ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (255.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (255.)

На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   04.04.2001. ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ДЕТЕ

  Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за мое достойнство, как да разчитам, че ще го ценят онези, на които съм непознат! Не за мен, за тях е важно: своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал безкористно да стигне до техните очи и сърца. Своето, и без тях знам най-добре колко струва. Самотността и неизвестността не ми пречат, напротив – чувствам се по-искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче това светило, което поставям на прозореца си да насочва, те сега не го забелязват. А какво да сторя повече от това? Не мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тези приспособления за привличане на внимание кой съм, какъв съм и за кого работя. Показност, слава – инстинктивно съм бягал по-далече от тях, колкото и да продължават да ме изкушават, както биха изкушили всеки нормален простосмъртен. В заявената на висок глас любов и в страдалчески вопли по стъгдите дип не вярвам; размазаните по бузите сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

  Не съм разколебан от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да чуват гласа ми, не може да не им прави впечатление. Защото твърде различен е от повечето от онези гласове, които и гърмят, и трещят в пространството наоколо. Защо да се изсилвам, да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам поза на специално посветен и праведен?! Познанието е море, достъпно за всеки, стига да желае, стига да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето приема Космоса в целия му блясък и чудноватост. Една калинка върху детското пръстче е събитие, а за възрастния понякога е досада.

  Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в този и онзи; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, ала какво общо има то с величието на скромността и човеколюбието? Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят, ами понеже този жест иде от глъбини. За мен е важно, не за публиката! Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето наистина оценява? Изключват – мен и тези като мен, от диалога, и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим със себе си огромна съзидателна енергия. И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи: ако не – докато сме в този живот, то в живота на идещите поколения българи, турци, цигани, евреи, арменци, гърци, власи, накратко – граждани на Пловдив и света. Мълчанието ни говори по-мощно от крясъци и величествени пози на суетата.

  Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на онзи, които не желае да те чуе днес. Като узрее за тази истина, сам ще дотърчи, и ако не самият той, неговите рожби или наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетата, дивата самоувереност, възгордяването е сигурен белег на невежеството. То не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самолюбие. Та тъй стоят нещата. Случва се един да разорава спечената запусната нива, друг да тори, трети да хвърля семе, четвърти и пети да я жънат и даже да се гордеят с придобитото. Светът ни не се интересува от първите трима, но какво от това! Преди Паисий стотици тихи монаси са поддържали живо пламъчето на Българщината, и колкото по-неизвестни, толкова по-високо в Небето отеква приносът им за пожънатото, събрано от Хилендарския монах.

  07.04.2001. 

  Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът ми, вдигам слушалката: Ало! Никой не се обажда. Затварям. Пак звъни. Този път чувам пресипналия глас на 77-годишния Петров: "Райна умря"... и мълчание. Питам: Кога, бе? "Вчера, от инсулт"... Обади ли се на Марин**? "Обадих се"... И той?? "Пътува за София, има си работа..." Докато да кажа нещо, чувам отсреща как Петров затваря телефона. (08,48 часа)

  Бележка от днешния ден

  Петър Петров, споменатият... Имам грях към този мил и невсякога нежен, сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да ида да го видя. Казах си тогава: Имам си достатъчно мои дертове, пък и какво ли да му кажа за успокоение! Поминалата се леля Рени – Райна от копривщенския род, племенницата на Тодор Каблешков, беше истинска дама, хем ведра, хем с дух на аристократ, светъл характер, незлоблив, с усет за шегата, вътрешно подредена, сдържана, от редкия тип жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и достолепие. Петров или Петрович, както го наричах помежду ни на майтап, се помина точно на деветдесетия ден след нея. Бяха бездетни. Някакъв неясен племенник споменаваха чат-пат, даже го мернах веднъж този млад тарикат, който обсъждал с тях плановете си да се ожени, че и водил приятелката си, да си кажели мнението... Ей такива ми ти човешки работици.

