ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (254.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (254.)

   На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.

   20.03.2001. НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО

  "Хората напускат старите обвързвания и влизат в нови само при сериозен обрат" и "Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознатото. Човекът желае да види кое посяга към него, иска да го разпознае или поне да определи мястото му".* Мечтата може да ни връхлети тутакси, да ни свари неподготвени, когато усетим как се материализира пред възторжените очи. Колко пластове преобръща! И как неочаквано преживяното дотук става товар! Болка съпровожда всяко наше щастие, което винаги е мимолетно. Твоите близки са дошли донякъде да те изпратят, всеки от тях помахва с ръчица: Сбогом! Сбогом! Един подир друг те изостават назад в досегашното; ако ти си млад, раздялата не ти нагарча, хоризонтът се раздипля ярко, пронизват те тръпки, неусетени до този момент – животът те зове, тъй че ускорявай ритъм, сърце! Дошъл е върховният миг да се отскубнеш от гравитацията на Минало и Настояще, миналите дни вече не те вълнуват; късай с досегашните си стереотипи, и ето, вече започваш да се изкачваш, по-скоро, шансът те поема към по-висока орбита и постепенно свикваш с идеята, че вече не си ти, вече не си същият.

  Толкова е човешко, така естествено, понеже авантюристичното начало генетично е заложено у всекиго от нас. Да, всичко се движи и всичко се променя; ние, до един, до последния човек, сме търсачи на силни усещания. А у част от някои измежду нас това е за цял живот, макар че "втората половина в живота на човек е дълъг процес, когато той се отърсва от разни неща", според Френсис Скот Фицджералд**. Фицджералд има предвид илюзиите и аз не съм съгласен с него, защото да ги изгубя, да си кажа: Край, преставам да желая! – за мен това значи да стана предател към себе си. Престане ли да лети, птицата вече не е същинска птица; престане ли да мечтае, човекът престава да носи божественото у себе си. "Кой знае от каква дълбока самота е възникнала тази връзка"** Понякога, заобиколени от приятели и любими, не съзнаваме колко самотни сме били всъщност. Едва новата връзка ни напомня за тази наша "дълбока самота" в привидната шарения от събития и близки, от радости и разни победи на дребно.

  Животът е процес. Нашите временни състояния на равновесие и строга вътрешна неподвижност в действителност са низ от трептящи, нежно вибриращи състояния на привличане и отблъскване, едно чудесно динамично равновесие, което ни задържа в делничната земна суета вдъхновени и свежи любими или унили и обезверени старци. Изпитваме центробежните ускорения извън рутината най-мощно с любовта. Любовта обновява, рушейки онова у нас, на което му липсва перспектива. Тя е най-висшата у нас творческа сила и без нея едва ли си заслужава човек да предприема каквото и да било в живота. Изправен пред изкушенията на шанса, т.е. на щастливото съчетание от обстоятелства и вътрешна предразположеност през определен период от своя живот, човекът е очарователен и страда, именно когато е изправен пред личен избор. Усетът ни подсказва, че ако е верен на стила си, човек, каквото и да избере, няма да сбърка.

  Така преди години пишещият този текст си наложи да пренебрегне любовта и след това петнайсет години носи последиците от опита да подчини любовното чувство, да го омаломощи със слабите оръжия на волята. Да забравям думата "аз", пристъпя ли в омайния приказен свят на любовта, да, това може би е нужно; другото е тщеславие, самолюбие, нелюбов.

  26.03.2001.

  Из книгата на Елиас Канети "Маси и власт", сламки (податки) за дообмисляне в друг контекст. Стр. 196 и нататък: "Психологията на завладяването и поглъщането, както и на храненето като цяло... Никога не се замисляме върху многото загадъчни процеси, които протичат у нас... Доближаването на едно създание до друго става по различни начини, всеки от които си има своето особено традиционно значение, и преди всичко дебненето на плячка: тя е подложена на преследване дълго преди да осъзнае нашето намерение. Наблюдават я, следят я и я охраняват с чувство на одобрение и наслада; гледат я като все още жива плът, толкова силно и неумолимо преследвана като плът, че нищо не може да отклони човек от намерението му... През цялото време, докато се върти около нея, той вече чувства колко много тя му принадлежи; от момента, когато съществува в представите му като плячка, тя вече е обсебена".

