ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (314.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (314.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст*

  24.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (4)

  Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището – задното помещение с големите шкафове до тавана на училищната библиотека, само за да не я срещна; не знам защо, предпочитах да не я виждам. Все пак отидох заради "Записките..." на Захари Стоянов. Чета текстове от "Записките по българските въстания" на моите единайсетокласници. Стоя пред отворения прозорец, рояк врабчета вдигат олелия, чирикат, боричкат се по клоните на дървото току пред мен, само ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са колегите, пият кафе двама-трима, четвъртият между тях, вечно мрънкащият Дончо Тенев върти старата грамофонна плоча за хала на учителя в безнравствените днешни времена на лъже-демокрация, когато почнаха, явно по план, да разграждат България.

  След минута чувам глас – дошла да свари чай и да отнесе чашата в нейния кабинет. Правя се на отнесен, докато тя излезе. Подир нея се изнизват и останалите. Стоя сам, взирам се в гъстата мъгла вън, толкова гъста и бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят изящна японска графика. Самотно ми е сигурно като на японец в България, самотно, обаче спокойно. Какво толкова! Какво ли толкова е имало между мен и нея? Зверчето у мен се е закротило и не драска с нокти, сърцето не се преобръща от онези така познати доскоро конвулсии. Любовта си е отишла...

  Двайсетте минути на голямото междучасие почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е в библиотеката, бъбрят двечките с библиотекарката, и когато се промъквам, навел очи като крадец зад гърба й, чувам познатото мелодично и звънливо:

  – Здравей, Жоро!

  – Здравей-здравей! – махвам с ръка, без да се обръщам. Измъкнах се като крадец.

  Следващото междучасие:
  – Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че тя е родена на този ден!

  – Знам – казвам, – снощи си мислех за това.

  – Нещо така, ти по-добре знаеш какво да бъде пожеланието.

  – Добре – скланям, – ще ти напиша.

  И на лист от ученическа тетрадка на прима виста, без да се налага да зачерквам, два учебни часа по-късно не пред света в библиотеката, ами лично й нося стихотворение, озаглавено "Слънчева река", в което се говори за извора и бистрата планинска вода, която се провира между папрат и хвощ, за живота ни, който прилича на тази гъвкава и звънлива планинска вода; споменавам за доброто, което при всички случаи е повече от лошото в нашия живот, и значи, докато човекът е жив и здрав, все има за какво да помни, на какво да се надява. И през един празен ред приключвам мазното послание: "Честит рожден ден! Бъди весела, здрава и дяволита!" За какъв дявол обаче добавих неразгадаемия си подпис, който според училищната чистачка госпожа Станева мязал на кардиограма, нежели на нормален параф?! 

  – Благодаря, много ти благодаря! – приветства ме Re. – Ей, ама па доста си написал, аз как ще го преписвам сега?

  Седим си кротичко ний един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че притесненият съм аз, не тя, която побутва кутия с купени сладки отпреде ми. Защо ли се съгласих да дойда? – измъчвам се. След минута-две отвън някой почука и скочих да си ходя. Разминавам се с хлапенце в розово рокле, от нейните школници. През рамо Re. към мен:
  – Стой, де. Къде хукна пък ти! Защо не останеш?

  – Не-не! Тръгвам. Тръгвам си! – казвам най-сетне решително.

  25.01.2002. 

  "Записките на един глупак" за заглавие, и мото – "Като си умен, що си беден?" Тази книга няма край. Всъщност, тези записки са моят живот... или представата, илюзията, че някому съм необходим именно като смахнат homo scribens. А нормалните хора не си описват пораженията, влече ги да оставят оптимистичен спомен за славни победи, не и за славни поражения. Възможно е и да се заблуждавам, ужасно да преиначавам, но колко мила ми е точно такава учтива и прилежна самоизмама само заради мен си!

  28.01.2002.  