  С Емил*** година по-късно минахме с моята жигула оттам. Входът на блока, където живееха двамата, бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил някаква електронна дрънкулка, дето се окачва на кръста да ти свири и говори. Бях я положил върху масата с кафето и пепелника, дрънкулката свиреше веселичка мелодия и тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суета изпълва живота ми, та не намерих смелост да отида тогава, когато със съкрушен отпаднал глас човекът се обади да ми каже. Какво да ми каже...!

  Леле, какво дърво се оказах! Отвратителен си, Жоро Бояджиев, отвратителен си. В онова слънчево пладне седяхме с Емил, пушихме си цигарите, греехме се на слънце и някаква цицореста сервитьорка въртеше задник и цици край нас, та ме разсейваше. Добре, че в сивичкия ни монашески живот са хубавите жени! Мир на душата ви, мили приятели, ти – лельо Рени, и ти – Петров, търсачо на справедливост и достойнство. Много нещо научих от вас двамата и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.

  Пловдив, 23 декември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 sep. 2020

Илюстрации:

- Тодор Каблешков, дал първият изстрел срещу властта.

- Съвременна модерна журналистика за нужди всякакви.

___

* Т.нар. пловдивски писатели масово страняха от него, брояха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Не им харесваше, смятаха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" към един форум "Език и литература" и с всичкия усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: той е Български писател, много по-добър в поне три от осемте си разказа от високо разхвалени имена на съвременни белетристи, назначени за български писатели, но всъщност – имитатори и добри версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима "класици, от които той беше по-верен спрямо живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев. Версификаторите, демек, занаятчиите в съвременната Българска литература са ужасно много, ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите текстове от тази хронология.

Марин Кадиев (1939)

** Университетският преподавател Марин Кадиев бе от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов (1933-2016). Срещал съм бившия читалищен деец Евтимов в дома на Райна и Петър Петрови, опнал се на вехтото им диванче като у дома си.
*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (254.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (254.)

   На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   20.03.2001. НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО

  "Хората напускат старите обвързвания и влизат в нови само при сериозен обрат" и "Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознатото. Човекът желае да види кое посяга към него, иска да го разпознае или поне да определи мястото му".* Мечтата може да ни връхлети тутакси, да ни свари неподготвени, когато усетим как се материализира пред възторжените очи. Колко пластове преобръща! И как неочаквано преживяното дотук става товар! Болка съпровожда всяко наше щастие, което винаги е мимолетно. Твоите близки са дошли донякъде да те изпратят, всеки от тях помахва с ръчица: Сбогом! Сбогом! Един подир друг те изостават назад в досегашното; ако ти си млад, раздялата не ти нагарча, хоризонтът се раздипля ярко, пронизват те тръпки, неусетени до този момент – животът те зове, тъй че ускорявай ритъм, сърце! Дошъл е върховният миг да се отскубнеш от гравитацията на Минало и Настояще, миналите дни вече не те вълнуват; късай с досегашните си стереотипи, и ето, вече започваш да се изкачваш, по-скоро, шансът те поема към по-висока орбита и постепенно свикваш с идеята, че вече не си ти, вече не си същият.

  Толкова е човешко, така естествено, понеже авантюристичното начало генетично е заложено у всекиго от нас. Да, всичко се движи и всичко се променя; ние, до един, до последния човек, сме търсачи на силни усещания. А у част от някои измежду нас това е за цял живот, макар че "втората половина в живота на човек е дълъг процес, когато той се отърсва от разни неща", според Френсис Скот Фицджералд**. Фицджералд има предвид илюзиите и аз не съм съгласен с него, защото да ги изгубя, да си кажа: Край, преставам да желая! – за мен това значи да стана предател към себе си. Престане ли да лети, птицата вече не е същинска птица; престане ли да мечтае, човекът престава да носи божественото у себе си. "Кой знае от каква дълбока самота е възникнала тази връзка"** Понякога, заобиколени от приятели и любими, не съзнаваме колко самотни сме били всъщност. Едва новата връзка ни напомня за тази наша "дълбока самота" в привидната шарения от събития и близки, от радости и разни победи на дребно.

