ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (274.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (274.)

  Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  01.06.2001. ДОСТОЙНИ ДОНОСНИЦИ

  Доносници били Доню Донев и университетският проф. Стоян Каролев, и проф. бай Кръстю Петков – бивш шеф на казионния синдикат КНСБ, както и основателят главен редактор на патетичното антикомунистическо вестниче "Про и Анти". Зная от 1990 г., че изявен милиционерски доносник, по личните му писания, е бил и Борис Кюркчийски, онзи, който изведе Стефан Савов от председател на Демократическата партия до висшите сфери на властта. Божидар Димитров – шефът на националния исторически музей, също се оказа човек на ДеСе. Изкефи ме, когато прочетох, че за проф. Кръстю Петков службите на ДеСе си отбелязали, че не им върши работа, което отваря тема за много интересно размишление: кога е по-истински Кръстю: когато е бил посредствен наистина, или когато се правеше на некадърник, ама па шеф на един от синдикатите. Авторът и баща на чудесната анимация "Тримата глупаци" Доню Донев тихичко доносничил за художествено-творческата интелигенция; вероятно ще да е типичният подлец – симпатичен, остроумен, чаровен, редактор на хумористичен вестник, талант със световна известност и признание. И що от това! – достойнствата му не го оневиняват. Под доносите си се подписвал с партизанското име "Тошев". Мило звучи – понеже си го разкодирам: "човек на Бай Тошо"!

  02.06.2001. 

  Не по-малко противни от самото доносничество са опитите да се прикрива гузната душица. Няма кой по-добре от него да е наясно какви ги е вършил. И горкият опакова своята тайна като копринената буба, свира се вътре в себе си, никой няма достъп до неговата човечност, защото сам се е изолирал. Не, той ходи между нас, сладкодумен, досаден или върши услуги уж, а е непоправим саможивец, всякакъв ни се представя, но това не е игра за пред приятели, а бягство... и то бягство не в отдалечеността, ами навътре в своята срамна унизителна тайна. Преди ярките артисти, за които знам или се досещам, пред очите ми са групичка мили образи на хора, естествени и безобидни, по някаква си своя лична причина (мекошав характер или заради лична изгода) били членове на БКП и като партайци вирели нос, гордеели се с този факт и като потомци на дедо комунист, основател на партийната ядко в село Гол Тупан, Софийско, и много неприятно останали изненадани, че масовият българин от десетина години захванал напоследък да ги гледа с откровена неприязън. Ами не е чудно, че бързо прекратиха членството си в БКП; странното настана, кога измежду тях се появиха най-злостните критици на любимата им някога Партия-ръководителка. Тези тарикати почнаха да се изживяват в ролята на първи демократи, новатори, демек, борци за права, свободи, дружба с братския американски елит и европейски духовни ценности.

  Между тях неколцина през пролетта на 1990 г. в училището ме сочеха назидателно с пръст на колегите и ехидничеха: "Ей, ама ти не беше ли комунист! Кой ще те допусне да работиш в "Комсомолска искра", ако не си бил гадно мекере на комунистите!" Да – отговарям, – за мен то бе красива илюзия и не крия, че съм се чувствал дори повече от привързан към мечтата за свобода, братство, равенство; желал съм, работил съм за нея и не отричам, ама член на БКП така и не съм бил, за да се устроя и аз в живота. И се усмихват доволни: "Видяхте го, сам си призна", па сменят темата и въпросът за тях е приключен. Тези пренастроили се бивши хора на властта най-гръмко агитираха за СДС и най-разпалено обсъждаха новите лица в управлението и в политиката. Седя срещу трима такива приятели, казано без грам ирония – Коцето, Гошо Въргов и Митко Георгиев, чудя им се, че ги виждам така настъпателни и самоуверени: Бе, не бяхте ли тримата с червени партийни билети до вчера! "Е да, обаче вече не сме" – отвръщат. И в това бързичко отричане откривам колко неприятно им е, ах, как съжаляват, но то не е покайване. Дето се вика, "преоблякъл се Илия, и се оказа пак в тия". Истинското СДС, а! А сега за по-едрите преустроили се бивши доносници на Държавна сигурност.

  1. Янко Дунев Янков (1943), известен днес като Янко Янков, напоследък огласен и като доносник към страховитото Шесто управление, политическата полиция, българското Гестапо от годините на соца. "Дисидентът" Янко Янков през пролетта на 1968 г. с мен не успя, ала направи информатори на ДеСе поне трима или четирима от състудентите ни от випуск 1967-1971 г. в Софийския университет. За трима от тях съм сигурен – Филип Геров, Вачо Радулов, писателя Димитър Шумналиев. И напреднаха в живота "с чест и достойнство" чрез ДС. Същият Янко Дунев, който ме калесваше за доносник срещу 80 лева стипендия по време на следването, от митинг пред парадния вход на Народното събрание, покачен на стълбището в неспокойната пролет на 1990 г. иззад микрофона, монтиран срещу муцуната на Коня и Царя Освободител, яростно клеймеше ченгетата и комунистите, дереше се с предрезгавял от яростта си глас, като крила на гарга разперил длани към тълпата долу: "Смърт! Смърт на комунизма! Долу ченгетата на Държавна сигурност и комунистическите отрепки!" И там множеството екзалтирано му отгласяше: "Смъ-ърт! Смърт на всички ченгета!" После многократно по националната телевизия въртяха едночасов репортаж за жестоко прекършения полет на Янко Дунев от пипалата на Червения октопод заради будната му съвест и борбата му с комунизма.

  Величествена картина на всенародното наше невежество, точно като за мен – да ме отрезви от илюзията, че народът винаги е наясно кой да му е водач и какво да иска.

