ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (229.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (229.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  13.06.2000. НАЙ-ДОБРИЯТ НИНДЖА

  От разговора вчера вечерта с Re. Силно впечатление й направило спокойствието, съзерцателното у двойка австрийци, понакуцващ мъж на възраст и неговата млада дама в дълга бледорозова рокля, с широкопола бяла капела. Седели върху плетени столове в ресторант-градина сред боровете в тучна морава. Наоколо яздели понита разни посетители на местността. Не магарета, а игриви понита яздели облечените в специална червено-бяла униформа аристократи: някакъв жокей-клуб в околностите на Виена. И си представих тишината, свежия планински въздух, резлив, та чак леко пари в ноздрите, звук от жокейска свирка или команда, а може би и едва доловимия аромат на стари виенски валсове… Господи! И аз някъде имам спомени от това, но в кой ли живот ми се е случило?

  А при нас е задушно, вони на стара яхния и прегорял шарлан, в който са пържили три месеца цаца, вони на яко занемарена кръчма с предизвикателно име "Bulgerien ombrella", демек: "Българският чадър", як намек за убийството на писателя Георги Марков и на кибритлии селски тарикати, крадци на кокошки от съседските дворове, ловки измамници. Мило ухание на простотия, мил роден аромат на екарисаж. Какви ти виенски валсове, каква ти тук тишина! Ние сме си типичните южняци на материка с цялата ни просташка глъч, веселие, предизвикателства. Елате ни вижте! Праните прежълтели от пикоч гащи се изнасят на показ, а който крещи по-дръзко, най-нагло, който най-театрално размахва юмруци и се зъби, него приемаме за най-праведен, за готин, нему се възхищава нацията ни, път му отваря да мине в по-предните редички на державата и елита на "обществото". Ала и то е старо клише, не от мен измислено за Балканите и дивата балканска паплач, касаещо разните тъмни балкански субекти. Всъщност как ли бих умирал от скука в онзи подреден, благовъзпитан, достопочтен свят! Неслучайно ангелите тук са ме поселили, тук е мисията ми. Казах го тези дни и на друга една неспокойна душа, на младия поет, когото имам за приятел, с всичките уговорки и взаимни несъгласия за ролята на литературата и публицистиката. Казах му на младия поет Гален Ганев, че не току-тъй съм си нарекъл през 1994 г. фирмата (представи си – едноличен търговец!) Гарван. Гарванът се храни с мършата на този свят; той е енигматичната птица, която посреща душите по границите между живота и смъртта, когато човекът няма защо повече да лъже, че застава гол и безпомощен срещу собствените си грехове, срещу жестоката истина, че сме си много грешни по природа, и че колкото повече те разочарова този човек, значи толкова по-силно ти се налага да го обичаш, за да разбереш защо е станал такъв, какъвто ти се показва.

  14.06.2000.

  Камъни в моята градина, Re. някак не може да се примири, че съм приел да живея неизменно ограден от четири стени, на постоянния адрес и сред обичайния пейзаж, който се открива зад единствения мой прозорец, и да си мисля, че това е светът. Тя схваща доброволното ми отшелничество като затвор, а вероятно и като страх пред тръпката да преоткриваш хубостите на света и живота, движейки се в материалното пространство: например, прекосявайки надлъж и нашир Европа, прекосявайки поне два пъти годишно Атлантическия океан до Атланта, до Чикаго и назад. Елементарно ще е да се впусна да я оспорвам, да захвана примери да редя, аргументи да влача с ведра от дълбоки стари кладенци, да доказвам нещо, доказано хилядолетия преди нас, живите днес на тази неспокойна планета. Да, казвам си – права е, ех, как ми се пътува и на мен по белия свят! Палатката, масата, столовете за къмпинг, сгънати в багажника на колата, заредена и готова за път по всяко време на денонощието и на сезоните в моето настроение; и всичкото това мое четене, всичките ми многолетни приготовления за излитане извън тази среда, образно казано, защо ли са? Давам си сметка какво монашество, какъв манастир е това моето; ех, права е Re., че пишейки книгите си през тези поне четирийсет години, съм силно застрашен от вероятността сетивата ми към реалния свят да закърнеят. И успокоително ли е, че авантюрите ми са от друг род и в други измерения?

  Е, добре! Фино настроената антена длъжна ли е да си мени местоположението? И като тръгне да го сменя, това какви предимства може да й предостави, какви загуби и непоправими поражения? Уязвим съм като свещ, запалена на връх. По върховете ветрищата струят с ураганна мощ. А дали желая да ме видят? Тази светлинка в чест на самолюбието си ли единствено паля?

  Вибрациите, които ни пронизват от Небесата над нас и стоновете на милиардната човешка маса наоколо как да съчетая, как да изразя с писмени знаци ставащото, ако тръгна да влизам в роля на пътуващ проповедник, на пилигрим! Да, оправдавам се, писаното остава – за разлика от изговореното, което безвъзвратно отлита, не се ли намери кой да го запише. Всеки творец е самолюбив, тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са ни, ако не за да излъчат Победител, Лидер на човешката сган, Любимеца на тълпата през всичките епохи на цивилизацията?! Не съм Победителят с главна буква; състезателният импулс като да ме изоставя вече. И не става дума за умора – "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". По друг начин разбирам точно днес, след Случая Глория, древната Далекоизточна мъдрост: Не му се налага да се бие не защото са се изчерпали съревноваващите се с него, оспорващите или пренебрегващите го тотално, а понеже самият той е разкодирал безсмислието да се доказваш, причинявайки рани на човека отсреща.