  Животът е процес. Нашите временни състояния на равновесие и строга вътрешна неподвижност в действителност са низ от трептящи, нежно вибриращи състояния на привличане и отблъскване, едно чудесно динамично равновесие, което ни задържа в делничната земна суета вдъхновени и свежи любими или унили и обезверени старци. Изпитваме центробежните ускорения извън рутината най-мощно с любовта. Любовта обновява, рушейки онова у нас, на което му липсва перспектива. Тя е най-висшата у нас творческа сила и без нея едва ли си заслужава човек да предприема каквото и да било в живота. Изправен пред изкушенията на шанса, т.е. на щастливото съчетание от обстоятелства и вътрешна предразположеност през определен период от своя живот, човекът е очарователен и страда, именно когато е изправен пред личен избор. Усетът ни подсказва, че ако е верен на стила си, човек, каквото и да избере, няма да сбърка.

  Така преди години пишещият този текст си наложи да пренебрегне любовта и след това петнайсет години носи последиците от опита да подчини любовното чувство, да го омаломощи със слабите оръжия на волята. Да забравям думата "аз", пристъпя ли в омайния приказен свят на любовта, да, това може би е нужно; другото е тщеславие, самолюбие, нелюбов.

  26.03.2001.

  Из книгата на Елиас Канети "Маси и власт", сламки (податки) за дообмисляне в друг контекст. Стр. 196 и нататък: "Психологията на завладяването и поглъщането, както и на храненето като цяло... Никога не се замисляме върху многото загадъчни процеси, които протичат у нас... Доближаването на едно създание до друго става по различни начини, всеки от които си има своето особено традиционно значение, и преди всичко дебненето на плячка: тя е подложена на преследване дълго преди да осъзнае нашето намерение. Наблюдават я, следят я и я охраняват с чувство на одобрение и наслада; гледат я като все още жива плът, толкова силно и неумолимо преследвана като плът, че нищо не може да отклони човек от намерението му... През цялото време, докато се върти около нея, той вече чувства колко много тя му принадлежи; от момента, когато съществува в представите му като плячка, тя вече е обсебена".

  Преди години зряла дама – К. Д., чиято майка беше израснала на същата уличка и по същото време с петимата харманлийски братя, и особено с последния от тях – с баща ми, бе определила така отношението ми към момичето в любовната авантюра: "Имам чувството, че ходя боса по сочна зелена морава, а небето е бездънно високо и синьо, полъхва пролетен ветрец и там, горе нейде, кръжи едно детско хвърчило". Тази жена изпитваше силно желание да се отскубне от плътната обсада и очевадно задиряне, от преследване по всички ловки правила на ловното изкуство, упражнявано спрямо нея от типичен мъжкар, строг, безапелационен, семеен мъж с висок статус в обществото.

  Онова, което вероятно между тях двамата е започнало като мимолетно заиграване, като привличане мимолетно, неочаквано за нея се бе изродило в низ от претенции и забрани, наложени пряко волята й. "С Атанас се усещам като принцеса, в чиято чест той е построил разкошен мраморен замък и е отредил да живея в кралски удобства, облечена в кралски одежди, с корона на главата, обслужвана от свита придворни. Но зная, че замъкът е здраво охраняван, има дълбоки ровове около него, отредено ми е да живея в най-високата кула от злато и слонова кост, а ключът към кулата той носи винаги у себе си, и за мен няма излизане от този ад". В крайна сметка, след като най-сетне успял да се разведе с бившата си съпруга, която изоставил с дъщеричката им, 12-годишно девойче, мъжкарят, принудил (мен ми е странно как стават тези работи!) К. Д. да се разведе с мъжа си и после я направил своя съпруга, като поел, доколкото съм чул, грижа и за трите й деца от зарязания съпруг.