  Преди години зряла дама – К. Д., чиято майка беше израснала на същата уличка и по същото време с петимата харманлийски братя, и особено с последния от тях – с баща ми, бе определила така отношението ми към момичето в любовната авантюра: "Имам чувството, че ходя боса по сочна зелена морава, а небето е бездънно високо и синьо, полъхва пролетен ветрец и там, горе нейде, кръжи едно детско хвърчило". Тази жена изпитваше силно желание да се отскубне от плътната обсада и очевадно задиряне, от преследване по всички ловки правила на ловното изкуство, упражнявано спрямо нея от типичен мъжкар, строг, безапелационен, семеен мъж с висок статус в обществото.

  Онова, което вероятно между тях двамата е започнало като мимолетно заиграване, като привличане мимолетно, неочаквано за нея се бе изродило в низ от претенции и забрани, наложени пряко волята й. "С Атанас се усещам като принцеса, в чиято чест той е построил разкошен мраморен замък и е отредил да живея в кралски удобства, облечена в кралски одежди, с корона на главата, обслужвана от свита придворни. Но зная, че замъкът е здраво охраняван, има дълбоки ровове около него, отредено ми е да живея в най-високата кула от злато и слонова кост, а ключът към кулата той носи винаги у себе си, и за мен няма излизане от този ад". В крайна сметка, след като най-сетне успял да се разведе с бившата си съпруга, която изоставил с дъщеричката им, 12-годишно девойче, мъжкарят, принудил (мен ми е странно как стават тези работи!) К. Д. да се разведе с мъжа си и после я направил своя съпруга, като поел, доколкото съм чул, грижа и за трите й деца от зарязания съпруг.

  Няколко години след това седим пъстра компания в едно кафене и ми беше тъжно, като страничен човек, да виждам несполучливите опити на К. Д. да се похвали колко щастлива е в новия си брак. Имах чувството, че пред нас птица с прекършени крила прави опити да наподобява летене. Какво правят от себе си! Можеш ли да изпитваш любов, ако ти отнемат свободата – пък дори и в най-висша степен: свободата да се разделиш с натрапника. Изкушава ги тялото и всичките техни старания се свеждат до амбицията да го подчинят и окупират завинаги това тяло; обаче и най-съвършената плът е само временен дом на божествения дух, част от когото всеки носи дълбоко в същността си.

  Врабчето в бедняшката си премяна ми е далеч по-мило от славея, затворен в златна клетка, понеже врабчето (Едит Пиаф чувам с разтърсващия шансон, с онзи рефрен "Rien du rien" или "No, monsieur, no!"), живее за себе си и със самото себе си, докато приклещеният в клетка славей очевидно служи единствено за удоволствието на онзи тиранин, който разбира от лов и е тънък ценител на славеевите песни. "Често човек си служи с истинската дарба за преобразяване и се преоблича като животното, което преследва. Той съумява така добре да се престори, че животното да му повярва. Този начин на дебнене може да се назове ласкателство. На животното му се казва: "Аз съм също като теб, аз много приличам на теб. Можеш да ме допуснеш близко до себе си". След промъкването и скока... следва първото докосване. Вероятно то да предизвиква най-голям страх. Пръстите нежно опипват онова, което скоро изцяло ще принадлежи на тялото... Намерението на едното тяло по отношение на другото става конкретно от момента на докосването... В този смутен момент има нещо решаващо. Той съдържа и първичния ужас; ние мечтаем за него; възпяваме го; нашият живот в цивилизацията не е нищо друго освен едно-единствено усилие да го избегнем. От съотношението на силите между Докосващия и Докоснатия зависи дали от сега нататък съпротивата ще продължи, или ще се преустанови съвсем... Най-често жертвата се опитва да запази кожата си; няма да предприеме нищо, обаче само срещу сила, която й се струва, че я превъзхожда... Следващата степен на приближаване е сграбчването... При човеците ръката, която вече не пуска, е същинското олицетворение на силата... Той я държи в ръцете си! – подобни изрази се срещат често и са добре познати във всички езици".

