, объркахме се вече. В зората на грандиозния експеримент с най-прогресивното и най-хуманното учение на света обожествявана осем-девет десетилетия личност – Ленин (1870-1924) именуваше интелигенцията в родната си Русия "насекоми", досада, която трябва да се държи изкъсо, да се гали нежно по главицата, но от време на време да й се дърпат дизгините, па й направо да се прорежда и преподрежда от властта. "Кекава интелигенция" от ранните ми детски години в моя Пловдив беше любима фразичка за няколко поколения партийни агитатори и комисари на правдата от тип "Иван Костов". Представяха интелигента като очилат дърдорко, пощурял от четене на книжки; с тази фигура на куклата Бърборино ни учеха да обичаме трудещите се работници и селяни, т.нар. български народ. Когато интелигент е всъщност всеки мислещ трезво с ума си, независимо в какво поприще се подвизава: дали е професор или пасе овце на къра. А
нима не сме срещали глупци с китап за висше образование или хитрец с висок научен сан или титла. Иван Славков (1940-2011), например, е академик. Това какво говори?

  Истинската България, огромното множество от родени, раснали и възпитавали се в нашите национални нрави и обичаи – макар различни по етнос, което няма ни достъп, нито истински свои представители в медиите, но изпитва на свой гръб кощунствата и мизериите, в това множество от простовати на вид хорица е духовната енергия, тук е и опитът, и мъдростта на нацията. Ако управляващият лъже-елит придобие навика да се вслушва и вглежда какво си приказва множеството съграждани, най-малкото не би се главозамайвал дотолкова, не би се държал в нагло самодоволство от себе си. А и по-другояче би възприемал сламени чучела, назоваващи се българска интелигенция, ВИП-персони, цвета на нацията и пр. Иначе на шута и лаладжията каква му е грижата, освен да разсмива властта и храбро да я гъделичка по самолюбието: гъди-гъди-гъди!

  26.09.2002.

  Краят на есето "За какво ли са умирали?" – за самоубийството на Веселин Андреев (1918-1991)**, от "Нови задочни репортажи за България"*** предупреждава: "по-лесно е да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да си честен обикновен човек цял живот". Обяснил съм преклонението пред баща ми Кирил: дърводелец-мебелист, мълчалив, вдаден в занаята си, доверчив, ненаясно относно политическите събития, странящ от политика и от всякаква обществена дейност. Обяснил съм възхищението си на единствен негов син към своя Голям баща точно в такъв ключ. Оттам вероятно иде раздразнението ми от самоотвержените героични пози, независимо кой и с каква идея ми позира пред очите, дали е войводата Христо Ботев, дали измисленият Йохан от едноименната наивна поемка на Христо Смирненски, главният герой от книгата на Етел Войнич (1864-1960) "Стършел" или друг самоотвержен фанатик на чудесна идея. Животът е велик дар и трябва да се пази! В цитираната горе фраза от есето на Георги Марков не ми се нрави думицата "евтин"; стои ми там като оголен зъб на уличен пес и прави лековата позицията на автора. Че защо да не отдам мимоходом дължимото и на героизма?

  Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не между нас; важното е, че е лицемерие е да се разхождаш с героична поза из множеството, да вириш пръст и нос към облака и небесата, драматично да цвилиш и заразяваш света с бесовете си. Героите ги убиват; затова не желая да бъда нито герой за каквато и да е идея, нито да призовавам други да стават герои. Смятам, героично всъщност е да останеш честен и обикновен дори след като ти се е наложило да извършиш подвиг, а пък глупаците са ти се стълпили пред дома и пред вехтия ти балтон само за да те прославят по-мощно.

  Арабинът-мюсюлманин, който избира да се самовзриви на най-многолюдно място в града: на пазара или в християнския храм, възприемам – първо, като тъп страхливец, второ – като нещастен подлец, и трето – като жертва на жестоки манипулатори. Това негово самоубийство за прослава на Бог милиони наивници назовават "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо мислят тъй. Нима богът в която и да било религия не ни повелява да пазим живота?! Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци?

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 noe. 2020

Илюстрации:

- Пловдив, 1945 г. Баща ми Кирил Г. Бояджиев.

    - Пловдив, 2019 г. Изложба на Вежди Рашидов.   

___
* От сб. "Кардиф", самиздат 1997 г., с.19 – "Моята родина".

** Георги Георгиев Андреев след 1944 г. е на ръководни длъжности в правителствения печат. Със звание майор е съдия в VI върховен състав на т.нар. Народен съд. Главен редактор е на в. "Народна войска" до 1949 г. Редактор във в. "Литературен фронт" от 1949 до 1955 г. От 1986 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. 1947 г. публикува "Партизански песни" – стихове, писани в началото на 40-те години. От 1966 г. докато БКП е на власт бил народен представител. Край трупа му видели прощално писмо с дата 11.II.1991 г., че напуска БКП и се самоубива.

*** Г. Марков, "Нови задочни репортажи за България", изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.