  2. Васил Станилов (1933-2016). Ай-й, какви тиради за развенчаване на комунизма и комунистите във вестничето му, трибуна за политическа еуфория на ненавистта! А се оказа впоследствие, че авторът е храбър доносник на ДеСе, и той "светла личност".

  3. Стефан Савов (1924-2000), когото т.нар. демократи превърнаха в икона, в свещен образ на политическия лидер из средите на Демократическата партия на доносника Борис Кюркчийски (1908-2002). Който за мен си остана Дон Корлеоне на българската ни представа за демокрация. И г-н Стефан Савов разгласи сума ти легенди за своето мъченичество по Тодор-Живково време, за своята вътрешна емиграция, за това как е бил интерниран и турците му носили носили екмек (хляб) да яде, пък сетне се оказа, че не е напускал София, нито занятията си в Юридическия факултет на Софийския университет, не пропуснал семестър, ни една изпитна сесия точно в годините, когато специалността бе привилегия за доверени кръгове в комунистическата върхушка.

  Доню Донев, Чавдар Добрев, Александър Сталийски: обаятелни професионалисти, личности, хора с висока титла в творческите и в научните среди, борци, агитатори за демокрация в България. А то какво излиза? Излиза, че били хора от службите на ДС, и то от тяхната политическа репресивна централа. Дали не са възкачени случайно да оглавят вълната на всеобщото ни възмущение заради золумите от близкото минало? Мисля си, дали това не са манипулатори от екстра класа, не жертви, за каквито ни се представяха? Двуличието им е стил. Жестоко е, че мнозина виждахме дълго време у тях новия морал, новото лице на любимата наша незаменима за долари България.

  Принудени сме да преминем и през това кално тресавище, докрай да изпием и тази горчива чаша. А моят оптимизъм ми нашепва: това, което преживяхме, е ценен опит за нацията ни от унижавани, живеещи в стрес, но човеци с достойнство, а не подлеци.

  Бъбрим си на пейката тъкмо пред нашия блок аз, Веско Чаушев, Димитър Димзов, Монката Бочуков, Гошо Въргов. Обедно време, току съм приключил училище, седнах, колкото да изгоря една цигара, преди да се кача, да се мушна под душа и после да си приготвя нещо за ядене. От лаф на лаф, па Гошо Въргов възкликва: "Защо ги нападат тия хора, бе? Ами те са работили за нас, за България. Били са си едни изпълнители, вършели си работата. Не са виновни, задачата им била такава: да ни следят и да сме спокойни".

  Идва при нас и Панайот Зеков от осмия етаж на съседния вход, слуша какви ги реди Въргов, мълчи си. С изключение на Веско – змс Веселин Чаушев (изкачвал няколко от осемхилядниците в Хималаите), останалите са в пенсионна възраст, преживяващи някак с пенсийката, допълвана от работа тук и там на парче, най-често при частници новобогаташи, които могат да им бъдат внуци. Казвам на Въргов: Гошо, представи си сега. Пием си с теб ракията, имам те за приятел и се поотпусна да говоря това-онова, както аз си ги разбирам нещата. Нищо по-особено не казвам, говоря си същото, което всички си го мислим; обаче хай да предположим, че ти си ми се доверил! Пък аз съм информатор на ДеСе, нали така! Разделяме се като добри приятели и съседи; и какво правя аз, като се прибера!... Сядам да опиша до съответния милиционерски началник какво си ми казал, какви си ми ги наговорил, какъв враг на държавата си и прочие. И после на теб ти се случват "некои неприятности", защото там горе, в управлението, на теб вече са ти вдигнали мерника, взели са ти мерките и предстои да ти ушият костюм какъвто най-малко очакваш, една чудесна раирана затворническа ватенка и работни гащи, подплатени с вата в някой симпатичен концлагер, в някоя каменна кариера...

  Е?! Какво ще речеш за моето нежно приятелство, а?! Това е добро, според теб, така ли? Доносникът не е виновен, понеже такава му работата – гадна, но необходима, за да има ред в държавата. Лошото обаче, драги, е, че ти гориш. Лошото е, че точно теб аз не те виждам как ще се измъкнеш от пандиза при това положение. Значи, градя си аз кариерката на твой гръб, метнал съм те на колана си като умъртвена яребица, че и даже се гордея: ти, Гошо, си моят ловен трофей, чудно доказателство за моята вярна служба, моята тиха радост, че съвестно си върша работата. А ти, скъпи, гълташ вода, давиш се; и най-гадното! – и през ум не ти минава кой те топи, кой те прави по-черен и от дявола, кой обрича жена ти на самота, дечурлигата ти на презрение, че баща им се случил политически неблагонадежден тип, нещо повече – враг на цялото прогресивно човечество, начело с БКП. И ти приемаш това нещо за нормално? И ти наричаш този тип общителни, приказливи и симпатични хора с шавливи миши очички, достойни!

  Гошо се запъва като магаре на лед и продължава да държи на своето по темата за доносниците. Знам го, че е добряк по душа, но не обича да отстъпва в спора, просто такъв му е нравът. Останалите обаче си мълчат. Само Панайот Зеков унило се обади: "Хайде-хайде, ние ще оправим света!"