  Време е да приключа този сюжет от животописа. Не бива насила да задържиш една илюзия, колкото и да си бил предан и честен спрямо илюзията. Животът опровергава и отхвърля нещата, от които вече нямаме необходимост. Отначало ние не знаем това, а когато една любовна връзка вече се е изчерпала, раздялата иде като най-естествен завършек. Приключва не животът, а епизод. Боли, разбира се, но болката не затваря, ами отваря пред зъркелите ти хоризонт, смътни в началото желания, които с времето ще ти се избистрят и струята бистра планинска вода пак ще хукне като звънлив ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг в плен на гравитацията, та чак до гроба.

  Изкуших се за момент сутринта, когато вън е преддверието сякаш на Пролетта, така слънчево и ясносиньо е небето, а въздухът гали и температурата е невероятна след мразовитите зимни дни и нощи; 16^оС. Изкуших се дали пък да не изпратя по джиесема кратичкото и категорично "Вече не ми пука за теб! Вече съм свободен". Ама се спрях. Кому е притрябвало, та това си е само поза; пък и момичето отсреща дали заслужава, строго погледнато, повече да отделям специално внимание?! Сбогом, оковаваща ме, нежна стихийо! Що да не отпразнувам този хубав ден насаме със себе си? Планирам през лятото да се отправя с колата към моренцето. Сам. Без никакви придружители и придружителки, които да ме разсейват. Да пообиколя местенцата, където съм бил с различни жени, трите жени в досегашния мой живот: бившата съпруга, единствената, за която бях хукнал да се женя; и харно, че пресметливата Мария много внимателно и любовно по-женски ми охлади ентусиазма; и след Мария се оказа Re. Да поседя край златисти плажове, в уютни хотели, къмпинги и градински кафененца, дето някога съм преживял щастието да обичам и да бъда обграждан с женско внимание, лудо обичан.
Не да се сбогувам, а сам да си се огледам със самочувствие: понеже спомените ни са богатство, жалко е да ги носиш като воденичен камък, уморен под тежестта им, когато можеш да ги пришиеш като криле върху раменете си.

  В любовта – особено ако е силна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници и роби на собствената си илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво неусетно, ден подир ден, съм се превърнал, каква велика грешка съм допуснал. Да, грешката ми основно е, че от един миг нататък съм почвал себе си да пренебрегвам, държал съм се като придатък към чуждия живот, отлагал съм сякаш моите си планове, своето съм пренебрегвал повече отколкото било нужно, съобразявайки се единствено с момичето, което боготворя. Да се съобразяваш с битовите и прочие дреболии е похвално, но да правиш компромис в главната посока на твоята мисия (защото всеки е тук с мисия) е грях не към себе си, а към заложеното у теб, към задачата ти в живота. Жената има изострен усет за мъжа и го преценява интуитивно, без даже да се замислят, че при нея, общо взето, логиката не играе главна роля. Глупаво е да й се сърдиш; просто налага ти се да преосмислиш своето и да си в пълнота само това, което си. Активно действащият естествено прави повече грешки, но активният човек, не снишилият се в уюта, издърпва живота напред и нагоре, непредвидимия с изненадите си живот се превръща в разкошна авантюра.

 29.01.2002. 

  Да оцелея! Споменът може и да попречи да приемеш промяната, за да продължиш, мотае се в нозете, връзва ръцете, възпрепятства зрението, усета спрямо настоящето. Възрастният как може да се отскубне от тяхната омайваща и разкрасяваща миналото сила. Въобразявай си, колкото щеш, че почваш отначало, че бъдещето се е проснало пред теб като неизвървян път, като чисто нова страница от сега начената нова книга! Въобразявай си... ала не е истина. Стилът, ритъмът, рутината да подреждаш своето по веднъж вече за теб установен отпреди начин, едва ли можеш лесно да промениш. Преживяното не остава зад нас, а потъва в съзнанието ни и дори в подсъзнателните ни реакции; то ни съпровожда и по-нататък, колкото и силно да е намерението ни да го отречем, да го подтиснем или отстраним от себе си.

  Да оцелея, прекрачвайки граничната бразда на една отминала Любов, ще рече – да забравя. Тогава защо ми е тази екскурзия по места, където съм бил някога щастлив?

  Джиесемът ми запиука. Единайсет. Re. напомня за себе си. Вчера пак тъй кратичко по същото време към два след обяд, ми прати сигнал. Защо ми е нейното внимание! Замълчаването ми е убежище, единствен начин да поема инициативата в свои ръце.

