ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (199.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (199.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

  16.05.1999. БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ

  Баща ми Кирил е най-малкият от петима братя – синовете на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищичко за живота на тези двамина освен откъслечни приказки, които дип нарядко татко процеждаше. Както например онова, изречено през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра, бъдещата ми съпруга и майка на дъщерите ми; изтърси го през рамо, ни похвално, ни назидателно, с гръб към мен и лице към майка ми: "Дяд Гьоргище! Кой го знай какво се е разпищолил из онази негова Добруджа!" Били толкова бедни, че когато на 22 юли 1922 г. се родил най-малкият, съседите довели бездетни заможни хора от Бургас, за да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото Харманли помня и как докато изпъваме шия с него към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни загледаха разтревожени иззад прозорчето с евтини бели тензухени завески, той рече: "Хай да се махаме!" И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в тази мизерна къщурка на някогашнен чиновник, бирник в общината – бащата на баща ми, дядо Георги, преди да хукна да догоня моя внезапно разпъргавил се баща.

  "Колко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката! Помниш ли?" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, най-големият, роден в 1909 г., висок, белолик, строен чичо Митко*, татко му викаше Бате Митко. Няколко пъти съм ги заварвал двамата да си бъбрят, по-точно, "Бате Митко" говори-говори-говори, баща ми нещо върши край дърводелския тезгях, където на улица Ниш 4 ни беше и кухничката на майка ми, и моето легло с пружина и тенекиени странични табли от стар варел за машинно масло или нафта, върху които се четеше на латиница "Oil", подрежда или сортира дребни джунджурии и инструментите си из кутиите от дърво. Вдигам те от тракийската пръст, мой мили татко, ставам ужасно сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тези работи! Кому да обяснявам, че ти си ми примерът, ти си ми мярката – уж кротък, ала рязко очертан; доверчив и неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от грандомани и използвачи. Майка търчеше да го оправя по разните служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си барем". Та ето случай, когато му рече тези думи, а той я гледаше с неговите сини, много спокойни очи, без да мигне.

  Мечтаеше да поработи в Либия. Негов познат му пуснал мухата: Либия, та Либия: "Като поработиш две или три години в Либия, току-виж станал си богат, ще уредиш борчовете и дереджето, поне килими ще си накупиш за вкъщи". Братовчед ми Гошо беше в Бенгази четири години строителен техник; и той му хвалеше Либията. Значи, написал си татко молбата (майка му я нарисува) и тръгнаха с тази красива молба от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата май нещо запецнаха. От някакво министерство им рекли: "В Пловдив ви мътят водата. Виж, Кириле, оправи се с вашите чиновници в Пловдив, там, на местна почва. Ние тук сме лесни. Пущаме те да вървиш в Бенгази, обаче в Пловдив трябва да си изчистиш бакиите". Оказа се, чиновници от пловдивската областна милиция** били против дърводелецът-мебелист Кирил Георгиев Бояджиев да отиде да се труди в Либия и да спечели там купищата пара. И се нареждат двамата с майка ми, лесно запалителната пазарджиклийка от сой, пред входа на окръжното управление на МВР в Пловдив. Приема ги някакъв канцеларски плъх с чин подполковник. Майка ми пред яко тапицираната порта на подполковника още посъветвала моя непохватен в тези деликатни работи баща: "Ти не се обаждай, Кинчо, тук само аз ще говоря. А ти отговаряй само когато те питат". Влизат двамата, застават чинно пред онзи зад бюрото и човекът разгръща дебелите тефтери, чете, диша, пухти, шари с показалец по редовете, бърше сегиз-тогиз очилата си, повдигне очи, измери изпод вежди баща ми, па накрая рекъл: "Ти защо се натискаш! В чужбина пущаме проверени хора. Кой си ти, че да те пуснем? Ей тук на! – партийният секретар на кварталната ви организация е отразил и от ОФ-ето ви са потвърдили черно на бяло: "аполитичен". В акциите за вторични суровини, в кръводаряването, в помощите за Виетнам не си се включил, поне на едно общоквартално събрание да си присъствал! Да-а..." – придал си угрижен вид, взел да бие с нокти по голямото бюро като джаз- барабанист.