  Всеки – със своето мнение! Всеки – със своето право на личен избор! Кой съм, че да налагам своята представа за Истината? Победата в спор или сражение е Пирова победа. Тренирал съм бокс, бил съм се и с другите хлапаци, и върху боксовия ринг; е, не бях от най-добрите боксьори, но поне видях отвътре как изглежда една мъжка схватка на сцената, пред погледа на стотиците разпалени почитатели на формените побоища, та си имам мое лично основание да река: Най-добрият нинджа вероятно е човекът, открил за себе си, че светът вече не се нуждае толкоз от доказателства за превъзходство, колкото от Любовта, като единствения начин да приобщиш другия към своето, а и себе си, от друга страна, да приобщиш към множеството човеци. Не насрещу им вървейки, а движейки се успоредно, заедно с техните вопли, съмнения, хленчове, страхове, тревоги*. И това вече не е Иисус Спасителя, не е говорещият от висотата на божествената мъдрост на Космоса – т.е. на красотата в нравствен план, а продължение, развитие, делнична работа в посоката, зададена нам от богочовека от Витлеем. Апостола Левски е такъв характер, такъв човешки стереотип – образ на продължителя, на христовия Ученик, преоткрил бога, пребиваващ у всекиго от нас, простосмъртните.

  Външно, видимо стоя си на едно място, ограничен съм в рамките на бетонната си килия в жилище накрай Европа, зад най-голямото циганско гето на Балканите, може би в Европа. Всъщност, повече съм вътре в събитията от който и да е авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на доброто и злото. Проблемът ми е, че не мога да крача сам пред себе си – нещо, което и Иисус не е успял или по-точно, не пожелал да бъде. Нежен ли е гласът на съвестта?! Не мога да си представя Христос като Говорещия с гръмотевичен тембър. С гръмки интонации звучи крачещият пред стъпките Му родственият Нему Йоан Кръстител. Йоан Предтеча за света е рупорът, усилващото устройство пред шепота на мълчаливия звезден покрив, от дълбините на Вселената просмукващ се до сетивата ни.

  Мила Re., не искам да съм страна в този спор; съгласявам се с теб, казвам: Права си! – но то е не за да избягна споренето, а защото ми е хубаво, че мислим различно, това именно придава романтична тръпка на жежките ни срещи като жена и мъж.

  Мисълта е по-бърза от крачката, от летящата със страхотна скорост космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрена експлозия. В мислите си обгръщам цялата ни планета, Вселената; тогава какво значение има в кое кътче на материалния свят съм? Кардиф ще остане за мен изкусителна мечта: да се разходя из него, да поседя край пристанището и кея с огромните кораби, докато не го видя с очи, докато не ме разочарова колко подобен е на всеки пристанищен град по света. С какво Балчик е по-долу от Кардиф, може би Балчик за мен да е три пъти по-артистичен. Обаче аз не съм виждал Кардиф, така познатото бледнее пред изкушенията откъм непознатото. Не че имам нещо против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената своя Виена; моите лични представи, придобити чрез разказите ти за всички посетени от теб великолепни кътчета на Европа, Близкия Изток и Северна Америка, мисля си, са по-пищни, защото са освободени от кристалите на солената пот, от задъхванията на изкачващия се мимолетен гостенин към красивото и уравновесеното битие.

  Пречи ли ми невежествената кал, в която живея? Но аз и не знам друго – все едно да твърдя, че ми пречи моята кожа. Накъсо, материалното ме вълнува дотолкова, доколкото мога да творя, без същото това материално да ми пречи, да не го усещам като юзда между зъбите или като шпорите и камшика на луд някой ездач, който ме е възседнал. Ала ти си двайсет години по-млада, имаш време да разбереш тези неща.
Опияняващо е свистенето на въздуха в разперените за полет огромни млади крила. Лети! Сега ти е времето да летиш, да събираш аплодисменти, овации, възхищение, впечатления, картини, образи, нови сюжети. Ще те притеснява ли моето невидимо присъствие в твоя авантюристичен, неспокоен, очарователно суетен материален и преходен свят? Образът на птица в полет ми е много скъп; ами че какво е птицата, затворена в клетка, освен унил мирис на перушина! Ала не мисли, че съм престанал да летя. Просто моето летене е в други пространства. И то, разбира се, не се нуждае от обяснения, когато пред себе си имам жизнена, интелигентна и тъй привлекателна млада особа, като теб, мила.

  Любопитство е основният ми недостатък освен ревността. Когато престана да съм ревнив и любопитен, когато сам се зазидам в черупката си, даже и тогава няма да е без надеждата, че някой ден ще се преродя в друг някакъв образ, но обладан подир инкарнацията** от все същите древни мои желания и импулси, породени от любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 avg. 2020

___
* Вж. ап. Павел, І послание до коринтяни, гл.ІХ, ст. 19-22: „…За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите”… и по-нататък.
** (лат. in "във" + caro, nis "плът") Въплътяване. Влизане на душа в плътта, в плътското. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (228.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (228.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  31.05.2000., прод. СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  За втори път звъня в Регионалния инспекторат, за да потърся регионалния шеф по образование някой си г-н Павлин Бакалов; предадох на секретарката му, че ми се налага да разговарям с него. Казах й да запише трите ми имена, както и длъжността "учител", продиктувах и номера на домашния си телефон, та въпросният Бакалов да ме потърси по всяко време, когато му е удобно; добавих: с личния си автомобил ще се явя където и когато той реши. Повторих, че и за него е важно да се срещнем. "Да, господине. Нали ви казах преди час, господин Бакалов не е тук... Обадете се в понеделник" – рече секретарката му, а дали си е записала номера на телефона ми?

  Отклонение из Основи на психологията. Тази епопея започва с реплика. По време на състезание по народна топка между ІV-д и V-е Глория подхвърлила: "Вижте я тая камила гърбава, не може да улови и една топка, нищо не може!" Казаното се отнася до Даниела, която едва от седмица е на училище, два месеца отсъстваше по болест. Даниелка приказва тихичко като мушица, сякаш се колебае, преди да отвори уста, и движенията й са плахи, несръчни. Изригналата от Глория обида кара Росица, която ми е председател на V-е, да настръхне, да отвърне към едрата и яка Глория: "А пък ти си маркуч". И оттам, ела, че гледай! На пръв поглед силите са неравни. Глория е сама – никой от ІV-д не се включил в заяжданията, от другата страна са всички деца от V-е (без непукиста Петър). Парадоксално лично за мен е, че впоследствие Глория в течение на месец се явява предизвикващата, активно търсещата навсякъде: и във физкултурния салон, и по коридорите на училището, и край главния училищен вход, и на улицата, сблъсък с Росица, която един-единствен път й се противопоставила.