  Няколко години след това седим пъстра компания в едно кафене и ми беше тъжно, като страничен човек, да виждам несполучливите опити на К. Д. да се похвали колко щастлива е в новия си брак. Имах чувството, че пред нас птица с прекършени крила прави опити да наподобява летене. Какво правят от себе си! Можеш ли да изпитваш любов, ако ти отнемат свободата – пък дори и в най-висша степен: свободата да се разделиш с натрапника. Изкушава ги тялото и всичките техни старания се свеждат до амбицията да го подчинят и окупират завинаги това тяло; обаче и най-съвършената плът е само временен дом на божествения дух, част от когото всеки носи дълбоко в същността си.

  Врабчето в бедняшката си премяна ми е далеч по-мило от славея, затворен в златна клетка, понеже врабчето (Едит Пиаф чувам с разтърсващия шансон, с онзи рефрен "Rien du rien" или "No, monsieur, no!"), живее за себе си и със самото себе си, докато приклещеният в клетка славей очевидно служи единствено за удоволствието на онзи тиранин, който разбира от лов и е тънък ценител на славеевите песни. "Често човек си служи с истинската дарба за преобразяване и се преоблича като животното, което преследва. Той съумява така добре да се престори, че животното да му повярва. Този начин на дебнене може да се назове ласкателство. На животното му се казва: "Аз съм също като теб, аз много приличам на теб. Можеш да ме допуснеш близко до себе си". След промъкването и скока... следва първото докосване. Вероятно то да предизвиква най-голям страх. Пръстите нежно опипват онова, което скоро изцяло ще принадлежи на тялото... Намерението на едното тяло по отношение на другото става конкретно от момента на докосването... В този смутен момент има нещо решаващо. Той съдържа и първичния ужас; ние мечтаем за него; възпяваме го; нашият живот в цивилизацията не е нищо друго освен едно-единствено усилие да го избегнем. От съотношението на силите между Докосващия и Докоснатия зависи дали от сега нататък съпротивата ще продължи, или ще се преустанови съвсем... Най-често жертвата се опитва да запази кожата си; няма да предприеме нищо, обаче само срещу сила, която й се струва, че я превъзхожда... Следващата степен на приближаване е сграбчването... При човеците ръката, която вече не пуска, е същинското олицетворение на силата... Той я държи в ръцете си! – подобни изрази се срещат често и са добре познати във всички езици".

  Анализът на Канети се разпростира изобщо върху животинското в човешката ни природа. В крайна сметка, авторът визира набавянето на плячка, задоволяването на първичен инстинкт, какъвто е гладът. Но какво ми пречи точно в тези философски разбори да не видя и механизма, който задейства у всеки пълноценен зрял мъж или жена един от най-силните ни нагони – сексуалния! Да, докато е в състояние, човекът ловува. Май никак не е зле да си ловец. 

  (Два часа по-късно същия ден на март 2001 г.) Препрочитам написаното дотук този ден, и за да не излезе, че нещо съм се прехвалил около драмата на К. Д., налага се да добавя: Любовта мен лично винаги ме е сварвала неподготвен, и може би така е при повечето хора, но за себе си едно съм забелязал – вървиш ли си нехайно по пътя, тя пърха наоколо, каца по раменете, по дланите, гледа те доверчиво с леко разногледи от желанието си очи; решиш ли обаче уверено да посегнеш към нея, като си отмериш предварително стъпките, ами тогава нищо не става: отлита, както е и дошла. Странна птица, своенравна! Какво ли не измисля хитрецът да я изкуши, и не му става играта. Защото даже и да се добере до тялото, душата за кратко тържествува самодоволна от постигнатото, а после я сполетява такава печал! Боже мой, такава печал!