  Помня трите години, когато бях председател на многолюдната ни ОФ-организация в квартал "Димчо Дебелянов", най-многолюдната в Пловдив, избирателите й по списък брояха над осем хиляди и четиристотин души, повечето пришълци от селата наоколо, а и от цялата страна. Всяка седмица в петък, в партийната им канцелария (2,5 х 2,5 м) секретарят на партийната организация Димитър Стойков и партийното бюро на тайно заседание как се събираха да пишат информация за политическите настроения сред населението в квартала, пращаха някакви отчети, попълваха таблици с данни до МВР и до по-горната партийна управа. По статут би следвало освен подписа на партийния секретар на кварталната организация и моят подпис да се мъдри под тези "секретни сведения", че фактически съм бил кмет, макар и без заплата, на обществени начала.
Партайците обаче криеха от мен тези тъпи бумажки, въпреки че си пишеха като актив дейността, която развивах в кварталното ОФ-е. Не ми и пукаше за тяхното недоверие и неприкрита подозрителност; за мен бяха част от пейзажа – все хора от моята черга, както се казва, само че с възможност да ми сервират някоя неприятна изненада. Най-баналното обвинение, което многократно съм чувал от същото това партийно бюро, което изглежда нищо друго и не вършеше освен да слухти и ниже доноси до властта, беше, че не следвам предписанията да се допитвам до Партията в тяхно лице, не съм си сверявал часовника – според клиширания им израз от онова време, ами я карам ей тъй, на кестерме през просото. По тази причина и откъм монолитната на пръв поглед групичка вечно намусени, а пък ако не намусени, странни с фалшивата си любезност възгордели се най-достойни партайци, чувах зад гърба си, че съм анархист, че съм я подкарал по ръба, проявявам склонност да залитна, да им изкривя правата партийна линия. Тормозеха се, че клубчето живна и вече не е предишното скучно място, където сто и четирийсет тапицирани нови стола хващат паяжини и ги покрива тъничък слой космически прах от близкото циганско гето, най-голямото гето на Балканите и Европа, ама пък са подредени в идеалната права и винаги могат да бъдат "обхванати", демек, описани подробно в официалните сводки на официалните квартални доносници.

  Много чудно ми беше, но имаше период, когато ме критикуваха на закрити партийни събрания, където нямаше как да ме допуснат, че в обществото съм иззел авторитета на партийния им секретар др. Димитър Стойков".* По същото време двама или трима от това тайнствено бюро идваха да топят същия този партиен велможа, наричаха го с ароматната думичка "тунеядец" и фалшив тип, дето само говори, но работа не върши. Даже касиерката на партийното им бюро чат-пат прелиташе да ми се жалва, кършейки пръсти и кривейки уста, че се чувствала много сериозно и много лично притеснена от симпатиите и сексуалните мераци на своя партиен квартален княз.

  Всеки месец или през месец-два с помощта на приятели и познати уреждах изложба на картини или образователна лектория, или турнир по шахмат, или сеанс на елитен шахматист, литературни четения, представяне на нова книга, нова грамофонна плоча или тук се водеше дискусия по това и онова – от плетки и манджи до възпитанието на децата и дежурните здравни беседи и лектории. Покрай стените бях подредил между стъклени плоскости ту графики на ученици от местното училище за сценични кадри, ту рисунки на самоук някой художник, като милиционера Чавдар Дюлгеров, да речем. Още се подмятат из папките ми от онова отвратително време фотоси от изложбата на професионалния фотограф-художник Стефан Минков – фотограф към областното ни бюро на БТА. В същия този квартален клуб зад гетото Столипиново на 300-хилядния Пловдив поетът Минко Танев представи първата своя стихосбирка "Участ" в залата на клуба, където доста правостоящи висяха край стените и изпъваха шия от входа. И други, основно млади, едва-що прохождащи поети или разказвачи тук се срещаха на живо със своите обикновени, но и не по-малко взискателни читатели. Сред творците имаше както средношколци, така и хора, отдавна преминали средната си възраст, за които литературата, изобщо: изкуството, бе нещо и велико, и вълнуващо. В заличката имаше 140 стола, а за оформянето на сцената с връстника, съученик и приятел Сашо Филев една събота и неделя яко се постарахме. Дотам бяхме запалени, че работихме цялата нощ да рисуваме и оцветяваме с четка, валяче и картонени шаблончета.

  В следобедите и надвечер в делник, а в неделите: до ранния следобед в кварталния клуб идваха да четат вестници, да поиграят шахмат и хлапаци, и побелели възрастни. Бях се превърнал на местна институция за жалби и оплаквания, версия на Арменския поп, както сам си се подигравах. Около мен се навърташе групичка от пенсионирани, които у дома жена ми Ася на шега наричаше старци-разбойници. Кварталното ни ОФ-е през тези три-четири години подир уволнението ми от вестник "Комсомолска искра" с помощта на приятели от квартала и част от артистичните среди на моя Пловдив се бе превърнало в типично възрожденско читалище чрез съответния актив от напористи млади интелигентни мъже и жени с най-разнообразни професии – от лекар и детска учителка до стругар или работник в автосервиз, каруцари, рибари, свинегледачи или само любопитни, разтропани и окумуш хора, отворени за света отвъд и мечтатели.

  Кой знае какви нелепости са пращали нагоре за дейността ми! Не бях член на БКП, от младежкия вестник ме бяха уволнили за критичен материал, задето бях посочил шест ведомства**, причина за окаяното състояние на най-гъсто населения квартал на моя Пловдив; нищо чудно именно чрез ОФ-ето да са ме държали под око, да са ме изпитвали що за наивник съм. Партията им – предполагам, е била структурирана по военному, на наши и ненаши. Новите партии след Десети ноември продължават да възпроизвеждат това обграждане от обикновения гражданин, от обичайните човешки взаимоотношения: там все нещо тайно месят, варят и пекат зад дебелите крепостни зидове. А ние, простосмъртните, навикнахме да си казваме: Хайде-хайде, ние ли ще оправим света! Има си хора, назначени от Партията да мислят за тези важни работи. Ние сме от тези, които изпълняват, каквото наредят, каквото ни спуснат отгоре. Ега си посредствеността! Ега ти и тъпотията! Това предоверяване на онези отгоре, че те там решават проблемите, е извор на всичките ни беди като нация. Докато не се научим да се отнасяме като стопани към всичко в тази държава, не виждам кой ще спре подлеца и невежия, но ловък измамник да се облагодетелства на наш гръб.