  Глория е любимката на госпожа класната, сочена е за пример в ІV-д клас, понеже е явно интелигентна, едра, силна физически; за такива казват "роден да е лидер". Зад този лидер обаче, освен майката на Глория и класната Виолета Еневска, другиго не открих. И не само учениците от ІV-д, но и хлапетата от блока, където живеят Бутови-Вутови, отбягват Глория заради сприхавия й характер, може би заради онова, което децата интуитивно усещат много по-силно от възрастния – склонността у Глория да се представя за нещо, което не е. Ако не ставаше дума за дете, бих отсякъл: Това си е хищник в лъскава козина. Как да се оплаче Ивайло Ангелов – хлапак на 12 години, че Глория с шутове го прогонила от училищната спортна площадка! Как пълничкият Тихомир да изхленчи, че Глория му рекла: "Дръпни се да мина, бе тлъст педал!" На кого да се жалват девойчетата от моя V-е, когато зад гърба си чуват: "Пък тия курви не мога да ги гледам!" и други от този сорт бисери. В училищния коридор на втория етаж край стаята на ІV-д Росица била блъсната с юмрук в гърба, и като се обърнала, Глория я ритнала в корема и заплашила, че ще я пребие. И Росица се връща с двете си приятелки Нина и Поля. Опитвам да си представя Росито с ръце на кръста, и хем ме досмешава, хем ми стана криво. Росица – към Глория: "Нали се заканваше да ме пребиеш? Хайде, ела сега да ме биеш, де!" Това е в сряда, 17 май. Какво следва...

  У дома Глория разправя: Пък три момичета от пети клас искаха да ме бият, може да е рекла че е бита, но точно това не мога да си представя при властния характер на момичето. Майката се появява следния ден в училище. Идва помощник-шефката математичката Радка отзад, в хранилището на училищната библиотека: "Господине, търси ви една хубава майка". Че що съм й на хубавата майка? Майка на мой ученик ли е? – питам. "Майка е на ученичка от IV клас" – отговаря г-жа Радка. Ех – казвам, – не ме интересува хубавата майка; точно защото е хубава, не ща срещи с непознати хубавици. Ами че аз тук работя, скъпа! Тъй, с този нехаен тон. Не съм и подозирал с кого точно се разминавам онзи четвъртък, 18 май! Бутова-Вутова се оплакала на помощник-директорката; помощник-директорката, от своя страна, идва и от вратата на хранилището към училищната библиотека по този чудесен начин ми предава не оплакване на майката, а желанието на хубава някоя си майка да разговаряме дявол знае за какво. Решавам веднага, следващия учебен час при моите петокласници, да разбера какво точно е станало. Само попитах: Деца, нещо особено да се е случило напоследък... и отначало плахо, после все по-разгорещено един през друг взеха да се оплакват от някоя си Глория. Глория някого навикала. Глория друг изблъскала, прогонила, ритнала, някому се заканила, че "ако се наложи майка й да се разправя, трите курви моментално ще изхвърчат от училище". А кои са Трите курви, питам ги. "Ами това сме ние" – изправиха се като свещ 11-12-годишните Росица, Поля и Нина. И колкото повече слушам пороя от гласове, толкова по-неясно ми става. Записвам всичко върху четвъртинка на лист от тетрадка: от подвизите на Глория до заканата на майката. Па тръгнах да диря класната на ІV-д. Засичаме се съвсем случайно във фоайето към третия етаж, питам: А бе, Вили, какво ти е мнението за твоята Глория? "О-о! Глория е чудесно дете – казва колегата Виолета Еневска. – Виж там, поговори с твоите калпазани*. Глория наистина е много възпитано, изключително умно дете." Да, бе – казвам, – деца са, днеска се карат, утре са пак заедно! Ще измисля нещо да се сдобрят. И се разминаваме с любезната симпатична г-жа Еневска. Разминаваме се не само в буквалния смисъл; разминаваме се с колежката оттук-нататък, та ме е яд, че губя много етичен, много мил и приятен до онзи момент образ в мои си лични представи: открих Виолета, на която вече веднъж бях казал, че ми напомня не само по име, ама и по вид най-дяволитата от сестрите на майка ми – леля ми Виолета от пазарджишкия джинс. Госпожата досега, предполагам, е категорична, че Глория е за пример, образецът, Еталонът, Идеалът за отличен възпитан млад човек, може би най-доброто, което днешното ни Българско училище е в състояние да произведе.

  Каквото измислих оттам насетне, вече съм го описал отнапред, както съм описал и продължението, което се получи от срещата на мои си илюзии за нравственост с великото самочувствие на персони от типа Бутова-Вутова, изискана, умна, красива колкото американската актриса Сюзън Сарандън, а може би и по-красива от нея.

  02.06.2000. 

  Фразичка, изкрещяна от Глория, докато препуска по училищния коридор сред цял рояк съученици да си получи подаръка. Та Глория изкрещяла: "Я да видим кого пак ще бия!" Ай-й, как си съответства това на изреченото от майка й пред инспекторите: "Настоявам той, като учител, да се извини на моята дъщеря. Така моята дъщеря ще получи един добър урок за живота. Ако не се извини господинът, консултирала съм се с двама отлични юристи, макар хич да не ми се ще да предприемам по-сериозни действия срещу него, но ако се наложи..." Изкрещяното от щерката звучи в известен смисъл красиво дори, докато речта на майката е "Плетение словес"**, гъвкава като змия в лозе откъм стил и архитектоника словесна структура. Ами копието на онази жалба, изпратена до Министър Веселин Методиев, велик шеф на образованието и науката в демократична България с всичките ни мераци по европейските духовни ценности? Уж-жас! Световен проблем, въпрос от жизнено значение за държавата!