  Дали Любов и Свобода не са синоними, или са двете крила – лявото и дясното, на божественото, на екстаза да се радваме на живота? Ала какво тогава значи вярност! Не е ли верността окови за любовта? Преживях краха на собствените си илюзии за брачно съжителство. Колкото и да бе на моя страна, момичето, което само избра да ми стане съпруга, изведнъж открило (по думите й): "В момента, в който ти се ожени за мен, престана да си ми проблем. Преди никак не можех да си представя живота без теб; а ето че от известно време насам започнах да си мисля други неща". На кого да е вярно момичето? На своя женски усет за бързо отлитащите мимолетни чувства, или на умозрителния образ на безвремието? Излиза, че любовта се появява там, където има пречки: неизвестност, болка, тревога, състояния на самозабрава, луд копнеж за непостигнати тъй далечни пространства, безсъние, бълнуване, висока температура, тръпки по тялото, тръпка в сърцето, а стомахът ти се свил на топка. Ужасно хубаво! 

  27.03.2001.

  Обсъждайки темата за оцеляването, за т.нар. надживяване или безсмъртие, Елиас Канети**** използва като илюстрация отношението на Стендал към, най-общо казано, конюнктурата. Ето как изглежда Стендал през очите на Е. Канети: "Трудно може да се намери човек, който да е по-неблагосклонен към общоприети представи за религията. Той е напълно свободен от всякакви връзки и обричания на която и да било религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към този живот. Той го чувства и му се наслаждава най-истински, най-пълно. Опитва всичко, което може да му достави радост, и не унива, защото отминава дребнавото... Отнася се с недоверие към всичко, което не е изпитал. Мисли много, но му е чужда безпристрастната идея. Всичко, което пише, всичко, което обрисува, е свързано с мига на страстното преживяване. Обича много, вярва в какво ли не, но всичко това остава естествено по възхитителен начин. Всяко нещо може винаги да открие в себе си, без да се поддава на уловки, на какъвто и да е порядък. Този човек, който нищо не допуска, който иска всичко сам да изпита, който е самият живот, доколкото животът е чувства и дух, който е в центъра на всяко събитие и затова може да го наблюдава и отвън и при който думи и дела се покриват по най-естествен начин".

  От този умозрително разкодиран образ Канети извежда следния коментар относно надживяването като идея, като гориво за творчеството: "Не може да се приеме, че на живите се гледа с лошо око. Човек (в случая – Стендал, бел.м., tisss) не ги премахва от пътя си, не прави нищо срещу тях, не ги смята достойни за противници. Презират се онези, които постигат фалшива слава". Тук бих запитал самия Канети: А коя ли пък слава не е фалшива? Строго погледнато, славата не е ли висша проява на суетността, не е ли пресилено мнението му за върха, когато същественото тук е планината, която е майка на всички върхове?

  Говорейки за прославяните, коментиращият обобщава: "Човек дори не им се сърди, защото знае колко много са заблудени. Избира обществото на онези, към които един ден сам ще принадлежи: всички са от миналите времена, чието творчество все още е живо... Благодарността, която изпитва към тях, е благодарност към самия живот... Но творчеството, за да съществува, трябва да съдържа най-голямото, най-чисто мерило за живота... Който отгърне писаното от Стендал, намира отново него самия и всичко, което го е заобикаляло, и го намира тук, в този живот. Така мъртвите се поднасят на живите като най-изискано ястие. Тяхното безсмъртие е от полза за живите".

  Пресявайки личните си записки от 1994 г. до днешния мартенски следобед, в стила на този пространен цитат мога да се запитам: За кого, всъщност, пиша?! Има известно тщеславие в удоволствието от това, че едва днес не завися от когото и да било, пиша не просто за да ме чете някой, колкото заради самия процес на писане. Тщеславието ми обаче не проектира бъдещи почести, слава след физическата ми смърт. Наистина самолюбието ми е толкова високо именно понеже не зависи от... и не е свързвано с... конюнктурата, а се интересува единствено от наслаждението да витая в абстрактния свят на човешкото достойнство. Пренебрегвайки изгоди и ползи, човекът е много по-свободен да е това, което е. Романтично обяснение за всеки вид графомания.

  29.03.2001. 