  Тези дни обявиха на висок глас: Христо Ботев е убит на Околчица от своите. Трима били съзаклятниците в онзи трагичен момент, когато войводата отказва да разпусне дружината, та всеки да се спасява как може; между тримата е Никола Обретенов, син на легендарната Баба Тонка от Русчук. Напредък ли е да изживеем и тази новина със задна дата? Да, разбира се, че е напредък! Истината не дели хората на свои и чужди. Ореолът на Ботевите четници не виждам да е помръкнал от жалкия факт; човешко е да предпочетеш живота пред героичната смърт; по-добре горчива истина, отколкото красивата лъжа. Посягайки да убие жената и дечицата си, Кочо Честименски е много по-горе от гениалния Ботйов. Кочо не е имал изход; Ботев все пак е имал шанс да се спаси. Не си падам по самонадеяни показни жестове, дори когато целта е да се даде пример на поколенията след нас. Свободата е част от живота ни, не част от Смъртта.

Разгорещен, потен, настръхнал, един наивен български Дон Кихот... А окървавените четници на Околчица са се молели поне да не пропуснат възможността някой ден да разказват за саможертва и героизъм. Лесно е сега да ги съди, който пожелае, ала тях по ги разбирам! Нещо подобно сторили вярващите в Христос: избрали да си сменят човеколюбивата християнска вяра, но да се съхранят, за да не изгине българският ни род в разгара на показни кланета из Родопите, описани по поръчка в романа "Време разделно" на Антон Дончев.

    Дори да умирам,
    живота със грубите лапи чилични
    аз пак ще обичам! – пише Никола Й. Вапцаров.

  Колко ли били разгневени, та му теглили куршума! В трагичния миг вероятно Ботев се чувствал като Бог – властен да предреши участта на всички. И логично сами са го катурнали този бог от върха, за да му градят цял живот после пиедестал и храмове из цялата ни многострадална Българска земя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 oct. 2020 

Илюстрации:

- Трибуна на наглостта по местната телевизия.

- За Върба Чавдарова (1929) бях ненаше момче. 

___
* "Стойков работа не върши, вървете при Б.!" – прелиташе по опашките и сред сутрешната навалица край автобусната спирка към центъра и индустриалната зона на Пловдив; това беше станало летяща фразичка, която хич не ме кефеше, понеже зарад хорските дертове, кажи-речи, само дето не спях в мънзърката като кибритена кутия канцелария на ОФ-ето. Щом и кумата ни Меди Аврамова ми рече в очите веднъж ей тази лакърдия: "А  бе, Путьо Маринкин, и аз да съм ти жена, и аз щях да ти изневерявам, защо не си пренесеш леглото в твойто офе!"
** Сред критикуваните шест ведомства начело бе Окръжното управление на МВР в Пловдив. И сега, само като си помисля, чудя се, не е ли имало кой да ме предупреди, че Дявола не се бъзика под опашката. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (273.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (273.)

  Този, който обича, трябва да споделя съдбата на онзи, когото обича. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  02.01.2007. МОЯТА КОТКА ЛИСА

  Имал съм досега поне половин дузина все котараци, като катраненочерния хубавец Чарли, който – когато сядахме да се храним, опираше предните си лапки на масата ни, гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, и оцеля, докато не го отнесох в кашонче с жигулата в добруджанското село Тригорци и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След Чарли вкъщи се появи Макс, червеният с тигрова шарка красавец, който пък щерките Вера и Надя отнесоха с нощния влак Пловдив-Варна, а оттам с рейса до Балчик, и от Балчик пак до Тригорци; специален котарак, според някогашната ми тъща Вица: ловува нощем, а сутрин върху плочника пред входната врата намират положени в редици дузина умъртвени полски мишлета.

  Първата ми и единствена женска бе Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера надвечер от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках пък вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото ми да ми прави компания.

  Когато се роди по-голямата ни щерка и проходи, клатушкайки се като пате по двора на единствената триетажна къща в Мараша*, Лиса важно-важно извеждаше четирите си котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата си я откарах зад механата над село Първенец, на двайсетина километра от някогашния ни дом срещу черквата "Свети Георги" в Мараша. Пренесох кашончето отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котенцата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не желаеше да излезе; съска на дъното на кашона, замахва с лапа по мен, та доста грубичко я изтръсках навън. Небето тъкмо се бе снишило, притъмняло беше като пред буря; слънчево и спокойно досега, времето бързо се разваляше, светкавици като змийчета прорязваха небето, замириса остро на колендро, както се случва по нашия край в дните между пролетта и лятото. Затупкаха едри капки дъжд. Стоях в гориста местност, изненадан от своето коравосърдечие, че баш в това калпаво време се случи, и гледах какво прави Лиса. А тя присви уши, знак, че е силно притеснена и стоеше вкопана, притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце ми не дава, ще върна котанчетата с майка им пак обратно у дома. Посегнах да я прилаская, но с наточените си като бръснач нокти Лиса зло ми изсъска, полегнала настрани, а после като стрела се зафучи в гъстия страховито полюшван от буйния вятър под усилващия се пороен дъжд храсталак.

 Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни полянки със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Най-напред баща ми ни бе откарал с първата си жигула в това райско местенце, докато двама със сестра ми бяхме, кажи-речи, хлапаци. Десетина години по-късно започнах да отскачам пак там, този път с моите две дъщерички в хубавите пролетни и летни дни на Тракия.