  Пак звъни, и пак тя. Този път продължително. И се включих в разговора.

  – Искаш ли да обядваме заедно?
  – Къде да обядваме? – питам.
  – Ами някъде навън – чувам я след кратко замълчаване.
  – Какво? Солети ли ще обядваме? – продължавам почти иронично.
  – Добре, извинявай! Обадих ти се просто така. Прощавай! – кани се да приключи.

  Нещо трепва у мен:
  – Чакай!
  – Не мога да чакам, не искам да навъртам сума по джиесема.
  – Аз съм си сготвил – казвам.
  – Добре – отвръща. – Ще ти се обадя друг път. Отивам в детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

  И затвори. Минута сме говорили, виждам – изписано е върху дисплея на джиесема. Термометърът сочи 20^оС. Невероятен, слънчев ден беше днес, ветрец полъхва. Този ден тя повече не се обади. А и аз нямаше като че ли вече защо да й звъня. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 noe. 2020

___
* Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (313.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (313.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст*

   23.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (3)

  Тема за размишление от книгата "Морето, морето", с.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не искам дори да спя в общо легло, много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с момичето, което съм любил". Въобразявам ли си? Мило момиче, никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи, удобства ли са средствата да узнаеш колко струва човекът до теб! Отдалечена, дори накрай света, пак ще си близо до мен, у мен. Срещаме се два пъти: в училищния коридор на втория етаж, и после – когато напускам библиотеката в края на голямото междучасие, отново чувам "Жоро!" – и виждам, като че тъкмо излиза от своя кабинет.

  – Смятах да ти идвам на гости, а сутринта имах доста работа и не можах да ти обадя да ме чакаш... Сега какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

  – Имам учебен час – казвам, – после Райчо (свекър на по-голямата ми дъщеря Вера) иска да поприказваме в близкото кафене.

  – Аз пък в дванайсет без четвърт трябва да съм в центъра на града – казва Re.

  – Друг път – казвам, – друг път ще се срещнем.

  – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

  Когато след дванайсет се връщам в училище заради обявената оперативка, виждам я насреща ми, върви по коридора.

  – Запиши какво ще кажат – заръчва, – ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.

  – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как да се свържеш – рекох, – но ако има нещо толкоз важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Разменяме репликите край вратата на моя кабинет: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам, и тя тръгна, направи две крачки, обърна се. Стои, сякаш е изваяна от мрамор, стои като вкопана в коридора и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай де! – отпращам я, гневен повече на себе си. – Друг път ще говорим повече... Когато имаш възможност.

  Не знам какво й е, само знам, че я обичам. Това вече не е завладяващата ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак в дъното на кладенеца от гняв и любов лъщи сребристо като рибя люспа омерзение. Свободен, свободен! – крещи всичко у мен и ми носи печалната убеденост, че винаги ще я обичам, каквото и да се случи оттук-нататък; ще я обичам обаче не като гъвкава изящна плът, а както се обича мил и близък на сърцето човек: от него нищо не искаш освен да го виждаш от време на време, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че животът му продължава и нещата са му наред. А бих ли се жертвал за него и дали не се вживявам в роля, която ми се нрави – стари номерца от селска вечеринка? Ай, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си, уравновесен, стъпил солидно на земята! Хлапето у мен, обаче, е прехапало устата, сбърчило е вежди от ирония, която е почти озлобление: Не позволявай сантименталност да те завладее! Но мъжът у мен я жали: "Защо? Какво ти е виновно момичето? Не виждаш ли как и тя е раздвоена. На косъм се крепи връзката ти с нея, ала всъщност каква ли връзка е вече! Но смири се, понеже изречеш ли сбогом, възможно е никога вече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен авантюри с момичета, в които ще търсиш, без да откриваш, до края на живота ще продължиш да търсиш единствената своя, голямата твоя Любов".