  Вчера се споминал, предал Богу дух поетът Добромир Тонев, роден в Ямбол, жител на Пловдив, поет в най-съвременния смисъл на думата. Като прехвърлям последните страници от студията "Маси и власт на Елиас Канети, отбелязвам съчетание от думи, което отключва представата ми за моето лично дередже през тези последни няколко седмици: "който се чувства все повече силно привлечен от красивата жена, изпада в определена зависимост... Тя наистина успява да го обвърже със своята личност. Той се съпротивява на тази участ, явно непрекъснато опитва да се отдръпне; несъмнено желанието му е изцяло да се освободи. Ала притегателната сила на жената е станала твърде голяма". Изключвам идеята, която е имал авторът на горния пасаж; в случая подредбата на фрази тук оформя следното питане към мен си: Е? Наистина ли съм се превърнал във функция, както спомена наскоро приятелят от детските ми години (Т. Ряпов), на някой друг? Откога почнах да се чувствам паж от нечия благородна знатна свита? Това ли е зенитът ми, моят възход? За тази ли "чудесна длъжност" източвах оръжията, таланта си – доколкото изобщо ми е даден, в разстояние на 40-50 години?

  Моят личен опит ми шепне в ухото, че има опасност да се продължа като разтекла се лигава слуз във високата сочна пролетна морава. Да, нямам никого освен себе си. Разчистих пространството от всичко, което би могло да ми пречи да съм, което съм. Ала Любовта е на път отново да ме разгроми и разпердушини. Хайде-хайде, казвам, не позирай, моряче. Доста дървеса има на твоя монашески Остров; ще си издялкаш ако не ново корабче, поне сал за корабокрушенеца. Престана ли да обичам, няма да съм в състояние да напиша нито ред. 

  Написаното дотук все пак не е малко. Може би иде време да престана да съм глас. Баща ми бе мълчалив човек – затова най го ценя. Тези бъбриви повърхностни хора наоколо очевидно нямат нужда от такива като мен. Има и други наивници! Уморено ми е и ми е нервно. Искам – ако е възможно, да заспя и се събудя в тази ми възраст пак след поне сто години. А най-добре, никога... Толкова е готино, като си помисля!

                                  Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 sep. 2020

–––

* Елиас Канети (1905-1994), "Маси и власт", изд. 1996, вж. с.5.

** Френсис Скот Фицджералд (1896-1940), сб. "Диамант, голям колкото хотел Риц", изд.1991, с.118, разказа "Три часа между два полета".

*** Френсис Скот Фицджералд, цит.съч., с.111 от разказа "Последната целувка".

**** Елиас Канети, "Маси и власт", с. 271-272. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (253.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (253.)

 При натиск резултатът е според материала: едни се смаляват, други израстват.

 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

   15.03.2001. ГРЯХ, СТОРЕН ОТ ЛЮБОВ

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища моя живот; когато треперя от слабостите си, тогава (разбирам след време) съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моята девственост, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е яко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; а всичко останало – хленч, рев и плач, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и без да се самозаблуждаваш, че си нещо по-особено, просто ако приемаш себе си с нормална доза уважение, без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето „аз”, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така; с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, винаги съм ги чувствал по-близки. Да съобщавам на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? Това ли е решението на проблема! Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – на всички българи, които в страданието си живеят по-интензивно и често са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение. Боли ли я косената трева? Боли я, разбира се. Ала където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода. Този е изворът на моя непресъхващ оптимизъм за нашата България.

  Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние, то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм: предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това мое предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, който сме си измислили – да ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

  16.03.2001.

  Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешника, но с подсказването: колко жалко е каца с мед да се съсипва заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща е нормален човек, той сам ще се досети и поне няма да приеме подсещането ти за натиск и издевателство. Здрава вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш. 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с черни облаци хоризонтът. Та взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: "Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил, сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие. И за да уравновеси ниското си самочувствие, да приспи някакъв свой затаен комплекс за малоценност. Ами да, мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително. Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, то е заболяване, то е вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си? Или да ме погледне някой с майчински (приятелски) грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал толкова отвратително зъл?"