  "Сражавал се е на фронта – обадила се майка ми пазарджиклийката. – Дали са му орден за храброст, втора степен, сребърен! Може да донесем ордена, да го видите." А подполковникът, като да му залепнало това "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им строго поучителна беседа. Майка ми, ербап-жена, рекла пак да се обади, но татко, който мълчаливо до онзи момент попивал с уши и очи човека с пагоните и думите му на важен фактор в държавата, обръща се не към него, а към жена си: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Ей това само рекъл, и настанало сякаш Второто пришествие. Онзи плъх се разкрещял зад гърба им: "Марш! Аполитични наглеци! Напуснете мо-мен-тал-но! Вън!... Вън от кабинета ми!" Пък те вече тичешком се били юрнали по стълбите, ама подполковникът не можел да се спре. Хубаво, че не наредил на часовия при изхода да ги арестува.

  Така загина още една твоя мечта, татко. За работа пак се бе размечтал, за какво ли друго! Работата беше твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората покрай нас живееха и с труд, и с отдих: пиеха, напиваха се, лющеха карти, чоплеха клюки около футбола или се изтягаха в неделния ден, обсъждайки в сладко безхаберие и кеф международното положение или местен някой успял тарикат, ти все нещо чоплеше. Стърже долу, в работилничката рендето, ухае на туткал, на чам, на пресен талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас (като живеехме на улица "Янко Сакъзов" 28) веднъж не се стърпя, пред мен и той рече да те укори: "А бе, Кириле. Какво си се заврял в тази тъмна изба като къртица! Все нещо ковеш, режеш, стържеш, няма за теб Коледа, няма Великден". Зинах да му кажа нещо рязко на адвоката, но баща ми само рече: "Не се разправяй". Сприятелихме се после с този набожен адвокат, вече на възраст, над 75-годишен. Бил някога си голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – хвали се, – както с теб сега, седял съм коляно до коляно, като депутат в парламента". Дали го ударила Народната власт или не го ударила, не знам. Щом е жив, мислел съм си, значи не го е ударила. Председател на адвокатската колегия в Пловдив, каза ми, че е бил. Че ме и канеше да му гостувам в Правище, родното му село, ама не му гостувах на Запрян Джонгов в родното му село, нали за него баща ми е къртица... Пустият му депутат!

  "Аполитичен", страшновата дума, гадна и съдържателна, хем много съдържателна. С този етикет другарите и другарките кръщаваха онзи, който не им се мазне, не се изказва пламенно по събрания, не кърши раболепно гръб, не донася сведения за съседа си, не лепи афиши, не скандира по митингите, не носи байряка и големите афиши, нито слухти край черковния зид по Великден и Коледа да отбележи кой пали свещи, кой се кръсти пред иконите, ни се натиска партаец да става, или поне най-малкото – да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата. Десет години по-късно, след прогонването ми от младежкия вестник през август на 1981 г., когато ми предложиха да работя на обществени начала (което ще рече – без заплащане) в ОФ, Отечествения фронт на новия работнически квартал, където и досега живея, хич не се колебах, рекох на майка и на татко: трябва да й видя механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

  Така геройски загина колегата ми от редакцията на "Комсомолска искра", сегашен шеф на най-многотиражния вестник в Южна България, благият Георги Петров***. Бившият комсомолски секретар в ОК на ДКМС – Сливен, протеже на първия секретар на БКП в Пловдив Дража Вълчева, зло не ми е сторил, но веднъж в старата печатница на пловдивската улица "Кракра" 11, по време на нощно дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния заместник-главен редактор на "Комсомолска искра": "Бре Гошо, едно момче от нашата черга имаме при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Петров, който иначе знае да си мери приказките, този път се поизпуснал, изтежко, отговорно някак ги посъветвал: "Оставете го вие Жоро Бояджиев. Какво ви влиза в работата? С него не се занимавайте. Баща му е частник". Туй то, "частник" – още един етикет в лакърдиите на властващ по времето на соца. И Митето, след като тъжен ми разправи какво рекъл Гошо Петров, притеснен завърши: "Ти сега не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали. Ние с Пешо всъщност нищо не знаем, нищо не сме чули!"