  И досега се оглеждам да зърна я коте, я котка с пъстрата козинка на пухкавата Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета, дали Лиса и четирите й мъничета са се приспособили към дивата природа, или са станали плячка на скитащите в онази местност сюрии от свирепи песове. Подхванах тук тази история заради изненадата как бързо кротката любвеобилна гальовна писанка ме отблъсна и прие участта си, без да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в дъждовния ден при внезапно разразилата се буря и с грижата си по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко.

  Куче един-единствен път понечих да имам; от улицата прибрах у дома пальок с бая едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Но първия път, когато го изведох край реката на разходка с двете дъщерички, циганчета от близкото гето, вечно скитащи по дигата на Марица в този занемарен край на града, подмамили пальока, докато моя милост съм се цамбуркал в реката, и повече не го видях. Ама не ми е жал за него. Изгуби ми се ей тъй, без име, без болка. Което вероятно ще да значи: без да съм успял да свикна с присъствието му, без да ми беше станал част от живота, без истински да го заобичам. Защото истинската обич винаги минава през страдание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 oct. 2020

–––

* Един от по-старите квартали на Пловдив, отсам реката, между бул. Руски от изток, ул. Шести септември от юг и железопътния мост от запад край най-големия стадион в България по време на соца, яко занемарен днес поръждавял някогашен красавец за поне 50-хилядна публика на четирите пловдивски футболни тима (Ботев, Локомотив, Спартак и Марица). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (272.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (272.)

  Най-интересното нещо в тази измишльотина е, че това е измишльотина – от първата до последната дума. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  29.08.2009. ТРИМА БРАТЯ И ЯБЪЛКА

  Една жена – пенсионерка, бивша учителка в течение на четирийсет усилни години, понастоящем с мизерната пенсийка от 138 лева и 72 стотинки*, си имала трима сина студенти, а пък мъжът й се запилял по чужбина и забравил да се върне в семейното гнездо, в скромната бетонна панелка от 54 квадрата, та за него тук няма да говорим, понеже най-интересните неща стават не по света, а в нашата мила татковина. И тъй, случайно някак, от само себе си на двора пред закелявелия жилищен блок в края на Пловдив, зад веселото циганско гето с течащата по улицата ароматна помия, овце и кон на третия етаж, тъкмо тук, да му се не надяваш! – поникнало дърво, ама не какво да е дръвче, а от онези крайно редки овошки, които раждат златни плодове и ги има само в нашето народно творчество. И дървото всяка година раждало по една златна ябълка – някъде около 800 (осемстотин?) грама 24-каратова златна превъзходна тип мичуринка. Птичката, която изакала семенцето на вълшебното дръвче, яла нейде из ябълковите градини във великия братски Съветски рай, та не било просто ябълка, а едва ли не миниатюрно тикве. Ега ти!

  Както се случва често в живота, та и в приказките, хубавите работи никога не идват сами, и в този случай, значи, покрай златната ябълка завъртяла се тъдява някаква си мутреста хала. Но не досажда целогодишно, а само в сюблимната нощ, когато само в разстояние на двайсет и четири часа мичуринката узрявала съвсем, ставала годна за консумация или за бране и продан на западноевропейския пазар. Тъй че халата като у дома си долитала в тъмна доба всяка година и отнасяла това национално богатство в гори тилилейски, е-е, да речем в готината Канада, демек, в канадските готини конаци.

  Днес тъй, утре така, нашите хора: пенсионираната даскалица и нейните трима сина, хептен се озъбили от глад. А пък с мизерната учителска пенсийка за кое по-напреж – тока ли да платят, топлата вода и парното ли, телефонната такса ли, таксата на сина за университета ли! Че и данъците, и таксата за боклук в нашата държава не са жълти стотинки за простолюдието; пак харно, че онези там горе не се досетили данък "Диш парасъ" от турско време да възкресят за въздуха, дето го диша раята. Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните карти трети път ще ни ги подменят! И всяка от тези чудни благини пари струва. Естествено взели нашите хора сметка да правят как да се куртулисат от халата-приватизатор, мекере на янките и канадците, хем дърт реститут.

  Рекъл един следобед първородният й любим син на госпожата: "Мамче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя златната ябълка, белки не взема да се одремя; шъ чукам орехи - шъ ям, шъ чукам орехи - шъ ям". И тя му изпълнява, значи, желанието. Обаче през нощта синковецът тъй се отнесъл орехи да лапа, че не усетил кога халата дошла, кога си отишла, и значи, златната ябълка оппала, пак заминала за далечна братска Канада!

  На следната година по туй време, есенес, демек, ей го иде средният син, суен-буен, дваж по-решителен: "Маминко!... Ти ме знайш, метнал съм се на татю, кожата съм му одрал на тоз хайдучага ниеден, та с една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в ей тва торбе пет-шес кила орехи, и само чакай да видиш кво ще й се случи на халата". Госпожата и нему угодила. Обаче и нему очите се замрежили някъде около полунощ. С пълен тумбак беден човек лесно заспива, лесно го и лъжат. Та халата – пак честита. Ма па и онези там хамериканци и канадци от другия край на света пресити и доволни.

  Е ми, писнало й на госпожата. Рекла си: "А бе-е, това си е съдба. Кога даскал в тази наша България бял ден и рахат е видял! Само се лъжем ний с тази ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия този народ няма да прокопса, та ний ли ще сме късметлиите! Нали и в лакърдиите си го имаме туй: Красните ябълки прасето ги руча. Накратко, отчаяла се женицата, а то си е нормално за нормален човек – българин при това, не човек от малцинството или парламентарното мнозинство, да речем. Понеже онези апапи от малцинството и от парламентарното мнозинство права си имат и бол свободи, ама българинът в България права няма. За него държавата е душманин: да има как, жив ще го одере, пет кожи ще смъкне, че се родил българин в тоз харен свят.