  Не съм се гласял за съпружески живот с нея. Като неин съпруг, подозирам, бих бил пълна скръб. Бих я разочаровал, а бих убил и у себе си илюзията за очарователното момиче. Нагарча ми от спомени за изневерите на някогашната ми съпруга* – майка на двете ми дъщери, и не си пожелавам повече да изпадам в положението на рогоносец. Как се обяснява това на момичето, което обичаш! Изобщо струва ли си да обяснявам, че не вярвам в съпружеската привързаност, че където има "длъжен си", свободата я няма, липсва, а щом нямаш свобода, каква ти любов! А може би съм просто егоист?

  Телефонът ми не работи, и това ме спасява; защо си мисля, че ме спасява! Свикнах със самотата като с удобна стара дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам: не разбирам нищо от живота, жените ме плашат и ми е добре, когато съм сам; появи ли се някъде наблизо хубаво момиче, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво: предметите, делата, човеците губят резките си очертания, от ъглите изпълзяват интриги, тъпа мъжка показност; най-верният ти приятел неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник. То са Даровете на Афродита, Евините сладости, които те разколебават, правят те зависим от собствените ти, надигнали се от дъното на душата ти страсти, бесове. Но това е и подземието, ковачницата на Хефест**, адът на Сътворението, хаосът като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентир за живота и света, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като ловци, а в действителност хубавата Евина щерка ни е омотала в мрежите си и си играе с нас като с боричкащи се в нозете й невръстни, слепички, безпомощни палета.

  Преди години една знойна хубавелка, Антония Желязкова, заливайки се от смях, ми разправяше как – уловила за вратовръзката като за юлар своя страховит директор на пловдивския завод "Елпром", от когото трепереха около пет хиляди души работници и служители, яхнала го гола, го развеждала на четири крака, като добитък по дебелия килим на луксозния му директорски кабинет. "Гледаше ме предано, карах го да ме лае като куче, вдигнал лапки пред гърди. Що ли! Много му се искаше на горкия – нищо, че му бях само лична секретарка и по закон трябваше да съм зависима от капризите му".

  Седяхме в кухничката на първия етаж в не особено богатото жилище на родителите й на Антония. На масата беше сложила пържен свински дроб, купен пътем от близкия супермаркет. Бяхме взели и бутилка вино. Вкуса на виното не помня, скъпичко руйно винце си беше, но сега, докато описвам това приключение, миризмата на престоялия кой знае откога свински дроб пак ме блъсна в ноздрите, да-а, засмърдя ми и сега на развалено. Нищо не се получи тогава от авантюрата ни. Палавата Антония, тя всичко развали, макар да си бях точил зъбите по нея. Нямаше как да й разкажа, че майка ми двайсет години работи в задушната, яко напрегната обстановка в същия пловдивски Електроапаратурен завод "Елпром"***, и тъй внезапно ожесточение ми попречи да си легна с мацката. Директорът Близнаков беше изпратил юрист да снеме записа от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди, че публично съм го окепазил. За същия биг-шеф**** майка ми пазарджиклийката беше ми говорила с респект, колко е властен и изключително амбициозен грубиян: крещял, заплашвал със съд подведомствените му служители и работници, наложил сурова дисциплина, как никой гък не смее да му каже, да го попита какви са му работниците – негови роби или пандизчии в затвора?

  Поради каква причина влюбеният мъж оглупява, като свято вярва, че любимата му е ангел небесен? Има ли интрига в греховния свят, в основата на която да не е някоя красавица, някоя неземна Елена, заради която мъжете водят десетгодишна Троянска война! И как някой сляп Омир все ще се намери – да опише как героично се държали глупавите наивни мъже върху рохкото, разкаляно от женски капризи Поле на честта?
Ужасно унижените жени, известна ми е донякъде драмата им, ала не за тях пиша сега. Не ми се пише точно сега за женската преданост и саможертва. Не, не сега! Някой ден може би ще напиша, но това е друга тема, друг велик мотив от симфонията на живота.