  Мечтаеше да си има мебелна работилница моят баща, тъй е. От шестнайсетгодишен, когато от Харманли дошъл в Пловдив след двамата си по-големи братя Димитър и Атанас, обикалял да си търси работа по дюкяните и се хванал чирак у местен арменец някой си Ончо трупи на ръка да разбичва с джага. Оттогава засъбирал един по един инструменти. Това му била романтичният блян. Гледам ги тези груби, прости сечива, тази негова лелеяна бъдеща работилничка, и ме присвива сърцето –неугледни, мизерни изглеждат на фона на лъскавите приспособления в модерната мебелна и изобщо сегашна инструментална екипировка! Тези инструменти така и не успяха да му влязат в работа; поръждавели, погрознели, демодирани, първобитно и грубо изработени, днес би могли да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство. По-късно баща ми продължи чиракуването при Иван Радичев, в работилницата, която и днес е все още там – със закнижени, потънали в паяжина прозорчета, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" 10 – пресечка на улица "Гладстон", една от някогашните централни улици на Пловдив. Иван Радичев ограби моя баща, като не му вписвал редовно полагащите се за осигурителните му пенсионни вноски отчисления, които суми естествено спестявал. И това стана ясно много по-късно, когато тръгнах да събирам документите за пенсионирането на татко. Оказа се, че благообразният, бял, пухкав като великденски козунак "благодетел" зад гърба на баща ми Кирил, подло беше изял седем години от трудовия му стаж.

  Десетина години беше сред калфите на Радичев. Седемгодишен, помня, майка ми ме пращаше всеки ден да нося обяд на татко в работилницата. Чираците и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас, а? Харесва ли ти? Знаеш ли какво е това? Това е маткап, това е ренде, а онова там е фукшванц". Често си биеха злобни шегички с едър мустакат циганин, който и зиме, и лете ходеше в раздърпан балтон; унижаваха го до такава степен, че и аз – седемгодишният, се досещах. Изпращаха го да им купи туй-онуй или да мете отвън тротоара и все недоволстваха, ала зад гърба му се кикотеха. Попитах веднъж въпросните трима хитреци-майтапчии, защо лъжат, че циганинът им откраднал парите, разплаках се, че се гавреха с него, идеше ми с юмруци да ги убия, от яд и безсилие се разплаках. Сълзичките ми се стичат по бузите и брадичката, а аз крещя към баща ми дърводелеца: "А път ти си мълчиш, нали! Мълчиш си. Що мълчиш, като му се подиграват?"

  И майсторско свидетелство имаше в бронзирана "златна" рамка зад стъкло. Седи и сега навярно, окачено отпреди около 30-40 години край отдавна спрелия часовник с махало и два чугунени топуза увиснали там, в тъмната изба на улица Янко Сакъзов 28 – ненужно, жалко, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че има право да се нарича "Майстор-занаятчия по мебелно столарство". Ала никога, никога не стана истински стопанин моят баща "частник" – както се бе изразил със самочувствието на мекере иначе уравновесеният колега от вестник "Комсомолска искра". Три пъти започва, и три пъти дотърчаваха общинарите да запечатат татковата подредена като за показ бедняшка работилничка. Как да стане частник, кога от основаването на Държавното индустриално предприятие "Напредък", пловдивска мебелна фабрика, та до самата си смърт беше свързан здраво с това социалистическо изобретение за превръщане на талантливия стопанин в организиран зависим от капризите на някой местен деребей пролетарий. Информатори (доносници), любезни съседи-партайци се грижеха някой да не скриви партийната повеля; разни ми ти Панчовци-Манчовци – вечните мекерета на всяка управа в България. Ох, как се големееха, как отвисоко и смръщено гледаха доносниците към нас, простолюдието! За тях бяхме някаква си безпартийна политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите май бяха съчинявали досието за аполитизма на баща ми, който си беше рискувал живота по фронтовете на Централна Европа за България, докато парвенютата са шетали в тила като герести петлета с червена лента, вързана на ръкава и крещели по митингите "Да живей БКП! Вечна и нерушима дружба! Слава на КПСС и СССР!"