  На третата година по гроздобер най-ситният, изтърсакът на мамето, и той вежди си въси, и той се пробва да приказва издебело, а гласецът му още мутира: "Ей, майче-е! То се видяло, че ний хаир няма да видим поне още хилядо години, ами я ми подай ти на мен касапския нож на дедо Гацо, оня крив нож, дето дедо Гацо едно време, преди Девети (септември 1944), клал прасето по Коледа с него". "Божке-е-е! – плеснала като самодива с ръце госпожа даскалицата. – Ха само си посмял да одраскаш халата, и ще довтасат поне седмина печени адвокати, трима следователи, дванайсет прокурори и  съдебни чиновници, барабар с Главния прокурор лично ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права и свободи на халата. Зарежи я тази идея, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е тя за нас таз крива нива, тази работа. Карай си кротко каручката, преглъщай сухия комат, викай: Благодаря ти, Боже! – и ще живейш дълго".

  Тъй ги наставяла майка му: патила, та знае; ала помислете, кой син слуша какво му казват родителите! Все вирят нос, в облаците летят туй младите и неопитните. Боже мой, те ще ми оправят света! Не си виждат жълтото още по човката, тичат да катурнат някой властник от креслото, ама подир година-две властникът, дето с гръм и трясък уж го катурнали, поглеж, пак до софрата седи, и хем се зашопарил, бузите му още по-издути, тулумът му пораснал като на бременна в осмия месец, че и приказва тежко-тежко мизерникът, все едно на дядо Боже шлифера е хванал, тарикатът му с тарикат. Мръвки лапа, руйно вино пие, а раята на същия хал, опъва врат този народ и си трае.

  Та ето, значи, дребосъкът се укрива в шумата без майчината благословия и почва да дебне със зорки очи Старата познайница; и тогава Старата познайница тъ-ъ-ъкмо да посегне към златната ябълка, Дребосъчко я ръгва, харт с ножа! И халата била тъй ошашавена от тази негова нечувана дързост, че някак ай-тъй на! – машинално някак отлетяла хей та-а-ам в поле широко, както се пее в песента. Бре-е-ей, какви работи се случват понякога в нашата България! Баш като в старите филми. Най-чудното обаче не е, че момъкът сполучил да си опази имота в тези хайдушки времена. Най-чудното, мили деца, е, че не се явил никой да защити човешките права и свободи на Ламята. А и нещо повече: народът наизлязъл сънен, по бели гащи по площадите на държавата, и както си триел гурели от очите, същият този едва събудил се от мъртвешка дрямка народ завъртял кръшни народни хора и танци, и мегданите по села и градища тутакси се напълнили с борци за свобода, с анализатори дисиденти и поети на новата власт.

  Дисидентите изпървом се заели да спорят кой е най-по-дисидент между тях, списък размотавали, надпреваряли се да му припомнят на целокупния Български народ кой повече страдал, кой по-дръзко мразел ламята и зулумите й. От най-високото място се чувало как и слуги на бившето Политберо на Це-Ка на Бе-Ка-Пето се радват, крещят и скачат: "Ан тъй! Ан такачка, дай, море моя майно льо, българска майко юнашка! Огън да го гори душманина и неговите ситни-дребни душманчета"... След едно късо време изяснило се и у нас, че Демокрацията ни дошла, на тепсия поднесена, и всеки, значи, може да си плямпа врели-некипели и що му текне на ум, може да кълне и да псува на воля и самия Президент на Републиката – хем особено па него, да се прави на велик и да посяга да удря, взрив да залага под портата или в колата на конкурента в бизнеса, да се разхожда по софийските улици и опасни сокаци с патлак закичен, с автомат, с гранатомет или с планинско оръдие; на жмичка да играе с полицията, докато господа министрите и самият Главен прокурор на Републиката си пият кайвенцето с по едно малко коняче в тясна компания с топ-мафиоти, като Иво Карамански или Цар Киро от Катуница, да речем. Въобще, настанал един ми ти всенароден празник и веселие, ум да ти зайде. Боже, че кога ли пък ние, българите, по-интересно някога сме си живели!

  Най-малкият син обаче – както всички ситни по ръст, решил да си изпълни мисията докрай, да издири къде е леговището й на халата, след което да се приключи цялата работа. Едва уговорил двамата по-стари братя. Гледали го те с внезапно задебелели зъркели: "Глей сеа кво, Малечко-Палечко! Наясно ли си, батювото с международната полютика? Ний мое и да сме от една майка раждани, обаче сме от различни партии – единият от нас е от Движението за права и свободи, другият – от Бе-Се-Пе. Ти партия още си нямаш бе, будала! Хаос ли искаш? Как тъй ши заебем ний партийната линия и оказанията на Европейския саюз, партийната дисциплина и нашия любим вожд и ши я ударим на кестерме през просото, беее? Едеот! Ти чуваш ли се какви ги плещиш?!!!"

  Девет дни и усилни нощи ги увещавал най-малкият... и най-сетне ги кандърдисал да поемат задружно по кървавата диря на халата. Вървели, що вървели тримата, и ето че съглеждат насред полето рушнат стар кладенец от време оно – от Римската епоха. Явно, халата, както вероятно вече се досещате, се била бухнала в кладенеца – дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил нормален кладенец, ами от него се слизало до По-по-долната земя. Ха сега, гледай майтап! Първородният син не бил баш навит, ама пък нали трябвало политически дивиденти в обществото да сбира, та се вързал през кръста с една сиджимка, дал наставления като как да бъде спуснат и като каква тайна сигнализация ще се приложи, па се хопнал в дупката.