  Двете реплики – на майката и на дъщерята, идат като плод на един и същ рефлекс към света, един и същ манталитет. В политическия живот тук напомнят хвъркатите фрази на еуфоричната наглост: 1) "Ний пак сме тук!" на пребоядисалите се бивши и окопитили се партайци на БеКаПе; и 2) "Кой не скача, е червен!" на фанатизираната паплач в СеДеСе (Стани да седна). Фразичките на нашата Сюзън Сарандън никакво впечатление не направиха на инспекторите в пловдивската регионална "Просвета". За изкрещяното от Глория приеха, че това не може да е било, щом майката казва, че дъщеря й никога не лъже. Какво, че тази фразичка твърдят да са я чули шестима от 12-годишните – Ивайло Ангелов, Георги Юруков, Ирина Онова, Христина Манолова, Радостин Димитров, Симеон Чобанов!

  Емилия Бутова-Вутова за пръв път видях на разговора в инспектората – разговор, в който можех и да не участвам. Каква длъжност заема тази женица? С какви връзки разполага? Нищо не знам за нея, а пък си мисля: Учителят е обществена фигура, не подробност от пейзажа, а личност с по-особена длъжност натоварена. Доста хора го виждат какво върши, как го върши, как говори, как си носи дрехите и как кафенцето си пие в кварталното кафене, как кашля или как замълчава, как пропуска гаврите и униженията покрай ушите си и отказва да се зъби на озъбилия му се насреща. Да-а, хич не е случайна личност учителят, дами и господа. Но у нас това разбира ли се?

  А може би не ми е работа да задавам въпроси... И започвам да се чудя на себе си: какво правя наистина пред Глория (майчице мила, какво многозначително именце! Латинското Gloria значи Слава. Знам го от хилядолетния възглас "Sic transit Gloria mundi", Тъй отминава земната слава). Слава – ключова думичка: Суетата неизменно се бори за слава. Помните ли старите социалистически лозунги: "Вечна слава!" или "Слава на БКП!", "Слава на КПСС!", "славната нерушима българо-съветска дружба", "нашият славен възход към комунизма", "славните марксисти-ленинци", "славните герои на комунистическия труд". Ай сиктир! Какво общо с живота има всичкият този камуфлаж, всичката тази вата, която иде да подчертае мъжествените рамена, които всъщност липсват под празничния костюм?! Пред момиченцето Глория още отсега пътят през живота е застлан с килим от унижени и оскърбени нещастни. Подготвят я да отстоява своето на всякаква цена, да е активна и нападателна, да не прощава, да не се смирява пред Истина, да преиначава, да налага лъжи с всякакви средства. Виждам я подир десетина-двайсетина години как от отлично, грижливо отглеждано и зорко охранявано интелигентно детенце израства бъдещият лидер, Командир на  партия, някой чистак новичък Иван Костов, Сергей Станишев, крупен бос в бизнеса, Командос от специалните части или просто Егоист с яко съзнание за личното свое велико достойнство, възкръснал от неандерталската епоха Герой на нашето време.

  04.06.2000.

  В петък, точно в 18,00 часа поканих родителите на моите петокласници в класната стая. Прочетох им записките по Случая Глория. Предполагам, родителите, които не дойдоха, наистина са били много сериозно възпрепятствани. Предполагам, не са си рекли нещо от сорта: Какви са тези глупости, що ли ми губят времето! Предполагам. Научавам, сега вече – от майките на моите ученици, какво са разправили децата им вкъщи. Особено разгневени бяха майките от начина, по който – привиквани едно по едно за изясняване на Истината, осемте хлапета от моя V-е клас били убеждавани да съкращават автентичните реплики на Глория, по-ясно изречено, били са карани да преиначават, да лъжат. Ето  я ситуацията... Директорският кабинет. Влиза 11-12-годишното дете. Вижда тримата строги възрастни, най-важните хора в училището: административния шеф Аделина Игнатова, училищния психолог Йоана Георгиева, председателя на учителския ни синдикат на КНСБ – преподавателка по география, Наси Маркова. Последната е тук, присъства като човек, който като ли че е дошъл да успокоява обстановката. Ала ето как протича, например, разпитът на възпълничкия единайсетгодишен Ивайло Ангелов.

  Карат го върху чистия лист да напише какво точно чул от устата на Глория и какво Глория му сторила. Когато Ивайло прилежно записва "Дръпни се да мина бе, тлъст педал", последната думичка една от госпожите му казва да не я пише. Дават му нов лист, сега написва "Махни се да мина...", и спира в колебание. И тогава се намесва г-жа синдикалистката: "Хай сега, моето момче, постави удивителна след думичката "мина". Я виж, чудесно се получи". Четири пъти карали Ивайло да им разказва една и съща случка: как клетата Глория го изгонила с ритници от училищната площадка. На разговора два дена по-късно в инспектората училищният психолог – госпожата с библейското име обяви как четири пъти чула различни версии от хлапака Ивайло. "Така че – обобщи наблюденията си – на децата не може да им се вярва, понеже си противоречат, и това означава или че са манипулирани, или че казват онова, което възрастният иска да чуе. Ами да, в тази им възраст психиката им е такава, защото много силно желаят да бъдат харесвани."