  Ех, Гьорги Петров, колко сметчици неплатени имате вие, скъпи, и твоята Партия-ръководителка! Вярно, малка подлост е онова твоето, ала натрупала се е камара от такива малки подлости "дреболийки", с които са населени спомените на милионите българи по градове и села. Може би и ти се чувстваш омърсен, част от унижените и оскърбените, употребени за обогатяването и честития живот на шайка отродници от България, слуги на чужда държава. Тези мазни отродници умееха патетично да леят лакърдии за прекрасното бъдеще на народа. Къде? Отвъд хоризонта. В някой друг живот, когато няма да сме живи. Ако не формулираме претенциите на този кротък и мълчалив многострадален народ, от който сме произлезли, има ли кой да разкаже тези подробности? Много им се ще на червените функционери точно тази страничка от Историята на България да бъде отгърната непрочетена от по-младите поколения български граждани, да бъде забравена, да потъне в небитието. Има и такива, като господата по върховете на СДС и ДСБ, които бълват змии и гущери за соца въобще, за комунизма въобще, разни ми ти там чиновници на бившата власт при хранилката с печените гозби и хайдушкото веселие на богоизбраните марксисти. А "комунизъм изобщо" няма. Комунизмът си бе съвсем конкретно проявление на конкретни лица, които ни внушаваха, че има Закони, но има и закончета; че онова, което е позволено за едни, за множеството безпартийни или "аполитични" е строго забранено. Жилото на тази отровна философия предстои да отстраняваме малко по малко, но с любов и разбиране, много внимателно и нежно от речите на фанатиците. Тук, в полето на нравствеността, възгорделият се лицемер и негодник, Командир на чудесна идея за всеобщия разцвет на отечеството – този изпечен хитрец няма къде да избяга, няма как да се измъкне от собствените си грехове. И ще простим, разбира се. Но помнете! Не бива да се крещи срещу фанатика. Както и да се кълне колко демократичен бил, колко човеколюбив е, този провалил се нещастник именно на крещенето и злобната конфронтация помежду ни разчита. В пушилката на огнените речи крадливата диря най-хитро се замита! А тъй наречените лидери, командири или командирчета ще се наложи пред безпристрастните ни спокойни очи да дават обяснения за хайдушкото разграбване на всичко ценно, което можеше да се отмъкне и изнесе в годините на уж-демокрация по указание отвън и отгоре.

  22.05.1999.

  Нещо подобно, пак крещене: "Вън! Напусни ми кабинета!" ми се случи и по време, когато – ученик в десети клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", придружавах майка ми при посещението й в приемната на ГК на БКП, която се намираше на улица "Васил Марков" 5, в същата сграда, където се помещаваха част от редакционните стаи на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка отначало ми се противеше. Било й е вероятно неудобно да я чуя как моли някакъв чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно. Аз, обаче, след като си бях виждал вече дузина пъти името под фейлетон, разказ, интервю, очерк и репортажи (все ученическа работа) от 1963 г. нататък в двата пловдивски вестника: същия вестник "Отечествен глас" и в младежкия "Комсомолска искра", упорствах да усетя in live как става тази тънка работа, да убедиш някой чиновник в твоето си право. Тъй че ето ни двамата с майка ми в един от приемните дни, в сряда или четвъртък; тъпаме ние над три часа пред тапицирана с тъмнокафява изкуствена кожа врата с яко лъсната месингова табела, чакаме си реда сред дузина жени и мъже на възраст и с угрижен вид, и всеки стиснал свитък или папчица с документи.

  Дочакахме си ние реда, влизаме. Майка обяснява на внимателния човек отсреща нашия случай. Купили бяха на изплащане първия етаж от единствената триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша****; имаше наематели в две от трите стаи там, наемателите не скланяха да ги заменят с двете слънчеви стаи, в които живеехме дотогава под наем на улица "Люлебургаз" 17*****. Замяната беше повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Използваха, а и дебело подчертаваха, че са с връзки и влияние, хем не само в квартала, като партийци и като домоуправители, доносничили за хората наоколо, отлични, бойки активисти в кварталната ОФ-организация и пр., и пр. Искаха 1500 лева на ръка (шестнайсетина месечни заплати на баща ми в ДИП "Напредък"), бяха си харесали холовия шкаф-кантонерка, махагонова масичка и чудесен плюшен диван, най-хубавите, единствените стойностни вещи, които баща ми беше изработил с мерак като за нас си, и много се гордееше с факта, че и ние вече ще можем да посрещаме гости. Милият! Бе готов да им хариже тези вещи, но майка ми пазарджиклийката настръхна: "Как тъй бе, Кинчо! Това си е изнудване". И започна нейното ходене по мъките. И не само нейното... На два пъти компания подпийнали трима-четирима яки мъже ги бяха пердашили в дворчето на същата къща на улица "Янко Сакъзов" 28, та се прибирали от придобития имот целите насинени, изподрани, натъртени. Ама тогава, през 1965-1967 г. бях войник, няма как да зная, а те лъгали сестричката ми Ели, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили някакви махленски пияндета начело с 45-годишния Радослав, мераклията за тапицирания диван, облицован с червена копринена белгийска дамаска.