  Всъщност, едно момиче има цената, която мъжете му определяме. Не съм склонен да обвинявам всяка дащна Дулцинея, само затова че мнозина мъжкари в отрязък от време ходим като Дон-Кихотовци подир фустата й, именно понеже сме се влюбили и желаем да похищаваме женска плът. Но виж, склонността да се самоунижаваме, ето нещо, което уважаващото себе си момиче за всичките богатства и удобства на света не бива да прощава на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

  Мило мое момиче! Нима си удовлетворена от навиращия се в ловните ти копринени мрежи тъп глиган! След предателството не виждам по-жалък образ от изпълзелия до скута ти сладострастник, готов да го яздиш и да служи с лапки пред гърди като пале, независимо че пет хиляди души треперят от властта, с която разполага, нерезът му с нерез. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 noe. 2020

__

* Ася (1952-2017) от едноименна новела от 1988 г. 

** Бог на подземното царство в древноелинската митология.

*** На 6 септ. 1963 г. в Пловдив е открит Електроапаратурен завод, години след това прераснал в комбинат Електроапаратурни заводи, в който са включени Научно-производственото предприятие "КАМ", Комбинат "КАМ", Заводът за сензори, Заводът за силова електроника, Българо-съветското смесено предприятие "Авто-електроника", електроапаратурните заводи в Асеновград, Харманли, Елхово, Ивайловград, Перущица, Брезово, Петрич и три още в Пловдив – Инструментален завод "Балкан", Апаратурен завод "Искра" и Завод за електро-авточасти. До 1989 г. производствените мощности на комбината достигат 30 хил. изделия: контактори, стартери, ел.табла, релета и пр. За 1989 г. производството само в Пловдив надхвърля 183 млн. лв., с над 5000 души персонал. Обявен е "успешно" в несъстоятелност от демократичното управление на загиваща България през 2008 г. 

**** Гробът на директора Стефан Близнаков е в съседство с гроба на баща ми на трийсетина метра зад спирката – в пловдивското общинско гробище на булеварда по пътя за Цариград. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (312.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (312.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.  Еклисиаст*

  19.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (2)

  Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, с.50 (Стори ми се важно за мен, изразява мои грижи.): "Но клетата Клемънт може да почака, всъщност тя няма и друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. Но аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще ми покаже". В моя случай Клемънт е двайсет години по-млада от разказвача. От него би следвало да се очаква някаква форма бащинско едва ли не смирение; знам, не е така, смирението ми е временна роля, отесняваща от ден на ден шагренова кожа. Никакъв край не привижда смирението ми в такава "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция?!

  Не ме интересува Re. Всъщност, безразлично ми е какво става около нея; интересът ми е към развитието: как ще се промени моят живот, отношението ми към арогантния самодоволен тип мъже и момичета, които досега съм изобикалял, странял съм от тях и не съм пожелавал ни компанията им, нито сладостите вследствие на присъствието им. Е, сега ми се навря в съзнанието една от точно тези любители на успеха. Какъв ти дух, Боже мой! – нима точно този тип мърша не ми е амплоа, поприще и специалност? Тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме. Добре,
ама ще почака за истинското сражение; познавам се откъм тази страна, струва ми се: дълго ще кървя, ще се настройвам и най-неочаквано ще предприема онова, което ще изненада и мен самия.

  Дъждовно. Врабците – мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца; по клоните на липата пред прозореца ми са, а един е кацнал на парапета на балкона и върти оченца като крадлив циганин: чака си трохите. Класическият любовен триъгълник, ами че да, това е! Невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе в кухничката у дома, па защо не и полегнали в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е, ех, не ми се мисли. Нали споменах вече, не съм изкушен сексуално като преди! Но не бих се отказал. Хм! Какво искам всъщност? Може би ме вълнува ловуването към този мой сексуален партньор, но вече не на познатия досега терен (лична собственост), а на знойна жена, която най- очевидно принадлежи другиму пред света. Застрашен ли е онзи мъж от моето, а и що да е само от моето! – посегателство? Разбира се, че е застрашен. А нещата вече стоят другояче: не аз, той нахълта в завладяно от мен пространство, появи се с претенции и самоувереност, като господар на положението. Щом плаща, щом поема разноските, ангажименти, главоболия около тази жена, ще рече, по неговата логика: оттук-нататък той дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е тъй обаче?

  Телефонът ми звъни по пет-шест пъти; изключват, пак ме набират. Досещам се май вече кой ме търси. Уви, не е тя. По джиесема ми се обажда Надя, по-малката от двете ми поотраснали и самостоятелни дъщери, да ми каже, че се гласи утре да ми гостува.

