понеделник, 2 ноември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (312.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (312.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.  Еклисиаст*

  19.01.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (2)

  Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, с.50 (Стори ми се важно за мен, изразява мои грижи.): "Но клетата Клемънт може да почака, всъщност тя няма и друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. Но аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще ми покаже". В моя случай Клемънт е двайсет години по-млада от разказвача. От него би следвало да се очаква някаква форма бащинско едва ли не смирение; знам, не е така, смирението ми е временна роля, отесняваща от ден на ден шагренова кожа. Никакъв край не привижда смирението ми в такава "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция?!

  Не ме интересува Re. Всъщност, безразлично ми е какво става около нея; интересът ми е към развитието: как ще се промени моят живот, отношението ми към арогантния самодоволен тип мъже и момичета, които досега съм изобикалял, странял съм от тях и не съм пожелавал ни компанията им, нито сладостите вследствие на присъствието им. Е, сега ми се навря в съзнанието една от точно тези любители на успеха. Какъв ти дух, Боже мой! – нима точно този тип мърша не ми е амплоа, поприще и специалност? Тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме. Добре,
ама ще почака за истинското сражение; познавам се откъм тази страна, струва ми се: дълго ще кървя, ще се настройвам и най-неочаквано ще предприема онова, което ще изненада и мен самия.

  Дъждовно. Врабците – мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца; по клоните на липата пред прозореца ми са, а един е кацнал на парапета на балкона и върти оченца като крадлив циганин: чака си трохите.
Класическият любовен триъгълник, ами че да, това е! Невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе в кухничката у дома, па защо не и полегнали в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е, ех, не ми се мисли. Нали споменах вече, не съм изкушен сексуално като преди! Но не бих се отказал. Хм! Какво искам всъщност? Може би ме вълнува ловуването към този мой сексуален партньор, но вече не на познатия досега терен (лична собственост), а на знойна жена, която най- очевидно принадлежи другиму пред света. Застрашен ли е онзи мъж от моето, а и що да е само от моето! – посегателство? Разбира се, че е застрашен. А нещата вече стоят другояче: не аз, той нахълта в завладяно от мен пространство, появи се с претенции и самоувереност, като господар на положението. Щом плаща, щом поема разноските, ангажименти, главоболия около тази жена, ще рече, по неговата логика: оттук-нататък той дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е тъй обаче?

  Телефонът ми звъни по пет-шест пъти; изключват, пак ме набират. Досещам се май вече кой ме търси. Уви, не е тя. По джиесема ми се обажда Надя, по-малката от двете ми поотраснали и самостоятелни дъщери, да ми каже, че се гласи утре да ми гостува.

  21.01.2002.

  Човекът е много самотна вселена.

  
22.01.2002.

  Две последни послания, дошли по джиесема от Re.: "Благодаря от името на малкия! Благодаря от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 ч. на 21 ян.) и "Мили Жоро, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години; и че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още куп други неща..." (ок. 11 ч. на 22 ян.). Днес малкият мъж навършва своите първи седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тази готина жена, и колкото повече опитвам да я отдалеча физически, да я отскубна дори от мислите си, толкова повече ми липсва. А и тя не ми помага особено да я забравя. Като че фронт дели Re. с онази част, генетично заложена у мен, която воюва със самолюбието, с гордостта ми. Защо ми са сантименталности точно сега!

  Виждаме се в учителската стая. Сами. Не усетих кога е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

  – Здравей! – казвам, гърбом към нея.

  – Жоро, какво става с теб? Защо не ми отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците! – Обръщам се, показвам й: – Виж Надя (по-малката от двете ми дъщери) какъв химикал ми подари.

  – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръцете.

  – А! - казвам. – Менте е, ама добре изглежда.

  – Можеше да звъннеш – укорява ме.

  Казвам, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря и говоря, и говоря, понеже ми е неловко... Гледа ме внимателно. Съвсем близичко е срещу мен. Хубава, заинтересувана от това, което си бъбря. Очарователна жена, която си знае цената! Хем е благосклонна, хем обаче като мед. сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациента на тази клиника Любовта. И опротивял внезапно на себе си, вкиснат, тръгвам да се измъкна от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам с лапа за довиждане.

  Ала и тя излиза подир мен. Вървим тъй по алената килимена пътека във фоайето и насреща се задава червенокосо симпатично момиче – колежка от началните учителки. Червенокоската мимоходом ни оглежда. Установявам притеснителния факт ей така, с периферното зрение. Почти като закоравял крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете мацки. Свих вляво по коридора, отключих моята класна стая, все още объркан, седнах зад бюрото. Безцелно въртя из ръце химикалката, дар от Надя. И се молех: дано Re. не отвори внезапно вратата – не искам, не искам, не искам да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, но професионално, по медицински угрижена за мен. Дали ако влезеше в онзи момент, бих се удържал да не я прегръщам, да не я галя и целувам?

  Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се захвана да пиша, пуснах си онази мелодия от филма "Бодигард" с един актьор, когото харесвам, Кевин Костнър, и Уитни Хюстън – чаровната млада жена, която ловува. Много лично я приемам тази преработена стара кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на своя бодигард – пазителя на тялото й, буквално преведено: в случая с много зноен, много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, а чувал съм го и не само от нея: че открива у мен излъчването на Кевин Костнър в романтичния северноамерикански екшън, сега, в празничната вечер за момченцето на милата Re., ми се ще да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт... Но разбира се, няма да сторя ни първото, ни второто, нито третото от тези три така необходими за мен в този гаден момент работи – най-много да пусна още два или три пъти да се върти романтичната мелодия от филма с клетия Кевин Костнър, който хем някак страни от жените, пък те глупачките му се лепят като мухи на мед, да не употребя някоя по-кофти дума.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 noe. 2020
–––
Сърцераздирателната балада на Уитни Хюстън I Will Always Love You и филмът "Бодигард" са неизменно цяло след успеха на лентата през 1992 г. Сюжетът отчасти наподобява реалния живот на певицата, която изпълнява главната женска роля. Музикална супер-звезда почва да получава смъртни заплахи, принудена е да наеме бодигард (К. Костнър, 1955), бивш агент на ЦРУ. Той веднага предизвиква гнева й с наложените строги охранителни мерки. Героят на Костнър не се е отървал от чувството за вина, че е допуснал атентат над президента Роналд Рейгън. Неизбежно Костнър и Хюстън (1963-2012) се влюбват един в друг.

Кадър от филма "Бодигард"

  Успехът на филма се дължи не на последно място и на песента. Известността й се простира дотолкова, че в Америка тя става предпочитана на всяко второ погребение. От в. "Сега", 1.IX. 2007 г. Бел.м.,tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в заб...