  От разпита в директорския кабинет обаче едно от момиченцата – петокласничката Илияна Видева, изнася любопитна подробност: г-жа психоложката до такава степен се вживяла в ролята на следователя Порфирий Петрович***, че шефката, по думите на детето, изсъскала към престараващата се Йоана: "Престани!... Ако не престанеш, ще те изгоня от стаята!" По време на разпитите синдикалистката, председателка на училищния учителски синдикат Наси Маркова, обръщала всичко на майтап, кискала се, доставяло й казаното от разпитваните приповдигнато весело настроение. Това е споделено от разпитваните ученици с родителите у дома. Не съм бил там, научавам го на родителската среща в петък. Преди срещата с родителите, тъй като тези неща от следствието, водено зад гърба ми по този начин, не съм ги и подозирал, мислел съм си, че, защитавайки учениците си, защитавам колегиалността, самоуважението, честта и достойнството на учителя. И какво се получи! Виждам се сред обърканите петокласници, посред притеснените и ядосани родители, които се опасяват да няма неприятни последици за рожбата им. Тъй че гледаха ме потресени и с тревога защо съм разбунил гнездото на осите, какво мога да очаквам с тази моя донкихотовщина, с тази своя наивна вяра в доброто. Искаше ми се и да защитя позицията на младата директорка, обвинена от Бутова-Вутова, па и от двамата служители в Регионалния инспекторат по образование в Пловдив, а оказа се – от страхливост, от малодушие, или от що ли – човекът, когото тръгнах да защитавам, съвсем не ми помага. Какво става? Какво я накара да се притеснява толкова от Бутова-Вутова? А може би не от самата Бутова-Вутова, ами от инспекторите се притеснява?! Но пък онези двамата инспектори, те от кого са притеснени? Някое могъщо животно по върховете ли се е размърдало, или по своему тълкуват що е то демокрация? Толкова ли е сложно да видят реалността – че чрез натиск върху двайсетина деца една амбициозна дама се е втурнала да руши из основи милата представа изобщо за Училището като Храм на нравствеността и културата!

  И се обръщам вече към себе си: Ами ако Бутова-Вутова е наистина права, ти къде си тръгнал, драги ми Смехурко! Мнозина не биха ти простили, пък дори да докажеш Истината. Тези българи вече са се приспособили или се опитват да се приспособят, да живеят мижаво, да живеят някак си, как дойде в атмосферата на духовна смрад. И точно те – приспособилите се – лесно няма да ти простят, че си осветил отвътре жалката им лична драма. Основен проблем оттук-насетне ще ти е да докажеш, че ги обичаш, въпреки мизериите им, че от любов към тях, приелите да бъдат унижавани и от днешните Герои на деня, не ти се ще да ги настройваш срещу представата ти за справедливост.

  06.06.2000.

  Викат ме да се явя в кабинета на директора. Ето каква заповед ми връчи шефката, най-съществената част от официалния писмен документ: НАЛАГАМ дисциплинарно наказание по чл. 188, т.1 от Кодекса по труда – "Забележка" за накърняване личното достойнство на ученичката Глория Бутева от ІV-д клас чрез изписване на послание в книга-подарък от V-е клас". Не съм казал на учениците си за това наказание. След последния час ги извиках, продиктувах им и написах върху черната дъска текста за песен по основната мелодия в изпълнение на Ричард Клайдерман от нашумелия по онова време австралийски тв-сериал "Птиците умират сами". Текстът го съчиних в класната ми стая рано сутринта преди учебните часове в същия ден, може и да не е съвършен, но това са ми възможностите.

ЖИВОТЪТ Е ЛЮБОВ

Злото е силно и може да хапе.

Злото промъква се около нас –

със зъби е то и със ужасни лапи,

гледа ни с поглед от бяс.

Злото се радва, щом ни уплаши.

О, как празнува, когато сме зли! –

кучешки души по стъпките наши,

бърза в душата ни да се всели.

Виж, в небосвода душата е птица.

На воля нагоре тя с обич лети –

човекът роден е да стигне звездите,

щом Злото във себе си сам победи.

Злото не знае що е то милост.

Злото пак лае безумно по нас –

ала по-властен от злата му сила,

шепти на сърцата ни нежният глас.

Животът е хубав, защото над Злото

царствена винаги грей Любовта –

щом с обич посрещаме Злото в живота,

то значи сам Бог е в нашите сърца.

  Уговарях новата колежка по пиано да разучи песента с децата от петите класове, на които преподавам Български език и Литература. Това сторих заради историята с посредствеността, страха, малодушието и озлоблението, които в течение на месец оказваха страхотен натиск над възпитаниците ми заради Случая Глория. Видях като под силно увеличителна лупа, под микроскоп следните персони:

    - инспекторите по образование Георги Хаджиничев и Илияна Заркова,
    - педагожките Йоана Георгиева и Виолета Еневска,
    - Павлин Бакалов, шеф на Регионалния инспекторат по образование в Пловдив.

  Някои хора не знаят, че когато си с човеколюбието, нито си сам, нито си в слаба позиция. Психоложката Йоана Георгиева плакала в хранилището на библиотеката, и трябва да съм абсолютен негодник, ако това ще ме удовлетворява; съжалявам, че притеснителната Йоана в тази скандална история бе твърде далече от онзи, чието име носи, че не бих могъл да й помогна, докато на мен ми помагат зарасналите рани от срещите ми с грандоманията в досегашния ми бит на вестникар откакто се помня.

  Бележка от днешния ден

  Извъртяха се шест учебни години оттогава. В дванайсети клас, на които ученици тази година не преподавам, е Росито – една от някогашните петокласнички; другите от онзи мой V-е се разлетяха по разни училища, вероятно има поне двама да учат в чужбина при мама и тате, побягнали от България. Но надявам се, този случай ще им остане като обеца на ухото. Какво повече да желае прост български даскал! Децата ме приемаха като да бях сякаш излязъл с тържествени салюти от битката с Вятърни мелници. Скрих от тях, че онези хора отгоре ме наказали, поради същата причина, поради която някога Петко Каравелов (1843-1903) – основател и първи председател на Демократическата партия, пред кореспондента на лондонския "Таймс" отрекъл, че е ял юнашки кьотек в Черната джамия**** от вагабонтите на Стефан Стамболов. Начумрил се наш Петко, па рекъл на нафукания англичанин: "В България, драги ми господине, не бият. Ние сме благороден народ". Може и да не е баш тъй, ама тъй го виждам насинения от побоищата лидер на онази някогашна Демократическа партия, която няма нищо общо ни с Дон Корлеоне (Стефан Савов), ни с Веселин Методиев.

  Пловдив, 3 ноември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 avg. 2020

Илюстрации:

- Библейски сюжет – Давид срещу Голиат.

- Следователят спец Порфирий Петрович. 

___

* Калпазан(ин) от тур.: негоден, калпав човек, мързеливец.
** Израз, въведен от Патриарх Евтимий Търновски за означаване на витийно слово.