  Възелът се разплете година и половина по-късно, когато – войник в отпуска по награда за второ място в армейските състезания по бокс на ПВО и ВВС******, запасах големия кухненски нож на кръста и ходех с този нож като собственик, като терорист в нашата къща, въртях се пред очите на същата онази компания яки мъже. Единият от тях, 30-годишният по онова време Митко, беше каменар и се губеше по месец-два в някаква мраморна кариера, където грубо изчуквал творения на известен скулптор. Там спях, в тъмната изба, при паяци колкото палеца ми, и там за първи път видях между дъските светлокафеникавички скорпиони. Нарочно се мотаех по двора. Три плодни дръвчета засях. Подрязах голямата асма с лозарската ножица, докато побойниците пляскаха карти под същата лоза, наливаха се с ракия и ме гледаха начумерени как се мотая на метър-два от тях. Изобщо, най-нахално демонстрирах, за да ги дразня. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме прихванат изотзад за ръцете, та бих шамари – не, не на водача им, висок и жилест, треньор на гребците от отбора на пловдивското спортно дружество "Марица" – известния Бай Слави или Радослав Незнамкой си, а на жена му – набита, яка, нахакана туркиня*******, която ми се изхрачи в лицето и за малко да ме убие тази Надин, зафучи по мен голям стъклен пепелник, който се разби в стената над главата ми: първия път изяде шамар пред единия от тримата й сина и изненадания й съпруг, втория път – след като данданията ни се пренесе на улицата пред черквата "Св. Георги" и стана пред очите на поне трийсетина съседи, чакащи да изкарат хляба от отсрещната фурна. Станал съм изглежда нещо като махленския Робин Худ, защитник на честта и достойнството. Изнудвачите към час след екшъна пратиха бележка по Живка – двайсетинагодишната дъщеря на адвоката и автор на сборник разкази за Родопите Васил Крумов: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще изнасяме багажа", надраскано с молив върху амбалажна хартия.

  Само че това става година и половина по-късно. А сега? Сега си стояхме мирно пред човека зад бюрото. Какво е говорила майка ми, какво й е казал другарят, това ми е избледняло. Помня само, че внимателният чиновник рече нещо рязко, в смисъл: вие кого сте дошли да черните, че бил ви изнудвал, ясно ли ви е, че това не са случайни хора, вървете си, откъдето сте дошли, и си натискайте парцалите. Такива му бяха думите: пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – към майка ми: "Кажете на момчето си да излезе. Нямам аз работа с него!" И разбира се, че не излязох, докато не му отговорих и аз нещо рязко. Защо е посаден в тази негова канцелария, за да брани мошениците ли? Че като се нервира този мъж! Като скочи, като се развика. Блъска с юмрук по бюрото си: "Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви като варен рак, пули се насреща ми, върти зъркели, ама си стои зад бюрото, не идва към мен. Крещи, пери показалец към кожената порта да напуснем, демек, приемната. Е, тръгнахме си. И от средата на улицата се върнах да разбера с кого съм имал честта, все пак, да му прочета името, кой е този идиот. На табелката се мъдреше красиво изографисано името "Георги Алексиев".

  Минаха повече от двайсет години, пътеките ми на журналист и автор на текстове с претенция да са стихове, есета и разкази се кръстосаха със същия този човек, дето ни крещеше на нас, двамата с майка ми. Не знам той дали помни това, което аз помня; видях го в друга светлина след онзи случай в приемната на Градския комитет на БКП в Пловдив. Видях го, и имаше какво да харесам у него. Имаше даже и за какво да му се възхитя, и да му съчувствам дори. Ала спомените – особено когато са от години на горещ романтичен идеализъм и вяра в силата на Доброто, са жилави и с много дълбоки корени, упорити като корените на гробищния троскот. Вие знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се с троскота, израснал върху заровения труп на най-големия от харманлийските братя на татко – Бате Митко, та знам: корените му стигат до четири-пет метра дълбочина. И съм си представял как просвредляват плътта и костите на мъртвия тези корени и как пие ли, пие тревожната си сила оттам гробищната трева.

  Не-е, не мога да простя, скъпи Георги Алексиев********, колкото и добър писател да стана, един от най-добрите ни съвременни белетристи, които знам: със страхотен усет за трагизма у българина, по-добър си даже от горещо превъзнасяния до небесата твой земляк, сочения приживе за достоен за Нобелова награда от софийските сноби – мир на праха му! – известния Йордан Радичков, с когото също имах, като третокурсник в Софийския университет, готина среща през късната пролет на 1970 г. в редакцията на вестник "Литературен фронт" на втория или третия етаж над салона на софийското кино "Култура".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 uli 2020

Илюстрации:

- Моето кътче в пловдивския младежки вестник.

- С баща ми на двора срещу черквата в Мараша. 

___

* Почина от притеснение, че войниче с камион му блъснало на заден ход паркирания пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб. см. Този мотоциклет с кош холандска направа, а предназначен за движение в Англия,  и чудесен бял акордеон на немската фирма "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество.