  Аз – човекът, по природа не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта – тя е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, той е по-склонен да се смирява, да страда и да прости със замълчаване. А покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да си скубе косите по площадите, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, и по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения, за да не се види неговото; бесове го връхлетели, обкръжили го от всичките му страни и го карат да дивее с подпухнала от злоба, внезапно погрозняла от ненавист душа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 4 noe. 1971 – edited by 23 sep. 2020

___
* Тези дванайсет реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми в усилие да намери редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но живеехме, макар и не безопасно, жена ми се трови на два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както казваше. Видя бял свят този текст едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", вестник "Литературен глас", 28.VІІІ.1983 г. и проф. Катя Митова, "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт", 7.VІ.1984 г., която писа "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и т.н. Авторката на тези редовце днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана интелигентна дама в обществото на тамошните българи-емигранти; не обича да си спомня периода, когато обслужвала БКП в лит.критиката, по-точно: указанията на Георги Джагаров, страстен борец срещу т.нар. идеологическа диверсия. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (252.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (252.)

  При натиск резултатът е според материала: едни се смаляват, други израстват.

   04.03.2001. НИЕ, НЕКАДЪРНИЦИТЕ

  Някога, преди трийсетина години университетски преподавател, тогавашният доц. Христо Първев от Катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура като негов асистент. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се бе врътнал на тема разкази, стихове, журналистика, и се направих на две и половина, не сметнах за нужно и да се замислям над хубавото за амбициозен тъпак предложение. Ама тогава (1969-1971) бях сътрудник на хонорар във вестник "Народна култура", за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото дърводелската месечна заплата на баща ми в пловдивския ДИП "Напредък" и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкиснала от гнус физиономия София, същата снобска София на интелектуалци, идиоти и мекерета, към която така пламенно се стреми всеки що-годе попрогледнал напет млад провинциалист. Отказах и на предложението от едни по-печени приятели – Михаил Берберов и Иван Сарандев – да поостана за половин година в столицата, докато се открие възможност, дупка в щата на най-престижния за онова време вестник на снобите "Народна култура". Да, и това отказах.

  Когато през януари 1972 г. прекосих България от Добруджа, с. Гурково край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от канцеларията на Софийския университет, чух, че доцента щели да го направят професор, имал вече оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, защо не и Parwev's)* заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите... Бах мааму, както би рекъл шопът. Така ми каза моя състудентка, Лиляна Янчева (на снимката горе седи на дясното ми коляно), която по някое време бе прес-аташе или нещо подобно към правителствената резиденция на Тато в Бояна. Та Лилито от София тъй ми каза: "Видя ли, Жорес, какъв шанс изпусна", докато тихо въздишаме по студентски мили спомени над чаша лично от нея направено специално кафенце с четирилистна детелинка в каймака най-отгоре. Страхотно нещо.

  И си мисля разни работи по този повод, а и по ред други поводи, един от които е, че си купих патлак, да си се отбранявам от разни местни мародери и апаши, та си мисля, значи: че любовта към Отечеството у нас, плюли си на късмета някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци**, тази любов, това родолюбие е толкова дълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ, пореден неочакван или разгромяващ неуспех в личния ни мизерен живот по-силно ни привързва към Балканите, към смрадливия котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандомания. Да бях поел подир доцента, може би сега да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип Гран Чероки, плюс Майбах, плюс Порше Каррера с две врати, ниско настъпана отпред, ритната отзад, бляк флат (мътно черно) и пъргава колкото си щеш: да речем – от 0 до 100 km/h за 2-2,8 sес., плюс басейн в задния двор 25х50 m – за да си плувам, отмаряйки и обмисляйки поредното си есе в летните жеги, плюс кокетна вила или ранчо нейде в Калифорния или по границата с Канада, където въздухът бил чист, горите рядко населени, плюс 100 декара равно подстригана поляна за голф нейде на майната си в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълза в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв там университетски учен или автор на криминалета в стил "Пътеводител на галактическия стопаджия" или ужасии в стил Стивън Кинг или Стивън Хокинг, и в никакъв случай автор на интелектуални бози в стил Паулу Куелю.