  21.01.2002.

  Човекът е много самотна вселена.

  22.01.2002.

  Две последни послания, дошли по джиесема от Re.: "Благодаря от името на малкия! Благодаря от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 ч. на 21 ян.) и "Мили Жоро, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години; и че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още куп други неща..." (ок. 11 ч. на 22 ян.). Днес малкият мъж навършва своите първи седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тази готина жена, и колкото повече опитвам да я отдалеча физически, да я отскубна дори от мислите си, толкова повече ми липсва. А и тя не ми помага особено да я забравя. Като че фронт дели Re. с онази част, генетично заложена у мен, която воюва със самолюбието, с гордостта ми. Защо ми са сантименталности точно сега!

  Виждаме се в учителската стая. Сами. Не усетих кога е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

  – Здравей! – казвам, гърбом към нея.

  – Жоро, какво става с теб? Защо не ми отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците! – Обръщам се, показвам й: – Виж Надя (по-малката от двете ми дъщери) какъв химикал ми подари.

  – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръцете.

  – А! - казвам. – Менте е, ама добре изглежда.

  – Можеше да звъннеш – укорява ме.

  Казвам, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря и говоря, и говоря, понеже ми е неловко... Гледа ме внимателно. Съвсем близичко е срещу мен. Хубава, заинтересувана от това, което си бъбря. Очарователна жена, която си знае цената! Хем е благосклонна, хем обаче като мед. сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациента на тази клиника Любовта. И опротивял внезапно на себе си, вкиснат, тръгвам да се измъкна от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам с лапа за довиждане.

  Ала и тя излиза подир мен. Вървим тъй по алената килимена пътека във фоайето и насреща се задава червенокосо симпатично момиче – колежка от началните учителки. Червенокоската мимоходом ни оглежда. Установявам притеснителния факт ей така, с периферното зрение. Почти като закоравял крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете мацки. Свих вляво по коридора, отключих моята класна стая, все още объркан, седнах зад бюрото. Безцелно въртя из ръце химикалката, дар от Надя. И се молех: дано Re. не отвори внезапно вратата – не искам, не искам, не искам да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, но професионално, по медицински угрижена за мен. Дали ако влезеше в онзи момент, бих се удържал да не я прегръщам, да не я галя и целувам?

  Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се захвана да пиша, пуснах си онази мелодия от филма "Бодигард" с един актьор, когото харесвам, Кевин Костнър, и Уитни Хюстън – чаровната млада жена, която ловува. Много лично я приемам тази преработена стара кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на своя бодигард – пазителя на тялото й, буквално преведено: в случая с много зноен, много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, а чувал съм го и не само от нея: че открива у мен излъчването на Кевин Костнър в романтичния северноамерикански екшън, сега, в празничната вечер за момченцето на милата Re., ми се ще да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт... Но разбира се, няма да сторя ни първото, ни второто, нито третото от тези три така необходими за мен в този гаден момент работи – най-много да пусна още два или три пъти да се върти романтичната мелодия от филма с клетия Кевин Костнър, който хем някак страни от жените, пък те глупачките му се лепят като мухи на мед, да не употребя някоя по-кофти дума.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 noe. 2020

–––

* Сърцераздирателната балада на Уитни Хюстън I Will Always Love You и филмът "Бодигард" са неизменно цяло след успеха на лентата през 1992 г. Сюжетът отчасти наподобява реалния живот на певицата, която изпълнява главната женска роля. Музикална супер-звезда почва да получава смъртни заплахи, принудена е да наеме бодигард (К. Костнър, 1955), бивш агент на ЦРУ. Той веднага предизвиква гнева й с наложените строги охранителни мерки. Героят на Костнър не се е отървал от чувството за вина, че е допуснал атентат над президента Роналд Рейгън. Неизбежно Костнър и Хюстън (1963-2012) се влюбват един в друг.