** Пловдив ми е роден град и си го обичам такъв, какъвто си е, ала не знам по-печално царство на посредствеността от Пловдив, може би защото не познавам толкова добре София.

*** Георги Петров (1944) – еталон за журналист, обаятелен образ за младия вестникар на Прованса, мъж – благ и достоен, обяви концлагеристите от годините на соца за провалени хора, заслужили участта си. Бил е чудесен началник, кажи-речи, на почти всички пловдивски вестници... Вж. в сайта "ПловдивПрес" от 04.09.2018: "Днес рожденик е Георги Петров, доайен сред журналистите в Пловдив... доайен сред гилдията. Ръководил е почти всички печатни издания в Пловдив", Дето обича да казва народа по наше село: "Господ здраве да му дава!", па и "Дай, Боже, всекиму!"

Георги Петров

**** Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху източния зид на черквата, чието строителство приключили през 1908 г., когато грандоманът Фердинанд се обявява за цар и Княжество България обявява за царство, белее скромна мраморна плоча – знак къде била бесилката на д-р Васил Соколов, описан и във Вазовия роман "Под игото".

Къщата на улица "Люлебургаз" 17

***** В двуетажната къща на Фъргов – бившия кмет на Цалапица, заможно село на около десетина километра от Пловдив, заклан или разстрелян от нахъсани след 9. ІХ. 1944 г. тамошни комунисти.

****** Абревиатура на поделенията за Противовъздушна отбрана и военно-въздушни сили.

******** Георги Алексиев (1927-2011), вж. 

 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2 Бел. моя, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (198.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (198.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."    Библия, из Притчи Соломонови

  10.05.1999., прод. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

  

  Как да си изкривя душата, да отрека, че харесвам Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи..."! За мен това е гордият, непреклонният човек. За мен то е като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, аз обичам този лирически герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на смешника Тодор Живков, сам себе си предаде! И друго, пак Джагарово, на Пеньо Пенев посветено… Чуйте грохота му!

    Аз бях добър, аз бях невинен,
    но хвана ме и мене бяс:
    щом няма как да ви настигна,
    поне да дораста до вас.
    Оставих простите си дрехи,
    сърцето, острия си ум,
    облякох нов костюм и тръгнах
    по вашия известен друм.

  Стотици пъти да преписвам, не бих се наситил на тези стихове. Така монолитно изразен Българският рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у Пеньо Пенев. Звучи почти като Есхиловия Прометей. А колко бледичко покрай Джагаровото стихотворение"България" стои например онова инак сърдечно Атанас-Далчево "Към родината":

    И българин съм не заради твойта бранна слава
    и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, изящният педантичен Далчев...

    ...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
    за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой в най-силните Джагарови творби живее, диша или се вълнува, кипи, тътне дори мълчанието му; а пък лирическият герой на тази върхова Далчева работа ми се вижда книжен, дотам безпомощно предан, чистичък, та и разсъдъчен. Изводът? Не четете Далчев подир Джагаров, да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Г. Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период от време бе станал страшилище, велможа и говорител на партийната цензура? От този облечен в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама от българските интелектуалци, хора на изкуството или простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го ползваше като бостанско плашило; отвратителната участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно е да кажем: БКП го употреби. Личното ти достойнство обаче друг не може да отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти. И точно това очевидно се е случило с този най-значителен сред съвременните български артисти.

  За да се справим с метастазите на партийното нагаждачество, длъжни сме да ги обградим с... любов. Странна ли ви изглежда такава идея? Не аз съм я измислил; изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива изчадия, като леди Макбет и крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от върховите му трагедии. За да проникнеш до същината на каквото и да било, обкръжи го с любов. Защо пък любов! Защото тя е ключът към разгадаване на най-сложните личности, съдби и положения в света. Съжалявал Уилям Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от лудешката страст за богатство, власт, слава. Ама и великият британец цитира някого, минал преди него – цитира самия Иисус. Нали Иисусова е идеята за любовта, като отношение към проблеми от всякакъв характер. Омразата капсулира проблема; вместо да реши, да го развърже, не да го среже (както според легендата сторил самонадеяният Александър Македонски с меча*), оставя открит проблемът за идещите подире. Какво нередно – с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? Защото онези, които днес сочите с пръст и към които виете "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, а в повечето случаи зле употребени от партийните комисари и лидери духовна сила и талант.