  Харно, обаче го дострашало, като останал насаме със себе си, със съвестта, демек, та дал тутакси знак да го изтеглят наобратно. Завтекъл се милият да ги прегръща с ей толкави ми ти зъркели и широко разперени обятия, емен-емен да ги гушне. "Братлета! – рекъл. – Няма си смисъл да се хабим. Животят е пред нас, братя; животят е красив, а халата сто на сто трябва вече да е опнала търнаците, да е гиберясала, демек. Ай да се махаме от туй кофти място, да ходим да строим животят нов, братя! Капетализъм ши строим, нема лабаво! Капетализъмът не ще молитва, а иска мотика и по-як сап".

  Средният брат, и той подир малко запял същата песен: "Ами тя халата вече ще да е ритнала бакърчето. Вечна й памят! Нека я забравим, братя. Тури му пепел на старото, нова страница да отгърнем в славната наша родна летопис, та да не претакаме стари джибри. Амче тъй де, тази оклепана с кръв страница от Историята вече е затисната от по-нови световни събития. Отгърнали сме нова страница! Я глей кво бъдеще ни чака! Капетализъмът, братя, иска мотика, хем мотика осми номер и по-дебел буков сап!"

  Изтърсакът ги гледа ококорен, слуша какви ги усукват, клати глава: "Я, братя мили, нека и язека да се пробвам!" "Ма кво ши пробваш бе, Малчооо? Таз страничка вече не щем да я препрочитаме ний. Ай стига си се халосвал по ланския сняг!" Тъй един през друг мрънкали по-големите, по-печените, демек, двама батковци, па най-накрая си го изпсували цветисто и сочно, както само българинът го може: "Ай, да ти ебем мамата, ахмак с ахмак! Оди си троши кокалите, кат си толкоз прозд, мама ти щурава да ебем!"

  Пуснали го те в дупката и наистина слязъл на По-по-долната земя. Даже луксозният дворец на халата веднага му се набил в очи с високите триметрови зидове, бая ячки телохранители с патлак, автомат, гранатомет и фотокамери по ъглите. Пофлиртувал мимоходом с трите й щерки, особено с най-малечката, най-писаната. Ама що да меси женуря в отговорните мъжки дела! И Малчо командировал трите щерки хубавици при братята си на Горния свят, да имат онези там какво да делят, за какво да се джанкат.

  Досещате се навярно, че щом видели как Писаната мома размята поли, върти дупе и тръска цици, хлътнали до уши в романтични блянове, обзел ги един мера-а-а-ак, не ти е, майко, работа! Към по-големшките трътлести двенки се отнесли бая учтиво, бетер английски лордове, сякаш онези двенките са не моми, а две възглавници, с пачи пух и кокоша перушина натъпкани. Което пък изпълнило двете цоцолани не с най-харни чувства… Но това, мили деца, е сюжет от друга – реалистична приказка, докато тази тук приказка е вълшебна, нали!

  Между другото, Изтърсакът се срещнал и с халата; и като последица от тази тяхна среща "тет а тет", както казват французите, халата предала – според легендата – Богу дух, въпреки че на щъркели и легенди дип не бива да се лови вяра. Какво обаче става по-нататък! Улисани да угаждат на Хубавелката, двамата братя търчали назад-напред с изплезен език: берат китки, венче й плетат, вафли й носят, шам-сакъз, турска дъвка, че и швепс й предлагат, бъркат й кафенцето, причакват я по ъглите, колко да й рекат "Дзак, моме!" – накратко, изпаднали в онова еуфорично състояние, което превръща и обръгналия мъжкар в кашмер за орталъка. Но и то, мили деца, е сюжет от друга, този път романтична! – приказка. А пък тази тук приказка, да не забравяме, е въл-шеб-на.

  Батювците зарязали най-малкия брат и той, вече хептен и асъл забравен от цялото общество, по всемирния Закон на гравитацията взел, та пропаднал още по-надолу. И понеже, пропадайки, не успял да се тръшне върху Белия Овен, насадил се баш върху Черния Овен; и така Черният Овен го смъква на Още по-по-долната земя, където вече е такава мизерия и суша, че простосмъртна някаква си там нещастна бабка си месела тестото с плюнки, моля ви се. Ама че хигиена, това на нищо не прилича! И тази добра душица Изтърсакът, научава от бабата, че и анджък на дъното на света, съществуват мракобеси, вече не просто една най-обикновена хала, ами съвсем Триглаво зъбесто същество, което се храни с прясно моминско месо, и се завтекъл, значи, да помага на местния цар, по-точно казано – на царската му щерка, на която тъкмо й предстояло да бъде изядена. От кого, моля ви се, изядена? Че как, от Триглавото чудовище изядена, естествено! И тогава то пък щяло да им пусне и топлина, и ток, и вода за пиене, пране и поливане. Било досущ като монополните ни прекрасни чудовища Лукойл, Газпром, разни застрахователни и здравноосигурителни компании и дружества, пенсионните грабителски фондове, Топлофикация, НАП, КАТ, Сметосъбиране, Общински данъци и такси, че изобщо си се раждал тук, Водопровод и канализация, башка останалите по-невзрачни кожодери, като платените канали по телевизията и по разните кабеларки.

ЛИРИЧНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, ПАРДОН... ОТСТЪПЛЕНИЕ

  Честно казано, падам си по чудните вълшебни приказки заради бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на възрастния българин е далече по-прозаичен и скучен, точно защото в този възрастен свят, да го назовем – в това наше подразделение Адово на Международния валутен борд и Европейския съюз, място за подвизи няма, всичко ни е разчетено до цент, изчислено до инч. И ако простосмъртен някой българин тук си въобрази, че може да извърши някакъв подвиг, него го бият по лице с ритници, за да му докажат, че хич, ама хич не е прав. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А по-иначе може.** Що ли не съм си още онова невинно доверчиво хлапе!