Кадър от филма "Бодигард"

  Успехът на филма се дължи не на последно място и на песента. Известността й се простира дотолкова, че в Америка тя става предпочитана на всяко второ погребение. От в. "Сега", 1.IX. 2007 г. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (311.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (311.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.  Еклисиаст*

  16.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (1)

  Заемам се с романа на Айрис Мърдок**. Имам намерението да си отбелязвам някои ключови фрази и изрази с подтекст. Ето първото (с.11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка като homo scribens***, работата ми са размишления върху случващото се и неслучващото се около и у мен. Та и тъй, описвайки нещо лично, смятам, описвам възможността да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение от моя страна съм си самият аз, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели, или случайни познати.

  В известен смисъл литературата е нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, т.е. трупаш печал, според древната сентенция в Еклисиаст, като се опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и по-обикновени простосмъртни, обединени от умението да се изказваш уравновесено, добронамерено. А какво ли ще кажете за удоволствието да се откажеш от удоволствия и изкушения... Пасаж от с.13: "При храната и напитките, както при много други (не всички) неща, простите радости са най-добри, и това е известно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". С.29: "и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, Re. се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощна тъмнина. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно е да си помисля от време на време, че – дотук поне – устоявам на разрушителните си бесове. Не съм си помислял досега, че някой би се възгордял, понеже нищо не е сторил: стоях като островче насред разбушувало се внезапно море и външно се постарах, доколкото ми е било възможно, да не изразявам изненада или болка. Приех предателството просто за част от живота, макар да не мисля, че е така.

  Любовта винаги е застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на медала. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се яви и някой Юда. Рано или късно това се случва за съжаление. Но кого да жалим, разпнатия Иисус ли?!Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли кучета зорко охраняват своята любов. Това не е любов, а страх и егоизъм, макар ревнивецът най да обича да говори колко силно е привързан, и значи, какви дарове, какви компенсации очаква в отговор. Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и необятни хоризонти. Който се опасява от изневяра, е най-заплашен. Затова е глупаво да се страхува човек, когато е влюбен.

  Защо обвинявате предателя? Като че никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена заплаща, за да удуши любовта у себе си. По-добре да не си на неговото място! Колко много доводи си измисля той и колко убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които са го подтикнали да извърши своето; ала от себе си кой може да избяга? Затова не слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи отбелязал и как животът му изведнъж се подредил.

  За да се случи, изневярата много дълго зрее в недоизречено и премълчано. Значи, изневеряващият е усещал някога някакъв недоимък, несъгласие, възражения, но се е затаявал, страдал мълчаливо, мечтал си за повече любов, по-точно за повече изгоди. Ала любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, така че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само две: обичаш или не обичаш.

  Човек се ражда, живее живота си и умира сам. Тъй сме устроени. И само в любовта живеете двама. Но не забравяй – семенцето на предателството винаги дебне някъде съвсем близо, без да е основание да се тревожиш; просто то е част от нещата, които рано или късно ни се случват. Приеми предателството, без да се гневиш – защото то те очиства от мъртвите идеи, мечти, копнежи: за да се освободиш от миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи задаващите се години, които ти предстоят. Не стой като вкопан, животът е пред теб!

  Отбих се малко преди обяд в училището. Като че някой ме улови за ръчица, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме си пак с библиотекарката това-онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга, тя рече: "Е, веднъж вкусовете ни да си съвпаднат!" После тръгна да се качва на третия етаж, при домакинката, остави ме, както се изрази, "да пазя библиотеката". Седя така, отпивам от кафенцето, прелиствам разсеяно някакво ново книжле, и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – и с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Ка-а-акво правиш?

  Гледах я втрещен, качил краката си с обущата на масата.

  – Обадих ти се по телефона, но теб те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно – казвам; предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал.

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет... – След минутка кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж новата ми пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Ами добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  Отвръщам й:

  – Смятам, че така ще ти помогна най-добре да почувстваш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

  Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах, – в никакъв случай не бива да се връщаш в онзи батак.

  След десетина минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re. 

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда – рече тя.

  Записвам тези реплики, и джиесемът ми пиукна два пъти: Re.! Точно осем часът и две минути вечерта.

  17.01.2002. 