  Не е така просто за добрия стопанин да отдели зърното от гнилата и плесенясала плява. В плесента от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавистта и противната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпа на тревога буквално в последните редове от "Чумата" на Албер Камю? Отминала бедата, чумната епидемия е укротена, народът празнува. На една тераса под сияещия звезден и мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Но то е всъщност авторът, който размишлява над световните трагедии.

  "...Доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не е от ония, дето мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостите и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение"...

И вече в самия край:

"...И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което опиянената от радост тълпа не знаеше и което бе написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и всякакви непотребни за всички ни хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град."**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селището Мондови, Алжир пише тези редове като 33-годишен французин, но и като една от великите мислещи тръстики*** на ХХ век: говори с очи, обърнати към току-що отехтялата Валпургиева нощ на фашизма и националсоциализма. Ала нацизмът – за нас чак сега става ясно! – е само епигон на чумата комунизъм. Тъй че, моля, не тръгвайте с омраза, да не капсулираме спорите на това хищно и отровно явление. Помнете Камю, помнете Шекспир, спомнете си и писаното от четиримата евангелисти, спомнете си началото на глава ХІІІ в първото послание на ап. Павел до коринтяни: "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, и да имам пълно знание за всички неща и да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм". И още: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? А може би е конформизъм? Мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство) с извергите?! Любов за съсипаните възможности на нацията, не омраза. Да го запомним, да си го повтаряме, че да го научим повече хора, повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  11.05.1999.

  Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравствеността. Изкривените от фанатична ярост лица, бетонно самоуверени в невежеството от двете страни на фронта между "сини и червени", подозрително си приличат. Мязат си и глупостите, изричани от враждуващите пред медиите или по техните си "сини" и "червени" сборища. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век многолюдните разходки по градското стъргало под строй, с развети хоругви, знамена и плакати, чат-пат и с цигански зурни и тъпани, наети да се вдига гюрултия, са били форма за приобщаване към европейския "цивилизасион", след половин век организирани отгоре скрупульозно отрепетирани и вдъхновено уж проведени като за пред чуждите дипломати и телекамери агитки с кръшни хора и всенародно веселие или гневно сключени вежди и размахан над глава юмрук, този цирк днес как ви се струва? Все същата масова екзалтация, масово надкрещяване –превръщане на единиците в организирано стадо от нули: взвод, рота, полк, армия, жадуваща да влезе в бой до сетна капка кръв, да изгине до крак за своя Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!****

  Има ли военни термини, говори ли се за врагове, битки, победи – ясна е тя! Остава да изчакаме сюблимния момент новопокръстеният нов месия да изквака: "Напред, тикви дебели! На но-о-ож!" И ми иде на ум фразичката "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа пикареска (лит.жанр за похожденията на скитници и авантюристи) за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек (1883-1923)*****.

  Механизмът на обезличаване не се е променил от хилядолетия. Да не мислиш, да не разсъждаваш, да те замаят, сащисат, да те отстранят от корена, от себе си, па да те лашнат в някоя планирана отгоре касапница, да речем, с девиза "Долу агресора! За мир и щастие на земята!" или "Долу червените боклуци! Днес пада Луканов, утре Виденов и Първанов!" За смърт крещяха, ако не сте забравили какво скандираше тълпата в меллето, когато яко нахъсани "юнаци" организирано къртеха символа на демокрацията в Българската ни държава. И като се вчепкаха чугуненият партаец- комунист и железобетонният партаец лъже-демократ, видя се, че са двама братя близнака от една майка раждани, от невежествената самодоволна Посредственост, за която омразата е жизнено необходима.

  Eто стихове у Пеньо Пенев, които ме карат да гледам със самочувствие, че съм българин. Не съм срещал ни в древноелинската, ни в средновековната европейска, нито в съвременната световна лирика толкова оловно-печални редове, заредени с буреносни токове и могъща човешка греховност и жизнелюбие. Ето го началото на тази иначе облъхната от партийна тенденциозност поема "Дни на проверка".

    ...Пренесъл своя земен дял
    през живожарицата на позора;
    през гордостта на сто страдания,
    през люта бол и разстояния
    на времето завоите опасни извървял –
    при тебе се завръщам пак!... Не съм ли закъснял?
    (...) Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
    защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
    какво душата ми зачерня и печали?
    На лакът ли съм спал нощес,
    слана ли на лицето ми е спала,
    сърцето жалба ли не може да прежали?
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
    не всеки има майчините укорни очи.
    (...) Недей разплаква моето сърце!
    Мамо!
    Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
    О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
    И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
    но аз не съм на тоя свят за плач роден,
    очите ми не са на мокро място!