Следователят Порфирий Петрович

*** Второстепенен, но ключов образ в романа "Престъпление и наказание" на Ф. Достоевски (1821-1881).
**** Днешният християнски храм "Св. Седмочисленици" край ул. Граф Игнатиев бил ползван за тъмница, където хвърляли политическите си опоненти хората на Стефан Стамболов (1854-1995). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (227.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (227.)

  ...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

  Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

  26.05.2000., прод. СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ

  Не е важно толкова що е казано; по-важното е как е било казано. В начина, а не в думите, които често и лесно мамят, е Истината. "Господине, пък те ми казаха, че аз лъжа!" – рече ми Илияна от моя V-е и ме гледаше с открития си, детски още поглед, така упорито стиснала устенца, че буца ми заседна на гърлото, доплака ми се чак.

  30.05.2000..

  Обаждат ми се вчера, понеделник, към 11,30 часа на два пъти да ме канят да съм отидел в училището; дошли двама от Регионалния инспекторат по образованието, да разследват Случая Глория по жалба на майката, някоя си Емилия Бутова. Бутова или Вутова изпратила жалба до Министъра. И естествено отидох. Боже мой, къде ще ходя, та ще се правя на вегетарианец и няма да отида! Заварвам в директорския кабинет петима изрядно облечени чиновници с издялани като от гранит делови физиономии – двама инспектори плюс трима от училището. Канят ме да прочета жалбата, в коятоБутова-Вутова настоява да бъде наказана шефката на училището за бездушното й отношение. Приложено е ксерокопие от две страници на Книгата за добро поведение в обществото с калиграфски изписаните на титулната й страница, меко казано, неприятни фразички на четвъртокласничката Глория, следвани от кратичкото "На Глория – с любов от V-е". Жалбата – подадена на 22 май от Бутова-Вутова, която се видяла с възрастната инспекторка Илияна Заркова и представила случая от гледна точка на наранена честолюбива майка. Как ли сърцераздирателно ще да са били представени нещата? Обръщам се към инспекторите: И сте долетели тук специално за това?! Добре помня, че никой нито от Пловдив, нито от София не си мръдна пръста преди три и половина години, когато моят ученик от VІІІ-а клас Цанко Ечев се преби, скачайки дрогиран от двайсетия етаж на жилищния блок на улица "Преспа" № 4, а училището ни се зарибяваше от наркопласьори, за което бях вече писал официално писмо до местната общинска управа. "Да – отговарят ми, – длъжни сме да разберем как стоят работите и да излезем със становище. Все пак г-н Министърът е уведомен за случая и така е преценил"**. Донесох от учителската стая непроверения дотук куп писмени съчинения на моите петокласници по темата "Защо човек трябва да бъде вежлив". Четоха ги, доколкото ми се стори, с велико внимание и при пълна тишина. Само инспекторката Заркова от време на време, чувам, се възмущава: "Хм! Гледай ти! И с какво ги заплашвала майка й на Глория!" В последвалия между великите персони солиден разбор върху писмените работи на учениците пак възрастната Илияна Заркова като папагал, озадачена и на инат повтаря: "Аз да бях на мястото на тази майка, по същия начин бих реагирала".

  След важния разговор, в едно от междучасията педагогическият съветник, тъй да се рече училищният психолог Йоана Георгиева, насред училищната библиотека ми подхвърля разочарована фразичката: "Хайде, Бояджиев, да не ти казвам кои някога изкарвали децата отпред! Позицията ти е много недостойна". Доколкото съм чел и аз книжки, колежката ме сравняваше със СС-командите от Втората световна война, когато нацистите изкарвали децата и жените пред себе си, атакувайки партизански или войскови съединения на Съветската армия.

  Седнахме с младия поет Гален Ганев да пием кафе в кафенето срещу училището. Давам му да види записките ми върху Случая Глория, преписани на пишещата ми машинка. Чете ги внимателно. Вдигна той по едно време очи, рече: "С всичко съм съгласен, само не е трябвало да цитираш онези, гадните думички на Глория. Тук си противоречиш: цитираш апостол Павел, на злото да отвърнем с добро, да простим, а цитираните гадости на Глория не са знак, че ти си простил. Като ще правиш добро, прави го докрай". Отговарям: Може и да си прав... Май не съм добрият християнин, помисли обаче каква би била отсреща реакцията! Значи... "Ето, мама... Натрихме им носа на онези; подаръци поднасят, подмазват ти се". Глория кога ще научи, че не е редно двайсетина нейни връстници да бъдат изкарани лъжци, само да излезе, че тя е невинна? И приключихме пиенето на кафе. Ай, че детенце, видях го отдалече това девойче едва два дена подир случая, на самия празник 24 май: стърчи над всички с половин глава – едро, яко, добре гледано, и доколкото разбирам от наобиколилите го дечица с вперени в него очета, със самочувствието на тартор сред малчуганите. "Бил си длъжен, щом ще прощават твоите ученици, прошката им да е докрай" – рече младият поет Гален Ганев. Повтарям му вече на ставане: Вероятно си прав, само не забравяй, че живеем на Балканите. Исках да кажа, но не го казах – Че опрощаваш ли докрай нечия гадост, онзи отсреща ходи със самочувствие на морален победител.

  Фино нещо е човешката душа. Ой, колко нависоко ще да е подскочила майката на Глория. Подскочила ужилена от иронията в подаръците! Защо да се смирявам пред наглата грандомания? На мое място ти как би постъпил, апостоле Павле, мъча се да си представя. Към другите дръзки, хем нагли, напористи в пренебрежението, а виж, към себе си кога усетят не грубост, а ирония, тези добре отхранени и тънкообидни мамини и таткови рожби, кандидат-разпоредители на света и на нашата изстрадала България се отличават с рефлекса на правоверния: за да угоди на тщеславието си, готов е да съсипе всеки, който не е съгласен с неговото и му се изпречи пред очите. Училището е храм. Ако по подобен начин реагираха и родителите на моите ученици, какво ли би станало, питам. Казах на двамата инспектори, повторих, потретих, пък и го почетвъртих: в тази изкусно раздухана обичайна училищна историйка грижата ми е била да защитя, колкото и странно да им изглежда, правото на горката Глория да бъде възпитавана не от гледна точка на озлобление и възгордяване, ами от гледна точка на уважение към другите хора. Опитал съм да защитя – колкото и странно да им изглежда, правото на Глория да се покае, сама да дойде и да се извини. 