  Та нашият юнак веднагически се справил и с това зло триглаво чудовище. Извадил онази своя чекийка от джобчето и клъц-клъц-клъц, куртулисал и този подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар му обещал: което си пожелае да му го изпълни, и тогава момъкът рекъл: "Помогни да се върна в бащино ми мило огнище, в мамини ми родни двори, че ми й домиляло, не ща вече да разпитвам Облачето бяло". Нали! В края на краищата, и най-славният храбрец го гони печал и носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че в родния дом и отечество юнака го не бръснат и за човек; гледат го като черната овца на рода и братята му да не би боб да хвърлят за него, я!

  Мили деца! Това е приказка за приспиване в мразовитите зимни нощи, когато токът е скъп, а парното самички сме си го спрели. Нищо, че я разказвам по-особено! – тази приказка си има доста яка философска основа, която може да се изрази с една само думица: опти-ми-зъм. Ами див оптимизъм е да вярваш, че Доброто винаги най-накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да живееш с крепката надежда, че най-чаровното и умно момиче от махалата ще се омъжи за най-достойния момък, а не за някой тъпак и морален урод с пари в швейцарската банка. Оптимизъм е да крачиш през лайната без чувството на страх и ужас от живота, да не се потиш, да не ти трепери гласът, когато лице в лице застанеш срещу лицемера. Оптимизъм е да обичаш гада, който зад гърба ти гроб ти копае и го облицова този твой гроб с въздишки и сълзи от жал и покруса.

КРАЙ НА ЛИРИЧНОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ

  По-нататък в приказката Момъкът отишъл да отдъхне на сянка под клонесто дърво. А пък там горе, представете си, имало гнездо с орлови яйца. И докато умореният от подвизите си юнак кротко примлясквал насън, ето че Злото пак се появява, сега пък в образа на Триглав Змей. Докато Змеят с трите глави се вие и пълзи все по-нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели. Ами те веднага усетили, че проклетникът идва да ги изяде! Писъците събуждат юнака, и юнакът тутакси се ориентира, вади пак онази чекийка и хряс-хряс-хряс, оппа-ла-а, и това зло вече го няма. Да, обаче сега пък се появяват орлите-родители. И виж ти каква черна неблагодарност – ще го накълват до смърт, с клюн ще го разкъсат те него, Спасителя на рожбите им!... Животът му на косъм висял.

  Притеснихте ли се?... Спо-о-окойно! Лошото няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и го пази. Значи, разписукали се орлетата: "Ах, мамо! Тате! Какво правите? Ами че този юнак ни спаси живота". Да-а, такива ми ти работи стават и в реалния живот – воюващите от предната фронтова линия да се втурнат един към друг, да се запрегръщат, да заплачат с горещи сълзи от радост и умиление. И това са красиви мигове, мили деца. Мигове, високи като Хималайските върхове, и окъпани от Божествена светлина.

  По-често обаче се случва непоправимото: по-бързият стрелец усмъртява верния си приятел, или уцелва със снайпер любимото момиче на приятеля, когато то притичва за вода към отсрещния край на улицата, дето е изворчето. Но и това е сюжет от друга приказка, приказка, случила се в Сараево***. Нали! А за нас приказката ни от Пловдив е вълшебна. И както е присъщо за вълшебните приказки, има си щастлив край, "хепи енд" – както се изразяват англичаните и хамериканците. Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: "Чао, скъпи приятельо! Да сме знаели, че си тъй крехък и вкусен, одма да сме те изпапали", и отлитат от приказката. А по-големите братя – като не успяват да направят за Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват и нашият човек да се пробва. Той пък, между другото, има пръстенче точно за тази деликатна работа. Откъде го има ли? Хитрушата му го даде в предния епизод, като усети по женски, че е мъж, и даже юнак с добро сърце, каквито още не сме виждали на власт в България.

  И какво ли повече да ви разправям? Тя работата оттук-насетне ясна. Момчето едва погледнало пръстена, и дрехите самоткани сами се направили. Което автоматически води до сватба, накъсо, води право към пловдивския ни Дом на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар. Както се казва във вълшебните приказки, и аз бях на сватбата, и аз ядох и пих, и се веселих. По брадата ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми бе сладичко сватбеното мускатово вино от избата на село Първенец. А като си лягах вечерта, не си и помислих, че ми е мразовито самотно в сърцето и противно в неотоплената ми стая, ами си рекох тихичко на глас в тъмното: "Еййй, ама па какъв щастливец си ти, Гьорги, че имаш около теб такива хубави хора за приятели!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 oct. 2020

Илюстрации:

- Мирко, хлапенцето на съседите ми, когато писах текста.

- Пловдив, Дом на младоженците срещу еврейската баня.

____
* Когато бе замислена приказката, учителската пенсия в България беше точно толкова.
** Из поемката "Песен за човека" на поета Никола Йонков Вапцаров (1909-1942).
*** "Преди години Сараево се взриви в буквалния смисъл на думата. На 6 април 1992 г. снайперистите на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на местни хора със знамето на Югославия и портрета на Йосип Тито, наивно вярващи, че дивият национализъм у сръбските бойци ще утихне при вида на многоетническо и толерантно Сараево", коментира френският вестник "Монд" в статията си "Оръжията в Сараево замлъкнаха, но разделението остава". Войната започва на 6 април, а обсадата на Сараево започва на 2 май, когато артилерията на командира на босненската Сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а сръбските пехотинци обкръжават града. Война три години и половина! Над сто хиляди убити! Сараево е един от най-дълго обсажданите градове в историята на света: 1395 дни. Вж. http://www.dnes.bg/redakcia/2012/04/06/p...;if_height=366. Бел.м., tisss.