  Анализът на Канети се разпростира изобщо върху животинското в човешката ни природа. В крайна сметка, авторът визира набавянето на плячка, задоволяването на първичен инстинкт, какъвто е гладът. Но какво ми пречи точно в тези философски разбори да не видя и механизма, който задейства у всеки пълноценен зрял мъж или жена един от най-силните ни нагони – сексуалния! Да, докато е в състояние, човекът ловува. Май никак не е зле да си ловец. 

  (Два часа по-късно същия ден на март 2001 г.) Препрочитам написаното дотук този ден, и за да не излезе, че нещо съм се прехвалил около драмата на К. Д., налага се да добавя: Любовта мен лично винаги ме е сварвала неподготвен, и може би така е при повечето хора, но за себе си едно съм забелязал – вървиш ли си нехайно по пътя, тя пърха наоколо, каца по раменете, по дланите, гледа те доверчиво с леко разногледи от желанието си очи; решиш ли обаче уверено да посегнеш към нея, като си отмериш предварително стъпките, ами тогава нищо не става: отлита, както е и дошла. Странна птица, своенравна! Какво ли не измисля хитрецът да я изкуши, и не му става играта. Защото даже и да се добере до тялото, душата за кратко тържествува самодоволна от постигнатото, а после я сполетява такава печал! Боже мой, такава печал!

  Дали Любов и Свобода не са синоними, или са двете крила – лявото и дясното, на божественото, на екстаза да се радваме на живота? Ала какво тогава значи вярност! Не е ли верността окови за любовта? Преживях краха на собствените си илюзии за брачно съжителство. Колкото и да бе на моя страна, момичето, което само избра да ми стане съпруга, изведнъж открило (по думите й): "В момента, в който ти се ожени за мен, престана да си ми проблем. Преди никак не можех да си представя живота без теб; а ето че от известно време насам започнах да си мисля други неща". На кого да е вярно момичето? На своя женски усет за бързо отлитащите мимолетни чувства, или на умозрителния образ на безвремието? Излиза, че любовта се появява там, където има пречки: неизвестност, болка, тревога, състояния на самозабрава, луд копнеж за непостигнати тъй далечни пространства, безсъние, бълнуване, висока температура, тръпки по тялото, тръпка в сърцето, а стомахът ти се свил на топка. Ужасно хубаво! 

  27.03.2001.

  Обсъждайки темата за оцеляването, за т.нар. надживяване или безсмъртие, Елиас Канети**** използва като илюстрация отношението на Стендал към, най-общо казано, конюнктурата. Ето как изглежда Стендал през очите на Е. Канети: "Трудно може да се намери човек, който да е по-неблагосклонен към общоприети представи за религията. Той е напълно свободен от всякакви връзки и обричания на която и да било религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към този живот. Той го чувства и му се наслаждава най-истински, най-пълно. Опитва всичко, което може да му достави радост, и не унива, защото отминава дребнавото... Отнася се с недоверие към всичко, което не е изпитал. Мисли много, но му е чужда безпристрастната идея. Всичко, което пише, всичко, което обрисува, е свързано с мига на страстното преживяване. Обича много, вярва в какво ли не, но всичко това остава естествено по възхитителен начин. Всяко нещо може винаги да открие в себе си, без да се поддава на уловки, на какъвто и да е порядък. Този човек, който нищо не допуска, който иска всичко сам да изпита, който е самият живот, доколкото животът е чувства и дух, който е в центъра на всяко събитие и затова може да го наблюдава и отвън и при който думи и дела се покриват по най-естествен начин".

  От този умозрително разкодиран образ Канети извежда следния коментар относно надживяването като идея, като гориво за творчеството: "Не може да се приеме, че на живите се гледа с лошо око. Човек (в случая – Стендал, бел.м., tisss) не ги премахва от пътя си, не прави нищо срещу тях, не ги смята достойни за противници. Презират се онези, които постигат фалшива слава". Тук бих запитал самия Канети: А коя ли пък слава не е фалшива? Строго погледнато, славата не е ли висша проява на суетността, не е ли пресилено мнението му за върха, когато същественото тук е планината, която е майка на всички върхове?