  Дали разбраха какво им казах!

  31.05.2000..

  Днес за първи път ще видя това чудо, майката г-жа Бутова. Среща в инспектората. Разговор между двамата инспектори, Емилия Бутова, а може би Вутова, шефката на училището ни, училищната психоложка и аз в качеството ми на класен ръководител на "ужасния V-е клас". Предния ден шефката ми съобщава, че нито тя, нито аз сме длъжни да участваме в тази среща, каза и че се колебае дали да отиде. Настоявам, че по-добре е да присъстваме на разговора. Към срещата с г-жа Бутова и двамата инспектори подхождам като към място, където ще заблести истината, ще стане ясно на какъв психически натиск са подложени учениците от моя V-е клас само заради амбицията на една любяща майка да оневини на всякаква цена грубото поведение на дъщеря си. Сега, когато записвам това, е един след полунощ. Вече е 1 юни, Ден на детето – най-ценното у една нация. Намирам, че съм разговарял с глухи и слепи чиновници тепегьози. Съжалявам, че увещавах шефката на училището ни Аделина Игнатова колко важно е лично да присъстваме на разговор в инспектората. За себе си обаче, смятам, че не съм сбъркал – трябваше да изпитам до дъно еуфорията и тържеството на наглостта. Безочие в дотолкова чист вид не се среща всеки ден, а мен такъв вид положения в живота живо ме интересуват. Не съм човекът, който ще пропусне идеален за професионалиста шанс очи в очи да се срещна с Наглостта.

  Наглост ли?! Що "наглост"? Ето защо.

  1. Двамата инспектори се показаха подчертано благосклонни към Бутова-Вутова. Нейните аргументи чуваха, аргументите на директорката на училището ни не чуваха. Дразнеше се мъжът, че шефката ми Игнатова говори за административни наредби и инструкции, наблягаше, че била длъжна преди всичко да прояви човещина. Хем бая ефектно се палеше господинчото, чието име засега пропускам, ще го обявя вкрая на цялата идилия. Но към инспекторката от Регионалния инспекторат в моя роден град Пловдив Заркова не бих проявил снизходителност. И господинчото, и възрастната Заркова все се поставяха в ролята на майката, подчертаха, че като родители, биха действали по същия начин като Бутова-Вутова. Когато напомних, че в това училище са над хиляда и двеста деца и наистина "жалко за човеколюбието", но се налага да се спазват правила, записани в училищния правилник, не им направи впечатление.

  2. Като усети, че не си драскам петолъчки, а пиша нещо върху листчето пред мен, Заркова надигна задник иззад бюрото, дойде и ми размаха пръст под носа: "Много моля да не записвате какво си говорим тук. И не желая утре да си видя преиначени думите в някой вестник!" До момента не бях отварял уста; вероятно й бе известно кой съм, чий съм*, че не съм само даскал от подведомствения й турски вилает. За да я успокоя, рекох й, че виждам съмишленици у събралите се, и особено в лицето на двамата инспектори, тъй че да не се притеснява; ала тя отново настоя, разгневи се, зачерви се, косите й настръхнаха и с остричък кавгаджийски глас заяви, че ако толкова настоявам да си водя записки, ще се наложи да напусна кабинета й.

  3. Показаха ни от разстояние безценното оплакване на Бутова-Вутова, па сръчно и прилежно си го прибраха. Никой не си направи труд да ни предостави копие, макар разговорът детайлно да се водеше именно по тази, отправена биля и с копие до г-н Министъра (Веселин Методиев) жалба. Между другото, г-жа Бутова-Вутова се оказа красива, бих казал: и чаровна жена. В лице и маниери пред мен се бе разположила с превъзходно самочувствие и в целия си блясък нашенска версия на американската киноактриса Сюзън Сарандън с цялата си женственост и чар. Боже, помислих си, и тази знойна хубава жена страда, че категорично съм й отказал да разговарям с нея!

  4. Със съдействието на училищната психоложка Йоана Георгиева, поради не знам каква причина от нейна страна, инспекторите и Бутова-Вутова се пробваха логично някак да си обосноват тезата, че двайсет и шест деца лъжат, докато изреченото от Глория е истина, тъй като майката на Глория твърди: "Дъщеря ми не лъже, понеже е кротко, мило и много добре възпитано дете, отличничка в класа".

  5. Не обърнаха и внимание, че привикваните в директорския кабинет поединично осмина петокласници са били поставени в стресова ситуация, от триумвират зорки следователи подложени на кръстосан разпит. Това става във вторник, 30 май, зад гърба ми, след шестия учебен час на следобедната смяна. С възпитаното и добро дете Глория провели разговора си в присъствието на класната на ІV-д. Затова пък впоследствие инспекторите предлагаха, както се изразиха: да разговарят с Глория в мое присъствие; и естествено отказах: Благодаря, ама друг път ще стане това!

  6. Репликата на Глория преди да си получи подаръците, купени с парите на моите петокласници, па и с мои пари, тази знаменателна реплика: "Я, да видя аз кого пак ще бия!" – потвърдена от всички деца, участници в онова чудесно шоу, не направи впечатление на инспекторите. Сюзън Сарандън просто рече: "Това моята дъщеря не може да го каже!" и двамцата разследващи отминаха ключовата фразичка в онзи познат стил на ритниците и на прозвищата "дебел мазен педал", "камила гърбава", "прости тъпи селяндури", "свине", "курви", които Глория ръсила не само към моите петокласници, и така всявала респект у децата наоколо. Когато Бутова-Вутова или Сюзън реагира: "Отнесох и аз една псувня от дългокосо момиченце зад гърба си", то бе прието от принципната Заркова с репликата й към мен: "Ето, на! Напсувала е вашата ученичка майка й на Глория! Или ще кажете, че майката лъже...?!"