  Отговорих на съобщението по джиесема: "Тъкмо описвах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се по телефона; говорихме... повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над познати неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчивина: за това колко хубаво е да си сам, а тя, Re., значи, е наказана да се движи като центрофуга около себе си и да върти наоколо куп хора; за транзисторното касетофонче, което съм обсъждал да й подаря за рождения ден на малкия, но ме притеснява, че хлапенцето, както всяко момченце, е любител на техниката и бързо ще го разфасова това мини-радио, да разбере кой отвътре пее, кой бърбори... На което тя рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя... – И разни други такива. – Значи, това, че сме се видели вчера, ти го смяташ за преживяване?!

  – Ами да, коте.

  – Пък аз си мислех, че не искаш да ме виждаш... И бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А този джиесем у мен за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш? Все си казвам: Re. ще звънне, поне пиук-пиук, ама не звънва.

  – Значи, мога да ти се обаждам... Така ли?

  – Да, коте!

  Споменах, че съм купил половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Какво ли си си рекъл: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш.

  Днес от осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам почукване откъм първия цилиндър и се заех да уплътнявам основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка, капризна работа. Ще имам занимание поне за два дена. Мислех си да започна тазвечершните записки с това изречение, с което завършвам за днес: "Честолюбив съм, но плесницата, която Re. ми извъртя изневиделица с новия си приятел, оглушително продължава да отеква не само у мен, ами и наоколо". Имам предвид библиотекарката естествено.

  18.01.2002.

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен влажен снежец кротко ръси. Въздухът е мек, свеж, но сивото снишило се небе и огромните локви, и загърналите се в себе си минувачи, и силно изкаляните лъснати от влагата новички или стари коли по улиците на Пловдив излъчват печал. В такова време е добре да си с хубава книга в леглото. В този сив ден се почувствах за кратко като дете. Отиването до магазина в центъра на града беше цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните със сняг дървета с увисналите им до тротоара клони, къщите, занемарените дворчета тук и там, песовете край контейнер с боклук или котка, която със ситни стъпчици прекосява пътечката, врабците, гургулиците, стар човек, който с бастун едвам-едвам пристъпя от страх да не се хлъзне, и дете, наистина детенце, не възрастен хлапак като мен, да тегли майчето към сергията на нафунялата женица, да му купи... "Само един портокал, мамо, моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

  Гледах любопитно, ококорил зъркели, прилежно заобикалях локвите от сняг и кал или прецапвах през тях, и всичко ми доставяше онова като че ли отдавна забравено удоволствие, познато от най-ранното ми детство – да се радвам не поради някаква си там особено важна причина, а затова че съм жив и не са ми се пак надули сливиците, не съм гладен, греховете ми са изплатени с лихвите дори, което ще рече: мога да си позволя дребни авантюри, например, като мина не по добре познатата улица, ами по лъкатушеща прясна пъртина между високите мрачни жилищни блокове или – както и направих: да купя голям шоколад с бадеми и стафиди и сладичко да си го излапам, облизвайки се доволен, преливащ от щастие.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 noe. 2020

___

* Еклисиаст, което значи "проповедник", е анонимен текст, вероятно писан през III в. пр.н.е. Авторът му се представя като син на Давид, царя на Йерусалим (т.е. Соломон), което отпраща писаното към X в. пр.н.е. Книгата говори за смисъла на живота и за най-добрия начин животът да бъде изживян. Тя обявява всички дела на човека за празни, временни, безсмислени, преходни както дъха ни, отминаващи – като животът и на мъдреца, и на глупака приключва със смъртта; определя разума за основа на добре изживения земен живот и в никакъв случай не отрежда вечност на живота. В светлината на безсмислието на живота, човек си струва да се радва на малките радости от всекидневния си живот, като ядене, пиене и задоволство от положения труд.

Айрис Мърдок

** Джийн Айрис Мърдок (1919-1999) е ирландско-британски романист и философ, известна е с творбите си, в които съчетава пикантни сюжети с детайлно представени действащи лица; засяга етични или сексуални теми. Тя е сред т.нар. "сърдити млади хора" в британската литература. 

*** (лаг.) Пишещ човек. Бел.м., tisss.