  Да, ех как лъскаво да ми се е наредил животецът! Докато сега, ей ме на! – съм ма-а-алко разочарован, малко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастли-и-ив, скъпи дами и господа съдебни заседатели, понеже съм си у дома в свинската кочина, та си казвам – Ние, некадърниците, ние, несретниците, ние, неслучилите в живота, много по-силно си я обичаме тази очукана, разграбена от чужденци или мекерета на гордите чужденци наша България, че си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света. Това ни е бащиния – стари циганска направа ножици за тенеке, две юсчета за 30 драма ракия и мил спомен от фронта: Орден за храброст II степен, че междувременно снайперист отнесъл с куршум дум-дум долната челюст на ротния и отредения за теб I степен орден, посмъртно пратили на неговите близки***. Да, позанемарено, мръсно, долно, подло място, свинска кочина, обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани от Републиката. Когато измрем някой мразовит декемврийски ден на демокрацията по американски, новите собственици на тази част от Полуострова, най-вероятно възпитани ,готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се измочат на фасона, че сме били до такава степен тъпаци и наивници.

  Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът връзка с успешната ти кариера в общество? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастници, даже най-малкото заради това, че жената или любовницата (разбирам не по думите, всеки случай) си ги обича. 

  Излиза, че – губейки, те нещо са придобили, и това нещо не се бележи с материални знаци, като висок пост, луксозен палат, слава, цветущо банково състояние, ни пък се бележи с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лявата лапа подпира дясната в лакътя, дясната с показалец и среден пръст небрежно опрени под ушенце, т.е. отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт, авантюрки покрай флиртуването: да речем, див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда към моренцето.

  Непостигнатото остава в сферата на мечтите. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: Ето, такъв щях да съм, да бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсет години! Припомняш си онзи слънчев миг, софийската златна есен. Тогава нямаше криза за боклука****, нощем някои от нас, студентчетата, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева после цяла седмица си осигуряваш поне уискито 0,40-0,60 лв./0,1 л, (но аз винаги съм предпочитал полската "Водка виборова", понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с онези думи "Ешчо Польска не згинала", кой знае що точно този стих от химна им ми е в ума на жалък българин). Припомняш си, значи, лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво красиво момиче: кожата й бархет, какао с шоколад и два пръста силно уиски, с маслинено черни очи, и още – как ти дотича, тръшна се до нея на пейката, прегърна я през кръста, целуна я и издекламира дръзко и бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд печален, а си роден за друго.

  Защо не забравяме такива отминали мигове, питам се. Дали те не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие? Казваш си: Ле-ле, колко очарователно! Ай, колко нехайно! – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти – и не само в младостта си, но и по-късно! – с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с оголения си палец, подал се иззад прокъсалия се чорап и патък!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 sep. 2020

* По онова време мен живо ме занимаваше проблемът как да си префасонирам вонящото на турчин фамилно име (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под текстовете си във в. "Софийски университет" и "Нар. култура" Кирилов, т.е. принадлежащ към хората на Св. Константин-Кирил Философ. С доц. Първев замина, ако се не лъжа състудентът от курса Владко Мурдаров, който днес е спец по българската книжовна реч и правопис.

** Наивник; заемка от "Овчарчето Калитко", заглавие на партизански роман от детските ни години.
*** В дървена кутия заключена в шкафа на бюфета ни във всекидневната, баща ми съхраняваше като реликви с особено значение за него три-четири нещица: спомен от неговия баща – бирника от Харманли (ножиците и чашките за ракия), въпросния орден и цветна хартиена икона на Господ, с която майка му го изпратила на фронта. Добавено при преписа на 20 декември 2006 г. Простият войнишки орден на баща ми разнасям с мен, да ми напомня чий съм.

**** Не съм мил софийските улици нощем, не съм разтоварвал въглища и дърва на Подуенската товарна гара, но като повечето от моите колеги провинциалисти и аз си допълвах мизерните средства чрез писане срещу хонорар и коригиране. Бел.м., tisss.