Този тъй български рефлекс внушенията на партийния идиотизъм до такава степен са го подчинили, че дори самородният като чисто злато талант е станал слугиня на партийната пропаганда. Какво кощунство! – да превърнеш майчиния лик в алегория на някаква си партия! И това ако не е дивотия, здраве! Ето го родоотстъпническото пред партийния олтар, ала пак с могъща страст изказано, коленичене – гордост за партийната "философска мисъл" изобщо (пак някой Евгений Дайнов, Александър Райчев или Иван Костов) – постижение на партийните секретари и на отрудените бивши марксисти-ленинци, асистенти и професори по демагогия в съвременната ни вътрешна политика:

    Нали сте виждали как майка търси брод и гази
    в ръце с детето си през придошла река?
    По бързея на времето, през мътните талази
    мен Партията ме пренесе ей така!...
    Прости ми, майчице, завоите предишни!
    Прости ми бягството в съмнения излишни!
    Прости ми песните на страшна горест ти!
    Издуманите хулни думи ми прости!

И тъй нататък. Как да отсееш къклицата от житото? Всеки случай, с трагичната си участ поетът Пеньо Пенев е показателен случай, как видиотена от идеологизмите, продажна спрямо човека, спрямо Отечество и Род партийна върхушка се е гаврила с доверчивия наивник от село. А такива бяхме повечето българи, неизвестени за престъпленията срещу човечността, конкретно срещу нашата България, сътворени все в името на гръмко обявена цел отвъд хоризонта на собствения ни неповторим живот. Пеньо Пенев сам си произнася присъдата и сам я изпълни. Това, мисля си, е жестоката истина за един от най-българските поети от втората половина на ХХ век. Цял в метастази от идеологическия тумор, отива си трагично жизнен говорител на Българския ни род. Тези наши жертви в какво да ги пресмятаме, с какво можем да ги компенсираме?

  Партийната фанатична самоувереност внимателно, с любовна нежност се налага умно да я изследваме: за да узнаем откъде иде силата й да омагьосва най-чистите, най-гордите умове на нацията. Коя ще е тази литературна критика, нов Херострат в нова полуда, зомбиран от партийния си вожд, от своята партия, който ще отрече наедно Вапцаров, Джагаров, Пеньо Пенев?! Партията си е послужила с таланта им, употребила го за целите на политическата агитация. Че активно са й съдействали самите творци, да си носят греха! Ала чрез тях бяхме манипулирани ние, милиони българи, руснаци, чехи, словаци, поляци, украинци, източни немци, унгарци и пр. Дори западният изнежен интелектуалец, който гледаше комунизма иззад оградата на нашия концлагер, и той. Съмнявам се дали и досега интелигенцията, духовните хора на Запад изобщо са наясно как "хубаво си живеехме" с осъществилата се идея на Карл Маркс, под зоркото око на Големия брат, в модерна версия – на Big Brother.

  Да не забравяме Албер Камю, вирусът на чумата е наблизо в латентно състояние, край трибуна с обветрен от политическите въртележки красив, усмихнат лъчезарно образ, който ни убеждава в най-добрите си намерения; този симпатяга само чака да заспят съпротивителните имунни способности на нацията, да се настроим с омраза един към друг, да се хванем гуша за гуша. И тогава ела, че гледай как блести и свети от радост партийната централа, цялата глутница от наглост и лицемерие, как плющи тъмносиният или плющи кървавочервеният байрак, как партийният кораб "Титаник" величествено пори вълните на Историята и какво веселие настава, какъв безкраен празник, че поредният демагог и предател, с най-добри намерения от гледна точка на консервативна или друга някоя велика идея, е успял да ни хвърли в обятията на ненавистта.

  Човеколюбието няма алтернатива. Полит-агитаторът това не го разбира. Бившите бекапейци се правят, че го разбират, а тъмносините кофражисти на Синята идея, за мое съжаление, са изгубили усета си за тези твърде сериозни за нацията ни неща.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 uli 2020

Илюстрации:

- Без медиите, лидерът на партията-ръководителка е Никой.

- Лидерът е призван да сочи правилния път на цялата нация.  

____
* Вж. Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** Вж. А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650).
**** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се") 1. Отстъпник от вяра, вероотстъпник, разколник. 2. прен. Отстъпник, родоотстъпник. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 214!
***** (лат.) Гладиаторите към императора: "Отиващите да умрат те приветстват!"
****** (нем.) С цялата тая война могат ли да ни цунат гъза! Вж. Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318. Бел.м., tisss.