  7. Заговореше ли училищната директорка, заговорех ли аз, сред инспекторите и Бутова-Вутова наставаше настроение на болезнена досада като пред зъболекарски кабинет, което те изразяваха чрез учтиви фрази, като "Ама ние сега си имаме и куп друга работа, не може днес цял ден само с вас да се занимаваме!" Това не попречи, след като ни отпратиха по живо-по здраво нас – тримата колеги от училището ни, да поостанат с Бутова-Вутова, на спокойствие да си продължат мухабета.

  Какво следва от тези детайли! Ами остава усещането, че съм излязъл на боксовия ринг с вързани отзад ръце да ме блъска самата Сюзън Сарандън; да ме пердаши с юмручета през лице, с тъпички лъжи и с пренебрежението на същите онези двама хубавци, които би трябвало поне да са наясно защо са диктисани на този щат, какво защитават и с каква идея са героичните им усилия да преиначават. Ето само част от репликите, които записах дословно преди г-жа Илияна Заркова да възнегодува и да разклати показалец под носа ми: "Ако ще записвате какво говорим в тази стая, ще съм принудена да заповядам веднага да напуснете". Майката: "Директорката не ми обърна никакво внимание. Думите й, че има хора в това училище, които щели да се заемат с моя проблем, като отговор, не ме задоволяват. Бях разстроена от срещата си с директорката. Буквално трябваше да изхвръкна за пет минути от кабинета й и да хукна по коридорите да търся към кого да се обърна за помощ. Повтарям, аз бях страшно разстроена. Целият ден (вероятно 22 май, бел.м.) ми бе съсипан. Подадох жалба до Министъра с едничката цел: да не се случи подобно нещо и на друг някой родител. Не-е, не искам драстични мерки. Подхождам изключително от морална гледна точка. Не искам господинът – хвърля ми многообещаващ топъл презрителен поглед – не искам господинът да бъде санкциониран, само настоявам, като учител, той да се извини на дъщер ми пред класа й, пред ІV-д. Глория така ще получи един добър урок в живота. Какво пък! И учителят може да сгреши! – Хвърля ми този път чаровна окуражаваща усмивка. – Не по-малко достойно е той сам все пак да има доблестта публично да си признае грешката. – Замълчава за миг. Всички в стаята затаяваме дъх. – А ако не се извини господинът, консултирала съм се вече с двама отлични юристи, макар да не ми се ще да предприема по-сериозни действия срещу него, но ако се наложи. Нали ме разбирате?" – мило ми кимна два-три пъти, па и тя размаха показалеца си с лакиран в кърваво-алено нокът.

  Мъжът-инспектор (Хаджиничев): "От вас се иска да проявите човещина, разбирате ли, госпожице!*** И аз съм родител. Отлично знам какво е човек да изпадне в такава ситуация. От вас се иска, като дойде разстроен родител, да му обърнете внимание. И стига сте говорили само за инструкции и административни наредби. (Леле, кой го казва! – записах, та и забих върху сгънатия на четири лист за пищеща машинка две огромни удивителни отстрани.)

  Не ги разбирам. Настояват, че децата в училище въобще масово лъжат. Чувствам се омърсен, унижен. Оказва се, казаното от кой да е наглец тези двама ненагледни чиновници приемат за истина, а аз, учителят, не съм в състояние да защитя моите наплашени, гледани с подозрителност ученици. Това ли е педагогиката? Казвам, че със същото основание пред тях биха могли да застанат двайсет и шест разгневени майки, и чувам Илияна Заркова: "Е, ама щом не са дошли, значи... Какво значи! Ако дойдат, ще ги приемем. Ама не идват. Което значи, не се чувстват засегнати". Та ето как училището може да стане инкубатор за подлеци. Понякога след продължителни проливни дъждове случва се фекалиите от стар селски кенеф славно да поемат по бързея баш към мегдана. И тогава нормалният простосмъртен човек какво ли да стори! Здраво захлопва врати и прозорци, подвива си куйрука у дома, докато така познатият лайнян аромат в общественото ни пространство на воля се разсмърди, налудува и – всяко чудо за три дни – попие тихо в българската История или поеме славно към Бялото море, по Марица, по Марица, та ча-а-ак до Дубай и Занзибар.

  Господин Шекспир още в 1600-1601 година обсъждал и другия вариант: да се яви някой наивен принц, който да влезе в двубой с невежествената стихия, па да загине и да ни остави с насълзени очи... За съжаление, а може би и поради натрупания от 53-годишния ми живот в България личен опит от срещи с наглостта, да се правя на Хамлет – принц Датски, вече не ми е интересно. Очевидно България не е Дания, та седем години премълчавах тази история, която на 1 ноември, в Деня на будителите, й се случи да излезе на бял свят. Вероятно ангелите така са решили. Ала епопеята по Случая Глория не свършва дотук, ако случайно това сте си помислили.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 avg. 2020

Илюстрации:

- Бутова бе копие на актрисата Сюзън Сарандън.

- Правителството на гл.ас. в АОНСУ Иван Костов.

___
* Журналист, член на СБЖ от 1978 г., главен редактор на един от първите опозиционни срещу БКП/БСП в България вестници, "Демократическо знаме" (19 май 1990-26 февр.1991).

Веселин Методиев (1957)

** Веселин Методиев от Демократическата партия на Стефан Савов беше по онова време въпросният г-н министър. От май 1997 до дек. 1999 г. същият хубав човек е зам. министър-председател и министър на образованието и науката в правителството на Обединените демократични сили (ОДС). Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD_%D0%9C%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2 & https://corruptionbg.com/Korupciqta-i-kabinetut-Kostov

 *** Направих бележка на Заркова и Хаджиничев, че според книжовната норма "госпожа" е официалното обръщение към длъжностно лице, макар малък шеф на подведомственото им училище. Бел.м., tisss.