  Говорейки за прославяните, коментиращият обобщава: "Човек дори не им се сърди, защото знае колко много са заблудени. Избира обществото на онези, към които един ден сам ще принадлежи: всички са от миналите времена, чието творчество все още е живо... Благодарността, която изпитва към тях, е благодарност към самия живот... Но творчеството, за да съществува, трябва да съдържа най-голямото, най-чисто мерило за живота... Който отгърне писаното от Стендал, намира отново него самия и всичко, което го е заобикаляло, и го намира тук, в този живот. Така мъртвите се поднасят на живите като най-изискано ястие. Тяхното безсмъртие е от полза за живите".

  Пресявайки личните си записки от 1994 г. до днешния мартенски следобед, в стила на този пространен цитат мога да се запитам: За кого, всъщност, пиша?! Има известно тщеславие в удоволствието от това, че едва днес не завися от когото и да било, пиша не просто за да ме чете някой, колкото заради самия процес на писане. Тщеславието ми обаче не проектира бъдещи почести, слава след физическата ми смърт. Наистина самолюбието ми е толкова високо именно понеже не зависи от... и не е свързвано с... конюнктурата, а се интересува единствено от наслаждението да витая в абстрактния свят на човешкото достойнство. Пренебрегвайки изгоди и ползи, човекът е много по-свободен да е това, което е. Романтично обяснение за всеки вид графомания.

  29.03.2001. 

  Вчера се споминал, предал Богу дух поетът Добромир Тонев, роден в Ямбол, жител на Пловдив, поет в най-съвременния смисъл на думата. Като прехвърлям последните страници от студията "Маси и власт на Елиас Канети, отбелязвам съчетание от думи, което отключва представата ми за моето лично дередже през тези последни няколко седмици: "който се чувства все повече силно привлечен от красивата жена, изпада в определена зависимост... Тя наистина успява да го обвърже със своята личност. Той се съпротивява на тази участ, явно непрекъснато опитва да се отдръпне; несъмнено желанието му е изцяло да се освободи. Ала притегателната сила на жената е станала твърде голяма". Изключвам идеята, която е имал авторът на горния пасаж; в случая подредбата на фрази тук оформя следното питане към мен си: Е? Наистина ли съм се превърнал във функция, както спомена наскоро приятелят от детските ми години (Т. Ряпов), на някой друг? Откога почнах да се чувствам паж от нечия благородна знатна свита? Това ли е зенитът ми, моят възход? За тази ли "чудесна длъжност" източвах оръжията, таланта си – доколкото изобщо ми е даден, в разстояние на 40-50 години?

  Моят личен опит ми шепне в ухото, че има опасност да се продължа като разтекла се лигава слуз във високата сочна пролетна морава. Да, нямам никого освен себе си. Разчистих пространството от всичко, което би могло да ми пречи да съм, което съм. Ала Любовта е на път отново да ме разгроми и разпердушини. Хайде-хайде, казвам, не позирай, моряче. Доста дървеса има на твоя монашески Остров; ще си издялкаш ако не ново корабче, поне сал за корабокрушенеца. Престана ли да обичам, няма да съм в състояние да напиша нито ред. 

  Написаното дотук все пак не е малко. Може би иде време да престана да съм глас. Баща ми бе мълчалив човек – затова най го ценя. Тези бъбриви повърхностни хора наоколо очевидно нямат нужда от такива като мен. Има и други наивници! Уморено ми е и ми е нервно. Искам – ако е възможно, да заспя и се събудя в тази ми възраст пак след поне сто години. А най-добре, никога... Толкова е готино, като си помисля!

                                  Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 sep. 2020

–––

* Елиас Канети (1905-1994), "Маси и власт", изд. 1996, вж. с.5.

** Френсис Скот Фицджералд (1896-1940), сб. "Диамант, голям колкото хотел Риц", изд.1991, с.118, разказа "Три часа между два полета".

*** Френсис Скот Фицджералд, цит.съч., с.111 от разказа "Последната целувка".

**** Елиас Канети, "Маси и власт", с. 271-272. Бел.м., tisss.